Ърл Стенли Гарднър
Случаят с палтото от визон (3)

3

Беше-около девет и половина, когато Мейсън отключи вратата на частната си кантора и завари Дела Стрийт да разпределя на бюрото му току-що отворената поща.

— Здравей, Дела, какво ново? — попита Мейсън, отиде до гардероба и остави шапката си.

— Морис Албърг се обади.

— По какъв повод?

— Един застрахователен агент потърсил келнерката.

— Имаш предвид Дикси?

— Точно така. Той е представител на дружеството, в което е застрахована колата, ударила Дикси.

— Бързо работят — отбеляза Мейсън. — Прекалено бързо.

— Какво искаш да кажеш?

— Гледат да ускорят нещата, за да платят колкото може по-малко обезщетение… Не, дори и това не искат.

— Така поне изглежда.

Мейсън се спря до бюрото си. Прокара върха на пръстите си по гладко обръснатата си брадичка и погледна намръщено към книжата на бюрото си с невиждащи очи.

— Това е нещо ново.

— Не те разбирам. Мислех, че застрахователните дружества винаги постъпват така.

— Едно време беше така — обясни Мейсън. — Някои все още го правят, но повечето постъпват коректно. Ако срещу тях са предявили иск, те се стараят да платят разумно и справедливо обезщетение. Но в този случай една млада жена избягва през задната врата на ресторанта и се втурва право под идващата кола, която, разбира се, я блъсва.

— Още не мога да схвана какво искаш да кажеш — настоя Дела Стрийт.

— Не можем да кажем, че шофьорът на колата, която я е ударила, е бил невнимателен, освен ако има нещо, което не знаем. Карал е по пътя и явно се е движел с умерена скорост. Може би цялото му внимание е било насочено към това да мине, преди светофарът на ъгъла да се смени, но той е бил прав, като е очаквал, че всички по улицата ще се съобразяват със светофара. И изведнъж момичето хуква от тротоара, тича, заслепено от ужас, и изскача право пред него.

— Може да е пил преди това.

— Данните сочат, че е спрял колата почти веднага. Нищо не показва, че е пил, и все пак след няколко часа идва човек от застрахователното дружество и иска да уреди обезщетението… Какво му е казал Морис Албърг?

— Да дойде тук и да говори с теб, защото ти се занимаваш с всичко, свързано с Дикси Дейтън.

— Обзалагам се, че отговорът му е накарал онзи човек да се позамисли — засмя се Мейсън.

— Смяташ, че няма да дойде?

— Смятам, че надали иска да си има работа с адвокат — отново се засмя Мейсън. — Той… Чакай малко, Дела. Възможно е и това да е опит да открият къде се намира момичето. Този човек може просто да… Казал ли е името си на Морис Албърг?

Дела Стрийт кимна.

— Джордж Файет.

— Преди колко време се обади Морис?

— Малко след девет.

Телефонът на бюрото на Дела Стрийт иззвъня и тя вдигна слушалката.

— Да, здравей, Гърти… Кой е?… Момент.

Секретарката закри с ръка микрофона и се обърна към Мейсън:

— Той е тук.

— Кой?

— Джордж Файет.

— Доведи го, Дела — ухили се Мейсън. — Бързай, да не промени решението си и да си тръгне. Искам да видя как изглежда и да му задам няколко въпроса.

Дела Стрийт каза:

— Идвам веднага, Гърти. — И затвори телефона.

Адвокатът се разположи на стола зад бюрото си, а секретарката излезе, за да доведе Джордж Файет в частната кантора на Мейсън. След миг тя се върна сама.

— Какво стана? — попита рязко Мейсън. — Тръгнал ли си е?

Дела Стрийт впйтателйо затвори вратата и прошепни.

— Шефе, същият е.

— Моля, кой?

— Човекът, когото се опитах да проследя снощи, онзи, който седеше сам на маса…

— Искаш да кажеш, че той е там отвън и се представя за агент на дружеството, застраховало колата, която блъснала Дикси Дейтън?

— Точно така.

Мейсън грабна телефона.

— Гърти, веднага ме свържи с Детективската агенция на Дрейк. И лично с Пол Дрейк, ако можеш. Извини ме пред Файет, ще го приема след минута. Внимавай да не те чуе. Кажи му, че водя междуградски разговор.

Мейсън погледна часовника си.

— По телефона можем да изгубим много време, Дела. Кантората на Пол е на две крачки по коридора. Може би ще е най-добре да отидеш…

— Момент… Гърти ни е свързала с Пол.

— Ало, Пол, обажда се Пери Мейсън.

— Охо, охо, как си, какво правиш?

— Остави това, Пол, работата е бърза.

— Слушам.

— Има един човек в кантората ми. Представил се е като Джордж Файет. Не знам дали е истинското му име, или не. Много се съмнявам. Искам да го проследите. Да разберете кой е, къде ходи и какво прави.

— С колко време разполагам?

— Ще го задържа колкото е възможно повече — обеща Мейсън, — но ми се струва, че мога да разчитам най-много на пет-десет минути. Пол, той е около трийсет и пет годишен, висок около метър и шейсет и седем, но сигурно тежи деветдесет и два килограма. Тъмен е и има гъсти вежди — и е в състояние да те изиграе. Ще дава вид, сякаш е напълно погълнат от собствените си работи, но ще бъде дяволски нащрек.

— Познавам този тип хора — рече Дрейк. — Ще се занимаем с него.

— Много искам да вземете номера на колата му, да разберете кой е и тъй нататък.

— Добре. Смяташ, че разполагам с десетина минути?

— По-добре разчитай на пет. Почти сигурен съм, че ще успея да го задържа десетина минути, но е възМОЖНО да усети, че нарочно го бавя, и да си тръгне.

— Ще изпратя един човек, който да го изчака и да слезе с него в асансьора. Пери, осигури ми поне пет минути.

Мейсън затвори телефона и се обърна към секретарката си:

— А сега, Дела, върви и го задръж около минута. Усмихни му се мило и му предай, че водя междуградски разговор. Увери го, че току-що са ме потърсили от Ню Йорк и че ще му съобщиш веднага щом свърша. После отиди при телефонистката и й кажи да чака, докато се изкашляш. Когато се изкашляш, да каже, че съм свършил с разговора. Разбра ли?

— Аха. Кога да се изкашлям?

— Когато гостът започне да става неспокоен. Задръж го колкото можеш повече. Трябва ни време. Ако видиш, че става нервен, кашляй.

— Тръгвам — заяви тя и безшумно излезе в преддверието на кантората.

Едва затворила вратата, Дела Стрийт се втурна обратно.

— Шефе, тръгнал си е.

— Какво? Кога?

— Гърти каза, че в момента, в който те е свързала с кантората на Пол Дрейк, той станал, усмихнал й се мило и заявил: „Ще се върна след секунда.“. И излязъл.

Мейсън скочи така рязко, че въртящият се стол зад бюрото му се блъсна в стената. Адвокатът заобиколи писалището, дръпна вратата на частната си кантора и извика:

— Хайде, Дела. Повикай Пол! Да вървим?

Мейсън изтича до ъгъла на коридора и погледна към асансьора. Никой не се виждаше. После се спусна към асансьора и яростно заблъска бутона.

Дела Стрийт, която тичаше на пръсти след него, се отби в Детективската агенция на Дрейк.

Една сигнална лампичка засвети в червено, премигна и после асансьорът спря. Мейсън скочи вътре и каза на момчето:

— Слушай, приятел, давай направо на партера, без да спираш. Много е важно. Хайде!

Момчето дръпна лоста и кабината се стрелна надолу.

— Какво се е случило? — попита то.

— Искам да хвана един — обясни Мейсън.

Кабината плавно спря. Вратата се плъзна и се отвори. Портиерът ги посрещна гневно:

— Какви са тия своеволия, Джим?

— Аз съм виновен — извика Мейсън и се спусна през фоайето към улицата.

Адвокатът се огледа и в двете посоки и не забеляза ни следа от човека, когото търсеше, но му стана ясно, че оживеният тротоар създава чудесна възможност на всеки да се смеси с пешеходците и да изчезне. После се приближи до платното, погледна дали няма току-що тръгнало такси, забеляза едно на ъгъла, спряло на червено, и измина тичешком половината път до него, преди светофарът да се смени и то да се отдалечи.

Мейсън се върна при входа на зданието и видя там Пол Дрейк, Дела и един от детективите на Дрейк.

— Нямаме късмет — въздъхна той. — Не е тук. Хайде да претърсим паркингите. Дела, ти го познаваш. Тръгнете с детектива и претърсете долния паркинг. Пол и аз ще се заемем с отсрещния. Ако видите нашия беглец, спрете го.

— Как? — попита Дела Стрийт.

— Не ме интересува как, важното е да го спреш — обърна се Мейсън към детектива. — Престори се, че те е настъпил или ударил, или нещо друго, само го спри. Обвини го, че е чукнал калника на колата ти. Настоявай да видиш шофьорската му книжка.

— Да си послужа ли със сила, ако се наложи?

— По дяволите, да. Хайде, Пол.

Пол Дрейк и Мейсън се втурнаха по платното, провряха се между движещите се коли, като не обърнаха внимание на сърдитите протести на клаксоните, прекосиха улицата и стигнаха до паркинга.

— Ако е дошъл с колата си — каза Мейсън, — ще го хванем на едното или другото място. Внимавай да не изпуснеш никого от излизащите, Пол. Аз ще дам сигнал на Дела.

Адвокатът се върна до платното, направи знак с ръка и се обърна към Пол:

— Ела да огледаме хубаво и да се уверим, че той просто не си седи в колата.

Пет минути по-късно Мейсън трябваше да се признае за победен. Той прекоси улицата и отиде при Дела и детектива, които го чакаха.

— Е, май загубихме. Все пак не разбирам как е могъл да слезе долу и да изчезне като дим, а в това време…

— Таксито? — подсети го Дела.

— Мисля, че беше празно. Струва ми се, че не е възможно да е успял, Пол. Накарах момчето от асансьора да слезе долу, без да спира. Изтичах до платното… Ако е имал преднина… Но стига, да отидем да поговорим с момчетата от асансьорите и да видим дали знаят нещо.

Те влязоха в зданието.

Разговаряха с всеки от хората, обслужващи асансьорите, като ги изчакваха да слязат на партера. Последният — четвъртият, ги изслуша и възкликна:

— Боже мой, мистър Мейсън, чудесно си го спомням! Не слезе надолу, а се качи нагоре.

— Нагоре? — учуди се Мейсън. Човекът кимна.

— Спомням си, че на вашия етаж имаше сигнал и за нагоре, и за надолу, защото точно когато той се качи при мен, кабинката, която слизаше надолу, спря и вратата се отвори, но никой не чакаше да слезе. Той е натиснал и двата бутона… Разбира се, понякога хората правят това, когато искат да се качат нагоре. Механично натискат бутона за надолу, после си спомнят и натискат и бутона за нагоре…

— Но не и този човек — прекъсна го Мейсън. — Знаел е, че е в опасност. Трябвало е бързо да избяга. Натиснал е и двата бутона и се е качил в кабинката, която е дошла първа. Искал е да се махне от този етаж. По дяволите, Пол, все още има доста голям шанс да е в сградата.

— Как е облечен? — попита Дрейк.

— Тъмен двуреден костюм, връзка в червено и синьо и бяла риза — намеси се Дела Стрийт.

— Шапка?

— Снощи имаше черна шапка и… Да, сигурна съм, че имаше черна шапка на стола до него.

Мейсън нареди на Дрейк:

— Върви горе, Пол. Прати някое от твоите момичета да смени телефонистката ми. Тя го е виждала. Кажи й да слезе тук. Може би се е качил няколко етажа нагоре, слязъл е от асансьора и е почакал, като е смятал, че ни е надхитрил. Сега знаем, че не е възможно да е излязъл преди нас. Аз ще отида да разпитам момичето от павилиончето.

— След няколко минути ще дойде още един от детективите ми — заяви Дрейк. — Хайде, Пери, да видим какво ще научим на павилиончето.

Момичето, което продаваше пури и списания, им се усмихна.

— Какво се бяхте разтичали? — попита тя.

— Опитваме се да намерим един човек — отвърна Мейсън. — Дали не си го забелязала?

Тя поклати глава.

— Не, освен ако не е от постоянните наематели. Тук непрекъснато минават най-различни хора…

— Човекът трябва или да е в сградата, или да е излязъл малко след мен — обясни Мейсън. — Възможно е да е с черна мека шапка, облечен е с тъмен двуреден костюм, връзка в синьо н червено. Около трийсет и пет годишен е, висок е метър шейсет и седем и тежи около деветдесет и два килограма. Най-забележителната му черта са гъстите вежди.

— Господи! — възкликна тя.

— Какво има?

— Той излезе от асансьора веднага след като вашата секретарка, Пол Дрейк и другият изтичаха на улицата.

— Продължавай — подкани я Мейсън.

— Изобщо нямаше вид на бързащ. Вървеше спокойно към изхода, после изведнъж се завъртя, дойде до павилиончето и пъхна нос в едно списание.

Мейсън размени поглед с Пол Дрейк.

— Разбираш ли какво е станало, Пол? Видял е Дела Стрийт на тротоара, обърнал се е н е забил глава в някакво списание.

— След това купи пура — продължи момичето — и когато вие и мистър Дрейк пресякохте улицата, той излезе и зави надясно… Май че единствената причина, поради която го забелязах, беше любопитството, което се събуди в мен, когато видях как се втурнахте през фоайето и след това секретарката ви с мистър Дрейк и другият изтичаха навън. Естествено, почудих се какво…

— Хайде, Пол — прекъсна я Мейсън. — Дела, ние с Пол ще вземем първото такси, което мине, и ще тръгнем направо по улицата. Ти вземи следващото, отиди до ъгъла и завий надясно. Ще обикаляме квартала и ще го търсим сред пешеходците.

— Какво е станало? — попита Дрейк. — Убийство ли?

— Все още не — заяви Мейсън мрачно.

— Какво да направим, ако го намерим? — осведоми се детективът на Дрейк.

— Проследете го. Сега вече не се опитвайте да го спирате. Но по някакъв начин открийте кой е.

Мейсън се приближи до платното и за щастие почти веднага спря едно минаващо такси. Двамата с Дрейк скочиха в него, продължиха направо до четвъртата пряка, после завиха надясно и се върнаха обратно по успоредната улица…

— Все едно да търсиш игла в купа сено — измърмори Дрейк.

Мейсън кимна, без да откъсва поглед от минувачите по тротоара.

— Карай бавно — нареди той. — На следващия ъгъл завий надясно, след пет преки обърни и започни да обикаляш по пресечките. Важното е да се движиш, без да спираш.

— От полицията ли сте? — попита шофьорът.

— Не се притеснявай кой съм. Карай си колата и си гледай брояча.

— Няма да има престрелки?

— Не — обеща Мейсън. — Ти си гледай пътя и си Дръж волана.

Те се отправиха на бавна обиколка по улиците, докато накрая на един ъгъл срещнаха таксито, с което Дела Стрийт и детективът също обикаляха.

— Натисни клаксона — обади се Мейсън. — Привлечи вниманието на хората в онова такси… Добре.

При звука на клаксона Дела Стрийт се обърна и Мейсън й направи знак. Тя бавно поклати глава. Адвокатът посочи с жест обратно към кантората, обърна се и се отпусна на облегалката.

— Това е то, Пол — въздъхна той. — Ще му признаем, че успя да ни надхитри първия път — всъщност първите два пъти.

— Кой е той? — запита Дрейк.

— Наех те, за да разбереш точно това.

— Да се смятам ли още за нает?

— Да, дявол да го вземе.

— Колко сериозно да се заема?

— Не се спирай пред нищо. Омръзна ми някакъв си дребен мошеник да ме прави на маймуна.

— Може да не е дребен.

— Възможно е, но съм готов да се обзаложа, че е мошеник. Дела ще ти даде сведенията, с които разполагаме. Ти продължавай нататък.