Тимъти Зан
Сделка за кобри (31)

31.

Когато амонячните пари го удариха в носа, хулиганът трепна и се свести.

— Препоръчвам ти да мируваш — посъветва го Джин. Стараеше се, колкото е възможно, гласът й да звучи дебел и мъжки.

Той се подчини… и се опули, когато видя къде се намира. Джин не можеше да го вини. Оставен на ръба на високия покрив без нищо между него и плочите долу, само две тънки въжета, стегнати около китките и глезените му и завързани за един нисък комин на четири-пет метра настрана го крепяха. Да, той имаше пълно право да се страхува. Всъщност Джин дори се възхити на самообладанието му и на това, че не се разкрещя.

— Да започнем с името ти — каза Джин и приклекна до него.

— Хеброс Сибио — отговори той, без да откъсва очи от спасителните въжета.

— Гледай ме, когато ти говоря — заповяда Джин. Той се подчини, очите му се втренчиха в маскираното й лице. — Така е по-добре. — Сега ми кажи кой ти заповяда да влезеш в апартамента.

— Аз… никой — отговори той. Гласът му трепереше.

Джин театрално въздъхна.

— Може би не разбираш напълно ситуацията, Хеброс Сибио — каза тя хладно. — Косматият ти задник виси от покрива. Достатъчно е да прережа тези въжета и заминаваш да обясняваш на Господ вместо на мен. Мислиш ли, че той ще бъде снизходителен към теб? — Сибио потрепери и поклати глава. — Аз също — съгласи се тя. — Затова ми кажи кой ти възложи да свършиш тази работа.

— Не зная! — каза задъхан той. — Бог ми е свидетел, не зная. Един мъж… не ми каза името си… ме извика тази сутрин и ми каза, че иска да понатупаме един селяндур, който ще бъде в апартамент три-четири-шест на улица „Кутцко.“

— И да го убиете?

— Не! Не да го убиваме… Макар да е селяндур, не бих се съгласил, ако поръчката беше такава.

— Говори по-тихо. А каква беше поръчката? Колко обеща да ти плати?

Сибио отново потрепери.

— Не обеща никакви пари. Обеща само да не разкрива пред властите на Азрас някои от другите ни… дейности.

— Криминални дейности?

— Да. И спомена някои от тях… — Той замълча и я загледа умолително. — Това е самата истина… кълна се в Бога.

Значи шантаж… жалко, че нямаше пари, които евентуално би могла да проследи.

— Каза ли ти името на селянина или защо иска да го понатупате?

— Не.

Джин се замисли. Ако Сибио казваше истината това означаваше, че тайнственият възложител на поръчката познава най-малкото отчасти подземния свят на Азрас и неговите дейности. В същото време, колкото и да беше парадоксално, това му познание бе доста ограничено, за да избере една очевидно случайна група като тази на Сибио да свърши мръсната му работа.

Освен ако криминалният свят на Азрас не можеше да му предложи по-добра група. Тя реши да изясни този въпрос с Доло.

Във всеки случай Сибио беше безперспективен.

— До комина има нож — каза тя и се изправи. — Можеш да се претърколиш дотам или по някакъв друг начин да се преместиш и да отрежеш въжетата. Твоите приятели са още в апартамента, в който нахлухте. Вземай ги и се махайте от Азрас.

Сибио провеси нос.

— Но това е нашият град!

— Много лошо — каза Джин остро. — Защото следващите няколко дни той ще бъде и мой град… и ако отново те видя, докато съм тук, Хеброс Сибио, ще направиш онова преждевременно пътуване, за което преди малко стана въпрос, за да видиш Господ. Ясен ли съм?

Той кимна нервно. На Джин не й харесваше особено да заплашва момчето, но още по-малко й харесваше мисълта той да се разприказва из Мангъс.

— Добре. Да се надяваме и двамата, че никога вече няма да те видя.

Тя мина бързо по покрива, стигна до стълбищната шахта, през която беше домъкнала Сибио, и отвори вратата. Той щеше да се освободи с ножа, освен ако не изгубеше равновесие и не паднеше от покрива. Що се отнася до последното, на нея й беше все едно.

Въпреки това почака мълчаливо пред отворената врата, докато Сибио не се премести от ръба на покрива.

 

 

Джин беше на две преки от апартамента и вече си представяше мекото легло, когато видя пред сградата паркирани две коли.

Тя моментално изключи фаровете, излезе от колата и включи усилвателите за светлина и за далечно гледане. И двете коли бяха празни, но — тя бързо включи инфрачервения усилвател — гумите и джантите бяха още топли. И макар от мястото, където се намираше, да не се виждаше добре, изглежда, лампите в техния апартамент бяха запалени.

Студена тръпка мина по гърба й. От това, което бе видяла и в селото, и в града, за Квазама среднощните посетители не бяха обичайни. Възможно ли бе да са куриери от Милика с вест до Доло от баща му?

Или Мангъс беше наел други хулигани?

Джин тихо изруга и отново подкара колата. Влизането през предната врата беше изключено, разбира се, дори ако беше нещо толкова невинно, като съобщение от дома на Доло, тъй като нямаше никакво обяснение защо тя, една жена, е била самичка навън през нощта. А ако Доло беше в беда, тя нямаше никакво намерение да се набута право в ръцете на нападателите му.

Но винаги има и заобиколни пътища…

Джин зави на следващия ъгъл и паркира колата през една пресечка в редица от еднакви коли. После, като включи усилвателите на всичките си сетива и се придържаше в сенките, се върна до сградата — откъм задната страна. Сградата не предлагаше много възможности за катерене, но пък нямаше време за губене. Тя се огледа, присви колене и скочи.

Стъпи на покрива съвсем тихо, мина безшумно по керемидите, наведе се над ръба и огледа вътрешния двор за признаци на живот. Доколкото можа да види, нямаше такива. Не беше изненадващо. Отвън можеше да се стигне до вътрешния двор само през отделните апартаменти, а нямаше никаква причина някой да наблюдава мястото, след като бяха установили, че тя не се крие там. Джин стисна зъби, затърси опори, за които да се хване, не намери такива и скочи на земята.

Не можа да го направи така тихо, както скачането на покрива и остана неподвижна, както й се стори, безкрайно дълго. После включи звуковите усилватели на пълна мощност в очакване на някаква реакция. Но жителите на Азрас сигурно имаха традиционната способност на гражданите да спят при шум и след минута тя стана и скочи на задния балкон на техния апартамент.

През плъзгащата се стъклена врата видя разсеяна светлина от кухненския бокс и от дневната. За нещастие това беше всичко, което можа да види — разположението на стаите не позволяваше директен поглед в предната част на апартамента. Притисна ухо до стъклото, но не чу нищо. Тя се намръщи, насочи кутрето си към ключалката на вратата и стреля с металорежещия лазер.

Пукането и разцепването на изпарения от лазерния лъч метал прокънтя като гръмотевица в ушите й, но отвътре не последва никаква реакция. Тя открехна вратата, промъкна се вътре и затвори. От дневната се чуха тихи стъпки.

Джин задържа дъх и включи звуковите усилватели на максимална мощ. До слуха й достигна шум от дишане… на един човек.

„Значи цялата компания се е измела?“ Очевидно… но нямаше смисъл да рискува. Тя изви ръце, опря леко палци върху спусъците на ноктите на средните си пръсти, изправи кутретата си в положение за стрелба и влезе в дневната.

Доло, застанал до прозореца, се обърна като ужилен.

— Джин! — ахна той, сякаш виждаше дух. — Стресна ме.

— Извинявай — отвърна тя и бързо се огледа. Беше самичък. — Мислех, че може да си в беда — добави тя и отпусна ръце.

— В беда съм — въздъхна той и с клатушкане отиде до канапето и се отпусна на него. — Но ти си в по-голяма беда. Те знаят коя си.

— Кои те? — попита Джин и сърцето й заби по-бързо. — Мангъс?

— Още по-лошо. Шахни — изсъска през стиснати зъби Доло. — Преди малко бях посетен от някой си Мофрен Омнати и двама от неговите хора. Те знаят, че си чуждоземка, и те търсят. Успях… може би… да ги убедя, че си откраднала колата ми и си се отправила на север към Солас.

На Джин й трябваше един миг, за да осмисли чутото. Тя знаеше, че в края на краищата ще се случи. Но не беше очаквала да стане толкова скоро.

— Каза ли им, че работим заедно?

— За толкова глупав ли ме мислиш? — озъби се той. — Разбира се, че не съм. Представих се за самата невинност, казах им, че си непозната, която ме е помолила да я закарам до Азрас и след това е изчезнала. За щастие… според мен… те намериха сигнализиращия апарат, който ми остави, и решиха, че си го използвала да чуеш като заспя, след което си се върнала и си взела ключовете от колата.

Джин прехапа устна.

— Теория не по-лоша от всяка друга. Дано да не са я измислили, за да те убедят, че са ти повярвали.

— Е, както виждаш, отидоха си, нали?

— Може би. Всъщност видя ли ги да си отиват?

— Да, видях, че колата им замина.

— Само една кола? Когато пристигнах, отпред имаше две.

Доло промърмори нещо и се изправи.

— Трябва да…

— Не, няма нужда да гледаш — спря го Джин. — Ако са ме видели, че влизам, вече е късно. А ако не са, не е необходимо да изглеждаш необичайно подозрителен.

Доло примига смутено.

— Мислех, че са ми повярвали. Надявах се, че приемат за вярна всяка моя дума поради положението на баща ми.

— По-вероятно не са имали достатъчно основания да те арестуват. Или са се оттеглили с надеждата, че чрез теб ще стигнат до мен. — Джин погледна към запердения прозорец и се зачуди имат ли квазаманците уреди за наблюдение през пердета и стъкла. Но ако ги наблюдаваха, вече беше твърде късно. — Нямат моя снимка, нали? — попита тя.

— Не ми показаха снимка — поклати глава Доло. — Макар че едва ли има значение. Както посочи баща ми, много хора в Милика са те видели.

— Достатъчно добре, за да дадат подробно описание на детективите?

Той я погледна странно.

— Чрез хипноза? Разбира се.

Джин скръцна със зъби. Трябваше да се досети, че те разполагат с нещо подобно… навремето баща й бе установил, че използват дроги за стимулиране на ума.

— Да, забравих за това. Е, може би дегизировката в раницата ми ще свърши работа.

— Ти няма да останеш в Азрас, нали?

— Не и с твоята кола в града — поклати глава Джин. — Ще я изкарам от града и ще я скрия край пътя. И ще остана там, докато се сформира работната група в неделя. Ще взема онези евтини градски дрехи, които купихме…

— Момент — прекъсна я Доло и присви очи. — Нали няма да се опиташ отново да влезеш тук?

— Защо не? Освен ако не си казал на нашия приятел Мофрен Омнати какво планираме. О, Господи! — възкликна тя.

— Какво има?

— Мофрен. — Името пареше на езика й. — Моф. Мъжът, който е служил като водач на Квазама по време на първата изследователска експедиция преди тридесет години. И едва не я е ликвидирал. — Тя поклати глава. — Е, това е краят на играта за теб, Доло. Първото нещо, което трябва да направиш сутринта, е да се махнеш оттук и да се върнеш в Милика.

Доло се намръщи.

— Защо? Само защото шахни са изпратили един стар враг на Авентини да ми зададе няколко въпроса?

— Не. Защото той ще открие всички слаби места в историята, която си му разказал — възрази тя. — И когато го направи, ще пристъпи към действие. Незабавно.

— И ти мислиш, че като избягам в Милика, Мофрен няма да ме хване?

Джин се овладя.

— Не, разбира се. Но може би това ще го забави достатъчно, за да мога да вляза в Мангъс.

Доло я изгледа.

— Значи до това се свежда всичко, така ли? — попита най-после той. — До твоята задача.

— Да не би да искаш да избягам и да се скрия някъде? — попита тя.

— А ти да не би да искаш аз да го направя? — контрира я тихо той. — Да се върна при баща си и да му кажа, че съм се отказал от възможността може би да открия една заплаха за нашето семейство, защото съм се изплашил?

— Но ако те следят и се опиташ да влезеш в Мангъс…

— А ако ме следят и се опитам да се върна в Милика?

— Доло, виж — въздъхна Джин. — Зная, че на Квазама една жена не трябва да казва такова нещо на един мъж… но аз се чувствам отговорна за твоята безопасност. В края на краищата аз замесих теб и баща ти в този план и ако не съм до теб, няма да мога да те защитя.

— Не си ми обещавала никаква защита.

— На теб не. Обещах на себе си.

За нейна изненада той се усмихна.

— И аз обещах на себе си, Джасмин Моро: да те защитавам от твоето културно невежество, докато си в Мангъс. А от Милика няма да мога да го направя.

— Но… — Джин пое дълбоко дъх и въздъхна победена. Тя просто нямаше повече време за спор. Колкото по-дълго се бавеше тук, толкова повече време щеше да има Моф да изгради мрежа около Азрас, а тя трябваше да изкара колата на Доло извън града преди това да стане. — Помисли по думите ми. Моля те!

— Ще помисля — обеща Доло и хвана ръката й. — И ти ще се пазиш, нали?

— Ще се пазя. — Тя се поколеба, погледна го в очите. „Културни различия.“ Може би той щеше да го разбере погрешно, но за първи път това не я интересуваше; необходимостта да прегърне някого беше непреодолима. И тя го направи.

Доло не се отдръпна нито се опита да превърне прегръдката в нещо друго.

За минута останаха прегърнати. После почти неохотно Джин се отдръпна.

— И ти ще се пазиш, нали? — каза тя. — И ако решиш да останеш… не ме търси в работната група.

Той кимна и я погали по бузата.

— Разбирам. А сега по-добре тръгвай.

След три минути, с вързопа градски дрехи, тя отново беше в колата. Никой не чакаше в засада до колата. Никой не изскочи от сенките, нито стреля по нея, когато се качи и подкара. Или хората на шахни още не бяха организирали напълно операцията в Азрас, или Моф с възрастта беше станал небрежен. Лично тя не беше много склонна да залага на последното.

Но засега, изглежда, беше спечелила малко време за отдих — и щеше да го използва пълноценно. Щеше да отиде на няколко километра южно от Азрас и да се скрие за следващия ден и половина. Малко грим от пакета, може би перука и малко почерняне на кожата — и в неделя сутринта щеше да може да влезе в Азрас, без да бъде разпозната. А след това…

Нямаше смисъл да се опитва да мисли толкова напред. С включването на официалното квазаманско правителство в играта тя трябваше да бъде готова да действа според ситуацията. И да се надява, че няма да изложи името Моро.