Тимъти Зан
Сделка за кобри (29)

29.

Капка пот се търколи между лопатките на Джин. Пресичат улицата — искаше да го предупреди тя… но разбираше много добре, че Доло знае как да реагира. Дали пък да не му предложи да изтичат назад и да потърсят убежище в саджата?

Най-малко един от препречилите тротоара младежи, изглежда, беше въоръжен. Това не беше приятно.

— Ако трябва да се биеш — промърмори тя, — стой колкото се може по-далеч от тях. Разбра ли?

Той я погледна, но преди да успее да каже нещо, един от младежите наперено пристъпи напред.

— Какво правиш тук, пазител на баелкра? — каза той, когато Джин и Доло спряха. — Да не би нощес твоята саджа да е изгоряла или е станало нещо друго от този род?

— Не — отговори Доло с ледена нотка в гласа. — Макар че ако става дума за саджа, вие не изглеждате облечени за такова посещение.

— Може би сме били там по-рано — подхвърли друг младеж и лукаво се ухили. — Може би на теб и на твоята жена не ви е останало време да отидете по-рано, тъй като сте били заети с фарпезинг?

Друга дума, която трофтийските речникови фондове не съдържаха. Доло трепна като ужилен.

— И кой може да знае за фарпезинга повече от един галас като теб? — озъби се той.

Очевидно се разменяха обиди, но никой от хулиганите не изглеждаше особено разтревожен. Фактически за Джин те изглеждаха почти доволни от реакцията на Доло. Сякаш нарочно се опитваха да го раздразнят.

Всъщност сигурно целяха точно това. При отношение седем към един това нямаше да бой, а побой. При това побой над важна личност — дрехите на Доло свидетелстваха за неговото високо социално и материално положение. А ако успееха да накарат Доло да нанесе първия удар, може би дори щяха да могат да го съдят за нанесени щети. Това обясняваше защо младежите не ги бяха заобиколили — така можеха след това да претендират, че Доло ги е заплашил.

Какво можеше да направи Джин, за да осуети подлия им план?

— Трябваше да се промъкнем в твоето мръсно село и да се погрижим за твоето фарпензинг, а, женичке?

Джин усети как Доло се разтрепери. Каквото и да означаваше тази дума, той едва се владееше. Тя стисна зъби и пое дълбоко дъх. Това беше…

— Добре — озъби се тя и неочаквано пристъпи напред. — Достатъчно. Махайте се от пътя ни.

Хулиганите зяпнаха от учудване — доказателство, че наистина беше подкопала увереността им. Приемането на бой в отношение седем мъже срещу един мъж беше едно; приемането на същия бой с една жена беше нещо съвсем различно. Дори паричното уреждане нямаше да компенсира уронването на репутацията им.

— Затвори си устата, жено — изръмжа първият младеж. — Освен ако този твой приятел с лице на фхах не предпочете да се скрие зад…

— Казах да се махнете от пътя ни! — извика Джин и се хвърли към него.

Атаката го завари напълно неподготвен и преди той да успее да вдигне ръце и да я спре, тя го удари с рамо в ребрата.

Не го нарани, разбира се — просто се възползва от възможността, без в сблъсъка да прибягва до силата си на кобра. Надяваше се единствено да засегне гордостта му. Той изръмжа нещо под нос, хвана я за ръцете и я блъсна към двама от другарите си…

И в същия момент юмрукът на Доло го удари в лицето.

Хулиганът се олюля. Доло го удари в слънчевия сплит и го събори на земята.

— Остави го! — извика Джин, когато двамата, които я държаха, я дръпнаха настрана, а другите четирима със закъснение тръгнаха да обградят Доло. Ръцете, които я държаха за раменете, я стиснаха по-силно. Джин кръстоса ръце на гърдите си, пресегна се и притисна ръцете им към раменете си.

И ги прикова на място.

„Един съборен, двама не участват в боя“ — отметна тя наум. Доло и противниците му бяха приклекнали в някакъв вариант на стойка за борба, сякаш несигурни дали да продължат боя.

И после, като по команда, четиримата скочиха срещу Доло.

Доло знаеше достатъчно за уличния бой, за да не позволи и четиримата да го доближат едновременно. Той направи една голяма крачка наляво и удари силно единия младеж.

И замръзна от изненада, когато младежът падна и остана на земята.

Втори хулиган се засили да ритне Доло, който отскочи със закъснение, но това се оказа ненужно, защото младежът залитна, загуби равновесие и падна на тротоара.

Това беше достатъчно за останалите двама. Те се спогледаха, погледнаха и двамата си другари, които все още държаха Джин — по-точно тя ги държеше, — и побягнаха.

— Е? — попита Доло последните двама.

Джин разбра намека и отпусна ръце им, но остана нащрек в случай, че в отчаянието си опитат нещо глупаво.

Не се опитаха. Пуснаха я и също побягнаха.

Доло пристъпи към Джин и попита:

— Добре ли си?

Тя кимна.

— А ти?

Той я изгледа странно.

— Да. По-добре да се махаме оттук преди да последват някои неудобни въпроси.

Джин се огледа. Никой не идваше към тях, но неколцина минувачи ги гледаха от безопасно разстояние.

— Правилно.

Чак когато свиха на ъгъла, той зададе неизбежния въпрос:

— Какво им направи?

Джин повдигна смутено рамене. Въпросът беше деликатен…

— Да започнем с това, че не пуснах онези, които ме държаха, не им позволих да се намесят в боя. Другите… ги поразих с ултразвук в главите.

— Заради което искаше да стоя настрана, нали? И от това те изпаднаха в безсъзнание?

— Не, не исках да ги зашеметявам толкова силно. Исках само да им размътя мозъците и да наруша равновесието им.

Тя почувства как ръката му се разтрепери. „Охо — помисли си неспокойно Джин. — Това е прекалено много за неговото самолюбие на квазамански мъж!“

— Доло? Добре ли си?

— О, разбира се — отвърна той. Гласът му също трепереше. — Просто се чудя какво ще кажат приятелите им, когато чуят за станалото. Седмина прогонени от един селянин и една жена.

Тя се намръщи… и чак тогава разбра, че треперенето не е от ярост или срам.

Беше потиснат смях.

 

 

След това Джин замълча, което даде възможност на Доло през останалата част от пътя към временния им дом да се опита да разбере защо всичко му е толкова смешно.

От една страна, станалото беше недопустимо. Това му беше съвсем ясно. Да бъде защитен от жена беше нещо, от което трябваше да потъне в земята от срам, не да се тресе от смях. Дори тя да беше демон-боец и дори алтернативата да беше да бъде смлян на кайма.

„Не — каза си категорично той. — Не трябва да мисля по този начин за станалото. Това е повече като двама селяни, които си помагат срещу банда градски галаси. Или между селянин и осиновен селянин, във всеки случай.“

Мисълта го стресна. „Осиновен селянин.“ Наистина ли беше започнал да мисли за Джасмин Моро с такива приятелски категории? Не… невъзможно беше — увери той сам себе си. Тя беше временен съюзник, временно под негова защита като знак на чест. Нищо повече. След няколко дни щяха да дойдат спасителите й и тя щеше да си отиде, и той никога вече нямаше да я види.

Доло се зачуди — макар и не много — защо тъкмо тази мисъл тури край на смеха му.

— Свършиха ли всички формалности за деня? — попита тя, когато пристигнаха в апартамента. — Искам да се преоблека.

— Поне до залез слънце — кимна Доло, въведе кода и отвори вратата. — И не е задължително.

— Добре — каза тя и влезе. — Мисля, че основна човешка слабост е да не се чувства така удобно в официални дрехи, както в ежедневни… Каква е тази светлина?

— Телефонно съобщение — каза Доло и се намръщи. — Кой можеше да знае за тях, за да ги търси тук?

Той отиде до апарата и го включи на приемане.

Телефонът избибипка и от отвора за съобщения се плъзна тънка хартиена лента.

— Какво е? — попита Джин.

— От кмета Капарис — отговори Доло, докато бързо четеше. — Съобщава, че от Мангъс са поискали в неделя сутрин на площада на града да започне събирането на работна група.

— Как избират работниците?

Доло бегло прочете бележката.

— Изглежда, в съответствие с нуждите на кандидатите. Най-напред безработните и бедните въз основа на официални сведения от градската администрация…

— Момент — прекъсна го тя. — Няма ли поне да се опитат да потърсят някои, които са работили преди? Такива, които вече са обучавани?

— Може би има и такива. Кметът Капарис ни препоръчва, когато се облечем в градски дрехи, да стоим до втория павилион на пазара.

Джин кимна.

— Добра идея. Как стои обаче въпросът с тези сведения от градската администрация? Как ще ги фалшифицираме?

Доло вдигна рамене.

— Кметът ще има грижата за това.

— Може ли да видя съобщението?

Той й подаде листа. Тя го гледа, както му се стори, ненужно дълго.

— Трудно ли ти е да го прочетеш? — попита най-после той.

— Не — отвърна бавно тя. — Просто се чудех… Адресирано е до теб. По име.

— Разбира се. И какво чудно има в това?

— Не ти ли се струва странно, че онези хулигани чакаха точно на пътя между саджата и квартирата ни?

Той се намръщи.

— Не разбирам какъв е проблемът. Ти сама каза, че сме облечени в селски дрехи. Те просто си правеха шега.

— Може би. — Джин прехапа устна — един неприятен неин навик. — Но да предположим, че беше повече от обикновена шега. Да предположим, че онзи, който не обича в Мангъс да се навъртат селяни, е открил, че ние се каним да се опитаме да влезем в някоя от техните работни групи.

— Това е абсурдно — разсърди се Доло. — Откъде ще научат… — Той замълча и погледна листа. — Кметът Капарис няма да им каже — заключи категорично той.

— Не искам да кажа, че той ги е осведомил — поклати глава Джин. — Но съобщението вероятно идва от неговия офис. Не е ли възможно някой да е научил за него или преди, или след изпращането на съобщението?

Доло скръцна със зъби. Идеята за нещастие не беше неоснователна. Ако някой от враговете на кмета беше подушил нещо, вкарването им в болница щеше да е сигурен и прост начин да се попречи на включването им в работна група.

— Възможно е, предполагам — призна той. — Но ако предлагаш да си съберем багажа и да бягаме, забрави за това.

— Не трябва да бягаме — каза тя. — Просто да действаме. Да намерим някое друго място, където никой… в това число и кметът Капарис… да не знае как да ни открие.

— Все пак трябва да се явим в градския център — напомни й той.

— Вярно. Това не можем да избегнем.

— Тогава какъв е смисълът да се крием сега? — контрира я Доло. — В най-добрия случай само ще спечелим още няколко дни.

— Няколко дни могат да означават много. Освен всичко друго ще ни дадат повече време да се подготвим.

Дълбоко в себе си Доло призна, че Джин е права. Но външно мъжката му чест отново взе връх.

— Не — поклати глава той. — Аз не бягам. Не и без достатъчно сигурни доказателства.

Тя пое дъх и премина към по-силен аргумент:

— Тогава сделката се разваля.

Той примигна от изненада.

— Какво каза?

— Казах, че сделката се разваля. Можеш още сега да се върнеш в Милика, защото аз отивам в Мангъс самичка.

— Това е смешно, Джин. Няма да те пусна да направиш нещо толкова… толкова… Освен това за какво трябва да се безпокоим? С твоите сили…

— Моите сили са предназначени да предпазват мен — прекъсна го тя. — Нито приятели, нито хора около мен. Само мен. И ако ти няма да ми сътрудничиш, аз не мога да поема риска да ти се случи нещо.

— Защо? — озъби се той. — Защото баща ми ще те издаде на шахни?

— Защото си мой приятел — тихо отвърна тя.

За момент Доло просто я гледаше. Разбираше, че аргументите му отпадат.

— Добре — озъби се най-после той. — Ще ти предложа компромис. Ако можеш да докажеш, че сме под непосредствена заплаха, ще се съглася с всичко, което предлагаш.

Тя се поколеба, после кимна.

— Доста справедливо. Е… нека да видим. Предполагам, че най-добрият начин да започнем ще бъде да се обадиш в офиса на кмета Капарис и да оставиш съобщение, в което да се казва, че се преместваме в друга квартира. Всъщност никъде няма да се местим — побърза да добави тя, — но ако там има информатор, той ще предаде новината на своите побойници. После можем да намерим някое място, откъдето да наблюдаваме какво ще стане. Ако изобщо стане нещо.

Той безуспешно се опита да намери някакви основания да възрази, после мълчаливо отиде до телефона.

Кмета Капарис го нямаше, разбира се, вероятно все още бе на среща с някои от хеятсите в собствената си саджа. Доло предаде съобщението, затвори телефона и попита:

— Добре. Сега какво?

— Сега товарим всичко на колата и тръгваме, сякаш напускаме — каза тя. — Пък и трябва да купим градски дрехи. Първо обаче трябва да намерим някое място наблизо, което да е достатъчно скришно.

— Няма проблем — изсумтя той. — Просто ще потърсим апартамент, на чиято врата няма защитник.

— Защитник?

— Да — отвърна той. — Традиционен резбован медальон, какъвто всяко семейство поставя на вратата да го пази от лоши очи. Не си ли ги забелязала в Милика?

Изпита удовлетворение като видя, че тя се изчерви.

— Не, страхувам се, че съм ги пропуснала — призна Джин. — Е… добре. Във всеки случай така по-лесно можем да намерим каквото ни трябва.

— И какво ще направим, след като намерим празен апартамент?

Тя се усмихна.

— Мисля, че по някое време тази нощ той ще бъде нападнат.