Ърл Стенли Гарднър
Случаят с палтото от визон (14)

14

— Хубаво — започна Мейсън, настанявайки се на един стол с права облегалка в приемната, — разкажи сега какво стана.

Албърг зарови лице в ръцете си.

— Честна дума, мистър Мейсън, загазих, здравата загазих… Получихте ли писмото ми с чека?

— Да, получих го — отвърна Мейсън. — И след като го прочетох, знаех точно толкова, колкото и преди. Как те хванаха?

— Бях на път към кантората ви.

— Моята кантора?!

— Точно така.

— Какво се случи?

— Стигнах до входа на зданието. От тълпата изскочи някакъв цивилен. Сграбчи ме. Набутаха ме в една кола. И преди да разбера какво става, ме откараха.

— Защо не ми телефонира отнякъде? — ядоса се Мейсън. — Щях да те предупредя да не се приближаваш до кантората. Можеше да се досетиш, че е под наблюдение. Както и ресторантът ти — това са местата, където първо ще те търсят… Е, какво стана? Продължавай, разкажи ми всичко.

— Все още не сте чули най-лошото.

— Добре, кажи ми го.

— В мен беше пистолетът.

— Пистолетът?

— Точно така.

— Какъв пистолет?

— Пистолетът, с който според полицията е убит Файет.

Мейсън се намръщи и го погледна с неодобрение.

— Не е така, както си мислите, мистър Мейсън. Това е дълга история.

— Е, разказвай, но накратко — подкани го Мейсън. — Каква ти е Дикси Дейтън?

— Нещо като роднина по сватовство.

— Как така?

— Томас Е. Седжуик ми е полубрат. Това говори ли ви нещо?

— Говори ми твърде много — заяви Мейсън.

— Той организираше незаконни залагания. Правеше се на тарикат. Предупреждавах го. Беше влюбен в Дикси Дейтън. И тя го предупреждаваше. Все се опитвахме да го вкараме в правия път, но без полза. Той се мислеше за много хитър. Разбира се, даваше подкупи. И какво от това? Въобразяваше си, че така си осигурява разрешително. Но човек не получава разрешително с подкупи. Получава само неприятности. Известно време наистина печелиш. Но после идват неприятностите. Е, Том си навлече неприятностите. Не искаше да слуша никого. С тази работа се захвана един нов полицай. Беше подушил нещо за Том. Не го арестува. Том можеше да се откупи от затвора. Полицаят искаше да докаже, че Том давал подкупи. Дяволска работа.

— Клеърмонт добра ли се до доказателства?

— Срещу Том — предполагам, че да.

— А срещу този, който е получавал подкупите?

— Него само го подозираше. Ето защо му трябваше Том. Искаше да го принуди да изпее всичко пред съда. Ужас! В началото Том не загря. Полицаят събра доказателства. Притисна Том до стената. Но нищо не направи. Том реши, че и той иска пари. А той не искал пари. Искал Том да си развърже езика. Том е глупак. Както ви обясних, мистър Мейсън, това момче си мислеше, че подкупите му дават право да върши всичко. Но и онзи, дето ги взимаше, не пасеше трева. Той се усети какво става. Казал на Том да пуска кепенците и да изчезва, докато се разчисти теренът. Полицаят беше умен. Надушил дирите на човека, който събираше подкупите.

— Кой ги събираше?

— Файет. Той беше първото стъпало.

— Какво се случи?

— Ако Том получеше призовка, спукана му беше работата. Знаете какво щеше да стане, ако го призовяха пред съда. Том ликвидира всичко и офейка.

— И после?

— Твърди, че полицаят не бил вчерашен. Чакал Том да направи точно това. И щом Том ликвидирал всичко и хукнал да бяга, паднал право в ръцете му. Смята се, че Том го е пречукал. Не знам. Том се кълне, че не е. Дикси му вярва.

— А, така ли? — подметна иронично Мейсън. — А как ти обясни Дикси, защо между ценните вещи на Том е бил служебният пистолет на Клеърмонт?

Албърг подскочи от стола — все едно по него премина ток.

— Какво? — изкрещя той.

— По-тихо — рече Мейсън. — Пистолетът на Клеърмонт е бил в Дикси.

Албърг се хвана за главата.

— Това е краят! Сега вече здравата загазихме. Значи Том наистина го е убил.

— Точно така изглежда — потвърди Мейсън.

— Ох, какъв ужас! И, дявол да го вземе, аз съм вътре наравно с Том и Дикси.

— Така е, по дяволите — изруга Мейсън. — Щом като си почнал да изброяваш, можеш спокойно да ме включиш и мен.

— Ох, какъв ужас! — повтори Морис.

— Престани да се самосъжаляваш, Морис. Нямаме време за това. Кажи сега за Файет. Ти ли го уби?

— Не, не! Разбира се, че не. Аз никого не съм убивал.

— Каза, че полицията е намерила пистолета в теб?

— Да.

— Откъде знаеш, че Файет е бил убит с този пистолет?

— От полицаите.

— Кога разбра?

— Преди около петнайсет минути. Затова съм тук. Правиха балистична проба. Щом получиха резултатите, ме бутнаха в затвора и му позволиха да ви се обадя.

— Откога имаш този пистолет?

— Там е проблемът — от убийството насам.

— Разкажи ми цялата история.

— Откъде да започна?

— Започни от началото, от самото начало.

— Вече казах за Том Седжуик…

— Остави го него сега. Разкажи ми за Дикси, ама всичко.

— Том и Дикси…

— Женени ли са?

— Ами така се получи, мистър Мейсън… Том беше женен преди. Имаше трудности с развода. Не можем да ги обвиняваме с Дикси…

— Не дрънкай глупости — сряза го Мейсън. — следното, което ме интересува в момента, е техният морал. Ако са женени, не могат да свидетелстват един срещу друг. Ако не са…

— Не са.

— Добре, разкажи ми за Дикси. За времето след завръщането й.

— Ами нито Том, нито Дикси се бяха обаждали. Бях изплашен до смърт. Убийство на полицай, мистър Мейсън! Знаете какво означава това. И изведнъж Дикси пристига в ресторанта. Трябваше да се подпра на масата. Краката ми се подкосиха. Тя ме погледна студено, за да ме предупреди да се отнасям към нея като към непозната. След това каза, че търси работа.

— Е?

— Дадох й работа. Налагаше се. Том беше без пари, болен. И в опасност. Полицията не знаеше за Дикси.

— Дикси Дейтън истинското й име ли е?

— Дикси, да, първото й име. Но другото, разбира се, не.

— И номерът на социалната й осигуровка ли беше подправен?

— Да.

— А коженото палто?

— Много съжалявам за него. Тя ми го беше оставила и аз го увих и пъхнах в един шкаф. Не се сетих за молците. Мислех за себе си. Тя можеше да ми навлече неприятности и ме беше страх. Скрих го никой да не го вижда. Тя се върна. Поиска си палтото. Извадих го… нали го видяхте.

— Тя какво каза?

— Нищо. Започна да го носи. Все плачеше, когато си мислеше, че не я виждам.

— Защо се е върнала?

— Том е болен от туберкулоза. Живееха на север, в Сиатъл. През зимата там вали и е студено. Том не можел да издържа повече. Дикси решила да се върнат. Тук можели и да отърват кожата, но той със сигурност щял да умре, ако останел там. Дикси е пълна с разни идеи. Като си втълпи нещо, не можеш да й го избиеш от главата. Според моя лекар в Сиатъл е влажно през зимата, но хората там живеят дяволски дълго. Дикси смята, че Том ще умре, ако изкара още една зима там. Може да е права. Може и да греши. За себе си навярно е права. Наумила си, че всичко се е оправило и никой няма да разбере, ако се върнат. Скрила добре Том. Дикси е дяволски умна, много способна жена… Чудо!

— Не е била достатъчно умна, за да се предпази от…

— А, разбира се, Файет. Той знаеше за Дикси за разлика от полицията. Файет сигурно е наблюдавал ресторанта ми. Полицията — не, но той — да.

— Кой точно е Файет? — попита Мейсън.

— Файет — обясни Албърг — събираше подкупите. Никога не съм му виждал физиономията. Знам го по име. Дикси отишла да обслужи някакви клиенти. Видяла го седнал сам на маса. За малко не припаднала… Файет е способен да извърши убийство. Бил казал на Том, че ако някога се върне и го призоват пред съда, това ще е краят му…

— И Дикси избягала през задния вход.

Албърг кимна.

— Естествено. Помислила, че ще я измъчват, за да я накарат да каже къде е Том.

— Проклет да съм, ако разбирам нещо — рече Мейсън. — Щом е имало човек, на когото са давали подкупи, сигурно стотици бунаци са плащали и…

— Но имаше само едно убийство на полицай, мистър Мейсън. Аз нищо не мога да докажа. Дикси също. И двамата смятаме, че Файет е убил онзи полицай. Може би, ако Том се върне и наеме добър адвокат… О, по дяволите!

— Добре — настоя Мейсън, — давай нататък, разкажи ми какво се случи.

— Какво се случи ли? — възкликна Албърг. — Какво ли не. Както си седях мирно и тихо, всичко се стовари върху главата ми. Дикси заяви, че никой не знаел за връщането на Том и никога нямало да открият къде е той. След това те я причакаха. Тя избяга и за малко да я убият. Дойдоха полицаите. Те не знаеха, че Том ми е полубрат, но усетиха, че става нещо. Не знаеха коя е Дикси, но щяха да разберат. Започнах да се укривам. В един бар имам приятел. Той би скрил по всяко време. Дикси знаеше мястото. Обади ми се там. Казах й да се скрие. Аз самият се криех. Беше ужасно.

— Продължавай.

— После в ресторанта се обадила някаква жена. Казала на касиерката, в която имам доверие, че иска да ми предаде някакво съобщение. Касиерката е умна. Помолила я да предаде съобщението. И онази рекла да позвъня на някакъв номер и да търся Милдред.

— Направи ли го?

— Разбира се. Отидох до един уличен телефон. Позвъних и попитах: „Коя, по дяволите, е Милдред?“

— И какво се случи?

— Мислех, че е клопка. Очаквах да цъфне полицията. Намирах се в улична кабина, откъдето можех бързо да се измъкна.

— И?

— Онази Милдред искаше да поговорим. Казах й, че не мога да се занимавам с нея. Нямах време за разговори. Подканих я бързо да обясни какво иска. Тя рече: „Не ставай глупак. В опасност си. И Дикси е в опасност. Аз знам кой уби полицая.“ Мислех, че е клопка. Попитах я: „Така ли? Много си умна. Кой уби полицая?“ Тя отвърна: „Джордж Файет.“ Попитах я откъде знае и какво я засяга. Тя заяви, че Файет я бил измамил. Изневерил й с друга жена. Нямало да търпи това. По дяволите Файет! Ако сме се срещнели в хотел „Киймънт“, щяла всичко да ми разкаже и да ми даде доказателства. Дявол да го вземе, какво щяхте да направите вие?

— Какво ли? — възкликна Мейсън. — Веднага щях да се обадя на адвоката си.

— А, не веднага — възрази Албърг. — Достатъчно дълго бях стоял в телефонната кабина. Не исках да разберат откъде се обаждам. Казах й: „Добре. Чакай на този телефон. Пак ще ти се обадя.“ И така, какво да направя? Преди време една келнерка се опита да ме изнуди. Наех ловък детектив. Той записа всичко на магнетофон. По този начин бързо се справих с нея. Така че си казах: „Ще постъпя хитро. Ще взема звукозаписна уредба и ще повикам мистър Мейсън.“

Мейсън се намръщи.

— Ами ако беше полицейска клопка?

— По дяволите, какво от това? Трябваше да рискувам. Бях в опасност. Не можех да се върна в ресторанта. Ресторантът е моят бизнес. Ако не се върна, край с бизнеса. Налагаше се да действам. Има и още нещо, което не знаете. Щом Дикси погледне някое число, то моментално се запечатва в паметта й. Докато Дикси работеше при мен, не ползвах телефонен указател. Покажех ли й веднъж някой номер, тя го запомняше. Много е способна, става ли дума за числа, за всичко, свързано с цифри.

— Е? — подкани го Мейсън.

— Когато побягнала от Файет през задната врата на ресторанта, видяла колата да идва право към нея. Дикси й хвърлила един поглед. Забелязала регистрационния номер. Вътре имало човек с пистолет. Тя хукнала отново и той стрелял, но Дикси запомнила номера.

— Продължавай — рече Мейсън.

— Тя ми го каза. Аз не съм толкова глупав, а имам и връзки. Проверих. Колата е регистрирана на името Хърбърт Грантън. Дикси си спомни, че Грантън е името, което Файет използва от време на време, когато се прави на почтен. И така, вече разполагахме с един скрит коз. Някой умен адвокат можеше да успее да ни помогне, ако откриехме тази кола и ако там има дупка от куршум.

— Продължавай — повтори Мейсън.

— Накарах детектива да отиде пръв в хотел „Киймънт“. Той огледал мястото. Инсталирал подслушвателното устройство. Каза ми, че ще се настани някъде, откъдето да слуша. Всичко беше подготвено. Изчаках да мине полунощ и позвъних на момичето. Рекох й: „Добре, Милдред, ела в «Киймънт». Стая седемстотин двайсет и едно.“

— Тя ли спомена първа хотел „Киймънт“?

— Да.

— Ти не се ли усъмни?

— Разбира се, че се усъмних, но какво можех да направя? Казах й: „Не в «Киймънт». Някъде другаде.“ Тя отвърна: „Не мога, в опасност съм. Файет ще ме убие. Ако усети какъв номер му готвя, с нас е свършено. Аз съм в «Киймънт» и не смея да изляза. Вземи стая тук. Дай ми номера й. Аз ще дойда при теб. Ще ти дам доказателствата.“ И така наех стая осемстотин и петнайсет. Взех я за Дикси. Регистрирах я като мисис Мадисън Кърби и платих в брой.

— Сега картината започва да ми се изяснява — рече Мейсън, — но защо… Е, няма значение. Разкажи какво се случи.

— Тогава ви се обадих. Всичко беше готово за подслушването. Уговорих среща с онова момиче. Отидохме с Дикси в стаята.

— Ти имаше ли пистолет? — попита Мейсън.

— Разбира се, че имах. Защо не, по дяволите?

— Добре, продължавай.

— Исках да бъдете там през цялото време. Ако беше работа на полицията, щяхте да се окажете находчивият адвокат. Ако беше някаква свидетелка и наистина разполагаше с доказателства, щяхте да оправите положението.

— Какво стана? — попита Мейсън.

— Бях разтревожен. Непрекъснато се тревожа. Колкото повече остарявам, толкова повече се тревожа. Мисля за това, мисля за онова. Все се тревожа. Прекалено много отговорности. Прекалено много неприятности с персонала. Да се поддържа бизнеса става все по-скъпо. Тревоги, тревоги, тревоги. През цялото време тревоги.

— Разказвай нататък.

— Тревожех се да не заспите отново, след като говорихте с мен. Тогава щеше да стане лошо. Като пристигнахме в „Киймънт“, накарах Дикси да ви позвъни. Просто да се увери, че не сте заспали.

— Ти даде на Дикси моя номер?

— Дикси вече го знаеше. Тя беше с мен. Нали ви казах, че моментално запомня номера.

— Продължавай.

— Дикси вдигна слушалката и нощният администратор се обади. Тя тъкмо щеше да даде номера, когато вратата се отвори. Влязоха двама мъже и една жена и в момента, в който ги видях, разбрах, че с нас е свършено. Дикси бързо съобрази и поръча на администратора: „Извикайте полиция!“

— И какво стана? — попита Мейсън.

— Прекъснаха я. Някой затисна устата й с ръка.

— А твоя пистолет?

— Моят пистолет ли? — Албърг горчиво се засмя. — Той беше върху леглото. А двамата мъже държаха пистолети в ръцете си. Пистолет на леглото не струва нищо срещу пистолет в ръката.

— Защо не даде някакъв сигнал на детектива, който е слушал в другата стая?

— Защото те бяха твърде хитри. Знаеха точно толкова добре, колкото и аз, че стаята се подслушва. Всеки път, щом се опитвах да кажа нещо, единият от мъжете слагаше пръст на устните ми и ме ръгваше с пистолета в корема. Тогава реших да се окопитя и каквото и да става, да кажа нещо, но ме цапардосаха с палка над ухото. Призля ми от болка — коленете ми се огънаха. Това е всичко.

— Не е всичко — възрази Мейсън. — Карай нататък. Какво стана?

— Какво, по дяволите! Отидохме до товарния асансьор. Свалиха ни с него. В уличката чакаше кола. Сложиха ме на задната седалка, а после ме събориха на пода. Стъпиха с крака отгоре ми. Така са убили и онзи полицай. Натикали са го в колата, затиснали са го с крака и са му пръснали черепа.

— Продължавай — подкани го Мейсън.

— Закараха ни в един хотел. Качихме се със задния асансьор, но аз не съм толкова глупав. Поисках да вляза в банята. Там имаше пешкир. Името на хотела беше написано на него.

— Спомняш ли си го?

— Разбира се, че си го спомням. Казваше се „Бонсал“. Б-о-н-с-а-л. Аз бях в апартамент шестстотин и девет бе.

— И после?

— После, след доста време, отново слязохме със задния асансьор. Качиха ме в колата. Тръгнахме по един страничен път, който води извън града. Все още лежах на пода. Единият от мъжете извади, пистолета си и го допря до главата ми. Бях готов да го сграбча и точно в този момент шофьорът изкрещя: „Внимавай!“ И удари спирачките.

— Какво се беше случило?

— Не знам. Знам какво последва. Бях на пода. Мъжът, който бе опрял пистолета си в мен, политна и се удари в предната седалка. Грабнах пистолета. Колата спря. Светкавично отворих вратата. Стисках пистолета. Викнах им: „Горе ръцете!“ И скочих в храстите като елен.

— Храсти ли имаше наоколо?

— Бяхме спрели на някакъв стръмен хълм в един парк, а край нас гъст храсталак. Колата се намираше точно на ръба на стръмнината. Казвам ви, тичах като елен. Боже мой, как тичах!

— После?

— После вървях, вървях, вървях. Качих се на един автобус. Изчаках малко, за да съм сигурен, че сте в кантората си. Исках да ви телефонирам, но аз не съм като Дикси. Не помнех номера, на който да ви търся. Така че седнах в едно мръсно ресторантче и зачаках. След това взех такси. Отидох в кантората ви и ме арестуваха.

Мейсън премисли цялата ситуация.

— Разказа ли нещо на полицаите?

— Естествено, че им разказах. Заведох ги до мястото, където бях скочил от колата. Показах им следите.

— Те видяха ли ги?

— Разбира се. Видяха къде съм тичал по стръмното като елен, по дванайсет метра скокове съм правил. Изсмяха ми се. Заявиха ми, че съм можел да оставя следи където си ща.

— А после?

— После отидохме до хотел „Бонсал“.

— И какво стана?

— Не знам. Полицаите се качиха в апартамент шестстотин и девет бе. Нищо не ми казаха. Струва ми се, че нещо не беше наред. Държаха се, като че ли вече са ме тикнали в затвора.

— И ти разказа тази история на полицаите — точно както ми я разказваш на мен?

— Точно така. Това е цялата история.

— Те стенографираха ли всичко, което им каза?

— Да.

— Тогава — заяви Мейсън — това не само че е цялата история, но и вече няма отърваване от нея.