Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (19)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Appointment with Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Агата Кристи. Среща със смъртта

Издателство на отечествения фронт, София, 1989

Превела от английски: Лилия Т. Памукова, 1989

c/o Jusautor, Sofia

 

Mallowan Fontana/Collins, 1977

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от qnass)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

Сара влезе в голямата шатра. Там намери тримата си спътници. Те вечеряха. Гидът обясняваше, че в лагера имало и друга група.

— Пристигнали преди два дни. Отиват вдругиден. Американци. Майката, много дебела, много трудно докарали тук! Носили носачи на стол — казват много трудна работа, много изпотени, да.

Изведнъж Сара избухна в смях. Но естествено, всичко това всъщност беше много смешно!

Дебелият Драгоман я погледна с благодарност. Задачата му съвсем не беше лесна. През този ден лейди Уестхолм му беше възразявала три пъти, позовавайки се на своя „Бедекер“, а сега пък не одобряваше предоставеното й легло. Беше благодарен на единствения член от групата, който изглеждаше в необяснимо добро настроение.

— Ха! — каза лейди Уестхолм. — Мисля, че тези хора бяха в „Соломон“. Когато пристигнахме тук, познах бабата. Мисля, че ви видях да разговаряте с нея в хотела, мис Кинг.

Сара виновно се изчерви, с надеждата, че лейди Уестхолм не е дочула много от онзи разговор.

„Наистина, какво ме беше прихванало“ — отчаяно си помисли тя.

Междувременно лейди Уестхолм беше произнесла присъдата си:

— Съвсем безинтересни хора. Провинциалисти.

Мис Пиърс угоднически захмъка, а лейди Уестхолм се внусна да разказва за най-различни видни и интересни американци, е които се била запознала напоследък.

Тъй като времето беше необичайно горещо за сезона, решиха на сутринта да потеглят рано.

Четиримата се събраха за закуска в шест часа. Не се мяркаше никой от Бойнтънови. След като лейди Уестхолм разкритикува и отсъствието на плодове, компанията закуси с чай, консервирано мляко и пържени яйца в щедро количество лой, заобиколено с изключително солен бекон.

После потеглиха, като лейди Уестхолм и д-р Жерар с особено оживление от страна на дамата заобсъждаха лечебните свойства на витамините и подходящата храна за работническата класа.

Откъм лагера някой внезапно извика за поздрав и re спряха, за да дочакат още един член на групата. Това беше мистър Джефърсън Коуп, който бързаше след тях, а приятното му лице беше зачервено от тичането.

— Естествено, ако не възразявате, бих желал тази сутрин да се присъединя към вашата компания. Добро утро, мис Кинг. Доста съм изненадан да срещна тук вас и д-р Жерар. Какво ви е мнението за тази гледка?

И той посочи с ръка фантастичните червени скали, които се простираха във всички посоки.

— Мисля, че е удивителна и малко страшничка — каза Сара. — Винаги съм си представяла това място като нещо романтично и призрачно — „червеният като роза град“. Но то е много по-реално — като… като сурово телешко месо.

— Да, много прилича по цвят — потвърди мистър Коуп.

— — Но все пак е удивително — съгласи се Сара.

Групата се заизкачва нагоре. Придружаваха ги двама водачи бедуини. Високи, с непринудена осанка, те невъзмутимо крачеха с подкованите си обувки, абсолютно стабилни по хлъзгавия скат. Скоро започнаха трудностите. Сара и д-р Жерар понасяха височините. Но мистър Коуп и лейди Уестхолм съвсем не изглеждаха възхитени от пътя, а колкото до нещастната мис Пиърс — нея трябваше едва ли не да я пренасят през стръмните места — очите й бяха затворени, лицето позеленяло, а гласът й се извисяваше в непрекъснат вопъл.

— Никога не съм можела да гледам отвисоко. Никога, още от малка.

Веднъж обяви, че имала намерение да се върне, но когато погледна назад към стръмнината, лицето й придоби още по-зелен оттенък и тя с неохота реши, че единственият изход е да продължи нататък.

Д-р Жерар се държеше мило и се стараеше да й вдъхва увереност. Той тръгна отзад, като държеше между нея и отвесния наклон една пръчка и мис Пиърс си призна, че илюзията за парапет до голяма степен я кара да превъзмогне замайването си.

Малко запъхтяна, Сара запита драгомана Махмуд, който въпреки обемистите си пропорции не даваше признаци на умора:

— Не ви ли е трудно да водите нагоре някои туристи? Искам да кажа, възрастни.

— Винаги, винаги трудно — спокойно потвърди Махмуд.

— А всякога ли се мъчите да ги водите?

Махмуд сви едрите си рамене.

— Обичат идва. Плащали, видят тези неща. Искат види. Водачи бедуини много ловки, много сигурни в краката, винаги справят се.

Най-сетне стигнаха върха. Сара дълбоко пое дъх.

Навсякъде около и под тях се простираха кървавочервените скали — една странна, невероятна местност, единствена по рода си в света. Тук, в кристално чистия утринен въздух, хората стояха като богове, в чиито нозе лежи един по-недостоен свят, свят на бушуващо насилие.

Тук, както им обясни гидът, беше Жертвеникът — „Високото място“. Показа им едно издълбано в гладката скала пред нозете им корито.

Сара се отдалечи от групата, за да не чува заучените фрази, които така свободно се лееха от устата на драгомана. Тя седна на една скала, прокара ръце през гъстата си черна коса и се загледа в света, който лежеше в нозете й. Не след дълго усети, че до нея стои някой. Чу гласа на д-р Жерар:

— Осъзнавате ли сега колко голямо е предлаганото от дявола изкушение в Новия завет? Сатаната завел нашия бог на върха на една планина и му показал света. „Всичко това ще ти дам, ако паднеш да ми се поклониш.“ Колко по-голямо е тук горе изкушението да бъдеш бог на материалната сила.

Сара се съгласи с него, но мислите и толкова явно бродеха някъде другаде, че Жерар я наблюдаваше с известна изненада.

— Вие много дълбоко обмисляте нещо — каза той.

— Да, вярно е — тя се обърна към него със смутено изражение. — Наистина удивителна е идеята да се направи жертвеник тук горе. Понякога си мисля — не сте ли съгласен с мен — че жертвата е необходима… Искам да кажа, че понякога придаваме прекалено голямо значение на живота. В действителност смъртта не е толкова важна, колкото си мислим.

— Ако смятате така, мис Кинг, не е трябвало да се залавяте с нашата професия. За нас смъртта е нашият враг и винаги трябва да бъде така.

Сара потръпна.

— Да, предполагам, че сте прав. И все пак, толкова често смъртта би могла да реши някой проблем. Дори е възможно да означава и по-пълноценен живот…

— По-добре е един човек да умре за народа! — тържествено процитира Жерар.

Сара слисана извърна към него лицето си.

— Нямах предвид… — гласът в секна. Към тях приближаваше Джефърсън Коуп.

— Та това е извънредно забележително място — обяви той. — Извънредно забележително и аз съм твърде доволен, че не го пропуснах. Не се боя да призная, че макар и мисис Бойнтън да е без съмнение изключителна жена — прекомерно се възхищавам от смелостта и решителността й да дойде тук — все пак пътуването с нея безспорно усложнява нещата. Здравето й е разклатено и предполагам, че това, естествено, я кара малко да не се съобразява с чувствата на околните, но сякаш не й идва на ум, че семейството й би желало понякога да отива на екскурзии без нея. Просто тя дотолкова е свикнала те да се въртят около нея, че предполагам, не смята…

Мистър Коуп прекъсна изречението си. Приятното му, добродушно лице изглеждаше малко разтревожено и смутено.

— Знаете ли — каза той, — чух за мисис Бойнтън нещо, което много ме обезпокои.

Сара отново беше потънала в мислите си — гласът на мистър Коуп само приятно галеше ушите й като ласкавото ромолене на далечен ручей, но д-р Жерар запита:

— Така ли? А какво именно?

— Научих го от една дама, с която случайно се запознах в хотела в Тивериада. Отнасяше се до една прислужница, която работела у мисис Бойнтън. Както разбрах, девойката била, щяла…

Мистър Коуп поспря, тактично погледна към Сара и сниши гласа си.

— Щяла да има дете. Както изглежда, старата открила това, но очевидно се отнасяла съвсем меко към нея. А после, няколко седмици преди да се роди детето, я изгонила от дома си.

Д-р Жерар вдигна вежди.

— Аха — замислено произнесе той.

— Моята осведомителна изглеждаше съвсем сигурна в думите си. Не знам дали сте съгласен с мен, но това ми се струва много жестока и безсърдечна постъпка. Не мога да разбера…

Д-р Жерар го прекъсна:

— Би трябвало да се помъчите да разберете. Несъмнено този инцидент е доставил на мисис Бойнтън значителна доза тихо задоволство.

Мистър Коуп възмутено го погледна.

— Не, господине — натъртено произнесе той. — Това не мога да повярвам. Подобна идея е абсолютно немислима.

Д-р Жерар тихо произнесе:

— Тогава, като отново размишлявах за всичките угнетения, които стават под слънцето, и видях сълзите на угнетяваните, че нямаше за тях утешител. И че силата беше в ръката на ония, които ги угнетяваха, а за тях нямаше утешител. Затова аз облажавах умрелите, които са вече умрели, повече от живите, които са още живи; а по-щастлив и от двамата считах оня, който не е бил още, който не е видял лошите дела, които стават под слънцето; защото той не познава злото, което навеки е вкоренено на земята.

Той прекъсна цитата и каза:

— Уважаеми господине, аз съм посветил живота си на странностите, които се крият в човешкия разум. Не е хубаво да обръщаме лице само към приятната страна на живота. Под благоприличието и условностите на всекидневието лежи необятен резервоар от чудноватости. Например, съществува такова нещо като наслаждение от жестокостта заради самата нея. Но когато откриете това, под него лежи нещо още по-дълбоко. Желанието, тъмното, достойно за съжаление желание да бъдеш оценен. Ако това се осуети, ако поради непривлекателния си характер човекът не е в състояние да получи търсената от него реакция, той се насочва към други методи — защото трябва да го забележат, с него трябва да се съобразяват — и оттам произлизат неизброимите странни извратености. Както и всяка друга страст, склонността към жестокост може да се култивира, може да овладее един човек…

Мистър Коуп се изкашля.

— Смятам, д-р Жерар, че малко преувеличавате. Наистина, тук горе въздухът е така великолепен…

И той започна бавно да отстъпва от тях. Жерар леко се усмихна. Пак погледна към Сара — лицето й беше застинало в младежка непримиримост. Прилича на млад съдия, издаващ присъда, помисли си той…

Извърна се, тъй като към него несигурно пристъпваше мис Пиърс.

— Вече слизаме — развълнувано изцвърча тя. — Божичко! Уверена съм, че в никакъв случай няма да успея, но гидът казва, че надолу се слизало по съвсем друг маршрут, който бил много по-лесен. Дано да е така, защото още от малка не мога да гледам от високо…

Пътят надолу минаваше покрай един водопад. Макар и да се срещаха ронливи камъни, криещи известни опасности за глезените, поне нямаше главозамайващи пейзажи.

Членовете на групата се завърнаха в лагера изморени, но в добро настроение и с отличен апетит за късния обед. Минаваше два часа.

Бойнтънови обядваха на голямата маса в централната шатра. Тъкмо привършваха.

Лейди Уестхолм се обърна към тях с възможно най-снизходителния си тон:

— Действително, изключително интересна сутрин. Петра е удивително място.

Карол, към която сякаш бяха отправени думите, хвърли бърз поглед към майка си и промълви:

— Да, да… наистина — и пак замлъкна.

С чувството, че е изпълнила дълга си лейди Уестхолм се нахвърли върху своята порция.

Докато се хранеха, четиримата чертаеха проекти за следобеда.

— Мисля през по-голямата част от следобеда да си почивам — обяви мис Пиърс. — Смятам за важно човек да не се пресилва.

— Аз ще отида на разходка, за да изследвам околността — каза Сара. — А вие, д-р Жерар?

— Ще дойда с вас.

Лъжицата на мисис Бойнтън така издрънча на пода, че всички подскочиха.

— Смятам да последвам вашия пример, мис Пиърс — каза лейди Уестхолм. — Може да почета двайсет-трийсет минути, а после ще легна да си почина поне за един час. След това, може би, една кратка разходка, просто така.

Бавно, подпомагана от Ленъкс, старата мисис Бойнтън с мъка се изправи на крака. Постоя така за миг, после заговори с неочаквана дружелюбност:

— По-добре е вие всички да се поразходите следобед.

Беше доста интересно да се види колко слисани останаха членовете на семейството.

— Но как така, мамо, а ти?

— Нямам нужда от никого. Приятно ми е да си поседя сама е книгата. А за Джини е по-добре да не отива. Тя трябва да легне да поспи.

— Не съм уморена, мамо. Искам да отида с другите.

— Уморена си. Имаш главоболие! Трябва да се пазиш. Отивай да спиш. Знам какво е най-подходящо за теб.

— Аз… аз…

С отметната назад глава момичето я гледаше непокорно. После клепачите му се спуснаха, затрепкаха…

— Глупаво дете — каза мисис Бойнтън. — Отивай си в шатрата.

И тя с накуцване излезе, последвана от другите.

— Божичко — възкликна мис Пиърс. — Какви особени хора. Такъв странен цвят на лицето има майката. Съвсем е червена. Предполагам, че от сърцето. Сигурно много я мъчи.

А Сара си помисли: „Тя ги пуска на свобода следобед. Знае, че Реймънд иска да бъде с мен. Защо? Капан ли е това?“

Следобеда тя си отиде в шатрата и се преоблече в ленена рокля, която й държеше хладно, а тази мисъл не я напускаше. От миналата вечер чувството й към Реймънд беше прераснало в силна покровителствена нежност. Значи това била любовта — страданието, заради другия, желанието, на всяка цена да отклониш болката от любимия… Да, тя обича Реймънд Бойнтън. Те са като Свети Георги и ламята, само че в разменени роли. Тя е избавителят, a Реймънд — окованата жертва.

А мисис Бойнтън е ламята. Една ламя, чиято внезапна дружелюбност изглеждаше несъмнено злокобна за подозрително настроената Сара.

Беше около три и четвърт, когато Сара тръгна надолу към голямата шатра.

Лейди Уестхолм седеше на един стол. Въпреки горещината тя не се бе отказала от практичната си вълнена спортна пола. В скута й лежеше докладът на някаква кралска комисия. Д-р Жерар разговаряше с мие Пиърс, която стоеше до шатрата си и държеше в ръце книга със заглавие „По следите на любовта“, рекламирана на корицата като вълнуващо четиво за страсти и недоразумения.

— Мисля, че не е разумно да се ляга толкова скоро след обяда — обясняваше мис Пиърс. — Нали разбирате, храносмилането. В сянката на шатрата е толкова прохладно и приятно. Божичко, мислите ли, че е разумно онази стара дама да седи горе на слънце?

Всички обърнаха погледи към хребета на канарата пред тях. Мисис Бойнтън стоеше, както и предишната вечер — пред входа на пещерата си като един неподвижен Буда. Никакъв друг смъртен не се мяркаше наоколо. Целият персонал на лагера спеше. Някъде наблизо, следвайки очертанията на долината, се придвижваше групичка хора.

— Поне веднъж добрата мама да им позволи да се забавляват без нея — отбеляза д-р Жерар. — Може би някакво ново коварство от нейна страна?

— Знаете ли — каза Сара, — точно това си помислих и аз.

— Какви скептици сме ние двамата. Хайде, елате да отидем при бегълците.

Те оставиха мис Пиърс с вълнуващото й четиво и потеглиха. Още щом минаха извивката на долината, настигнаха другата компания, която се движеше бавно. За пръв път Бойнтънови изглеждаха щастливи и безгрижни.

Ленъкс и Надин, Карол и Реймънд, мистър Коуп с широка усмивка на лицето и новонристигналите Жерар и Сара — след малко всички те се смееха и разговаряха.

Неочаквано се породи някакво необуздано веселие.

Всеки от тях имаше чувството, че това е откраднато удоволствие, открадната радост и затова й се наслаждаваха изцяло. Сара и Реймънд не се отделиха. Сара вървеше с Карол и Ленъкс. Съвсем наблизо зад тях д-р Жерар бъбреше с Реймънд. Надин и Джефърсън Коуп вървяха малко встрани.

Изведнъж французинът наруши приятното оживление. От известно време думите с мъка излизаха от устата му. Той внезапно спря.

— Хиляди извинения. Опасявам се, че ще трябва да се върна.

Сара го погледна.

— Нещо не е в ред ли?

Той кимна.

— Да, треска. Още от обед започна.

Сара го погледна внимателно.

— Малария ли?

— Да. Ще се върна, да си взема хинин. Надявам се, че този пристъп няма да бъде тежък. Остана ми в наследство от едно пътуване до Конго.

— Да дойда ли с вас? — попита Сара.

— Не, не. Нося си чантичката с лекарствата. Проклета неприятност. Вие, останалите, си продължавайте.

И той забърза по посока към лагера.

За миг Сара се загледа колебливо след него, после срещна погледа на Реймънд, усмихна му се и забрави за французина.

Известно време шестимата — тя и Карол, Ленъкс, мистър Коуп, Надин и Реймънд — се движеха заедно.

После, кой знае как, те двамата е Реймънд се озоваха сами. Вървяха, изкачваха се по скали, заобикаляха остри ръбове и най-сетне седнаха да си починат на едно сенчесто място.

Мълчание — пръв го наруши Реймънд:

— Как се казвате? Кинг, знам. Но малкото ви име?

— Сара.

— Сара. Може ли да ви наричам така?

— Разбира се.

— Сара, ще ми разкажете ли нещо за себе си?

Облегната на камъните, тя заговори, разказваше му за живота си у дома в Йоркшир, за кучетата си и за лелята, която и беше отгледала.

После на свой ред Реймънд й разказа, малко разпокъсано, за своя собствен живот.

След това последва дълго мълчание. Ръцете им се намериха. Те седяха хванати като деца, удивително щастливи.

А сетне, когато слънцето започна да се снишава, Реймънд се изправи.

— Сега се връщам — каза той. — Не, не с теб. Искам да бъда сам. Трябва да кажа, трябва да сторя нещо. Щом го извърша, щом докажа пред себе си, че не съм страхливец — тогава… тогава… няма да се срамувам да дойда при теб и да те помоля за помощ. Разбираш ли, ще имам нужда от помощ. Може би ще се наложи да ти искам назаем пари.

Сара се усмихна.

— Радвам се, че си реалист. Можеш да разчиташ на мен.

— Но първо трябва да извърша това сам.

— Какво е то?

Момчешкото лице внезапно придоби строго изражение. Реймънд Бойнтън произнесе:

— Трябва да изпробвам смелостта си. Сега или никога.

Сетне той рязко се извърна и закрачи.

Сара се облегна на скалата И загледа след отдалечаващата се фигура. Нещо в думите му бе пробудило у нея неясна тревога. Беше й се сторил толкова напрегнат, така ужасно сериозен и съсредоточен. За миг й се поиска да беше отишла е него…

Ала тя строго се укори за това. Реймънд беше пожелал да остане сам, да изпита току-що откритата си смелост. Това бе негово право.

Но е цялото си сърце тя се молеше тази смелост да не го напусне…

Слънцето залязваше, когато Сара отново съзря лагера. Докато наближаваше, можеше да различи в здрача зловещата фигура на мисис Бойнтън, все още седнала пред входа на пещерата. При вида на тази отблъскваща, неподвижна фигура Сара леко потръпна.

Забърза по пътеката под канарата и влезе в осветената голяма шатра.

Лейди Уестхолм седеше и плетеше морскосиня блуза — около врата й беше навито вълнено гранче. Мис Пиърс бродираше покривчица за маса с анемично бледосинкави незабравки, като същевременно слушаше лекция, как трябва да се преустрои бракоразводното съдопроизводство.

Влизаха и излизаха прислужници, заети с приготовления за вечерята. Бойнтънови седяха на шезлонги в дъното на шатрата и четяха. Появи се Махмуд, изпъчил с достойнство дебелото си тяло и ги заукорява с жаловит тон. Много хубава разходка бил уредил за след чая, но в лагера нямало никой… Сега програмата съвсем се объркала… Много поучително посещение на градеж от времето на навутейците.

Сара побърза да го успокои, че всички те са прекарали чудесно времето.

Тя продължи към шатрата си, за да се измие за вечеря. На връщане спря до тази на д-р Жерар, и тихо го извика по име.

Нямаше отговор. Тя повдигна платнището и надникна вътре. Лекарят лежеше неподвижно на леглото си. Сара безшумно отстъпи назад — надяваше се да е заспал.

Приближи се един слуга и посочи към голямата шатра. Очевидно вечерята беше готова. Тя пак заслиза бавно. Всички останали се бяха събрали около масата с изключение на д-р Жерар и мисис Бойнтън. Изпратиха един прислужник да съобщи на старата дама, че вечерята е готова. После вън внезапно настъпи суматоха. В шатрата се втурнаха двама изплашени слуги и възбудено заговориха на драгомана на арабски.

Махмуд объркано се огледа наоколо и излезе навън. Сара отиде при него, водена от внезапен порив.

— Какво е станало? — попита тя.

Махмуд отвърна:

— Старата дама. Абдул казва, че зле — не можела да се движи.

— Ще дойда с вас да видя.

Сара ускори крачките си. Следвайки Махмуд, тя се заизкачва по канарата, докато стигна до седналата на стола фигура, докосна пълните ръце, напипа пулса, наведе се над нея…

Когато се изправи, лицето й беше пребледняло.

По същия път се върна назад до шатрата. На входа спря за миг, загледана към групата в дъното на масата. Когато заговори, гласът й се стори рязък и неестествен.

— Много съжалявам — наложи се да се обърне към Ленъкс, главата на семейството. — Майка ви е мъртва, мистър Бойнтън.

И удивително, сякаш някъде отдалеч, се вгледа в лицата на петима, за които това съобщение означаваше свобода…