Агата Кристи
Среща със смъртта (24)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

След минутка девойката стигна до тях. Д-р Жерар извърши церемонията на запознаването.

— Мис Бойнтън, представям ви мосю Еркюл Поаро.

— О! — тя го изгледа неуверено. Пръстите й се вплетоха и започнаха неспокойно да се извиват. Омагьосаната нимфа беше напуснала вълшебния си свят. Сега тя беше само едно обикновено стеснително момиче, малко плахо и неловко.

— Голямо щастие за мен е да се запозная с вас, мадмоазел — каза Поаро. — Направих опит да ви видя в хотела.

— Така ли?

Тя — се усмихна разсеяно. Пръстите й задърпаха колана на роклята. Той тихо попита:

— Ще повървите ли е мен?

Джиневра се подчини на прищявката му и покорно тръгна до него.

След малко тя ненадейно попита със странен, припрян глас:

— Вие… вие сте детектив, нали?

— Да, мадмоазел.

— Много известен детектив?

— Най-добрият в света — отвърна Поаро с тон, сякаш произнася неоспорима истина.

Джиневра Бойнтън съвсем тихо запита:

— И вие сте дошъл тук, за да ме пазите?

Поаро замислено поглади мустаците си и подхвърли:

— А вие в опасност ли сте, мадмоазел?

— Да, да — тя хвърли наоколо бърз, пълен с подозрение поглед. — Казах това на д-р Жерар в Ерусалим. Той постъпи много умно. Тогава не даде знак. Но ме последва… до онова ужасно място с червените скали. — Тя потрепера. — Те искаха да ме убият там. Трябва непрекъснато да бъда нащрек.

Поаро кимна снизходително. Джиневра Бойнтън продължи:

— Той е мил… и добър. Влюбен е в мен!

— Така ли?

— Но да. Произнася името ми насън — гласът й стана по-мек — в него пак прозвъня трепетна, неземна красота. — Видях го… лежеше и се обръщаше, мяташе ce… и произнасяше моето име… Аз тихичко се измъкнах. — Тя поспря, после продължи: — Мислех, че може би ви е изпратил той. Аз имам ужасно много врагове. Всичките, са около мен. Понякога са преоблечени.

— Да, да — меко каза Поаро. — Но тук вие сте в безопасност — сред семейството си.

Тя гордо се изправи.

— Те не са мое семейство. Нищо общо нямам с тях. Не бива да ви казвам коя съм всъщност — това е голяма тайна. Ако разберете, много ще се изненадате.

Той внимателно попита:

— Беше ли смъртта на майка ви голям удар за вас, мадмоазел?

Джиневра тропна с крак.

— Нали ви казвам, тя не ми беше майка. Моите врагове й плащаха, за да се преструва, че ми е майка и да ме пази да не избягам!

— Къде бяхте през следобеда, когато почина тя?

— Бях си в шатрата. Вътре беше горещо, но не смеех да изляза… Те можеха да ме хванат — тя потрепна. — Един от тях… надникна в шатрата ми. Беше преоблечен, но аз го познах. Престорих се на заспала. Беше го изпратил шейхът. Разбира се, той искаше да ме отвлече.

Няколко минути Поаро вървеше мълчаливо, после попита:

— Много ли са красиви тези истории, които си измисляте?

Тя спря и го загледа изумено.

— Но те са истински. Всичките са истински. — и тя пак тропна ядосано с крак.

— Да — настоя Поаро. — Действително са добре измислени.

Тя извика:

— Те са истински… истински са…

После разсърдено се извърна и побягна надолу по хълма. Поаро остана, загледан след нея. След една-две минути чу наблизо зад себе си глас:

— Какво й казахте?

Поаро се обърна към мястото, където малко запъхтян, стоеше д-р Жерар. Към тях, но без да бърза, се приближаваше и Сара.

Поаро отвърна на въпроса на Жерар:

— Казах й, че си въобразява различни, красиви истории.

Лекарят замислено кимна.

— И тя се ядоса? Това е добър признак. Нали разбирате, той показва, че още не е минала изцяло от другата страна на бариерата. Тя все още знае, че това не е истина! Аз ще я излекувам.

— Как, вие се заемате с лечението й?

— Да. Обсъдих този въпрос с младата мисис Бойнтън и съпруга й. Джиневра ще дойде в Париж, за да постъпи в една от моите клиники. След това ще се подготви за сцената.

— За сцената ли?

— Да… там за нея се открива възможност да пожъне голям успех. А тя се нуждае точно от това, точно това й трябва! В много отношения тя има по същество природата на майка си.

— О, не! — с отвращение възкликна Сара.

— Струва ви се невъзможно, но някои основни черти на характера са същите. И двете имат вроден силен стремеж да бъдат значителни личности, и двете изпитват необходимост да правят впечатление! На това бедно дете са пречели, то е било потискано на всяка крачка, не е бил даван отдушник на страстната му амбиция, любовта му към живота, ярката му романтична индивидуалност — той се засмя. — Ние ще променим всичко това!

После с лек поклон промълви:

— Ще ме извините ли?

И забърза надолу след момичето. Сара подхвърли:

— Д-р Жерар е страшно увлечен от работата си.

— Забелязвам това — потвърди Поаро.

Сара се намръщи:

— И все пак не мога да понеса да сравнява момичето с онази ужасна старица… въпреки че, веднъж самата аз съжалих мисис Бойнтън.

— Кога беше това, мадмоазел?

— Тогава в Ерусалим, за което ви разказах. Изведнъж се почувствах, сякаш съм объркала всичко. Нали знаете какво изпитва човек, когато понякога само за кратко време види всичко от обратната страна? Съвсем кипнах и взех че се проявих като глупачка!

— Е, не чак толкова, де!

Както винаги, когато си спомнеше за разговора си с мисис Бойнтън, Сара силно се изчерви.

— Екзалтирах се като мисионерка! А после, когато лейди Уестхолм втренчи в Мен подозрителните си очички и каза, че ме е видяла да разговарям с мисис Бойнтън, си помислих че сигурно ме е чула и се почувствах като най-отвратителната глупачка.

Поаро запита:

— Какво конкретно каза старата мисис Бойнтън? Ще можете ли да си припомните точните й думи?

— Мисля, че ще мога. Те ми направиха голямо впечатление. „Аз никога нищо не забравям“ — каза тя, „Помнете това. Никога нищо не забравям — нито едно действие, нито едно лице, нито едно име.“ — Сара потрепера. — Тя произнесе това толкова отмъстително, без даже и да ме погледне. Чувствам… като че ли чувам гласа й, дори и сега…

Поаро тихо попита:

— Много голямо впечатление ли ви направи?

— Да. Аз не съм от страхливите, но понякога сънувам как произнася точно тези думи, сънувам злобната й, цинична, тържествуваща физиономия. Уф! — тя потрепера. После внезапно се обърна към него:

— Мосю Поаро, може би не бива да ви питам, но стигнахте ли до някакво заключение във връзка е тази история? Установихте ли нещо определено?

— Да.

Той забеляза как, когато му зададе следващия си въпрос, устните й потрепераха:

— Какво?

— Установих с кого е разговарял Реймънд Бойнтън онази вечер в Ерусалим. Говорил е със сестра си Карол.

— Карол… разбира се! После тя продължи:

— Казахте ли му… попитахте ли го…

Нямаше смисъл. Не беше в състояние да продължи, Поаро я погледна замислено и съчувствено, после тихо попита:

— Това толкова много ли… означава за вас, мадмоазел?

— Означава всичко! — каза Сара. После изправи рамене. — Но аз трябва да знам.

Поаро спокойно обясни:

— Той ми каза, че онова е било истеричен пристъп, нищо повече! И двамата със сестра си били възбудени. Каза ми, че на дневна светлина подобна идея им се сторила невероятна.

— Разбирам…

Поаро тихо каза:

— Мис Сара, няма ли да ми кажете от какво се страхувате?

Сара извърна към него лицето си — то беше бяло като вар и от него го гледаха две отчаяни очи.

— Онзи следобед… двамата бяхме заедно. И той си тръгна, като каза…, че искал да направи нещо докато не го била напуснала смелостта. Помислих, че е възнамерявал само… само да й каже. Но като си представя, че е имал предвид…

Гласът й замря. Тя стоеше вцепенена, като полагаше усилия да се овладее.