Ърл Стенли Гарднър
Случаят с палтото от визон (2)

2

Мейсън се спря до уличния телефон, който се намираше на една пряка от ресторанта на Морис Албърг, и позвъни на лейтенант Траг от отдел „Убийства“.

— Лейтенанте, обажда се Пери Мейсън. Ще ми направиш ли една услуга?

— По дяволите, не — изруга Траг.

— Защо не?

— Защото ще ми докара неприятности.

— Но ти още не знаеш за какво става дума.

— Ами! Ако не беше нещо, от което да бягаш като от огън, ти никога не би ми позвънил…

— Спокойно, не бързай — прекъсна го Мейсън. — Не се горещи. Ще направиш добро на една жена, блъсната от шофьор, който вероятно не е виновен. Бягала е от някой, който се е опитал насила да я качи в колата си. Свидетелите твърдят, че е имал пистолет и…

— Да не е онази пред ресторанта на Албърг?

— Същата.

— Какво общо имаш с нея?

— Вероятно нищо, но ми се струва, че момичето е в опасност. Слушай сега какво искам. Тя сигурно е в болницата за спешни случаи. Не знам колко сериозно е пострадала, но съм готов да платя за самостоятелна стая и медицинска сестра, която да се грижи само за нея.

— По дяволите, така ли?

— Точно така.

— И защо е тази филантропия?

— Опитвам се да помогна на момичето.

— Защо?

— Защото ми се струва, че ако бъде оставена в общото отделение на болницата, ще бъде убита.

— Какво говориш, Мейсън! Щом пациентът влезе в бол…

— Знам — прекъсна го Мейсън. — Знам, че това е идея-фикс. Глупав съм. Имам изопачени представи за действителността. Видял съм твърде много договори, стигнали до съдебни процеси. Твърде много бракове, завършили в бракоразводните зали. И твърде много различия в мненията, довели до убийства… Адвокатът никога не чува подробностите за един нормален, щастлив брак. Никога не вижда договора, който приключва без различия в мненията и двете страни са доволни. И какво? Става циник… Сега въпросът е ще ми помогнеш ли ла преместим момичето от болницата за спешни случаи в стая, за която никой, абсолютно никой, освен лекуващият лекар, няма да знае?

— И друго какво? — попита Траг.

— Това е всичко.

— Защо?

— Защото се безпокоя за нея.

— Познаваш ли я?

— Никога през живота си не съм я виждал. Поне не така, че да я запомня. Може би съм я мярнал, когато влизах в ресторанта на Морис Албърг. Случайно бях там, когато стана всичко това.

— Не е ли твоя клиентка? Нямаш ли някакви интереси, свързани с нея?

— Абсолютно никакви. Но обещах на Морис Албърг, че ще се погрижа за нея, и му поръчах да препраща при мен всеки, който…

— Добре — реши Траг. — Съгласен съм. Ще уредя въпроса по частен път и ще ти изпратя сметката.

— Благодаря. — Мейсън затвори телефона. Когато се върна обратно в колата си, адвокатът каза:

— А сега, Дела, би ли свалила палтото за малко, за да разгледам мястото, където хастарът е зашит наскоро? Напипах нещо под него.

— Сигурна съм, че е просто някаква подплънка — засмя се Дела Стрийт. — Шивачите понякога трябва да пооправят фигурите на жените.

— Съвсем не приличаше на такава подплънка — отвърна й Мейсън. — Сваляй палтото, момиче, и хайде да се захванем със загадката на Морис Албърг и визоновото палто.

Дела свали дрехата. Мейсън спря колата, запали лампичката, разпори с джобното си ножче няколко бода от шева и отвори цепка в хастара. После пъхна два пръста вътре и като с щипци измъкна едно малко картонче.

— Какво, за бога, е това? — удиви се секретарката.

— Изглежда, е разписка от заложна къща в Сиатъл, номерът на заложената вещ е шест хиляди триста осемдесет и четири I и тази вещ може да бъде освободена по всяко време в течение на три месеца, като се плати сумата от осемнайсет долара, таксите за съхранение и един процент месечна лихва.

— Ох, че банална история — разочарова се Дела Стрийт. — Бедното момиче е трябвало да заложи семейни бижута, за да се измъкне от Сиатъл, и се е постарало да не загуби разписката от заложната къща.

— Бижута за осемнайсет долара, Дела? — възкликна Мейсън. — Несправедлива си към семейството. Ще отидем до Детективската агенция на Дрейк и ще помолим Пол Дрейк да ни свърже с колегата му в Сиатъл. Ще изпратим разписката с въздушна поща и ще откупим заложената вещ. Така поне ще получим нещо, което струва осемнайсет долара и сведения за стотици Долари. Тогава ще можем да продадем предмета, дори и да не можем да продадем сведенията.

— А ако сведенията се окажат безполезни? — попита Дела Стрийт.

— Ще се наложи да си ги чукам на главата — отвърна Мейсън, — но дотогава ще сме научили много повече за Морис Албърг.