Тимъти Зан
Сделка за кобри (30)

30.

— В този ли вид смяташ да се появиш на обществено място? — попита Доло.

Застанала пред голямото огледало, Джин хвърли последен поглед на образа в сиво облекло на бездомник и се обърна към Доло. Той седеше на дивана и я гледаше с едва сдържано отвращение.

— Ако тези дрехи те обиждат — каза хладно тя, — добре ще е да свикнеш с тях. От онова, което ми каза, изглежда, че Мангъс наема за работните групи главно мъже и ако искам да вляза, ще трябва да се дегизирам като мъж.

— Това е смешно — изръмжа той. — Дори някой да има намерение да ни наеме, какво те кара да мислиш, че ще се хване на тази твоя игричка? Преди всичко допускаш ли, че не са забелязали, че колата ни е паркирана пред друг апартамент?

— Казах ти, че тази сутрин един от онези хулигани ни следеше — напомни му тя, взе маската от облегалката на стола и си я сложи. — Трябва малко да ги затрудним, Доло… всеки става подозрителен, когато нещо му се поднася като на тепсия.

— Ще свърши работа, ако са толкова глупави, та да се хванат на твоите хитрости — изсмя се той. — А после, докато си заета да оглеждаш някой празен апартамент, те ще нахлуят тук, така ли?

— Точно затова ще имаш нужда от това нещо — каза тя, измъкна малък цилиндър от колана си и му го подаде. — Предавател на малко разстояние… Ако си в беда, свали капачето и натисни копчето. Аз ще бъда през две пресечки. Ще пристигна преди да сте свършили да се обиждате.

Той въздъхна и взе прибора.

— Надявам се всичко това да е само нервна реакция на въображението ти.

— И аз — призна тя, взе пакета, който беше приготвила, и го метна на гърба си. — Но ако не е, вечерта очевидно е най-подходящото време да те нападнат.

— И аз така смятам. Е, на сутринта ще знаем със сигурност.

„Вероятно много по-скоро“ — помисли си Джин.

— Правилно. Аз тръгвам. Заключи вратата и ако чуеш нещо подозрително, не се притеснявай да сигнализираш. Обещаваш ли?

Той успя да се усмихне.

— Обещавам. Пази се, Джин Моро.

— Ще се пазя. — Тя включи оптическите си усилватели, отвори вратата и погледна навън. Никой не се виждаше. Джин излезе, затвори вратата и тръгна по улицата.

 

 

Беше стояла в избраното от нея скривалище под едно външно стълбище само час, когато се показаха: същите седмина хулигани, които ги бяха нападнали сутринта.

И веднага стана ясно, че са абсолютни аматьори — приближиха се вкупом към празния апартамент. Двама спряха пред колата, вероятно да се уверят, че е празна, после се присъединиха към останалите пред вратата. Един се наведе над ключалката и след няколко секунди я отвори. Групата бързо нахлу в тъмния апартамент.

Вероятно още не бяха разбрали, че е празен, когато тя ги настигна. И никой от тях не успя да извика преди изстреляната от малко разстояние вълна от ултразвуковия разрушител да ги удари и те да се строполят на пода в безсъзнание.

Джин едва не падна до тях. Хванала се за стомаха, тя цяла минута се олюляваше и се мъчеше да запази равновесие. Лейн ги беше предупреждавал за опасностите от използването на ултразвуково оръжие в затворено пространство, но в този случай нямаше друг начин толкова тихо да се справи с хулиганите, без да ги убие. А освен етичната страна, сега, когато шахни знаеха, че в Квазама има чуждоземец, оставянето на трупове, поразени от лазер, щеше да е толкова дискриминиращо, колкото и ако се изправеше в саджата и на всеослушание се представеше като демон-боец.

Когато чукането в главата и болката в стомаха затихнаха, тя завърза нападателите с въже от пакета си, после отиде до вратата и огледа улицата. Не се виждаше никой. Джин мълчаливо благодари, че нощният живот в Азрас свършва толкова рано. С малко късмет щеше да се върне в апартамента и да поспи поне няколко часа.

Мисълта за апартамента й напомни за Доло. Доло, който още не вярваше, че нападението на връщане от саджата не беше случайно. Тя измъкна сигнализиращия уред от пояса си, отвори капачето… и не натисна копчето. Можеше да му покаже доказателства, че хулиганите отново са се опитали да ги нападнат, но при квазаманското чувство на мъжка чест това второ нападение можеше да е напълно по тяхна инициатива. На нея й трябваше някой от тях да признае по чие нареждане вършат това.

И докато не получеше такова признание, нямаше смисъл да довежда Доло тук. Джин прибра апарата и се върна при намиращите се в безсъзнание младежи. Онзи, който беше отправил предизвикателството тази сутрин, трябваше да им е главатарят… тя го хвана за раменете и го замъкна до колата. Щеше да е добре да има от онези дроги за провеждане на разпит, които винаги използваха във фантастичните видеофилми, но тъй като нямаше, трябваше да използва по-традиционни методи. За целта щеше да й е необходимо малко повече уединение.

Тя запали колата и потегли по безлюдните улици на Азрас.

 

 

Чукането на вратата събуди Доло и за миг той погледна объркан тъмния таван. После се сети къде е и изръмжа:

— Влез! — И вдървено стана от стола, където беше заспал. Джасмин Моро се връщаше от играта си на криеница… глупавата жена беше успяла да забрави комбинацията на ключалката. „Ако хората, които стават кобри, са като нея — помисли си кисело той, докато си оправяше дрехата и отиваше към вратата — няма за какво да се тревожим.“ За трети път се почука.

— Идвам — изръмжа Доло и отвори.

На вратата стояха трима мъже: един на средна възраст, другите двама много по-млади. Мрачните им лица бяха почти еднакви.

— Ти ли си Доло Самън от село Милика? — попита мъжът на средна възраст.

— Аз съм — кимна Доло. — Вие кои сте?

— Може ли да влезем?

Това не беше въпрос. Доло им направи път и тримата влязоха, последният запали лампата.

— Кои сте вие? — отново попита Доло.

Мъжът на средна възраст му показа позлатена значка, която висеше на верижка около врата му.

— Аз съм Мофрен Омнати. Представител на шахни от Квазама.

По гърба на Доло полазиха ледени тръпки.

— Имам чест — успя да промълви той през вдървените си устни и допря пръсти до челото си. — С какво мога да ви бъда полезен?

Омнати огледа стаята.

— Твоят баща, Круин Самън, изпрати онзи ден чрез кмета на Азрас Капарис бележка на шахни. Знаеш ли съдържанието на тази бележка?

— В общи линии да — отвърна Доло и се зачуди какво ли е казал баща му на този мъж, ако изобщо е казал нещо. — Съобщаваше, че ще информира шахни, че семейство Ийтра е намерило чуждоземен артефакт.

— По същество вярно — кимна небрежно Омнати. — А дали семейство Ийтра редовно намира такива артефакти?

Доло се намръщи.

— Не, разбира се не, сър.

— О? Значи това е извънредно събитие?

— Повече от сигурно.

— Събитие, което повечето хора мислят, че си заслужава да видят?

Доло се мъчеше да запази спокойствие, но виждаше, че другият разплита мрежата.

— Да, повечето хора биха искали да го видят.

— И все пак ти предпочете вместо това да дойдеш в Азрас. Защо?

— Имах да изпълня една поръчка тук.

— Такава, която не може да почака два дни?

Един от хората на Омнати излезе от спалнята и докладва:

— Нищо освен неговите дрехи. Определено нищо, което може да носи или използва една жена.

Омнати кимна и Доло видя как на лицето му трепна раздразнение.

— Благодаря — каза Омнати на другия. — Сега разбираш, Доло Самън, че ние знаем, че не си дошъл самичък в Азрас. Къде е жената, която си довел тук?

„През две преки“ — премина през ума на Доло и стомахът му се сви при мисълта, че всеки момент Джин може да се върне.

— Не зная къде е…

— Как така не знаеш? — кресна Омнати. — Според кмета Капарис баща ти го е помолил да включи теб и един неназован твой другар в някоя работна група. Тази жена ли трябваше да бъде твой другар?

— Разбира се, че не — отвърна Доло, опитвайки като най-добра комбинацията от изумление и обида. — Смятах да помоля брат ми да дойде в Мангъс с мен, но когато се случи другото събитие, се отказах.

Споменаването на Мангъс не предизвика никаква видима реакция.

— Не си казал на кмета Капарис, че си променил плановете си. Поради това бяхме много изненадани като те намерихме тук, тъй като си му съобщил, че се преместваш другаде.

Доло потрепери.

— Мислех, че Мангъс може да има ухо в офиса на кмета Капарис — отвърна той: прие теорията на Джин, тъй като не се сети какво друго да каже. — Мислех, че ако търсят двама души вместо един, ще имам по-добра възможност да вляза в Мангъс.

Омнати сбърчи чело.

— Говориш така, сякаш се готвиш да нападнеш въоръжен лагер. Все пак какво искаш от Мангъс?

— Не вярвам мястото да е такова, каквото изглежда.

Омнати хвърли поглед към един от помощниците си.

— Тари?

— Мангъс е частен производствен център на петдесет километра оттук — каза бързо другият. — Изследване и производство на висококачествена електронна апаратура. Управляван от семейство Оболо Нардин. Доколкото зная, последната пълна проверка от шахни беше извършена приблизително преди две години. Тогава не бяха открити следи за някаква необичайна дейност.

Омнати кимна и се обърна към Доло.

— Имаш ли някакво доказателство, с което да опровергаеш казаното?

— Достъпът на селяни в центъра е забранен — отвърна хладно Доло. — Дори на мен. Това е достатъчно основание за подозрение.

Омнати изкриви устни.

— Колкото и да ти е трудно да разбереш съществуващите в града предразсъдъци, те често са толкова странни, колкото и в селото. Във всеки случай по-добре е да запазиш гордостта си за по-важни неща — за сигурността и защитата на твоя свят например. Кажи ни какво знаеш за жената.

— Казва се Джасмин Алвентин — отговори Доло и отново се зачуди какво ли са научили от баща му. — Намерихме я ранена на пътя и я закарахме в нашата къща.

— И?

— И ни каза, че е от Солас и е претърпяла злополука. Това е всичко.

— Не се ли сетихте, че е добре да я притиснете за повече подробности? Или да проверите истинността на нейната история?

— Разбира се, че се сетихме — отвърна Доло и се постара гласът му да прозвучи като на обиден. — Изпратихме да претърсят пътищата и да намерят колата и другарите й.

— Намериха ли ги?

— Не. — Доло погледна другите двама мъже, после отново върна поглед към Омнати. — За какво е всичко това все пак? Да не би да е избягала престъпничка?

— Тя е чуждоземен нашественик — каза направо Омнати.

Доло очакваше Омнати да пренебрегне или дори да избегне въпроса му. Неочакваният отговор го стресна така, сякаш чуваше това за първи път.

— Тя е… какво? — задъхано попита той. — Но… това е невъзможно!

— Защо? — сряза го Омнати. — Ти сам каза, че семейство Ийтра е намерило извънземен артефакт. Не ти ли мина през ума, че един извънземен артефакт може да е съпроводен от някого, който да го използва?

— Да, но… — Доло отчаяно търсеше какво да каже. В ума му изплуваха думите на Джин точно преди да излезе: „Трябва да ги затрудним, Доло… всеки става подозрителен, когато нещо му се поднася на тепсия.“ — Но точно Джасмин Алвентин каза, че е чуждоземен артефакт — отвърна той. — Защо ще го прави, ако е бил неин?

Омнати се намръщи.

— Какво имаш предвид? Какво е казала?

— Е, когато чух, че прекарват нещо необичайно в Милика, отидох да му хвърля един поглед — каза Доло. — Бяхме заедно с Джасмин Алвентин и на един участък от пътя, където се кара бавно, тя слезе от колата и се качи на камиона да види какво е.

Омнати изглеждаше изненадан.

— Баща ти не споменава нищо за това — каза той.

Доло пое дълбоко дъх.

— Е, защото… защото му казах, че аз съм погледнал в камиона.

Омнати не отместваше очи от него.

— Казал си му, че ти си погледнал?

Доло облиза устни.

— Аз… исках… да припиша заслугата на себе си.

Настъпи продължителна тишина. Омнати и другите просто го гледаха, с презрение.

— Каза, че не знаеш къде се намира жената — продължи най-после Омнати. — Защо не знаеш?

— Защото тя си замина по залез слънце — отвърна Доло. — Нямаше търпение да се върне у дома си и ме попита къде може да вземе автобус за север. Закарах я до спирката в центъра и я оставих там.

Омнати бавно прекара края на езика си по горната си устна. Гледаше строго Доло. Доло издържа на погледа му. Сърцето му туптеше в гърдите му.

— Кажи ми, Доло — каза остро Омнати, — ти видя ли я да се качва на някой автобус?

— Всъщност не. Тя отиваше към един автобус за Солас, когато си тръгнах.

— Да догоня ли автобуса? — попита единият от другите двама мъже.

— Не — отвърна Омнати. — Мисля, че това ще е само губене на време. Тя не е взела този автобус. Нито някой друг.

Доло примигна.

— Не разбирам…

— Кажи ми, Доло Самън — прекъсна го Омнати, — къде е колата ти?

— Навън на паркинга.

Омнати поклати глава.

— Не. Няма я в целия район на шест преки оттук. Търсихме я.

Сърцето на Доло прескочи два удара. Той и Джин бяха оставили колата през две преки…

— Невъзможно е — успя да каже той. — Оставих я на…

— У теб ли са ключовете? — попита Омнати.

Не. Беше ги дал на Джин в случай, че й потрябва кола, докато е навън.

— Разбира се — каза той. — Ей там на масата.

Един от мъжете отиде да погледне.

— Няма ги — съобщи той, размествайки оставените от Доло неща.

— Търси — заповяда Омнати. — Напускал ли си апартамента, след като тя излезе, Доло Самън?

— Не. — Доло наблюдаваше как двамата мъже претърсват стаята. По челото му отново изби пот. Беше много добре да ги насочи към заключението, че Джин е откраднала колата му, но те нямаше да повярват, ако не измислеше някаква приемлива версия за тази кражба. — Бях заспал, когато вие пристигнахте, обаче…

— Какво е това? — попита единият от мъжете. Държеше малък черен цилиндър.

Сигнализиращият уред, който му беше дала Джин.

— Не… не зная — заекна той. — Не е мое.

— Внимавайте — предупреди ги строго Омнати, отиде при мъжа и взе апарата от него. Разгледа го за момент, после внимателно вдигна капачето. „Ако си в беда, свали капачето, натисни копчето и аз ще дойда“ — беше казала Джин…

Но Омнати не го натисна.

— Интересно — промърмори той. — Прилича на някакъв радиопредавател… ето и антената. — Той погледна Доло. — Ти ли й каза комбинацията за отключване на апартамента?

— Не. Но е възможно да я е видяла, когато съм я набирал.

Омнати мрачно кимна.

— Сигурен съм, че я е видяла. — Държеше апарата на дланта си. — Хъркаш ли, когато спиш, Доло Самън?

Въпросът изненада Доло.

— Ами… не зная. Може би малко.

Омнати се намръщи.

— Няма значение. Звукът от дишането на спящ е достатъчно ясен за онзи, който знае какво да слуша.

— Сър… аз…

Омнати го погледна сурово.

— Тя е оставила това при теб. Единственото, което е трябвало да направи, е да се престори, че се качва на онзи автобус, после да се върне и да изчака да заспиш. След това е влязла, взела е ключовете от колата и е изчезнала. Имаш ли представа колко дълго си спал?

Доло вдигна рамене. Чувстваше се леко замаян. Фактически те му изготвяха алиби.

— Може би час. А може и повече.

— Един час! Боже Господи!

Доло облиза устни.

— Сър… нищо не разбирам. Защо Джасмин Алвентин ще се интересува от моето семейство?

— Мисля, че не се интересува от твоето семейство — каза Омнати. — Тя просто те използва: най-напред да й помогнете да се възстанови от катастрофата, а след това за отвличане на вниманието.

— Диверсия?

— Да. — Омнати махна с ръка на северозапад. — След като е разбрала, че разкриването й е неизбежно, тя просто променя плана, дава възможност на баща ти да научи за намерената от семейство Ийтра капсула с припасите и може би го насърчава да съобщи на шахни преди те да са сторили това. После, докато нашето внимание беше насочено към космическия кораб и вашето село, тя те е убедила да я докараш тук, измамила те е, че се качва на автобуса, след което е откраднала колата ти. — Той замълча, загледан замислено в Доло… и когато отново заговори, гласът му прозвуча сурово. — Невинна жертва или не, семейство Самън е помогнало на един враг на Квазама и сигурно ще бъде наказано.

Доло с мъка преглътна.

— Все пак ние информирахме шахни за чуждоземния артефакт веднага щом научихме за него.

— Това може да е смекчаващо вината обстоятелство — кимна Омнати. — Но дали ще се приеме, или не, зависи колко бързо ще хванем тази Джасмин Алвентин. И какво ще научим от нея.

Той даде знак на хората си и те тръгнаха към вратата. На прага Омнати спря и се обърна.

— Баща ти каза, че жената е задавала много въпроси. Кажи ми, пита ли тя нещо конкретно за нашата култура или технология?

Въпросът изненада Доло.

— Хм… не, не, доколкото си спомням. Защо?

— На мен ми се струва, че това проникване в Мангъс е нейна идея.

— Не — поклати глава Доло. — Аз отдавна исках да посетя Мангъс.

— Може би. В такъв случай може би идеята е била твоя и е съвпаднала с нейната цел. — За момент Омнати го гледаше замислено. — Много добре. Задоволи гордостта си, щом желаеш, Доло Самън. Но запомни, че истинските ти врагове не са в Мангъс нито някъде другаде на Квазама.

Доло допря пръсти до челото си.

— Ще го запомня, Мофрен Омнати.

Тримата излязоха. Доло остана на мястото си няколко секунди. После се довлече до прозореца и погледна след отдалечаващата се кола. Емисар на самите шахни… които беше излъгал.

Заради един враг на Квазама.

Той избълва една ругатня в празната стая. „Проклета да си, Джасмин Моро! За Бога, пази се. Моля те.“