Агата Кристи
Среща със смъртта (20)

ГЛАВА ОСМА

След като отбеляза в бележника си — Н. Б. 4,40 — Поаро отвори вратата и повика ординареца, поставен от полковник Карбъри на негово разположение — интелигентен човек с доста приличен английски. Помоли го да доведе мис Карол Бойнтън.

С известен интерес огледа влизащото момиче, кестенявата му коса, стойката на главата върху дългия врат, неспокойните, красиво оформени ръце.

— Седнете, мадмоазел — каза той.

Тя се подчини. Лицето й беше бледо и безизразно, Поаро започна с обичайните съболезнования, които момичето прие мълчаливо, без да промени изражението си.

— А сега, мадмоазел, ще ми разкажете ли как прекарахте следобеда на въпросния ден?

Тя започна веднага, което възбуди подозрението, че отговорът й вече е бил репетиран.

— След като обядвахме, всички отидохме на разходка. Аз се върнах в лагера.

Поаро я прекъсна:

— За минутка. Дотогава всички ли вървяхте заедно?

— Не, повечето време бях с брат си Реймънд и мис Кинг. После продължих да се разхождам сама.

— Благодаря ви. Та казахте, че сте се върнали в лагера. Знаете ли приблизително кога?

— Мисля, че беше около пет и десет. Поаро записа: К. Б. 5,10.

— И после какво?

— Майка ми все още седеше там, където я оставихме на тръгване. Аз се приближих и разговарях с нея, а после продължих към моята шатра.

— Можете ли да си спомните точно за какво разговаряхте?

— Аз само казах, че е много горещо и отивам да си легна. Майка ми отвърна, че тя ще си остане на мястото, И това беше всичко.

— Нещо във вида й да ви се е сторило необикновено?

— Не. Поне… Тя колебливо спря, като не сваляше очи от Поаро.

— Не аз мога да ви дам отговора, мадмоазел — спокойно каза Поаро.

— Само си мислех. Едва ли тогава съм му обърнала внимание, но сега, като си припомням…

— Да?

Карол бавно произнесе:

— Вярно е… тя имаше особен цвят… лицето й беше много червено… повече от обикновеното.

— Може би е получила някакъв шок? — подсказа Поаро.

— Шок ли? — тя се втренчи в него.

— Да, може да е имала, примерно, неприятност с някого от прислугата.

— О! — лицето й се проясни. — Да… може.

— Не спомена ли пред вас да се е случило подобно нещо?

— Нне, не, съвсем нищо.

Поаро продължи:

— И какво сторихте след това, мадмоазел?

— Отидох си в шатрата и полежах около половин час. После слязох в голямата шатра. Брат ми и жена му вече бяха там и четяха.

— А какво правехте вие?

— О! Аз имах нещо за шиене. После взех едно списание.

— На слизане към голямата шатра говорихте ли пак с майка си?

— Не. Слязох направо долу. Мисля, че дори и не погледнах към мама.

— И после?

— Останах в голямата шатра, докато… докато мис Кинг ни каза, че е мъртва.

— И това ли е всичко, което знаете, мадмоазел?

— Да.

Поаро се наведе напред. Тонът му беше същият — лек и разговорен.

— И какво почувствахте, мадмоазел?

— Какво да съм почувствала?

— Да, когато разбрахте, че вашата майка, пардон, вашата мащеха, нали? — какво почувствахте, когато я намерихте мъртва?

Тя се втренчи в лицето му.

— Не разбирам какво искате да кажете!

— Смятам, че много добре разбирате.

Тя сведе поглед и неуверено произнесе.

— Това беше… голям удар.

— Наистина ли?

Кръвта нахлу в лицето й. Тя го загледа безпомощно. Сега той съзря в очите и страх.

— Беше ли толкова голям ударът, мадмоазел? Особено като си припомните известен разговор, който водихте с брат си Реймънд една вечер в Ерусалим?

Изстрелът попадна в целта. Разбра това от начина, по който кръвта пак се оттегли от лицето й.

— Вие знаете за това? — прошепна тя.

— Да, знам.

— Но откъде… откъде?

— Дочух част от разговора ви.

— Ay — Карол Бойнтън зарови лице в ръцете си, Хлипанията й разтърсиха масата.

Еркюл Поаро изчака малко, после спокойно произнесе:

— Вие крояхте заедно как да причините смъртта на мащехата си.

Карол изхлипа:

— Онази вечер ние бяхме… бяхме обезумели!

— Може би.

— Вие не можете да разберете състоянието, в което се намирахме! — тя се изправи й отметна косата от лицето си. — Би ви звучало невероятно. В Америка не беше толкова зле, но пътуването толкова ни отвори очите.

— Отворило ви очите? — сега тонът му беше мек, съчувствен.

— Да, за това, че сме различни от… от другите хора! Ние бяхме… бяхме отчаяни. А пък и Джини.

— Джини?

— Сестра ми. Вие не сте я виждали. Тя ставаше такава… особена. А мама я правеше още по-зле. Сякаш не разбираше. Ние с Рей се страхувахме, че Джини полудява, ама съвсем! А видяхме, че и Надин мисли така и това още повече ни уплаши, защото Надин разбира от гледане на болни и такива неща.

— Да, да!

— Онази вечер в Ерусалим нещата сякаш прекипяха! Рей беше вън от себе си. Нервите и на двама ни съвсем се обтегнаха и ни се струваше… наистина, струваше ни се правилно, да замислим подобно нещо! Мама… мама не беше нормална. Не знам вие какво мислите, но в някои случаи може да ти се стори съвсем справедливо… почти благородно… да убиеш някого!

Поаро бавно кимна.

— Да, знам, че на мнозина се е струвало така. Историята го потвърждава.

— Точно това изпитвахме с Рей… онази вечер… — тя удари с ръка по масата. — Но ние наистина не сме го извършили. Разбира се, че не сме! Когато се съмна, всичко онова ни се стори нелепо, мелодраматично… да, да, а също и грешно! Наистина, честно ви казвам, мосю Поаро, мама съвсем естествено си умря от сърдечна недостатъчност. Ние с Рей нямаме нищо общо с това.

Поаро спокойно произнесе:

— Ще се закълнете ли пред мен, мадмоазел, в спасението на душата си, на което се надявате след смъртта, че мисис Бойнтън не е починала в резултат от някое ваше действие?

Тя вдигна глава. Гласът й беше твърд и дълбок:

— Кълна се в спасението, на което се надявам, че аз не съм й направила нищо лошо.

Поаро се облегна назад.

— Така — каза той. — Това исках да чуя.

Последва мълчание. Поаро замислено гладеше великолепните си мустаци. Сетне каза:

— А какъв по-точно беше вашият план?

— Какъв план?

— Двамата c брат си е трябвало да имате план.

В ума си той отброяваше секундите до отговора на момичето. Една, две, три.

— Ние нямахме план — най-сетне отвърна Карол, — Изобщо не сме стигали дотам.

Еркюл Поаро се изправи.

— Това е всичко, мадмоазел. Ще имате ли добрината да изпратите при мен брат си?

Карол стана. За миг се поколеба.

— Мосю Поаро, вие… вие вярвате ли ми наистина?

— Казал ли съм, че не ви вярвам?

— Да, но… — тя спря.

— Ще помолите ли брат си да дойде тук?

— Да.

Тя бавно тръгна към изхода. На вратата спря, обърна се и заяви разпалено:

— Истината ви казах… не ви лъжа!

Еркюл Поаро не отвърна. Карол Бойнтън бавно излезе от стаята.