Ърл Стенли Гарднър
Случаят с палтото от визон (7)

7

Мейсън отново закрачи из хотелската стая, проявявайки явно нетърпението си. Но не се наложи да чака дълго.

Бяха изминали точно седем минути и пет секунди от затварянето на вратата след младата жена, когато някой леко, почти недоловимо, почука с върха на пръстите си. Мейсън престана да крачи из стаята, отправи се към вратата и я отвори.

Пол Дрейк, леко разчорлен и небръснат, се усмихна и прошепна:

— Всичко е наред, Пери.

— Успя ли?… — започна Мейсън, но млъкна, когато Дрейк предупредително допря пръст до устните си и влезе в стаята. — Какво ново?

— Тя все още е в хотела — отвърна Дрейк.

— Ти сам се зае с работата?

— Нямаше как, Пери. Не можех да изпратя хора тук навреме, затова бързо се облякох и пристигнах колкото е възможно по-скоро. Но въпреки това не можах да бъда особено полезен.

— Как така?

— Телефонистката ми беше заела позиция в коридора. Трябваше да се регистрира и да наеме стая, за да свърши каквото искахме. Тя си сложила боне и престилка и била в коридора, когато момичето излязло. Но вместо да слезе с асансьора във фоайето, както очаквахме, дамата се качила нагоре.

— Охо! — възкликна Мейсън.

— Има само един етаж над този — обясни Дрейк, — затова моята телефонистка решила, че няма да изостане много, ако се качи по стълбите. Разбира се, първото нещо, което направила, преди да се е случило каквото и да е, било да огледа наоколо, така че теренът й бил познат.

Мейсън кимна.

— Тя изтичала по стълбите, отворила вратата и пристигнала само секунда-две след асансьора. Момичето вървяло по коридора. То спряло пред стая осемстотин и петнайсет, извадило от чантата си ключ, отворило вратата и влязло. Телефонистката ми изтичала на пръсти дотам и стигнала навреме, за да разбере, че вратата се заключва отвътре.

— И после?

— След това подслушала пред вратата и чула приглушени гласове, единият от които бил мъжки. Дамата явно е регистрирана в стая осемстотин и петнайсет. Нямахме уговорен начин за сигнализиране при такъв непредвиден случай, затова телефонистката ми притича до мястото, където седях в колата си, съобщи ми какво е станало и поиска указания. Реших, че хотелската стая е адресът, който ти трябва, и тъй като не можех да държа повече кантората си без телефон, изпратих я обратно и дойдох да ти докладвам. Позабавих се само на рецепцията, където разбрах, че стая осемстотин и петнайсет е наета от някоя си мисис Мадисън Кърби.

— Администраторът на рецепцията заподозря ли те? — попита Мейсън.

— Да върви по дяволите — изруга Дрейк. — Това е толкова долнопробна дупка. Ако беше възразил, щях да му кажа да си гледа работата. Предполагам, че са свикнали тук да се навъртат частни детективи.

— Искаш да кажеш, че знае какъв си?

— Не, по дяволите. Оставих го да си помисли, че съм тръгнал по любов. Бутнах му няколко долара. Честно казано, Пери, мисля, че изобщо не го интересува.

— Значи тя е тук, в хотела — повтори Мейсън.

Дрейк кимна.

— Това хем опростява, хем усложнява нещата, Пери. Както ти обясних, не ми достигат хора. Бях инструктирал телефонистката си да запомни дамата, която ще излезе от тази стая, и да ми сигнализира, за да мога…

— Как щеше да го направи, Пол?

— Много просто. Моята телефонистка трябваше да поиска стая откъм фасадата на хотела. Веднага щом онази персона вземеше асансьора за надолу, тя трябваше да изтича до стаята си и да светне с едно фенерче към колата ми. Бях нагласил страничното си огледалце така, че лъчът веднага да ми блесне в очите.

— Хитро — одобри Мейсън.

— Обичайна практика — прозя се Дрейк.

— Е, открихме къде се крие жертвата ни.

— Тя е Дикси…

— Тя твърди, че е Дикси — засмя се Мейсън.

— Е, и?

Мейсън поклати глава.

— Какво намекваш? — настоя Дрейк.

Адвокатът извади от джоба си носната кърпа я рече:

— Тук има три петна от червило, означени с едно, две и три. Можеш ли да разбереш нещо по тях, Пол?

— Сигурно си бил твърде зает тази нощ — захили се Дрейк.

— Остави остроумията сега. Какво можеш да разбереш по тези петна? От едно червило ли са?

— Две от петната са еднакви. Третото е може би малко по-светло от другите. Бих казал… не, чакай малко… еднакви са. Мисля, че всичките са един а същи цвят.

— И аз така смятам — съгласи се Мейсън.

— Искаш да кажеш, че си се целувал с три различни момичета? — попита Дрейк.

Мейсън извади червилото от джоба си и обясни:

— Петно номер едно беше взето от устните на момичето, което твърдеше, че е Дикси Дейтън. Петно номер две — от написаното отдолу на тази масичка, а петно номер три — от това червило.

— Написаното отдолу на масичката ли? — учуди се Дрейк.

— Аха.

Мейсън вдигна масата и внимателно я обърна, така че Пол Дрейк да види надписа върху долната й страна. Той подсвирна:

— Как, по дяволите, успя да го откриеш, Пери?

— „Елементарно, скъпи Уотсън“ — заяви Мейсън с усмивка. — Това червило лежеше на пода. Виждаш, че гилзата е позлатена. Тя блестеше на светлината. Само сляп човек не би я видял.

— Е? Все още не ми е ясно как си се сетил да погледнеш от долната страна на масичката.

— Разгледай червилото — подаде му го Мейсън. — Женските устни са гладки. А това червило е било прокарано по нещо грапаво, което е оставило дълбоки следи в него и го е накарало да излезе по ръбовете. Затова, естествено, се поогледах да видя върху какво друго освен върху устни, е било използвано.

— И откри масата — досети се Дрейк.

Мейсън кимна.

— Чакай малко, Пери. Може да няма никаква измама. Нали тук трябваше да се срещнеш с Морис Албърг?

— Точно така.

— И… Дявол да го вземе, Албърг и някаква жена, може би Дикси Дейтън, са били в тази стая. Изведнъж някой е влязъл, насочил е пистолет към тях и…

— Можеш да видиш отпечатъка от пистолета върху покривката на леглото — прекъсна го Мейсън. — Съвсем ясно личи.

Дрейк погледна натам и възкликна:

— Проклет да съм, ако не е така, Пери. Ха, та това решава нещата! Всичко си идва на мястото. Те са седели тук. Знаели са, че ще ги отведат, за да ги убият. Искали са да ти оставят съобщение. Нямали са възможност да го направят, но момичето се престорило, че иска да се разкраси, преди да й видят сметката, затова отворила чантичката си, извадила червилото и започнала да го върти из ръцете си. Всичко било съвсем естествено и никой не я забелязал, когато тайно надраскала съобщението. Страхувала се да не би да не го откриеш навреме, за да им помогнеш, и за по-сигурно пуснала червилото на пода. След това са я мушнали с пистолета в ребрата и са й казали, че е време да тръгват.

— Звучи съвсем логично — отбеляза Мейсън без всякакъв ентусиазъм.

— Господи! — извика Дрейк. Не разбирам как можеш да си толкова спокоен, Пери. Боже мили, хайде да се залавяме за работа. Дай да разгадаем това съобщение. Хайде да… Какво, да не смяташ, че ще е по-добре да извикаме полицията?

— Точно така.

Дрейк го погледна озадачено.

— Ти си най-невъзможният човек, когото съм виждал. Понякога ужасно се запалваш от нещо и ме измъкваш от леглото в три часа сутринта, после започваш да се мотаеш, да не обръщаш внимание на нещо толкова спешно и да се правиш, че изобщо не бързаш. Тези хора са в опасност. Дали ще ги заварим живи или мъртви, зависи от това колко време ще ни трябва ла дешифрираме съобщението, за да им отидем на помощ.

— Възможно е — рече Мейсън.

— Какво, по дяволите, има? — попита Дрейк.

— Предполага се — отвърна Мейсън, — че това съобщение е писано тайно върху долната страна на масата от жената, когато пазачите й са били разсеяни. Така ли си представяш нещата?

— Е, поне така ми изглеждат.

Мейсън извади от джоба си бележник и го постави на коляното си.

— Да приемем това за горната страна на масата. Вземи молив и напиши думата „помощ“.

— Добре, само че какво ще ми докажеш?

— Сега — нареди Мейсън — обърни бележника обратно. Представи си, че това е долната страна на масата. Ти седиш до нея. Ето, ако ти е по-лесно, опри бележника отдолу на плота. Така, вземи молива и пак напиши „помощ“.

— Хубаво — съгласи се саркастично Дрейк, — както желаеш. Но ми се струва, че си губим времето.

Той седна на стола. Пери Мейсън здраво притисна бележника към долната страна на масата. Дрейк написа думата „помощ“ върху него и адвокатът го измъкна.

— Аха, дявол да го вземе! — възкликна Дрейк, и след това веднага добави: — Дай да опитаме още веднъж, Пери.

Мейсън нагласи бележника отдолу и Дрейк отново написа думата „помощ“. После обърна бележника върху масата и поклати глава разколебан.

— Виж ти номер! Разбира се, като си помислиш, е съвсем логично. Просто не ми дойде наум.

— Всеки път, щом пишеш нещо наопаки, задължително го пишеш така — обясни Мейсън. — Постави бележника пред огледалото и ще прочетеш едно чудесно „помощ“, но погледнеш ли го нормално, виждаш идеален пример за това, което децата наричат помежду си „огледално писане“.

— Значи затова — рече Дрейк — имаш чувството, че съобщението не е било написано от човек, който е седял до масата.

— Това съобщение — заяви Мейсън убедено — е било написано от жена, която изобщо не е трябвало да крие какво върши. Тя просто е обърнала масата наопаки и е написала думата „помощ“ и редичката цифра.

Дрейк кимна.

— Възможно е — предположи Мейсън — да са ни поставили клопка.

— В какъв смисъл?

Мейсън не обърна внимание на въпроса и продължи да разсъждава гласно.

— Сигурен съм, че съобщението не е истинско, защото не е възможно да е било написано по начина, за който претендира. Ето защо трябва да има някаква причина, поради която е било оставено.

Дрейк го наблюдаваше мълчаливо. Мейсън вдигна два пръста.

— Първо — каза той, като допря палеца до показалеца си, — съобщението е клопка. Второ — то служи за прикритие.

— Какво прикритие?

— Знаем, че Морис Албърг е бил в тази стая — разпали се адвокатът. — Поне той така каза.

— Неговият глас ли беше?

Мейсън кимна.

— Познах го. Беше ужасно развълнуван. Бил е в тази стая, или поне така твърдеше, а няма причина да лъже.

— И какво е станало после с него?

— После някой го е заплашил с пистолет и Морис е оставил съобщение. Може би с него е имало жена и тя го е написала с червило.

— Струва ми се, ти преди малко заяви, че тя не е могла да го стори, че би било…

Мейсън му направи знак да мълчи.

— Хората, които са извели Морис Албърг от стаята, са разбрали, че е било оставено съобщение. Сигурно не са имали време да го търсят, затова са оставили съвсем явни следи, с които да ме подведат. Хайде да хвърлим още един поглед на масичката, Пол.

Двамата мъже внимателно огледаха плота.

— Струва ми се, че тук не е имало никакво друго съобщение — заключи Дрейк.

— Очевидно не. Хайде да се разтърсим наоколо. Може съобщението да е оставено някъде другаде и тъй като не са могли да го намерят, те са се постарали да попречат и на мен. Вероятно тези, конто са извели Албърг от стаята, са бързали.

— Не отиваш ли твърде далеч с предположенията си? — попита Дрейк.

Мейсън отвърна нетърпеливо:

— Всяко нещо си има причина. От долната страна на масата е оставено съобщение. Значи има някаква причина за това. Искам да открия каква е.

— Но защо човек ще оставя съобщение, за да заличи друго, което не е видял?

— Те сигурно са подозирали, че има друго съобщение, но не са знаели къде е. Затова са решили да оставят още едно, което да ме заблуди… Огледай се наоколо, Пол… Дай да видим какво можем да открием ние.

Мейсън отвори шкафа, огледа отвътре страничната рамка и вътрешната част на вратата. Претърси самия шкаф, а после и банята.

— Намери ли нещо? — попита Дрейк.

Мейсън застана на прага на банята и поклати глава. Дрейк, който търсеше малко безцелно, заяви:

— Пери, да предположим, че е клопка. Какво би могло да означава?

— Възможно е да са я поставили за нас — отвърна Мейсън. — Възможно е да искат да загубим ценно време. И тъй като съм убеден, че съобщението е фалшиво, няма да се занимавам повече с него.

— Но то означава нещо, Пери.

— Разбира се. Може да е някаква книга. Вземи например „двеста шейсет и две, Т три“. Това сигурно значи страница двеста шейсет и две, том трети.

— Точно така! — възкликна Дрейк. — Л после „Р петнайсет ляво“ може да означава петнайсети ред, лява колона.

— Очевидно става дума за книга в три тома, разделена на колони. Коя ли може да е, Пол?

Дрейк се намръщи замислено.

— Дали не са някакви правни справочници, Пери?

— Много по-вероятно е да са томовете, които гледаш в момента — рече Мейсън.

— Не разбирам… А, искаш да кажеш телефонният указател. Но той не излиза в номерирани томове.

— Този излиза. Не виждаш ли листчето, залепено на корицата?

Пол Дрейк взе единия от томовете и го обърна.

— Хотел „Киймънт“ — телефонен указател номер едно, стая седемстотин двайсет и едно. Това явно е от тия свърталища, откъдето се краде всичко, което не е заковано… Ей, Пери, хайде да погледнем.

Дрейк сграбчи третия том на телефонния указател, прелисти го донякъде, преброи петнайсет реда и прочете на глас:

— Хърбърт Сидни Грантън, Колинда Авеню хиляда двайсет и четири.

— Говори ли ти нещо? — попита Мейсън.

— По дяволите, да — отвърна Дрейк развълнувано. — Чувал съм това име. То… Момент, Пери.

Той бързо извади един бележник и разлисти страниците му.

— Разбира се. Това е едно от имената на Джордж Файет, арестуван за организиране на незаконни залагания, чието дело сякаш се е изпарило във въздуха… Боже мой. Пери, хайде да отидем и…

Мейсън поклати глава.

— Искаш да кажеш, че няма да тръгнеш по тази следа? — не повярва Дрейк.

— Още не — заяви адвокатът. — Ще търсим докрай.

Мейсън погледна дъната на столовете, пропълзя под леглото и поръча:

— Пол, над умивалника има подвижно огледало. Моля те, погледни гърба му.

Мейсън беше все още под леглото, когато Дрейк извика развълнувано:

— Тук има нещо, Пери.

Адвокатът бързо изпълзя навън, изтупа дрехите си и отиде при Дрейк, който беше откачил огледалото от стената. На гърба му беше написано с червило 5N20862.

— Това — предположи Мейсън — сигурно е регистрационен номер на кола.

Двамата мъже стояха и внимателно разглеждаха цифрите.

— Нищо не разбирам — рече Дрейк.

— А аз разбирам — каза Мейсън. — Морис Албърг и някаква жена са били в тази стая. По неизвестни причини някой ги е заплашил с пистолет и ги е накарал да излязат оттук. Те са искали да ми оставят съобщение. Жената е използвала червилото си и е написала това върху гърба на огледалото, докато е стояла пред него и се е правила, че се гримира. Никой не я е хванал в този момент. Но когато са излизали от стаята, те са разбрали по нещо, че е оставила написано с червило съобщение. Опасявали са се, че ще го намеря. Затова са се върнали и са ми поставили клопка с едно толкова очевидно съобщение, че дори сляп човек не би го подминал.

— Значи мислиш, че това е първото съобщение и то е истинското? — попита Дрейк и посочи червилото по гърба на огледалото.

Мейсън кимна.

— А онова под масата е клопка.

— Това наистина много прилича на номер на кола — съгласи се Дрейк.

— Колко време ти трябва да откриеш чия е? — попита Мейсън.

— Ще звънна по телефона — отвърна Дрейк. — Няма да ми отнеме повече от няколко минути.

— Чакай малко — спря го Мейсън. — Не оттук, Пол.

— Защо?

— Единственият дежурен тук е нощният администратор. Струва ми се, че той прекалено много се интересува какво става. Ако ни чуе да издирваме колата, може да получи доста добра представа накъде ще тръгнем. А и никой не наблюдава жената, която беше тук… Пол, колко време ти трябва, за да намериш няколко души да я следят?

— Не чак толкова много.

— Дявол да го вземе, Пол — изруга Мейсън, — случаят си е за полицията. Нагазваме в прекалено дълбоки води!

— Искаш да се обадиш в полицията ли?

— Не точно — отвърна Мейсън, — но ми се иска полицията да се пораздвижи, ако можем да измислим как точно да ги накараме да го направят, така че ние да контролираме положението, започнат ли веднъж… И все пак тук има нещо съмнително.

— Какво имаш предвид?

— Този номер на кола върху гърба на огледалото.

— Е?

— Кой го е написал там?

— Може би истинската Дикси Дейтън — предположи Дрейк. — Тя е била тук с Морис Албърг. Чакали са те. Някой ги е проследил. Оставили са вратата отворена, за да можеш да влезеш безпрепятствено.

— Дотук добре. Дотук съм съгласен с теб. Давай нататък, Пол. Какво се е случило след това?

— Някой, който е знаел къде са и не е искал те да се свържат с теб, просто е отворил вратата и е влязъл. И то с пистолет в ръка.

— И после?

— После им е казал, че ще трябва да се качат в колата, и сигурно тогава Дикси Дейтън е отвърнала: „Добре, момчета, само да се гримирам“, отишла е до огледалото, започнала е да си слага малко червило и да го размазва с върха на кутрето си. През това време е наблюдавала в огледалото какво става. Може би Албърг е буйствал или пък те са очаквали от него да буйства, така че са го наобиколили, а Дикси веднага е повдигнала огледалото на сантиметър от стената и е написала номера на колата.

— Коя кола? — попита Мейсън.

— Тази, по която ще разберем къде са били откарани.

— Искаш да кажеш, че е знаела номера на колата, която ги е чакала?

Дрейк се намръщи.

— Не, не е възможно.

— И след това насила ли са били принудени да тръгнат с хората, които са влезли в стаята? — попита Мейсън.

— Разбира се.

— Слезли са с асансьора, минали са през фоайето и са излезли навън в нощта?

Изведнъж Дрейк се замисли.

— Звучи като във филм — заяви Мейсън.

— Е, възможно е да се направи. По дяволите, Пери, било е направено.

— А номерът на колата?

— Това ме озадачава — призна Дрейк.

Неочаквано Мейсън щракна с пръсти.

— Какво? — попита Дрейк.

— Има една кола, която ние търсим. Може това да е номерът на колата, карана от похитителя, колата с дупка от куршум в предната дясна врата.

— Възможно е — съгласи се Дрейк, смръщвайки вежди в размисъл.

— И така, Пол, има две съобщения — обобщи Мейсън. — Едното може да е истинско, оставено от жената, била тук с Морис Албърг, която и да е тя, другото е фалшиво и е оставено от някой друг. Второто съобщение води право към Джордж Файет. Какво може да означава това?

— Склонен съм — рече Дрейк — да се заема с този Хърбърт Сидни Грантън от телефонния указател. Няма да ни навреди, ако идем там.

— Мисля, че ще ни навреди, Пол.

— Защо?

— Времето е срещу нас — обясни Мейсън. — Някой иска да ни прати за зелен хайвер. Само не мога да разбера защо този зелен хайвер ни води към Файет, който е един от заговорниците, освен ако по някаква причина са решили, че не им трябва повече. Може би ще го жертват. Но дори да е така… Дявол да го вземе, Пол, нищо не се връзва.

— Няма да го жертват, защото в такъв случай Файет ще се разприказва — заключи Дрейк.

— Освен ако — Мейсън се сети изведнъж — е в състояние, в което не може да говори… Хайде да се опитаме да разберем какво става в стая осемстотин и петнайсет. Дай да…

Изведнъж вратата рязко се отвори. На прага застана лейтенант Траг от отдел „Убийства“, придружен от още един полицай, когото Мейсън не познаваше.

— Какво, по дяволите, знаете вие за стая осемстотин и петнайсет? — попита той.

— Е, Пол — рече Мейсън, — имаме честта да посрещнем неочаквани посетители. Какво ви води тук в този утринен час, лейтенанте?

— Служебният дълг — отвърна лейтенант Траг. — Какво ще кажете за осемстотин и петнайсета?

— Ами мислехме да дремнем, като поръчаме да ни събудят в осем и петнайсет.

Лицето на Траг помръкна.

— Мейсън, ако продължаваш в този дух, ще се озовеш там, където няма да е необходимо да казваш на никого да те буди. Ще ставаш в шест и половина сутринта, ще ти тикват кафето и кашата през решетките и ще трябва да се примиряваш. Познавате ля сержант Джафри?

Мейсън подаде ръка.

— Мислех, че познавам повечето момчета от отдел „Убийства“.

— Той не е от „Убийства“ — намеси се Дрейк тихо. — Аз го познавам, Пери. От „Нравствения“ отдел е.

Джафри рязко кимна на Дрейк.

— Сержант Джафри се занимава с нравствени престъпления — обясни лейтенант Траг. — Боб Клеърмонт му беше подчинен, когато го убиха, а цялата тази проклета история е свързана с убийството на Клеърмонт. Загазил си, Мейсън. А сега искам да знам какво общо имащ със стая осемстотин и петнайсет. Признай си истината, защото този път силата е на наша страна.

— Честно казано — започна Мейсън, — повиках Дрейк да проследи обитателката на стая осемстотин и петнайсет, защото ми трябват някои данни за нея.

— За нея?

Мейсън кимна.

— А ти какво правиш тук? — попита Траг.

— Дойдох да се срещна с мой клиент.

— Слушай, Мейсън, нека да се разберем. Знаем всичко за…

— Аз не бих го направил, лейтенанте — прекъсна го сержант Джафри. — Нека той да отговаря на въпросите.

Траг не обърна внимание на забележката.

— Ще играя честно с теб, Мейсън, ще открия картите си и няма да ти поставям капани. Този хотел е истински бардак. Обикновено каквото и да се случи тук, никой не обръща внимание, но човекът от стая осемстотин и тринайсет чул някаква караница и нещо, което му заприличало на приглушен изстрел, и извикал полицията.

— Преди колко време? — попита Мейсън.

— Не много отдавна — отвърна Траг. — Ние току-що пристигнахме. Една радиокола е дошла две минути след телефонното обаждане. Намерили вратата на стая осемстотин и петнайсет отключена, на леглото имало труп и уведомили отдел „Убийства“. Така се случи, че със сержант Джафри работехме върху други проблеми, свързани със случая, и веднага дойдохме тук. Мъртвият на леглото в стая осемстотин и петнайсет е доста набит, мургав, с изключително гъсти черни вежди, които почти се сключват над носа му. Шофьорската книжка, която намерихме в джоба му, е на името на Хърбърт Сидни Грантън, живущ на Колинда Авеню хиляда двайсет и четири. Накарах момчетата да се заловят за работа и разпитах администратора на хотела. Той е един от тези хора, които имат фотографска памет за лица. Попитах го дали е станало нещо необичайно и той ме уведоми, че Пери Мейсън е вътре, според него в стая седемстотин двайсет и едно, че при адвоката е дошъл един частен детектив, а се е регистрирала и една жена, която вероятно също е детектив. Какво, по дяволите, става тук?

Мейсън хвърли поглед към Пол Дрейк.

— Нашите разследвания ни карат да вярваме, че Сидни Грантън е измислено име на Джордж Файет и че Джордж Файет може да има нещо общо с опита да се отвлече и убие Дикси Дейтън. Нищо повече не мога да ви кажа.

— И не трябва — отсече мрачно Траг. — Щом искаш с лошо, ще караме с лошо. Нямате право да напускате хотела. Слезте във фоайето и ме чакайте да дойда да ви разпитам.

— Задържате ни като важни свидетели ли? — попита Мейсън.

Широкоплещестият сержант Джафри пристъпи войнствено напред.

— Не като свидетели, а като заподозрени в убийството на Хърбърт Сидни Грантъи — заяви той. — А сега се измитайте оттук.