Агата Кристи
Среща със смъртта (6)

ГЛАВА ШЕСТА

Сара Кинг стоеше в околностите на храма Ха-рамеш Шериф. Зад гърба й се издигаше куполът на скалата, а в ушите й звучеше плясъкът на фонтаните. На групички минаваха туристи, без да нарушават спокойствието на ориенталската атмосфера.

Странно, мислеше си Сара, някога един евусеец^[1] превърнал този скалист връх в харман, а Давид го купил за шестотин златни шекела и го направил Свещено място. А днес тук се разнася брътвежът на туристи от всички нации.

Тя се извърна и погледна джамията, която сега заемаше мястото на светилището и се чудеше дали Соломоновият храм е изглеждал наполовина толкова красив:

Чуха се стъпки и от джамията излезе малка група хора. Това бяха Бойнтънови, придружени от словоохотлив драгоман. Мисис Бойнтън се движеше, подкрепяна от Ленъкс и Реймънд. Зад тях вървяха Надин и мистър Коуп. Последна беше Карол. Докато се отдалечаваха, момичето забеляза Сара.

Карол се поколеба, после под напора на внезапно решение се обърна и бързо и безшумно притича през двора.

— Извинете ме — задъхано каза тя. — Трябва… почувствах, че… че трябва да говоря е вас.

— Така ли? — произнесе Сара.

Карол трепереше цялата. Лицето и беше съвсем пребледняло.

— Става дума за… за брат ми. Когато го… заговорихте снощи, сигурно сте го сметнали за много груб. Но той не е искал… той не е можел. Моля ви, повярвайте ми.

Сара почувства нелепостта на цялата сцена. Бяха засегнати и гордостта и, и добрият й вкус. Защо трябва едно непознато момиче изведнъж да се втурне да се извинява така комично заради невъзпитания си брат?

На устните й трептеше високомерен отговор, но после разположението й бързо се смени.

Тук имаше нещо необичайно. Момичето беше съвсем искрено. Нещо у Сара, което я беше накарало да се посвети на медицината, реагира на молбата на Карол. Инстинктът й подсказа, че има нещо съвсем нередно.

Тя окуражително каза:

— Разкажете ми.

— Той е разговарял с вас във влака, нали? — започна Карол.

Сара кимна.

— Да, или по-скоро аз разговарях с него.

— Но, разбира се, че би трябвало да бъде обратното. Само че, виждате ли, снощи Рей се страхуваше…

Тя спря.

— Страхувал се е?

Бледото лице на Карол почервеня.

— Знам, че звучи нелепо… ненормално. Нали разбирате, майка ми… тя е… тя не е добре… и не обича да се сприятеляваме с външни хора. Но… но аз знам, че Рей… би желал да бъдете приятели.

Това възбуди любопитството на Сара. Преди тя да може да проговори, Карол продължи:

— Знам… знам, че думите ми звучат много глупаво, но ние сме… доста странно семейство — тя бързо се озърна, погледът й беше изплашен.

— Трябва… трябва да тръгвам — прошепна тя. — Може да ме потърсят.

Сара взе решение. Тя каза:

— Защо да не останете, ако искате? Бихме могли да се върнем заедно.

— Не, не — Карол се отдръпна. — Аз… аз не бих могла да сторя това.

— Защо не? — запита Сара.

— Наистина не бих могла. Майка ми би…

Сара произнесе спокойно и ясно:

— Знам, че за родителите понякога е ужасно трудно да осъзнаят, че децата им са пораснали. Иска им се да продължават да ръководят живота им вместо тях. Но знаете ли, жалко би било да се предадете! Човек трябва да отстоява собствените си права.

Карол прошепна:

— Вие не разбирате… съвсем не разбирате… Тя тревожно кършеше ръце.

Сара продължи:

— Понякога човек се предава, защото се опасява от скандали. Скандалите са много неприятно нещо, но мисля, че винаги си струва да се бориш за собствената си свобода на действие.

— Свобода ли? — Карол се втренчи в нея. — Никой от нас никога не е бил свободен. И никога няма да бъдем.

— Глупости! — ясно произнесе Сара.

Карол наклони към нея глава и докосна ръката й.

— Слушайте. Трябва да се помъча да ви обясня! Преди да се омъжи, майка ми — всъщност тя ми е мащеха — била надзирателка в един затвор. Баща ми бил там директор и се оженил за нея. Е, оттогава все е така. Тя продължи да си бъде надзирателка — само че на нас. Ето защо живеем точно като… като в затвор!

И пак извърна рязко главата си.

— Търсят ме. Трябва… трябва да вървя.

Тя понечи да избяга, но Сара я хвана за ръката.

— Една минутка. Трябва пак да се видим, за да поговорим.

— Не мога. Няма да мога.

— Не можете — Сара заговори властно. — След като всички си легнат, елате в моята стая. Аз съм в 319. Не забравяйте — 319.

Тя отпусна ръката на момичето. Карол се затича след семейството си.

Сара остана загледана подир нея. Когато се пробуди от мислите си, видя до себе си д-р Жерар.

— Добро утро, мис Кинг. И така, вие говорехте с мис Карол Бойнтън?

— Да, водихме чудновата беседа, Хайде да ви я разкажа.

Тя повтори основното от разговора си с момичето. Жерар се залови за един момент от него.

— Значи надзирателка в затвор е била старата хипопотамка? Този момент може да бъде важен.

Сара подхвърли:

— Искате да кажете, че тук се крие причината за тираничното й поведение? Останалият от предишната професия навик?

Жерар поклати глава.

— Не, вие подхождате към въпроса от погрешен ъгъл. Дълбоко у нея има някакъв натрапчив импулс. Тя обича деспотизма не защото е била надзирателка. По-скоро трябва да кажем, че е станала надзирателка от любов към деспотизма. Според моята теория именно едно тайно желание да властва над другите я е накарало да се залови с тази професия.

Лицето му беше много сериозно.

— Знаете ли какви странни неща лежат заровени дълбоко в подсъзнанието. Жажда за власт, страст към жестокост, свирепо желание да разкъсваме и раздираме цялото наследство от първобитното ни мислене… Всички те са тук, мис Кинг, цялата жестокост и свирепост, и страст… Ние затваряме пред тях вратите и им отказваме съзнателен живот, но понякога — понякога те се оказват прекалено силни.

Сара потрепера.

— Разбирам.

Жерар продължи:

— Днес наблюдаваме това навсякъде около нас — в политиката, в поведението на нациите. Отдръпване от хуманността, от съчувствието, от братското доброжелателство. Политическите лозунги понякога звучат убедително — разумен режим, благодетелко правителство, но — наложени със сила, почиващи върху страх и жестокост. Те отварят вратите, тези апостоли на насилието, пускат да влезе някогашната свирепост, някогашната наслада от жестокостта заради самата нея! Ах, трудно е, човекът е едно много деликатно уравновесено животно. У него е заложена една първостепенна необходимост — да оцелее. Да напредва твърде бързо е толкова съдбоносно, колкото и да изостава. Той трябва да оцелее! Може би е необходимо да запази нещо от някогашната свирепост, но не трябва, не, определено не трябва да я боготвори!

Последва мълчание. След това Сара каза:

— Смятате, че старата мисис Бойнтън е нещо като садистка?

— Почти съм сигурен. Мисля, че тя изпитва наслада, когато причинява болка — забележете психическа, а не физическа болка. Това се среща значително по-рядко и него е много по-трудно да овладеем. Тя обича да властва над околните и да ги кара да страдат.

— Това е отвратително — каза Сара.

Жерар й разказа за разговора си е Джефърсън Коуп.

— Той не съзнава какво се върши — замислено произнесе тя.

— Как би могъл? Да не е психолог.

— Така е. Той няма нашия противен начин на мислене!

— Права сте. Мистър Коуп е приятен, почтен, сантиментален, нормален американец. Предпочита да вярва в доброто, отколкото в злото. Вижда, че у Бойнтънови атмосферата съвсем не е в ред, но приписва на мисис Бойнтън — по-скоро прекомерна привързаност, отколкото преднамерено злодейство.

— Това сигурно я забавлява.

— Бих казал, че да!

Сара припряно поде:

— Но защо не скъсат с нея? Биха могли да го сторят.

Жерар поклати глава.

— Не, точно тук грешите. Те не могат. Гледали ли сте някога известния експеримент с петела? На пода се начертава тебеширена линия и върху нея се поставя човката на петела. Петелът мисли, че е вързан. Той не е в състояние да си вдигне главата. Същото е и с тези нещастници. Не забравяйте, че старата ги е обработвала още от ранната им възраст. Господствала е над психиката им. Хипнотизирала ги е да вярват, че не могат да не й се подчиняват. Разбира се, повечето хора биха казали, че говорим глупости, но ние двамата по-добре разбираме. Тя ги е накарала да вярват, че абсолютната им зависимост от нея е неизбежна. Толкова дълго са стояли в затвора, че ако се отворят вратите му, няма и да забележат това! Поне един от тях вече е изгубил желание да бъде освободен! Пък и всички те биха се страхували от свободата.

Сара делово попита:

— А какво ще стане, когато умре тя?

Жерар вдигна рамене.

— Зависи. Зависи колко скоро ще се случи това. Ако стане сега — е, мисля, че може и да не е твърде късно. Момчето и момичето — те още са млади, впечатлителни. Смятам, че от тях биха излезли нормални хора. При Ленъкс вероятно нещата са отишли твърде далеч. Прилича ми на човек, който се е простил с надеждата, живее и търпи като скот.

Сара нетърпеливо вметна:

— Трябвало е жена му да направи нещо! Трябвало е да го измъкне от всичко това.

— Кой знае. Може би се е опитала, но е претърпяла неуспех.

— Мислите ли, че магията действа и върху нея?

Жерар поклати глава.

— Не. Мисля, че старата дама няма над нея власт и по тази причина я мрази жестоко. Наблюдавайте очите й.

Сара се намръщи.

— Нея не мога да разбера, имам предвид младата. Има ли представа какво се върши?

— Смятам, че трябва да има доста ясна представа.

— Хм — каза Сара. — Старата заслужава смърт! Бих предписала арсеник в сутрешния й чай.

После внезапно каза:

— А какво мислите за най-младия член на семейството — червенокосото момиче с очарователната разсеяна усмивка?

Жерар се намръщи.

— Не знам. При него има нещо странно. Та Джиневра Бойнтън е родна дъщеря на старата.

— Да. Предполагам, че тук би трябвало да бъде по-различно — така ли е всъщност?

Жерар бавно произнесе:

— Мисля, че когато манията за власт и страстта към жестокост са овладели дадена личност, те не могат да пощадят когото и да било — дори и най-близкия и скъпия човек.

Помълча за минутка, после попита:

— Вие християнка ли сте, мадмоазел?

Сара бавно произнесе:

— Не знам. Мислех, че не съм никаква. Но сега… сега не знам. Чувствам — да, чувствам, че ако можех да помета всичко това — тя разпалено замахна с ръка, — всичките постройки и секти, и тези жестоко воюващи църкви… ако ако можех да видя как Христос кротко влиза в Ерусалим на магаре и да повярвам в него.

Д-р Жерар замислено каза:

— Аз вярвам поне в една от догмите на християнската вяра — блажени са нищите духом. Лекар съм и знам, че амбицията, желанието да успееш, да властваш, е донесла най-много злини на човешката душа. Ако се осъществи, тази амбиция довежда до високомерие, жестокост и накрая до пресищане, а ако не успее, ах, ако не успее — тогава, нека ми бъдат свидетели всички приюти за душевноболни! Те гъмжат от създания, които не са в състояние да се примирят с факта, че са посредствени, незначителни, неспособни и затова са си създали начини да избягат от действителността н завинаги да се изолират от реалния живот.

Сара рязко заяви:

— Жалко, че старата Бойнтън не е в такъв приют.

Жерар поклати глава:

— Не… нейното място не е сред неудачниците. Тя е много по-опасна. Разбирате ли, тя е успяла! Осъществила е мечтата си.

Сара потрепера и неудържимо извика:

— Подобни неща не бива да се допускат!