Ърл Стенли Гарднър
Случаят с палтото от визон (11)

11

Мейсън се обърна към Дрейк:

— Иди в кантората си, Пол. Поговори с онова момиче и разбери дали наистина е разпознала снимката с абсолютна сигурност.

Дрейк се спря, готов да влезе в колата си.

— Мислиш, че е сбъркала ли?

— Почти напълно съм убеден.

— Тя е много способна, Пери.

— Да разгледаме нещата от друг ъгъл — предложи Мейсън. — Стаята се е подслушвала. Някъде е имало микрофон, който ние не сме открили. Това означава, че е бил поставен умно, работа на професионалист.

— Е? — попита Дрейк.

— Ами Морис Албърг искаше да се срещнем там… Или той, или някой друг е наредил стаята да се подслушва.

— Да предположим, че не е той.

Мейсън поклати глава.

— Някак си тази идея не ми харесва, Пол. Фактите не се връзват.

— Защо?

— Морис пожела да се срещнем в тази стая. Имал е предвид нещо важно, някой свидетел за разпитване, нещо за записване. Искал е аз да проведа разпита. Става въпрос за убийство. Той е замесен и нещо се е случило с него.

— Какво?

— Помисли — отвърна му Мейсън. — Явно Морис Албърг е много близък с тази Дикси Дейтън. Ако с мен е разговаряла истинската Дикси Дейтън, тя е била във връзка с Морис Албърг и следователно е знаела, че стаята е подслушвана. В такъв случай сигурно би ми го казала, защото се предполага, че аз съм на тяхна страна, но дори и да не ми беше казала, никога не би заявила, че Албърг възнамерява да убие Джордж Файет.

— Звучи логично — съгласи се Дрейк.

— От друга страна — продължи Мейсън, — ако нещо е станало с истинската Дикси Дейтън и Морис Албърг е задържан някъде против волята си, а онази жена е била изпратена да ме забави, знаейки, че никога не съм виждал Дикси Дейтън и че Джордж Файет е убит или ще бъде убит, и ако е възнамерявала да постави сигурен капан на клиентите ми, тя би казала точно това, което онази жена каза.

— Значи смяташ, че не си говорил е Дикси Дейтън?

Мейсън кимна.

— Има логика — призна Дрейк. — Хубаво щеше да е, ако беше видял снимката.

— Пол, убеден съм, че залогът в тази игра е изключително висок. Файет е бил само оръдие. Проваляйки отвличането на Дикси Дейтън, той вече здравата е загазил, после с опита да получи информация, представяйки се за застрахователен агент в кантората ми, където разбра, че моята секретарка е жената, опитала се да го проследи предната вечер, той направо си сложи главата в торбата. Освен това при опита за отвличане е използвал личния си автомобил, регистриран на негово име. Някой е успял да запише номера му. Ето защо имаше голяма вероятност Файет да бъде разпитан от полицията.

— Смяташ, че е бил убит от своите?

— Не мога да си представя Морис Албърг да влезе в хотелската стая и хладнокръвно да убие Джордж Файет.

— Никой не знае на какво са способни тези приятелчета, когато ги притиснеш в ъгъла — заяви Дрейк.

— Така е — отвърна Мейсън, — но нека да погледнем на това по следния начин, Пол. Да предположим, че всичко е било един добре замислен капан. Да предположим, че Албърг и Дикси Дейтън са били в стая седемстотин двайсет и едно и са ме чакали, но някой е влязъл, заплашил ги е с пистолет и ги е извел от хотела.

— Звучи твърде мелодраматично — вметна Дрейк. — Казах ти и преди — звучи като на филм.

— Е, може да не е бил само един човек — съгласи се Мейсън. — Може да са били двама и да не са минали през фоайето на хотела.

— Възможно е, разбира се.

— Но — продължи Мейсън — да видим как би изглеждало всичко това в съда. Да предположим, че с мен в стаята е жена, която се представя за Дикси Дейтън и ми казва, че Морис Албърг, с когото са в комбина, е отишъл да убие Джордж Файет, защото иначе Файет ще го убие. Казва го така, че да звучи доста приемливо. Уж той пръв предприема атаката като средство за самозащита. И записи от този разговор попадат в полицията. После твоята телефонистка и администраторът разпознават жената, която е говорила с мен, като Дикси Дейтън. Трупът е намерен в нейната стая. Какви шансове би имал тогава защитникът?

Дрейк тихо подсвирна.

Не бях обмислял нещата от този ъгъл. Не виждам какви шансове можеш да имаш.

— Никакви — призна Мейсън. — И така, не вярвам, че онази жена е била Дикси Дейтън, и разбира се, не искам твоето момиче да бъде подведено. Върви и говори с него, по-късно ще дойда и аз.

— Няма ли да дойдеш с мен?

— Ти тръгни с твоята кола, а аз ще взема моята. Трябва да отида на едно-две места и да свърша някоя работи. Искам да открия човека, който е инсталирал звукозаписната уредба, и да разбера какво знае полицията и какво не.

— Полицията ще те изпревари — предупреди го Дрейк. — Ако стаята е била подслушвана, те ще разберат кой…

— Може да ме изпреварят, а може и да не успеят — отвърна Мейсън. — Времето работи не само срещу нас, а и срещу полицията. Върви в кантората си, Пол, аз ще съм при теб след няколко минути.

Дрейк кимна, скочи в колата и натисна газта. Мейсън подкара своята, стигна до една денонощна закусвалня, в която имаше телефон, и спря, за да позвъни в ресторанта на Албърг. Дела Стрийт вдигна телефона.

— Как е, Дела, върви ли?

— Преди малко пристигнах — отвърна тя. — Касиерката е с мен — не беше лесно да я накарам да стане от леглото, да дойде дотук и…

— Отворихте ли сейфа?

— Да. Тя не си спомня за никаква детективска агенция, а Албърг няма счетоводна книга. Но открих един куп кочани от чекове и сега ги разглеждаме и сравняваме със списъка на частните детективи от телефонния указател. Това е ужасна работа. Къде мога да те намеря, ако попаднем на нещо?

— Стой там, докато дойда — нареди Мейсън, — освен, разбира се, ако не откриеш нещо през следващите няколко минути. В такъв случай ми позвъни в кантората на Пол Дрейк. Отивам там за малко и след петнайсет-двайсет минути идвам при теб.

— Добре. Няма да се предадем, шефе, макар че работата е ужасна. Той е плащал за месо и за продукти, за персонал и лични сметки — всичко от една сметка, и тук има купища кочани от чекове.

— Дръжте се. Веднага щом успея да свърша, ще дойда да ви помогна.

— Довиждане засега — каза тя и затвори телефона.

Мейсън стигна до кантората си, спря на почти празния паркинг и повика асансьора.

— Добро утро, мистър Мейсън — поздрави нощният портиер. — Много рано тази сутрин.

— Не рано, а късно. Пол Дрейк качи ли се?

— Преди пет-десет минути.

— Чудесно. Давай нагоре.

— Сигурно работите върху някой важен случай — подхвърли портиерът с надежда да разбере нещо.

— Може и така да се каже — отвърна му Мейсън, подписвайки се в асансьорння дневник.

Щом слезе от асансьора, адвокатът се запъти към детективската агенция на Дрейк, отвори вратата на приемната и се озова срещу Пол Дрейк, който стоеше с леко озадачено изражение и наблюдаваше Минърва Хамлин, седнала сковано и стиснала гневно устни.

Дрейк вдигна поглед.

— Здравей, Пери, нямам голям успех.

— Да повлияете на показанията ми ли сте дошли? Да не би лъжесвидетелстването да е част от ежедневните ми задължения в тази кантора?

— Почакайте малко — спря я Мейсън. — Успокойте се. Никой не иска от вас да лъжесвидетелствате.

— Ами мистър Дрейк се съмнява, че правилно съм разпознала лицето.

— Почакайте малко — повтори Мейсън. — Нека да не объркваме нещата. Разпознаването на жената, която излезе от стая седемстотин двайсет и едно, може да се окаже въпрос от изключителна важност.

— Не съм чак толкова тъпа, мистър Мейсън. Смятам, че го разбрах.

— Онази жена твърдеше, че е Дикси Дейтън…

— Е, тя сигурно най-добре знае коя е.

— Но — продължи Мейсън — има причини, поради които на определени хора би им било изгодно да изпратят подставено лице.

Минърва Хамлин седеше пред телефонното табло, враждебно изпъната и непоколебимо безмълвна.

— Вижте, вие свършихте прекрасна работа. Включихте се чудесно в този критичен момент…

— Можете да си спестите ласкателствата, мистър Мейсън.

— Не ви лаская. Наистина чудесно си свършихте работата. Само че за целта трябваше да се предрешите като камериерка, за да успеете да проследите жената, която излезе от стая седемстотин двайсет и едно. Не смеехте да направите нищо, което би привлякло вниманието. Целият ви план на действие беше да се опитате да не биете на очи.

— Дотук съм съгласна с вас.

— Следователно — заключи Мейсън — не бяхте в състояние продължително да огледате жената, която излезе от стаята.

— Не беше необходимо да я гледам продължително.

— Проследихте ли я по коридора?

— Да.

— Сигурно сте хвърлили само бегъл поглед върху лицето й?

— Видях го добре.

— Но сте имали възможност само за бегъл поглед.

— Мистър Мейсън, каква се опитвате да ме изкарате — глупачка, лъжкиня или и двете?

— Просто изтъквам някои очевидни факти — обясни Мейсън. — Ето защо ви беше трудно да разпознаете лицето на жената по снимка. Ако бяхте видели самата жена, щеше да е по-различно, но…

— Съвсем убедена съм, че жената, чиято снимка видях, е същата, която излезе от стая седемстотин двайсет и едно. Нещо повече, тя отиде право до стая осемстотин и петнайсет и извади ключа от чантата си. Чухте показанията и на нощния администратор, който беше категоричен, че именно тази жена е наела стая осемстотин и петнайсет.

— Точно там е въпросът — въздъхна Мейсън. — Те ви поставиха в положение, при което много ловко ви влияеха. Накараха администратора да разпознае снимката и да заяви, че това е жената, наела стая осемстотин и петнайсет. Ето защо беше съвсем естествено вие да приемете, че…

— Не е толкова лесно някой да ми повлияе, мистър Мейсън. Смятам, че мога да разсъждавам сама, и мисля, че го правя доста добре. Искам да ви кажа, че не ми харесват вашите опити да ме накарате да променя показанията си.

— Боже мой! — избухна Мейсън вбесен. — Не се опитвам да ви накарам да промените показанията си. Просто се мъча да ви обясня колко е важно да сте сигурна, както и изключителната трудност за вас да успеете да огледате добре лицето на тази жена, за да сте убедена в самоличността й.

— В състояние съм сама да взимам решения, мистър Мейсън. И съм много твърда личност.

— Да, дявол да го вземе, така е! — изруга Мейсън и се завъртя на токове. — Хайде, Пол, трябва да мръднем до едно-две места.

— Къде?

— Ще ти кажа по пътя.

— Чакам междуградски разговори…

— Зарежи ги.

— Както разбирам — изрече ледено Минърва Хамлин, — не желаете да кажете къде мога да се свържа с мистър Дрейк в случай, че позвънят.

— Не знам къде ще можете да го намерите — заяви Мейсън.

Тя се обърна към телефонното табло и враждебно сви рамене. Дрейк последва адвоката в коридора.

— Господи, какво чудо! — възкликна Мейсън. — Как я намери, Пол?

— Чрез едно бюро за търсене и предлагане на работа. Тя наистина е делова, Пери.

— Тя си мисли, че е делова. Жена, която иска да разсъждава сама, а след това иска да разсъждава и вместо теб… Хайде, Пол, отиваме в ресторанта на Морис Албърг.

— Там няма да има никой толкова рано сутринта.

— Не позна — възрази Мейсън. — Дела Стрийт е там и проверява сметките. Ако Албърг е организирал подслушването в стая седемстотин двайсет и едно, мисля, че е възможно да открием нещо. Иска ми се поне веднъж в това разследване да изпреварим полицията.

— Разбира се — припомни му Дрейк, — досега нямаш никаква сигурни доказателства, че стаята се е подслушвала и…

— Точно тези доказателства търся — прекъсна го Мейсън. — Хайде, можеш да се качиш в моята кола.

— Защо ти не се качиш в моята, Пери?

— Не мога да се бавя толкова. Хайде, бързаме.

— Пери — изпъшка Дрейк, — помисли поне за нашата сигурност, ако не те интересува законът за ограничаване на скоростта. По това време сутрин движението започва да става оживено и… опасно е…

— Знам. Качвай се.

Адвокатът измъкна колата си от паркинга, зави на ъгъла и набра скорост. Пол Дрейк, който седеше скован и напрегнат, се оглеждаше неспокойно на всяка пресечка, докато Мейсън провираше колата през сутрешното движение. Най-после спряха пред ресторанта на Албърг. Почукаха на вратата и Дела Стрийт им отвори.

— Докъде стигнахте, Дела? — попита Мейсън.

— Току-що попаднахме на нещо интересно, шефе — отвърна тя. — Преди година е бил издаден чек за сто двайсет и пет долара на лицето Артър Дерой Фулда, който фигурира между частните де…

— Познаваш ли го? — прекъсна я Мейсън, като се обърна към Пол Дрейк.

— Разбира се, че го познавам — отговори Дрейк.

— Що за човек е?

— Не е лош. Мисля, че е честен. Той… Господи, Пери, обзалагам се, че е така!

— Какво?

— Съвсем скоро Фулда въведе свръхмодерна звукозаписна техника. Разправяше ми за нея. Той има и най-съвременните автоматични системи.

— Къде живее?

— Кантората му е…

— Къде живее?

— Проверих в телефонния указател — обади се Дела Стрийт, — Адресът му е Ист Колтър Авеню хиляда триста двайсет и пет… Не знам дали е блок или…

— Ист Колтър — повтори Мейсън замислено. — Вероятно е къща… Обади се в кантората му, Дела, просто за да сме сигурни, че не е там и… Не, няма начин. Трябва да си е вкъщи, освен ако полицията не го е прибрала за разпит, а ние, разбира се, няма как да разберем, докато не отидем там. Хайде, Пол, да вървим.

— Тук ли да те чакам? — попита Дела Стрийт.

Мейсън поклати глава.

— Само тази информация ни трябваше. Затворете ресторанта, изпрати касиерката вкъщи, изгаси лампите и забрави за цялата история, Дела. Заведи касиерката на кафе и сандвичи, ако иска. Накарай я да си държи устата затворена.

— Тя е добро момиче. Мисля, че ще мълчи. Тя…

— Добре — прекъсна я Мейсън, — отиваме да намерим Фулда. Много ти благодаря, Дела.

— Надявам се, че той е човекът, когото търсиш, шефе.

— Трябва да е той — рече Мейсън. — Всичко съвпада. Върни книжата в сейфа и затворете ресторанта, Дела. Полицията може да пристигне всеки момент. Хайде, Пол, да вървим.