Агата Кристи
Среща със смъртта (18)

ГЛАВА ШЕСТА

Ленъкс Бойнтън влезе в стаята с бърза, решителна крачка. Ако го бе видял д-р Жерар, щеше да се изненада от промяната, настъпила в този човек. Апатията бе изчезнала. Маниерите му бяха живи, макар да личеше, че е неспокоен. Очите му бързо шареха из стаята.

— Добро утро, мосю Бойнтън — Поаро стана и церемониално се поклони. Ленъкс отвърна малко несръчно. — Много ценя готовността ви да ме удостоите с този разговор.

Ленъкс Бойнтън доста несигурно произнесе:

— Мм… полковник Карбъри каза, че би било добре… посъветва ме… каза… една формалност.

— Моля седнете, мосю Бойнтън.

Ленъкс седна на наскоро освободения от лейди Уестхолм стол. Поаро словоохотливо продължи:

— Опасявам се, че за вас е било голям удар?

— Да, естествено. Е, не, може би не… Ние винаги сме знаели, че сърцето на майка ми не е здраво.

— Тогава било ли е разумно при тези обстоятелства да й позволявате да предприема подобно изтощително пътешествие?

Ленъкс Бойнтън вдигна глава. В гласа му се долавяше някакво печално достойнство.

— Майка ми, мосю… мм… Поаро, сама вземаше решенията си. Когато си наумеше нещо, нямаше смисъл да й се противопоставяме.

При последните думи той рязко пое дъх. Лицето му внезапно пребледня.

— Добре ми е известно — съгласи се Поаро, — че възрастните дами понякога са твърдоглави.

Ленъкс раздразнено попита:

— Каква е целта на всичко това? Ето какво искам да знам. Защо са възникнали всички тези формалности?.

— Може би не съзнавате, мистър Бойнтън, че в случаите на внезапна и необяснима смърт безусловно трябва да възникнат формалности.

Ленъкс рязко запита:

— Какво имате предвид под „необяснима“?

Поаро сви рамене.

— Винаги се налага да се обсъди въпросът: „Дали една смърт е естествена, или може би се касае за самоубийство?“

— Самоубийство? — Ленъкс Бойнтън впери в него поглед.

Поаро безгрижно заяви:

— Разбира се, вие най-добре бихте знаели дали съществува такава възможност. Полковник Карбъри, естествено, е в неведение. Той трябва да реши дали да се проведе разследване, да се направи аутопсия и всичко останало. Тъй като се случих на местопроизшествието и имам голям опит в тези неща, той предложи да направя някои проучвания и да му дам съвет по въпроса. Естествено, той не желае да ви причини неудобства, в случай че могат да се избегнат.

Ленъкс Бойнтън ядосано заяви:

— Ще телеграфирам на нашия консул в Ерусалим.

Поаро уклончиво забеляза:

— Несъмнено, вие сте абсолютно в правото си да сторите това.

Последва мълчание. После Поаро разпери ръце.

— Ако възразявате срещу моите въпроси…

Бойнтън бързо го пресече:

— Съвсем не. Само че… всичко ми се струва… толкова излишно.

— Разбирам ви. Отлично ви разбирам. Но наистина нещата са много прости. Както се казва, такъв е редът. И така, мосю Бойнтън, доколкото разбирам, през следобеда, когато е починала вашата майка, вие сте напуснали лагера в Петра и сте отишли, на разходка?

— Да. Всички, освен майка ми и най-малката ми сестра.

— И тогава майка ви е седяла пред входа на пещерата си?

— Да, точно пред него. Тя седеше там всеки следобед.

— Така, така. Та вие тръгнахте — кога?

— Бих казал в три и нещо.

— А от разходката си се върнахте — кога?

— Наистина не бих могъл да кажа колко беше часът — четири, а може би пет.

— Около един-два часа след като тръгнахте?

— Да, мисля, че толкова.

— На връщане дали минахте край някого?

— Дали какво?

— Дали минахте край някого? Например, покрай две дами, седнали на една скала.

— Не знам. Всъщност, мисля че да.

— Може би сте бил прекалено погълнат в мислите си, за да ги забележите?

— Да, така беше.

— Когато се върнахте в лагера, говорихте ли с майка си?

— Да… да, говорих.

— Тя тогава не се ли оплака, че се чувства зле?

— Не… не, изглеждаше съвсем добре.

— Може ли да попитам какво точно сте говорили?

Ленъкс помълча за минутка.

— Тя каза, че съм се върнал бързо. Аз потвърдих това — той пак замълча, като правеше усилие да се съсредоточи. — Казах, че е горещо. Тя… тя ме попита колко е часът… каза, че ръчният й часовник бил спрял. Аз взех от нея часовника, навих го, сверих го и пак го сложих на ръката й.

Поаро внимателно попита:

— И колко беше часът?

— А?

— Колко беше часът, когато нагласихте стрелките на часовника?

— А, разбирам. Беше… беше пет без двайсет и пет.

— Значи вие знаете точно в колко часа сте се върнали в лагера! — тихо каза Поаро.

Лицето на Ленъкс пламна.

Да, какъв съм глупак! Извинявайте, мосю Поаро, но се страхувам, че умът ми се е зареял някъде. Всичките тези тревоги…

Поаро бързо се обади:

— О! Разбирам… напълно ви разбирам! Всичко това е толкова обезпокояващо! И какво стана после?

— Попитах майка си дали иска нещо. Нещо за пиене — чай, кафе и така нататък. Тя каза, че не. След това слязох в голямата шатра. Наоколо не се мяркаше никой от прислугата, но аз намерих малко газирана вода и я изпих. Бях жаден. После седнах и се зачетох в някакви стари броеве на „Сатърди ивнинг поуст“. Трябва да съм задрямал.

— Съпругата ви дойде ли при вас в шатрата?

— Да, тя влезе малко след мен.

— И вие вече не видяхте майка си жива?

— Не.

— Когато разговаряхте с майка си, тя не изглеждаше ли някак си възбудена или разстроена?

— Не, беше си както обикновено.

— Не спомена ли за някаква неприятност с един от прислужниците?

Ленъкс го погледна изумено.

— Не, съвсем не.

— И това ли е всичко, което можете да ми кажете?

— Да, опасявам се, че да.

— Благодаря ви, мистър Бойнтън.

Поаро наведе глава в знак, че разговорът е приключен. Ленъкс явно не изпитваше голяма охота да си тръгне. Той се подвоуми на вратата.

— Мм… това ли е всичко?

— Да. Може би ще бъдете така любезен да помолите съпругата си да дойде?

Ленъкс бавно излезе. В отворения до него бележник Поаро записа: Л. Б. 4,35.