Ърл Стенли Гарднър
Случаят с палтото от визон (17)

17

Хамилтън Бъргър, едрият, издут като бъчва в гърдите областен прокурор, който се обличаше така, че да подчертава мазното си достойнство, напълно съответстващо на духа на изпълняваната от него длъжност, се надигна веднага щом заседанието беше открито, и заяви:

— Бих искал да направя някои предварителни забележки, господин съдия.

— Добре — прие съдията Ленъкс.

— Възразявам срещу участието на Пери Мейсън като адвокат на обвиняемите по делото. Смятам, че съдът трябва да го лиши от правото на защитник.

— На какво основание?

— Мистър Мейсън е призован като свидетел на обвинението. Очаквам да бъде извикан и разпитан като такъв.

— Мистър Мейсън е свидетел на обвинението? — усъмни се съдията Ленъкс.

— Да, господин съдия.

— Това е доста странно, защитникът да…

— Въпреки всичко, господин съдия, аз проучих внимателно юридическите постановки — прекъсна го Хамилтън Бъргър — и мистър Мейсън е съвсем пълноправен свидетел. Главно на него разчитам да установя една много важна връзка във веригата от доказателства. Очаквам да се яви като мой свидетел. Той е призован и следователно е необходимо да даде показания по делото. Мога да уверя съда, че го смятам за изключително важен свидетел.

— Бяхте ли призован, мистър Мейсън? — попита съдията Ленъкс.

— Да, господин съдия. Получих призовка.

— А се явявате и като защитник на двамата обвиняеми?

— Точно така.

— Господин съдия — отново заговори Хамилтън Бъргър, — ще водя делото едновременно срещу Морис Албърг и Дикси Дейтън въз основа на обвинение в предумишлено убийство и очаквам да докажа, че те не само са кроили планове да причинят смъртта на Джордж Файет, но са предприели и открити действия за изпълнението на тези планове и действително са убили Джордж Файет. Аз самият не храня особено добри чувства към убития. Неговото досие, както вероятно обвиняемите ще се опитат да изтъкнат, не е на достоен за уважение гражданин, а по-скоро е изпъстрено със случаи, които са в разрез със закона. Има също така периоди от време, в които не знаем къде е бил и какво е правил. Твърде вероятно е обвиняемите да са очаквали от Файет да ги изнудва във връзка с друго едно престъпление, което, естествено, господин съдия, е съвсем отделно и независимо от настоящия случай, като се изключат известни доказателства, изясняващи мотивите.

— Разбира се, господин областен прокурор, известен е фактът, че не могат да се приемат доказателства от друго престъпление. Обвиняемите са призовани да отговарят по едно обвинение и…

— И за това правило, господин съдия — твърдо и категорично го прекъсна Хамилтън Бъргър, — важи добре известното изключение, че когато доказателствата за мотива са свързани с друго престъпление, те са напълно приемливи.

— Винаги съм прилагал стриктно това правило в този съд — заяви съдията Ленъкс. — Смятам, че от време на време има тенденция да се злоупотребява с него. Доста често, като претекст да се доказват мотивите, или се търси прилика с подобно престъпление, или се цели да се създаде предубеждение към обвиняемия.

— Разбирам, господин съдия, но когато чуете доказателствата по това дело, ще се уверите, че то отговаря на всички изисквания за прилагане на изключението и обвинението е в пълното си право да предостави доказателства от друго престъпление — убийство на полицай при…

— Още едно убийство?! — прекъсна го съдията Ленъкс.

— Да, господин съдия.

— Извършено от двамата обвиняеми?

— Не, господин съдия. От обвиняемата Дейтън. Тя е замесена в убийството на един млад полицай и именно опитите й да прикрие връзката си с това престъпление са довели до второто убийство… Възможно е Джордж Файет да я е изнудвал.

— Хм, интересна ситуация — съгласи се съдията Ленъкс. — А сега да започнем да разискваме нещата по реда им. Вие възразявате срещу участието на Пери Мейсън като защитник на обвиняемите?

— Да, господин съдия.

— Какво е вашето мнение, мистър Мейсън?

— Смятам, че това не го засяга — отвърна Мейсън рязко.

Съдията Ленъкс поруменя.

— Нямам намерение да проявявам неуважение към съда — добави Мейсън. — Аз ще си върша моята работа, а областният прокурор да си гледа неговата.

— Това нарушава съдебната етика — възропта Бъргър.

— Вие си гледайте вашата етика, а аз ще имам грижа за своята — отсече Мейсън.

— Хайде, хайде, господа — намеси се съдията Ленъкс. — Без лични обиди по време на делото. Мислите ли, господин областен прокурор, че мистър Мейсън трябва да бъде лишен от правото да се яви като защитник?

— Мисля, че той трябва сам да се откаже.

— Има ли някакъв конкретен закон в този смисъл?

— Това е въпрос на добър вкус и етика.

— Ще обсъждаме етиката, когато му е времето и мястото — рече Мейсън. — А що се отнася до добрия вкус, и аз имам някои забележки. Преценете сам, господин съдия: в присъствието на представител на пресата областният прокурор повлиява на една млада жена, моя свидетелка, да напусне работата си и да отправи по телефона обвинение срещу работодателя си, че я е подтиквал да лъжесвидетелства, и подкупва тази жена да предприеме такава стъпка, като предварително урежда да й бъде предложена работа в една от окръжните служби с по-голяма заплата…

— Протестирам срещу думата „подкупва“ — прекъсна го Хамилтън Бъргър.

— Моля да ме извините — каза Мейсън с подчертан сарказъм. — Може би по-правилно е да кажа, че сте я принудили да предприеме такава стъпка?

— Нищо подобно — възрази Хамилтън Бъргър. — Всичко, което тя е извършила, е било по нейно собствено желание и воля.

— Вие сте й уредили работата в окръжната служба, преди тя да вдигне телефона и да си подаде оставката — настоя Мейсън.

— Глупости! — възкликна Хамилтън Бъргър.

— Отречете го — предизвика го Мейсън.

— Не е необходимо.

— Не смеете.

Съдията Ленъкс удари с чукчето по масата.

— Господа, не разбирам защо спорите. Не съм чел какво пишат вестниците за този случай, но очевидно защитникът и обвинителят се държат язвително. Моля да се въздържате. Настоявам двете страни да се ограничат само върху разглеждането на делото. Продължете, господин областен прокурор, и извикайте първия си свидетел, а съдът ще реши въпросите по реда им.

— Аз определено възразявам срещу явяването на мистър Мейсън като защитник по делото.

— Има ли закон, който да ме лишава от това право? — попита Пери Мейсън.

— Както изтъкнах вече пред съда, това е въпрос на етика.

Мейсън се обърна към съдията Ленъкс:

— Ако областният прокурор иска да влезе в ролята на арбитър на добрия вкус и етика, аз твърдя, че предложението за нова работа с цел да накара една млада жена да напусне предишния си работодател и публично да обвини…

— Няма да се занимаваме с този въпрос, мистър Мейсън — спря го съдията Ленъкс, — а що се отнася до съда, господин областен прокурор, мистър Мейсън не може фактически да бъде лишен от правото на защитник. Ако сте го призовали като свидетел и бъде извикан като такъв, той ще трябва да даде показания. Застане ли на свидетелското място, ще бъде разпитван като всеки друг свидетел. А сега започнете с излагането на вашите доказателства.

— Много добре, господин съдия — кимна Хамилтън Бъргър. — Моят пръв свидетел ще бъде лекарят, извършил аутопсията.

Бързо, като в калейдоскоп, премина поредицата от обичайните за такива случаи свидетели и Хамилтън Бъргър изграждаше основата на обвинението си в убийство — намирането на трупа на Джордж Файет, естеството на раната, изваждането на куршума, характеристиката му, установена под микроскоп, за да може по-късно да се идентифицира оръжието, от което е бил изстрелян.

— А сега да се извика Карлайл Е. Мот.

Мот застана на свидетелското място и областният прокурор го представи като експерт по огнестрелни оръжия и балистика.

— Мистър Мот, моля да спрете вниманието си на куршума — веществено доказателство номер едно. Той е бил идентифициран като фаталния куршум, причинил смъртта на Джордж Файет. Искам да ви попитам дали сте го изследвали.

— Да.

— Под микроскоп?

— Да, сър.

— Направихте ли снимки на куршума?

— Да, сър.

— Успяхте ли да определите вида на оръжието, от което е бил изстрелян?

— Да.

— Какво е било то?

— Същото, което държа в ръката си. „Смит и Уесън“, специален полицейски модел, трийсет и осми калибър, със седем и половина сантиметрова цев.

— Моля пистолетът да бъде приет като веществено доказателство номер две — каза Хамилтън Бъргър.

— Не възразявам — обади се Мейсън.

— Имате думата за въпроси — каза рязко Бъргър.

— Нямам въпроси — заяви Мейсън.

Изненадан, Хамилтън Бъргър измърмори, без да се усети:

— Нима няма да го попитате за… — Но внезапно млъкна, осъзнал какво прави.

— Да се извика следващият свидетел — нареди съдията.

Проявявайки раздразнението си, Хамилтън Бъргър посочи следващия свидетел — полицая, арестувал Морис Албърг, когато излизал от таксито пред кантората на Мейсън. Той даде показания, че е извършил ареста и е намерил у Морис Албърг същия пистолет, от който бил изстрелян куршумът, причинил смъртта на Джордж Файет.

— Ваш ред е за въпроси — подкани защитата Бъргър.

— Откъде знаете, че пистолетът е същият? — обърна се Мейсън към полицая.

— Взех номера на оръжието, сър.

— Записахте ли го някъде?

— Разбира се.

— Къде?

— В бележника, който винаги нося със себе си.

— Знаете ли кой е номерът?

— Разбира се.

— Можете ли да ни го кажете?

— Да, сър. Ес шейсет и четири хиляди осемстотин и пет.

— През цялото време сте го помнили наизуст?

— Да, сър.

— Тогава не е имало нужда да го записвате, нали?

— Записах го за по-сигурно.

— И това е същият номер, който сте записали?

— Да, сър.

— Възможно е да помните, че това е същият номер, който е върху оръжието, но откъде знаете, че точно него сте записали в бележника си?

— Малко преди да дойда в съда, погледнах в бележника си, за да бъда сигурен.

— Значи не сте били сигурен?

— Е, просто взех предпазни мерки да не допусна грешка.

— Сутринта на трети ли арестувахте Морис Албърг?

— Да, сър. Около девет часа.

— Тогава ли взехте пистолета от него?

— Да, сър.

— Кога записахте номера в бележника си?

— Вече ви казах. Това е номерът на пистолета. Записах си го, за да не стане грешка.

— Когато арестувахте Морис Албърг ли?

— Приблизително, да.

— Какво значи „приблизително“?

— Почти по същото време.

— Пет секунди след като извършихте ареста?

— Разбира се, че не.

— Колко секунди?

— Не мога да отговоря. Не измервам времето този начин. Това е номерът на пистолета, който взех обвиняемия Морис Албърг.

— Какво направихте с пистолета?

— Сложих го в джоба си като доказателство.

— А после?

— Предадох го на областния прокурор, който на свой ред го даде на експерта по балистика Карлайл Е. Мот.

— И по предложение на Мот ли записахте номера в бележника си? — попита Мейсън съвсем непринудено.

— Точно така.

— В момента, в който той получи пистолета ли?

— Не, след като го върна на областния прокурор заедно с доклада си. Каза, че ще е необходимо пистолетът да бъде идентифициран във всяка фаза на делото.

— Значи записахте номера на пистолета, който ви предаде Мот?

— Ами пистолетът беше същият.

— Откъде знаете?

— Познавам го.

— Какви отличителни знаци точно върху този пистолет ви дадоха възможност да не го сбъркате е който и да е „Смит и Уесън“ от същия калибър и модел?

Свидетелят замълча.

— Не можете ли да отговорите?

— Ако погледна пистолета — каза тон, — мисля, че ще мога.

— Разбира се — заяви Мейсън саркастично, — ще го вземете и ще почнете да го въртите из ръцете си с надеждата да намерите някоя драскотина или друг белег. Кажете ми сега какви отличителни знаци имаше върху пистолета.

За минута полицаят помълча смутено, после отговори:

— Не мога да си спомня.

Съдията се обърна към объркания свидетел:

— Вие взехте някакъв пистолет от обвиняемия Албърг, нали?

— Да, сър.

— И го предадохте на областния прокурор?

— Да, сър.

— Който на свой ред го предаде на експерта по балистика?

— Да, сър.

— И малко по-късно, когато експертът по балистика върна оръжието на областния прокурор заедно с доклад, че от това оръжие е бил изстрелян смъртоносният куршум, експертът по балистика заяви, че сигурно е необходимо пистолетът да бъде идентифициран, за да се приеме като доказателство?

— Да, сър.

— И тогава ви попитаха дали бихте могли да разпознаете пистолета. Така ли?

— Общо взето, така.

— Така ли е, или не?

— Мистър Мот предложи да запиша номера в бележника си.

— И вие извадихте бележника и записахте номера?

— Да, сър.

— А после разговаряхте относно характера на показанията ви?

— Не, не тогава. Това стана по-късно.

— Извикайте следващия си свидетел — ледено нареди съдията Ленъкс на Хамилтън Бъргър. — Този е свободен.

Бъргър се подготви за нова атака:

— Следващият ми свидетел ще бъде Артър Лерой Фулда.

Фулда застана на свидетелското място, закле се и даде показания за разговора си с Морис Албърг, за инсталирането на звукозаписната апаратура в хотел „Кимънт“, за чутите разговори и направените записи. Свидетелят идентифицира шест диска, обясни как се зареждат и как се сменят сами, така че разговорът да се записва без прекъсване.

— А сега, господин съдия, моля тези дискове да бъдат приети като доказателство — заяви Хамилтън Бъргър.

— Бих желал накратко да разпитам свидетеля точно по този въпрос.

— Добре — съгласи се съдията Ленъкс. — Започвайте.

— Откъде знаете, че това са същите дискове, които са били оставени в хотелската стая?

— Всъщност, мистър Мейсън, мога да свидетелствам само за първия. Що се отнася до другите, знам само, че приличат на онези, които бях заредил? Съобщиха ми, че са били взети от хотелската стая, в която бях оставил апаратурата си.

— Това е всичко — каза Мейсън. — Нямам възражения срещу приемането на записите.

— Както разбирам, имате предвид само първия? — обади се съдията Ленъкс.

— Не, всичките — каза Мейсън. — Приемам, че мога да се доверя на свидетел, който е така искрен. Щом той смята, че дисковете са същите, аз съм съгласен да бъдат приети при условие, че ще имам право да възразя срещу всеки записан разговор, който би се оказал от некомпетентно, неуместно и несъществено естество, но самите записи могат да бъдат приети като доказателство.

Съдията Ленъкс се усмихна:

— Много приятно е, че защитата и свидетелят проявяват такава откровеност. Добре, записите ще бъдат приети, като доказателствен материал.

— А сега във връзка с тези записи — подхвана Хамилтън Бъргър! — Там има един разговор, в който обвиняемата Дикси Дейтън надълго и нашироко обяснява на Пери Мейсън, че другият подсъдим Морис Албърг е отишъл да убие Джордж Файет. Бих искал съдът да изслуша този разговор и да обърне внимание на факта, че мистър Мейсън е получил тези сведения и не е направил абсолютно нищо. Не се е свързал с полицията. Не е…

— Да не се опитвате да изкарате, че и аз съм замесен? — прекъсна го Мейсън.

— Вие критикувахте методите, чрез които водя това дело — заяви Бъргър. — Искам съдът точно да разбере какво се е случило.

— Тогава го направете с доказателства, а не с изявления — сряза го Мейсън.

— Не отричате, че такъв разговор е записан, нали?

— Отричам Дикси Дейтън да ми е казвала когато и да било, че другият обвиняем — Морис Албърг — възнамерява да убие Джордж Файет.

— Но записът е тук. Можете да чуете гласа й.

— Откъде знаете, че това е нейният глас? — попита Мейсън.

— Сигурен съм, че е.

— Тогава застанете на свидетелското място и дайте показания, а аз ще ви разпитам, така че съдията да може сам да си състави мнение относно вашето предположение, че това е същата личност.

— Не е необходимо — възрази Бъргър. — Мога да го постигна и по друг начин.

— Ами хайде, направете го.

— Моят следващ свидетел — заяви Бъргър — ще бъде мис Минърва Хамлин… Мис Хамлин, моля, елате и се закълнете.

Минърва Хамлин се запъти към свидетелското място с вид на млада жена, която се старае да създаде впечатление, че е енергична и делова. На въпросите на Бъргър тя отговаряше с кратки, точни и ясно изговорени думи и разказът й без съмнение впечатли съдията Ленъкс.

Тя описа създалата се необикновена ситуация: как дежурството й в агенцията било прекратено, за да отиде незабавно в хотел „Киймънт“, разказа за уговорката й с Пол Дрейк да му сигнализира с фенерче, когато въпросната млада жена тръгне към изхода, за това как изиграла ролята на камериерка от хотела и за времето, което прекарала, наблюдавайки стая 721, за да види кой ще излезе оттам.

— И накрая — попита Хамилтън Бъргър — някой все пак излезе от тази стая, така ли?

— Да, сър.

— Мъж или жена?

— Жена.

— Имахте ли възможност да я огледате?

— Именно това беше задачата ми.

— Така не отговаряте точно на въпроса ми — посочи Хамилтън Бъргър. — Видяхте ли…

— Да, видях я.

— Внимателно ли я огледахте?

— Да, сър.

— И видяхте как тази жена излезе от стая седемстотин двайсет и едно?

— Да, сър, видях я.

— Коя беше тя?

— Мис Дикси Дейтън, една от обвиняемите по това дело.

— Бихте ли я посочили?

— Ето, тази.

— В протокола не се вижда кого посочвате. Мога ли да помоля обвиняемата мис Дейтън да стане?

— Станете — каза Мейсън.

Дикси Дейтън стана.

— Същата жена ли е?

— Да, същата.

— Моля, запишете в протокола — каза Хамилтън Бъргър, — че беше разпозната жената, която стана, а жената, която стана, е Дикси Дейтън, една от обвиняемите по това дело.

— Какво направихте, след като тази жена излезе от стаята? — попита Бъргър.

— Тръгнах подире й.

— Накъде?

— Тя взе асансьора, който тръгна нагоре. Изтичах по стълбите. Намирах се на седмия етаж, а хотелът има само осем. Ето защо знаех, че тя не би могла да се качи повече от един етаж. Реших, че ще успея да стигна почти едновременно с асансьора.

— Така ли стана?

— Да.

— И къде отиде тази жена?

— Отиде в стая осемстотин и петнайсет, където по-късно полицията откри трупа на Джордж Файет.

— Същата тази жена ли? — попита Бъргър.

— Същата тази жена.

— Сигурна ли сте?

— Абсолютно.

— И коя беше тя?

— Вече ви казах.

— Имам предвид жената, която влезе в стая осемстотин и петнайсет.

— Обвиняемата Дикси Дейтън.

— Същата, която стана права? Същата, която преди малко разпознахте?

— Да, сър.

— Вашите въпроси, моля — обърна се Бъргър към Пери Мейсън.

Минърва Хамлин извърна лице към Пери Мейсън, а в очите й проблесна враждебност — поведението й ясно показваше, че възнамерява да си върне за всичко и дори най-изкусно проведен разпит не би могъл да я обърка. Отношението на Мейсън беше като на по-голям брат, който кара невъздържаната си сестра да му се довери.

— Мис Хамлин — започна той, — вие не познавахте Дикси Дейтън, нали?

— Изобщо не я бях виждала, преди да излезе от онази стая.

— По онова време вие не знаехте коя е?

— Видях я, но не знаех името й.

А после полицията ви показа снимката на Дикси Дейтън и ви попита дали това е същата жена, така ли? Вие какво отговорихте?

— Отговорих, че е същата.

— А не отговорихте ли, че според вас прилича на нея?

— Е, щом е същата жена, ще прилича на нея, нали?

При този хаплив отговор над съдебната зала се понесе вълна от смях.

— Съвсем права сте — отбеляза Мейсън. — И тъй като ми зададохте въпрос, аз с удоволствие ще ви отговоря, мис Хамлин. Моля да ме извините, но бих изтъкнал, че дори снимката да не е била на мис Дейтън, пак е възможно да е приличала на нея. Често пъти снимките могат да ни объркат.

— Мен не ме объркват. Аз имам много набито око.

— И все пак, когато видяхте снимката за пръв път, не можехте да разпознаете жената с абсолютна сигурност, нали?

— Ами казах им… Мм, зависи какво разбирате под думата „сигурност“.

— Е — усмихна се Мейсън, — вие какво разбирате?

— Когато съм сигурна, значи съм сигурна.

— Да, личи си — съгласи се Мейсън. — Но тогава не бяхте толкова сигурна, колкото сте сега.

— Е, след това имах възможност да видя самата жена. Снимката не… Мм, тя…

— Искате да кажете, че снимката не приличаше на нея?

— А, не, приличаше.

— И все пак имахте известни съмнения.

— Исках да бъда абсолютно справедлива, мистър Мейсън.

— И все още го искате, нали?

— Да, сър.

— Когато за пръв път видяхте снимката, не бяхте абсолютно сигурна. Дори и сигурна не бяхте. Мислехте, че би могло да е същата жена, но не бяхте сигурна.

— Само при пръв поглед.

— После разгледахте снимката внимателно, нали?

— Да, сър.

— И след като я разгледахте, станахте по-сигурна, така ли?

— Да, сър.

— Във всеки случай не бяхте съвсем убедена, когато само погледнахте снимката, нали?

— Не, сър. Убедих се напълно, когато видях обвиняемата в полицията наред с другите, които ми показаха.

— И тогава вече бяхте сигурна?

— Разпознах я между други пет жени, с които беше заедно. Разпознах я без никакво колебание.

— И това стана, след като внимателно бяхте разгледали снимката?

— Да, сър.

— Е, мис Хамлин, нека бъдем откровени. Не съществува ли дори и най-малката възможност да сте разглеждали така внимателно снимката, стараейки се да решите дали това е, или не е лицето, което сте видели да напуска стаята, че когато са ви показали обвиняемата, вие почти подсъзнателно сте я свързали със снимката и затова именно сте сметнали, че сте я разпознали.

— Когато видях тази жена сред останалите, бях абсолютно сигурна, че тя е същата, която излезе от хотелската стая.

— А сега бъдете така любезна да обясните на съда точно къде бяхте застанали, когато жената излезе от стаята.

— Имате предвид стая седемстотин двайсет и едно ли?

— Да.

— Бях в дъното на коридора до аварийния изход и се правех, че изпълнявам задълженията си на камериерка.

— В какво точно се изразяваха те в момента?

— Преструвах се, че чукам на една врата, уж да сменя хавлиените кърпи.

— Вашето поведение ме кара да предположа, че вие сте една изключително способна млада жена. Нали, мис Хамлин?

— Старая се.

— И когато изпълнявахте ролята си на камериерка, вие съвсем съвестно ли направихте всичко, на което сте способна, за да се държите точно както би се държала една камериерка при подобни обстоятелства?

— Мистър Мейсън, участвам в любителски театрални представления. Учила съм актьорско майсторство. Смятам, че имам заложби да бъда много добра актриса. Опитвам се да върша всичко както трябва. Разбирам, че за да изобрази дадена личност и да изиграе дадена роля успешно, човек трябва да си представя, че наистина е тази личност.

— Значи вие си представихте, че сте камериерка?

— Да, сър.

— И вършехте всичко точно така, както би го свършила една камериерка?

— Да, сър.

— А една камериерка не би проявила особен интерес към жена, която излиза от дадена стая и тръгва по коридора, нали?

— Един поглед, и толкова.

— Така че вие, изпълнявайки добре ролята си на камериерка, хвърлихте само един поглед?

— Да, сър.

— А защо бяхте застанали в дъното на коридора до аварийния изход?

— Мисля, че е съвсем очевидно, мистър Мейсън. Не исках жената, която ще излезе от стаята, да ме огледа отблизо. Ето защо отидох в далечния край на коридора. Знаех, че щом излезе, независимо накъде ще тръгне, към асансьора или към стълбите, ще трябва да мине по коридора. При тези обстоятелства нямаше да се срещнем лице в лице.

— С други думи, тя се обърна с гръб към вас?

— Да. Но преди това успях да видя лицето й, когато излезе от стаята.

— Колко далече беше вратата на стаята от мястото в дъното на коридора, където бяхте застанали?

— Не знам. Може би към седем-осем метра.

— Как беше осветен коридорът, с какви лампи?

— Осветлението бе слабо, но аз я видях добре, мистър Мейсън. Погледнах я. Бях решила добре да я огледам и го направих.

— Погледнахте я бегло, точно както една заета с работа камериерка случайно би вдигнала поглед, нали така?

— Ами аз… добре я огледах.

— Преди няколко минути — напомни и Мейсън — вие дадохте показания, че сте я погледнали съвсем бегло.

— Е, аз и с един бегъл поглед мога добре да огледам човека.

— Разбирам. Но не сте я огледали достатъчно добре, че да можете със сигурност да я разпознаете, когато за пръв път видяхте снимката.

— Човек се колебае, когато трябва със сигурност да разпознае някого по снимка.

— Това е всичко — заяви Мейсън.

— А сега — обади се Хамилтън Бъргър — ще призова главния свидетел. Пери Мейсън, моля, застанете на свидетелското място.

Без да се колебае, Мейсън излезе напред, вдигна ръка, закле се и седна на свидетелския стол.

— Разбира се — заяви съдията Ленъкс, — това е съвсем необичайна процедура.

— Опитах се да избягна тази ситуация — изтъкна Хамилтън Бъргър. — Опитах се да я избягна по всеки възможен за мен начин.

— Да се иска от защитника на обвиняемите да даде показания, които ще спомогнат за осъждането им, това, разбира се, е аномалия — отбеляза съдията Ленъкс колебливо.

— Поради тази причина се смята за неетично от страна на адвоката да изпълнява и двете функции. Опитах се да спестя на мистър Мейсън неудобството да бъде поставен в такова положение — напомни Бъргър.

— Необходим свидетел ли е той? — запита съдията Ленъкс.

— Абсолютно, господин съдия, както ще разбере съдът, след като прецени доказателствата. При това развитие на делото на мен ми е абсолютно необходимо да докажа самоличността на хората, които са участвали в разговора, състоял се в онази стая.

— Разбира се, самият разговор все още не е представен като доказателство.

— Подготвям почвата за това, господин съдия.

— Естествено — посочи съдията Ленъкс, — положението щеше да се опрости, ако обвиняемите имаха друг адвокат, който е работил с мистър Мейсън и в този момент би могъл да поеме защитата.

— Това нямаше да задоволи нито обвиняемите, нито мен, господин съдия — отвърна Мейсън. — Тук много се говори за етика. Ако съдът ми разреши, бих искал да цитирам едно решение, взето в Калифорния, в което съдът казва: „Ние сме на мнение, че се придава прекалено голямо значение и се повдигат твърде много възражения по повод факта, че голяма част от доказателствата в полза на ищцата бяха дадени от единия й защитник, който се яви като свидетел по делото. Що се отнася до съда, такива показания трябва да бъдат приемани и разглеждани както при всеки друг свидетел, като се имат предвид присъщото качество на показанията му, интересът му към делото и явяването му като свидетел.

Дали е правилно, или не един юрист да играе ролята на защитник и на свидетел, е въпрос само на правна етика и адвокатът решава по съвест. Тази практика не трябва да се окуражава, но в много случаи обстоятелствата са такива, че адвокатът не може честно и справедливо да откаже на клиента нито правните си услуги, нито свидетелските си показания.“

Цитатът явно направи силно впечатление на съдията Ленъкс.

— Чудесно, мистър Мейсън. Струва ми се, че от юридическа гледна точка вашето положение е законно. Всъщност от време на време вие се озовавате в затруднения, от които се измъквате чрез доста необикновени методи, които обаче винаги се оказват законни. Съдът смята, че вие сте напълно способен да се грижите както за своите, така и за интересите на клиентите си. Що се отнася до този съд, вероятно в момента ние творим история в правораздаването.

— Мистър Мейсън — обърна се към него Бъргър, — ще ви питам дали на трети този месец, рано сутринта, сте се намирали в стая седемстотин двайсет и едно на хотел „Киймънт“.

— Да.

— Сам ли бяхте?

— Не.

— Една млада жена ли беше с вас?

— За кратко време.

— Доколкото знам, тя е влязла в стаята след вашето пристигане.

— Да, сър.

— Вие сте отишли в хотела?

— Да, сър.

— Стигнали сте до онази стая?

— Да, сър.

— Влезли сте вътре?

— Да, сър.

— И малко след това е дошла младата жена?

— Да, сър.

— По молба на Морис Албърг, един от обвиняемите по това дело, ли отидохте в онази стая?

— Този въпрос — възрази Мейсън — е недопустим. Той съвсем очевидно изисква отговор, който представлява поверителни сведения между адвокат и клиент.

— Мисля, че съдът ще трябва да подкрепи това възражение — каза съдията Ленъкс.

— Аз не го питам за разговора. Само дали е отишъл там вследствие на такъв разговор — настоя Бъргър.

— Няма разлика — реши съдията Ленъкс. — Всъщност вие го питате дали клиентът му е казал да отиде в онази стая в хотела. Това по мое мнение е поверително сведение. В крайна сметка, мистър Бъргър, трябва да разберете, че в тази ситуация има някои особени моменти, които са задължителни както за вас, така и за защитата.

— Разбирам, господин съдия.

— Мистър Мейсън играе двойната роля на свидетел срещу клиентите си и на адвокат, защищаващ същите тези клиенти. Съдът разреши той да бъде разпитан като свидетел, но, разбира се, много ще внимава да не бъдат накърнени интересите на обвиняемите.

— Добре, господин съдия. Е, тогава, мистър Мейсън, ще ви попитам дали докато бяхте в онази стая, младата жена, която присъстваше там, не заяви пред вас, че в този момент Морис Албърг преследва Джордж Файет с намерение да го убие.

— По този въпрос — отвърна Мейсън — като защитник на обвиняемия Албърг възразявам, че въпросът е некомпетентен, неуместен и несъществен. Като защитник на обвиняемата Дейтън възразявам въз основа на факта, че ако онази жена не е била Дикси Дейтън, това, което е заявила, няма никаква връзка с делото и са само празни приказки, а ако тя е била Дикси Дейтън, казаното от нея е поверително сведение.

— Моля уважаемият съд да отбележи, че предвиждах и двете възможности — заяви Хамилтън Бъргър. — Доказателствата сочат, че онази жена е била Дикси Дейтън. Тъй като разговорът се е отнасял до престъпление, което все още не е било извършено, но е щяло да бъде извършено, този разговор не може да представлява поверително сведение… Разбира се, готов съм да възпроизведа истинския разговор. С други думи, ако мистър Мейсън отрече, че такова изказване е било направено, мога неопровержимо да го обвиня, като представя приетите за доказателства записи и пусна въпросната част от разговора, така че той да чуе собствения си глас и гласа на жената, която е била с него в стаява.

— Не можете да обвинявате собствения си свидетел — възрази Мейсън.

— Мога по въпрос от съществено значение за изхода на делото, но не и по отношение на репутацията, му — подчерта Бъргър.

— Ако предположим, че лицето не е било Дикси Дейтън? — Съдията Ленъкс се обърна към прокурора.

— Минърва Хамлин потвърди в показанията си, че лицето е било Дикси Дейтън.

— Това са само показанията на един свидетел.

— Но те са единствените, дадени пред съда до този момент — изтъкна Хамилтън Бъргър.

Съдията Ленъкс прокара ръка по челото си, стисна устни, изви се на въртящия се стол, така че да избегне погледа на адвоката, опитвайки се да се съсредоточи. В продължение на няколко секунди в съдебната зала настъпи напрегната тишина. Накрая съдията реши:

— Задайте въпроса на мистър Мейсън. Попитайте го направо. Онази жена била ли е Дикси Дейтън, или не?

— А, не — рече Хамилтън Бъргър, — точно този въпрос нямам намерение да задавам.

— Защо не? — учуди се съдията.

— Защото при положение, че мистър Мейсън отрече, че жената е била Дикси Дейтън, той ще даде показания в качеството си на мой свидетел. Ще задавам на мистър Мейсън само такива въпроси, на които вече знам отговорите, и то верните отговори, така че, ако мистър Мейсън се опита да провали обвинението ми чрез показанията си, ще имам властта да го изпратя в затвора за лъжесвидетелство.

— Разбирам, господин прокурор — усмихна се съдията Ленъкс, — че аз допуснах тази възможност. Предполагам, че желаете да отправите такава заплаха към мистър Мейсън, и аз ви предоставих възможността да направите това.

— Заявих каква е позицията ми. Фактът е налице.

— Без съмнение — кимна съдията Ленъкс.

Отново настъпи мълчание, после съдията се обърна към Пери Мейсън:

— Иска ми се да чуя становището на защитата по въпроса.

— Като защитник на обвиняемия Морис Албърг — поде Мейсън — бих искал да изтъкна, че той не е обвързан с каквото и да е изказване на Дикси Дейтън.

— Като втори обвиняем и съучастник аз твърдя, че е — отвърна Бъргър.

Мейсън се усмихна.

— Бихте ли оспорили, че е възможно някой човек да влезе в дадена хотелска стая и да заяви, че господин съдията например се готви да извърши убийство, а след това се опита да докаже неговата вина, като представи трупа и записания разговор.

— Това е различно — отсече Бъргър.

— Бихте ли ми обяснили защо именно смятате, че е различно?

— А как стои въпросът с обвиняемата Дикси Дейтън? — запита съдията Ленъкс.

— Господин съдия — каза Пери Мейсън, — Дикси Дейтън, дори наистина да е била в онази стая й дори да е заявила, че Морис Албърг се готви да извърши убийство, пак не би могла да бъде обвинена в нищо и доказателствата не могат да се приемат по този начин, освен ако не е била съучастничка в убийството.

— Но тя е била — настоя Хамилтън Бъргър.

— Докажете го! — отсече Мейсън.

— Точно това се опитвам да направя.

— Тогава го направете както му е редът. Почнете откъдето искате, но не обръщайте нещата с главата надолу.

— Момент, моля — намеси се съдията Ленъкс. — Ситуацията е доста странна. Разбирам позицията на мистър Мейсън. Тя е добре обмислена и ми се струва, че е съвсем законна.

— Но, господин съдия — запротестира Хамилтън Бъргър, — положението не е ли ясно? Пери Мейсън е бил в онази стая с Дикси Дейтън. Дикси Дейтън е заявила съвсем определено, уверявам ви, господин съдия, това е факт, тъй като имам думите й на запис, че Морис Албърг в момента убива или ще убие Джордж Файет. По-късно Файет е бил намерен мъртъв и има достатъчно доказателства, че Морис Албърг е свързан с това престъпление.

— Всичко това е чудесно — съгласи се съдията Ленъкс, — но първо вие трябва да докажете не само че обвиняемата Дикси Дейтън е заявила такова нещо, но и както изтъкна мистър Мейсън, че има някакво съучастие, някаква връзка, някакъв заговор.

— Разбира се, що се отнася до елемента заговор, мога да го установя чрез косвени доказателства. Не мога да представя запис как двамата обвиняеми седят и си говорят: „Хайде да отидем и да убием Джордж Файет.“ Налага се да го докажа чрез изказванията и поведението на обвиняемите.

— Естествено — предложи съдията Ленъкс, — бихте могли да опростите нещата, като попитате мистър Мейсън дали на определената дата Дикси Дейтън, обвиняемата по това дело, не му е заявила еди-какво си.

— Не знам как мистър Мейсън би отговорил на този въпрос. Може да отрече и тогава ще излезе, че се опитвам да обвиня собствения си свидетел в лъжливи показания. Не искам това да се случи. Искам да поставям само въпроси, които могат да бъдат ясно доказани, така че мистър Мейсън или ще им отговаря в съответствие с известните ми факти, или ще изпадне в положение на лъжесвидетел.

— Разбирам какво имате предвид — каза съдията Ленъкс. — Ясна ми е цялата ситуация, бих казал дилемата, но си остава фактът, че тя трябва да бъде разрешена според установените правила на съдопроизводството. Възнамерявам да поддържам становището, че този свидетел не може да бъде принуждаван да отговаря на въпрос, по който защитникът на двамата обвиняеми възразява. Струва ми се, че преди да допуснем изслушването на разговора, трябва да се представят други доказателства за заговор. Имате ли още въпроси към този свидетел?

— За момента не — отвърна Хамилтън Бъргър.

— Добре, мистър Мейсън, свободен сте като свидетел — реши съдията Ленъкс — и можете отново да заемете мястото си на защитник на обвиняемите.

— По-късно ще бъдете призован отново, след като се изяснят някои други основни факти — заяви Хамилтън Бъргър.

— Така приемам и аз даденото положение — разпореди съдията Ленъкс, — Продължавайте.

— Като следващ свидетел искам да призова Франк Хокси.

Франк Хокси, нощният администратор на хотел „Киймънт“, се закле, застана на свидетелското място и с отегчен глас съобщи името, адреса и професията си.

— Познавате ли някого от обвиняемите по делото?

— Да, сър.

— Кого?

— И двамата.

— Какво правихте на втори и трети този месец?

— Работих като нощен администратор в хотел „Киймънт“.

— В колко часа отидохте на работа?

— В девет вечерта.

— В колко часа напуснахте работа?

— В осем сутринта.

— Кога видяхте за пръв път обвиняемия Морис Албърг?

— Няколко дни преди…

— Опитайте се да уточните датата.

— На първи този месец.

— Къде го видяхте?

— В хотела.

— На рецепцията ли бяхте?

— Да, сър…

— В качеството си на нощен администратор?

— Да, сър.

— За какво разговаряхте с мистър Албърг?

— Той поиска стая. Каза, че снаха му го посетила неочаквано и трябвало да я настани.

— На чие име, бе направена регистрацията?

— На мисис Мадисън Кърби.

— Дадохте ли му, стая?

— Да, сър.

— Коя?

— Номер осемстотин и петнайсет.

— Същата стая, в която впоследствие бе открит трупът на Джордж Файет ля?

— Да, сър.

— Видяхте ли жената, за която мистър Албърг ви е казал, че му е снаха?

— Да, сър.

— Кога?

— Обвиняемата, мис Дейтън, дойде на рецепцията, заяви, че е мисис Мадисън Кърби, и поиска ключа от стая осемстотин и петнайсет. Дадох й го.

— Това беше обвиняемата, така ли?

— Дикси Дейтън, обвиняемата, тази, която стана преди малко.

— Кога беше освободена стаята?

— Имате предвид от двамата обвиняеми?

— Да.

— Изобщо не беше освободена. Задържаха я до датата на убийството, когато бяха арестувани.

— Уведомихте ли полицията кой е наел стаята?

— Полицията здравата ме притисна да разбере кой я е наел.

— Какво им казахте?

— Че никога преди не съм виждал тези хора и не знам кои са.

— Това вярно ли е?

— Вярно е.

— Вероятно — предположи Бъргър — ще можете да ни разкажете какво се случи на втори вечерта й на трети сутринта.

— На трети сутринта Пери Мейсън влезе в хотела.

— В колко часа приблизително?

— Мисля, че беше някъде около два и половина през нощта.

— По това време обвиняемата Дикси Дейтън в хотела ли се намираше?

— Да, сър.

— Откъде знаете?

— Видях я да влиза, а не я видях да излиза.

— Тя кога дойде?

— Около половин час преди мистър Мейсън.

— А обвиняемият Морис Албърг беше ли в хотела?

— Да, сър.

— Той кога дойде?

— Около час преди мистър Мейсън.

— Сигурен ли сте, че правилно сте разпознали лицата?

— Съвсем сигурен съм.

Хамилтън Бъргър се обърна към Мейсън:

— Искате ли да разпитате свидетеля?

— Да — отвърна адвокатът.

Той бутна стола си назад, стана и се изправи лице с лице срещу младежа, чиито воднисти сини очи направиха смел опит да срещнат неговите. После администраторът отново отмести погледа си встрани. Мейсън го гледаше втренчено. Младежът направи още един опит да срещне очите на адвоката, но след по-малко от секунда сведе поглед и смутено се размърда на свидетелското място.

— От колко време работите в хотел „Киймънт“?

— От три години.

— Къде работехте преди това?

— На различни места.

— Можете ли да ги изброите?

— Продавах стоки срещу комисиона.

— Какви стоки?

— Разни модни дреболии.

— Можете ли да си спомните името на фирмата?

— Не. Беше несериозно предприятие.

— Служили ли сте в армията?

— Не.

— Имали ли сте друга редовна работа в продължение на три години?

— Не.

— Ползвали ли сте всяка година две седмици отпуска като част от компенсациите за нощната ви служба?

— Не.

— Никаква отпуска?

— Никаква отпуска.

— И сте работили там редовно всяка вечер?

— Е, веднъж ме изпратиха в Мексико Сити по работа. Не беше истинска отпуска. Малко разнообразие.

— По каква работа?

— Да прибера едни паря.

— Които някой е дължал на хотела?

— Да.

— Получихте ли ги?

— Дадоха ми полица и ми казаха, че това е достатъчно. Управителят ми го съобщи с телеграма.

— Колко време отсъствахте?

— Почти месец. Беше доста трудна работа. Имаше много усложнения.

— За какво трябваше да бъдат платени тези пари?

— Не знам.

— Кога стана това?

— Преди около година.

— Точно на коя дата заминахте? Спомняте ли си?

— Разбира се. Заминах с нощния полет на седемнайсети… или по-точно на осемнайсети септември миналата година.

— Как си спомняте датата толкова точно?

— Ако работехте в хотел „Киймънт“, нямаше да ви е никак трудно да запомните кога са ви пратили безплатно в Мексико Сити. Управителят ми се обади и ми възложи тази работа, за която бил нужен сигурен човек. Даде ми пари и ми каза да се кача в стаята си, да си събера багажа и да отида на летището.

— По кое време стана това?

— Малко преди полунощ на седемнайсети.

— В колко часа излетя самолетът?

— Около един и половина сутринта на осемнайсета.

— Директен полет ли беше?

— Не, трябваше да се прехвърля в Ел Пасо и ако се интересувате от всички подробности, седях до една красива блондинка, която ми хвърляше погледи, но като разбра, че слизам в Ел Пасо, задряма. От Ел Пасо седях до някаква жена, която беше яла чесън и имаше дете, на което му ставаше лошо от пътуването.

В съдебната зала избухна смях. Мейсън дори не се усмихна.

— Срещнахте ли някакви трудности при работата си в Мексико Сити?

— Много.

— И все пак беше почивка?

— Беше нещо по-разнообразно.

— Правили ли сте някога опит да напуснете хотел „Киймънт“ и да си намерите другаде работа?

— Господин съдия — намеси се Хамилтън Бъргър, — не виждам никаква причина свидетелят да бъде тормозен с всички тези подробности от миналото му. Нека при разпита си защитникът се ограничи е въпроси върху вече разискваните неща.

— Имам чувството, че зад всичко това се крие нещо странно — отбеляза съдията Ленъкс, — и няма да огранича защитника при разпита му. Възражението се отхвърля.

— Правили ли сте опит? — повтори Мейсън.

Свидетелят се опита да срещне погледа на адвоката, но не успя.

— Не — измърмори той глухо.

— Били ли сте някога осъждан за углавно престъпление? — попита Мейсън.

Свидетелят понечи да стане от стола, но се разколеба и седна отново.

— Господин съдия — обади се Хамилтън Бъргър, — очевидно този въпрос е изстрелян наслука. Това е опит Да се опетни репутацията на свидетел, чиято единствена вина е, че е дал показания срещу клиентите на мистър Мейсън.

— Лично аз смятам, че при дадените обстоятелства въпросът е твърде брутален — каза съдията Ленъкс. — Той обаче е напълно допустим й засяга една от причините, поради които даден свидетел може да бъде дискредитиран. Очевидно въпросът не беше посрещнат с твърд отказ, ето защо ще трябва да отхвърля възражението въпреки желанието си.

— Били ли сте някога осъждан за углавно престъпление? — повторно запита Мейсън.

— Да.

— Какво беше то? Къде излежахте присъдата си?

— Бях осъден за въоръжен грабеж и излежах присъдата си в Сан Куентин. Е, сега знаете всичко. Продължавайте, унищожете ме. Забийте ми нож в гърба, щом искате.

За момент Мейсън изгледа внимателно младежа, после премести стола си към края на адвокатската маса и с искрено загрижен тон каза:

— Нямам подобно намерение, мистър Хокси. Възнамерявам да използвам този факт за изходна, а не за крайна точка. Вашите работодатели знаеха ли, че сте били осъждан за углавно престъпление?

— Иначе защо мислите бих останал на второкласна работа в третокласен хотел? — възкликна Хокси ядосано.

— Сигурен ли сте, че точно разпознахте свидетелите? — попита Мейсън.

— Абсолютно. Имам способност да не забравям лица. След като веднъж съм видял и запомнил даден човек, никога не го забравям. Предполагам, че заради това работата ми в хотела е добре оценена.

— Кога ви осъдиха, Франк?

— Преди десет години.

— И колко време лежахте в затвора?

— Пет години.

— А после?

— После работих на четири-пет различни места и все нещо се случваше. Досието ми излизаше наяве н ме изхвърляха.

— После?

— После ме арестуваха. Не че бях направил нещо, но ме заподозряха заради досието ми. В полицията ме наредиха заедно с други за разпознаване и на мен ми беше ясно, че това означава отново да загубя работата си. Бях страшно ядосан от цялата тази история.

— Продължавайте — подкани го Мейсън.

— След едно от разпознаванията при мен дойде някакъв сержант от полицията. Съчувствал ми, защото разбирал какво изпитвам: Каза ми, че един негов приятел бил станал управител на хотел „Киймънт“. Този хотел си е имал доста неприятности с полицията и управителят би разбрал как се чувствам и в какво затруднение съм изпаднал. На полицая му била известна способността ми да запомням лица, а хотел „Киймънт“ търсел нощен администратор, тъй като лично той бия спомогнал да изпратят в затвора предишния служител веднага след назначаването му. Разказа ми как трябвало да ги заплаши, че ще затвори завинаги хотела, но новият управител му обещал, че ще направи всичко възможно там да не се върши вече нищо незаконно. Полицаят ме посъветва да отида при този нов управител и да му разкажа всичко за себе си. Каза ми, че единственият ми шанс да се оправя е да си намеря работа при шеф, който знае всичко за миналото ми. Предложи ми да отида там и честно да разкажа цялата си история и ме предупреди, че ако нямам намерение да влизам в правия път, изобщо да не се захващам с тази работа, защото хотелът имал лоша репутация и „Нравственият отдел“ го наблюдавал.

— Послушахте ли го?

— Да. Беше най-добрият съвет, който някога съм получавал.

— Добре ли се отнасят към вас в службата ви?

— Работното ми време е два пъти по-дълго, отколкото би трябвало да бъде. Плащат ми половината от това, което би трябвало да получавам. Към мен се отнасят прилично. Казано ми е да си държа устата затворена. Хотелът не е най-добрият в града. Третокласен е и се занимава с третокласна работа, знаете какво означава. Държа очите и ушите си отворени, устата — затворена, а ръцете — чисти, и все още съм там. Е, май отговорих на въпроса ви, мистър Мейсън, и вие добре се позабавлявахте. Утре редовните посетители на хотела ще знаят, че нощният администратор е бивш затворник.

— За ваше сведение — отвърна му Мейсън — за пръв път в адвокатската ми практика ми се случва да попитам свидетел в съдебната зала дали е бил осъждан за углавно престъпление. Лично аз вярвам, че когато човек е изплатил дълга си към обществото, този дълг трябва да бъде заличен от сметките. Обаче…

— Господин съдия, възразявам срещу това оправдателно слово от страна на защитата — намеси Хамилтън Бъргър. — Той разби надеждите и унищожи бъдещето на този младеж, а сега се опитва да се измъкне със съчувствени…

Съдията Ленъкс удари с чукчето си по масата.

— Моля областният прокурор да се въздържа от лични обиди. Мистър. Мейсън е в законното си право и съдът смята, че разбира крайната цел на провеждания от него разпит. Ако имате някакви по-специални възражения, направете ги, след като защитникът приключи с въпросите си… Продължете, мистър Мейсън.

— Благодаря, господин съдия — кимна Мейсън. — И сержантът от полицията, който се сприятели с вас, ви държи под око, така ли?

— О, да. Той е шеф на „Нравствения отдел“.

— Проверява ли ви?

— Да.

— Често ли?

— Разбира се. Държат целия хотел под око. Разни неща стават там. Нищо не можем да направим против това, но ръководството на хотела не е замесено. Когато една двойка се регистрира, не им искаме брачното свидетелство, но и в изисканите хотели не го правят. Опитваме се да не позволяваме на пиколата да водят проститутки по стаите и не даваме подслон на хора, за които знаем, че търгуват е наркотици. Тук идва на помощ моята способност да помня лица. Хотелът беше закъсал и областният прокурор заплашваше, че, ще го затвори. Собствениците трябваше или да го вкарат в ред, или да загубят вложените пари.

Свидетелят леко се поклони на Хамилтън Бъргър, който се мъчеше да изглежда искрено възмутен.

— И поради това ръководството се стреми да е в услуга на областния прокурор? — попита Мейсън.

— Възразявам, този въпрос изисква от свидетеля да прави изводи — заяви Бъргър.

— Възражението се приема.

— А какво ще кажете за себе си? — продължи Мейсън. — Вие желаете ли да бъдете в услуга на областния прокурор?

— Не бих искал той да ми бъде враг. Ако властите са срещу мен, аз съм загубен. Но това не ме е накарало да започна да лъжа. Казвам ви точно каквото се е случило.

— Но въпреки всичко сте доволен, че имате възможност Да помогнете на областния прокурор?

— Съжалявам, че изобщо ме призоваха за свидетел.

— И все пак с удоволствие приехте възможността да услужите на областния прокурор?

— Помислих си, че някой път това може да ми е от полза — щом така поставяте въпроса.

Мейсън се обърна към Хамилтън Бъргър:

— Господин областен прокурор, мисля, че ще е справедливо, ако в този момент запознаем съда с общата постановка, върху която, както разбирам, ще изградите обвинението.

— Ще изградя обвинението така, както аз смятам аз добре — отвърна Хамилтън Бъргър.

— Но доколкото ми е известно — обърна се Мейсън към съдията, — в полицията се намира един пистолет, който е бил заложен в Сиатъл. Собственикът на заложната къща присъства в съдебната зала и ще разпознае в лицето на Дикси Дейтън жената, която е заложила оръжието, а това оръжие според показанията на отдела по балистика, които след малко ще бъдат изнесени от мистър Мот, е същият пистолет, използван при убийството на Робърт Клеърмонт убийство, извършено преди година в този град, и както разбирам, обвинението ще твърди, че Морис Албърг и Дикси Дейтън са замислили убийството на Джордж Файет, за да опитат по този начин да прикрият предишното си престъпление.

По лицето на Хамилтън Бъргър се изписа изненада.

— Това ли е, с две думи, постановката, върху която е изградено обвинението? — попита то Мейсън.

— Аз сам ще изложа постановката си — сопна се Хамилтън Бъргър.

— Вие можете сам да изложите постановката си, мистър Бъргър — заяви съдията Ленъкс, — но съдът има право да знае дали защитникът на обвиняемите очерта правилно позицията ви.

— В общи линии да, господин съдия — отвърна Бъргър мрачно. — Предполагах, че защитата ще се опита да скрие тези доказателства. Изявлението ме изненадва.

Съдията Ленъкс се намръщи.

— Сега мога да оценя забележките на областния прокурор за показания, отнасящи се до други престъпления, чрез които биха могли да се разберат мотивите за разглежданото в това дело престъпление.

Мейсън седеше в адвокатския махагонов стол, кръстосал пред себе си дългите си крака, и замислено наблюдаваше младежа на свидетелското място.

— През въпросната нощ вие ли обслужвахте номератора?

— Да.

— От стая седемстотин двайсет и едно ви позвъни една жена и каза: „Извикайте полиция.“ Нали така?

— Да.

— И въпреки това вие не направихте нищо.

— Естествено, че направих. Жената затвори телефона. Веднага й се обадих и я попитах какво става. Тя се разсмя: това били глупости, просто шега.

— Нищо друго ли не направихте?

— Разбира се, че не. Предположих, че приятелят й е започнал да се държи малко по-грубичко и тя е решила да го сплаши. По всичко личеше, че не е разтревожена.

— Не ви ли мина през ума, че може друга жена да е вдигнала телефона?

— В момента не. В хотел „Киймънт“ човек вика полицията само ако стане голяма бъркотия. Иначе всеки сам си се оправя.

— И все пак по-късно извикахте полицията?

— Да, когато ми съобщиха за пистолетен изстрел. Човек не може да не обърне внимание на такова нещо.

Мейсън отново огледа свидетеля със замислен поглед.

— Шефовете ви знаят за криминалното ви досие. Нали, мистър Хокси?

— Казах ви, че знаят.

— И от време на време ви го напомнят?

— Какво искате да кажете?

— Всеки път, когато ви карат да направите нещо, което може би не е съвсем редно.

— Нямате право да ме разпитвате за друго, освен за фактите по делото — рязко отвърна свидетелят.

— Точно така — съгласи се Мейсън и без да извръща глава, попита през рамо: — Лейтенант Траг в съда ли е?

— Тук съм — отвърна лейтенант Траг.

— Лейтенанте, вие имате снимка на Робърт Клеърмонт, онзи новак, който беше убит в града преди малко повече от година. Бихте ли дошли насам, за да покажете снимката на свидетеля?

— Какво общо има всичко това с настоящето дело? — запита раздразнено Хамилтън Бъргър.

— Може да има много общо — заяви Мейсън, без да откъсва очи от свидетеля. — Както разбирам, господа, вие действително искате да разкриете кой е убил Клеърмонт.

— Аз бих искал — обади се лейтенант Траг и се запъти към свидетелското място.

Лейтенантът подаде снимката на Пери Мейсън.

— Покажете я на свидетеля — помоли адвокатът.

Лейтенант Траг отиде до свидетеля и му показа снимката.

Франк Хокси я погледна, понечи да поклати глава, после протегна ръка, взе снимката и се взря в нея. Ръката му се разтрепери забележимо.

— Казахте, че никога не забравяте лица — напомни му Мейсън — и поради това сте толкова ценен за хотел „Киймънт“. Виждали ли сте някога човека от снимката?

— Моля уважаемият съд да обърне внимание — намеси се Хамилтън Бъргър, — че разпитът се провежда неправилно. Ако защитникът иска да вземе този човек за свой свидетел, той…

— Той, разбира се, има право да провери паметта на свидетеля — прекъсна го съдията Ленъкс. — Всеки свидетел, който заяви, че никога не забравя лица, всъщност претендира, че паметта му е много по-добра от тази на средния човек. Ето защо, при тези обстоятелства, защитата има право да провери изявлението му. Свидетелят трябва да отговори на въпроса.

— Не мога…

— Внимавайте — строго го предупреди Мейсън. — Помнете, че сте под клетва.

Свидетелят отново взе снимката. Този път ръката му така явно трепереше, че той побърза да я опре на коляното си.

— Е? — подкани го Мейсън. — Какъв е отговорът ви? Да или не?

— Да — промълви Хокси едва доловимо.

— Кога сте го виждали?

— О, господин съдия — обади се Хамилтън Бъргър, — това е прекалено…

Лейтенант Траг се извъртя и гневно стрелна с поглед областния прокурор.

— Оттеглям възражението си — каза Хамилтън Бъргър.

— Кога? — попита Мейсън.

— Ако това наистина е снимката на Клеърмонт, май че беше вечерта, преди да замина за Мексико.

— Точно по кое време?

— Рано вечерта. Имахме малко неприятности.

— Какви неприятности?

— Той се качи при един от посетителите на хотела. Имаше оплакване във връзка с някаква кавга. Позвъних на човека от въпросната стая. Шумът утихна.

— Какво се случи след това?

— Нищо.

— Имаше ли телефонни обаждания от онази стая?

— Не мога да си спомня.

— Казахте, че никога не забравяте лица. Кой заемаше тази стая?

— Един постоянен клиент.

— Кой?

— Джордж Файет, човекът, който беше убит на трети този месец.

Пери Мейсън стана и бутна стола си назад.

— Благодаря ви, мистър Хокси. — После се обърна към озадачения съд: — Това бяха въпросите ми.

— Искате да кажете, че приключвате в този момент? — не можа да повярва съдията Ленъкс.

— Да, в този момент — рече Мейсън и добави с усмивка: — И мисля, че ако съдът се оттегли за трийсет минути, ще е най-добре разпитът да бъде завършен от лейтенант Траг, и то при закрити врати.

— Съдията Ленъкс се поколеба, намръщи се и после протегна ръка към чукчето си.

— Мисля, че ви разбирам, мистър Мейсън. Съдът ще се оттегли за трийсет минути. Обвиняемите ще останат под арест.

Съдията Ленъкс хвърли многозначителен поглед към лейтенант Траг, бързо излезе от съдебната зала и се отправи към кабинета си.