Петър Добрев
Сага за древните българи (2)

(Прародина и странствания)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Документалистика
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 21 гласа)

Първа част
НАРОДЪТ, ПРЕД КОЙТО БЕ ОТКРИТ СВЕТЪТ

Глава I
Българите при тяхната поява в Европа

Името на българите става широко известно в Европа през далечния V век, когато те се появяват в съседство с двете най-големи някогашни империи — Византия и превзетия от готите Рим. Тогава се появява и първата характеристика на българите като народ, написана от епископ Енодий, придворен историк на готския крал Теодорих. Ако искаме да разберем най-съкровените особености на българите, трябва непременно да надникнем в тази първа и най-ранна характеристика, защото в нея са отбелязани национални черти, които дори до днес остават присъщи на българския характер. Затова нека да започнем своето пътешествие по далечните български следи с това ранно и твърде ценно описание.

„Това е народът — съобщава Енодий на своя крал — който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал. Народ, придобиващ титли за благородство само чрез пролята неприятелска кръв, за който бойното поле прославя рода, понеже според него несъмнено по-благороден е оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение. Те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези… По-рано вярваха, че светът е открит за тях, сега вярват, че за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш.“

Мисленият събеседник, към когото се обръща епископ Енодий в тези свои редове, е прочутият готски крал Теодорих, а приведеният пасаж е част от известното „Похвално слово“, написано в негова чест и предназначено за прочитане пред най-високите дворцови кръгове. Това показва, че споменатите редове са писани твърде внимателно и грижливо и всяка дума, съдържаща се в тях, е добре претеглена. Ето защо, ако епископът подчертава в едно дворцово слово, че българите са били един от най-силните народи в края на Античността, който е печелил победите си в доблестни и открити двубои със своите врагове, това сигурно е било така. Този съвременник на някогашните българи, по всичко личи, ги е познавал доста добре, за да си позволи да ги представи пред очите на своя крал като „народът, който е имал всичко, което е пожелавал“, макар днес българите да изглеждат твърде далеч от това.

Но не е ли допуснал все пак епископ Енодий, някакво неволно преувеличение, когато рисува ранните българи като необикновено силен и доблестен народ, пред който бил открит целият някогашен свят. Не са ли неговите думи изблик на някаква литературна екзалтация, или на цветиста дворцова реторика, целяща да възвеличи по косвен начин Теодорих, въздигайки до небесата воюващите с него българи. Поводът, по който е съставено словото като че ли изключва такава възможност, но не е излишно да надникнем в друг негов пасаж, който разказва не за битките на Теодорих, а за сражението между българите и готския пълководец Пиция. Ето как са обрисувани българите в този случай:

„Дълго време изходът на боя се колеба върху несигурните везни на победата, понеже и двете страни проявяваха еднакво ожесточение в битката. Сблъскваха се два народа, на които бягството никога не беше помагало по време на сражение. И готите, и българите са учудени, че се намират хора, подобни на тях, и че виждат в човешкия род противник, равен на себе си… Боже, небесни съднико, умножи дадените в изобилие дарове! Те /българите — Бел.авт./, които никога не се съмняваха в победата си, и на които се учудваше светът, сега се оттеглят, след като изгубиха бойните си знамена, и смутени от това, че са оцелели, се провикват, че са много по-щастливи онези от тях, на които се бе паднало да загинат“.

Светлината, в която са представени българите и в този случай, е изненадващо приповдигната. В тях готският епископ вижда един необикновен народ, създаден като че ли специално, за да учудва света със своите подвизи. Доблестта на този народ е била в неговите очи толкова висока, че той без колебание го поставя на едно стъпало със своето собствено племе — готите — подчертавайки, че и готите, и българите се учудват, че виждат противник равен на себе си. А следователно имало е в някогашните българи нещо, което ние недостатъчно познаваме. Нещо, за което си струва да се заровим по-дълбоко в техните ранни следи, които както България, така и Европа за съжаление твърде слабо познава.

За да проникнем още по-навътре в изчезналия свят на ранните българи, добре е да надникнем и в летописите на редица други историци от V–VI в., които също са запечатали някои дири от пътя на българите през Европа — Йорданес, Касиодор Сенатор, Павел Дякон, Йоан Малала и др. Ето какво може да се открие там.

Описвайки местоположението на българските земи около 550 г. Йорданес отбелязва: „Над Понтийско море се простират местата, обитавани от българите, които са станали известни поради лошите последствия от нашите грехове.“ Авторът, подобно на Енодий, е виждал в лицето на българите нашумял и известен с победите си народ. Но причината за българската известност той е отдавал на грешките, допуснати от неговия собствен народ — готите, които са понижили неговата военна сила.

Съвременикът на Йорданес — Касиодор /490-583 г./ също споменава българите. За тях той говори по повод на сраженията, които са водили готските пълководци Киприян и Толуин. „Варварският Дунав те видя вече като воин — отбелязва Касиодор за Киприян — Не те изплаши дружината българи, която с упоритостта си щеше да попречи дори на нашите!“ А за другия пълководец той отбелязва: „Толуин победи между другите народи и хуните и като спечели в първите сражения слава надделя и над страшните по целия свят българи.“

И този ранен историк, подобно на Енодий и Йорданес, е гледал на българите като на един от най-могъщите народи на Ранното Средновековие — народ, над който е било твърде трудно да се надделее, тъй като по онова време той е бил „страшен по целия свят“.

В същия план — като необикновено силен народ — са описани българите и от лангобардския историк Павел Дякон. Според неговия разказ по своя път към Италия лангобардите претърпели жестоко поражение от българите и изгубили в боя дори своя крал.

Твърде много описания на ранните българи са оставили и византийските историци от VII–IX век. Още в началото на VI век българите са били вече известни като един от най-коравите и най-трудно преодолими противници на Византийската империя. За един кратък период те спечелили няколко внушителни сражения и страхът от техните нападения нараснал в такава степен, че император Анастасий се видял принуден да построи пред своята столица огромна каменна стена, съединяваща Черно и Мраморно море /известната Анастасиева стена от 512 г. дълга 70 км./. Само в едно от големите сражения през този период рухнали четири византийски армии и била унищожена почти цялата военна мощ на провинциите Илирик и Тракия. А общо през периода между 500 и 560 г. били проведени над 15 военни кампании — нещо което показва още веднъж, че възхвалите по адрес на българите у готските и лангобардски историци не са били случайни, а са израз на траен престиж, който българите са притежавали през V–VI век.

Тонът, с който говорят за българите ранните византийски историци, обаче силно се различава от този, който звучи в готските летописи и слова. За тях те рядко изказват думи на възхищение и признание от рода на онези, които откриваме у Енодий, Касиодор и Иорданес, но при все това на места дават и доста интересни оценки. В две от най-авторитетните византийски ранни истории — хрониките на Теофан и патриарх Никифор — първата българска държава, създадена край Кавказ, е наречена Старата Велика България. А в самия край на X век, когато Източна България вече е била завладяна от Византия, един византийски военачалник, известен под условното прозвище „готският то-парх“, е казал за българите следните знаменателни думи: „Те бяха загубили предишната си справедливост и законност… докато по-рано те най-много са почитали тези добродетели, сами достигнали до големи трофеи и градовете, и народите се присъединявали към тях доброволно.“ От този източник личи, че големите успехи, постигнати от българите между V и X век, са се дължали не само на тяхната военна мощ, но и на още две твърде важни качества — силно развитото чувство за справедливост, което карало другите народи да търсят опора в тях, а също редът и законността, която царяла в тяхната държава. В отслабването на тези качества споменатият византийски военачалник е виждал главната причина за бедите, сполетели българската държава. Но дори по негово време българското чувство за чест и справедливост все още не е било напълно заглъхнало, тъй като малко по-надолу в своя разказ той съобщава, че българите никак не искали да се примирят с робското си положение и отказвали да търсят благоразположението на византийските императори: „Те — пише той — никога не бяха вкусили от благоразположението на императорите и не уважаваха гръцките обичаи, и преди всичко се стремяха към независимост, било че бяха съседи на този, който царуваше отвъд Дунав /тогава все още независима българска територия — Бел. авт./, и който едновременно с това беше мощен със силната си войска и се гордееше с мощта си в сраженията. Техните собствени обичаи не се отличаваха от тамошните обичаи. Те решиха да сключат мир и да им се предадат /т.е. да се съединят със свободните българи — Бел. авт./. И заедно решиха, че и аз трябва да направя същото.“

От тези думи личи, че чак до падането под византийско робство българите са оставали един горд и уверен в своите сили народ, който твърде трудно се е поддавал на чужди влияния. Ето защо не са прави някои късогледи съвременни социолози, които търсят в характера на българина някакви изначални отрицателни комплекси, които се появили едва ли не със самото зараждане на българите като народ — комплексът на предателството, чуждопоклонството, дивата отмъстителност и др. Ако тези автори погледнат безпристрастно към първите няколко века от българската история, които доста добре са отразени в чуждите летописи, те ще видят, че в тях за българите се говори като за един рицарски народ, непримирим в боя, но печелещ победите си винаги в открити сражения, народ, неподатлив към чуждото и дълбоко привързан към собствените си традиции, и най-важното — отличаващ се не с разрушителни инстинкти, насочени към разсипването и разграбването на продуктите на цивилизацията, а с необикновено високо чувство за справедливост и ред.

Ако днес виждаме да се проявяват и други доста отблъскващи черти, не бива в никакъв случай да виним за това древната история, или генетичните качества на българския народ, а да погледнем към тъжния ред от жестоки исторически удари, довели до похабяването на българския характер — ударите на две тежки робства от общо седем века, каквито малко европейски народи са преживявали и ударите на един сбъркан полувековен период, все още за съжаление незавършил, през който една безотговорна политическа сила срина и четирите стълба, върху които се е крепял някога българския характер — стълбът на държавността и чувството за ред, стълбът на здравото и почтено трудолюбие, стълбът на вярата в доброто и стълбът на семейството.

Със своята сложна историческа съдба и с необикновените духовни катаклизми, преживени от него, българският народ представлява един извънредно интересен обект за проучване не само от българската, но и от европейската наука. Защото чрез анализа на неговия път обективният учен може да проследи как дори най-високите народни добродетели могат да се разсипят в резултат на зловредни външни въздействия и погрешни политически системи.

Но ако някой иска да види истинския образ и истинската духовна наследственост на българите и онова, с което те дори до днес се отличават от някои още по-разсипани и осакатени от историческите превратности народи, той трябва непременно да погледне към най-старата българска история. И тогава ще забележи, че народът, който някои увличащи се чужди журналисти рисуват като някакво зловещо сборище от насилници и примитивна азиатска тълпа, е започнал своя исторически живот като един от най-достойните народи на стара Европа. И ще трябва да признае, че ако днес Европа се замисля дали трябва по-скоро да приеме в своите структури българите, то преди много векове не един или два европейски народа са се стремили да влязат в българските структури на управление и да станат част от организираната от българите голяма и добре уредена държава.

Като цяло най-ранната следа, оставена от българите на картата на Европа, е необикновено ярка и триумфална. Не е случайно, че като венец на българските постижения, след почти двувековна борба с Византия именно българите се оказват народът, който успява да създаде на Балканския полуостров и съседните с него земи своя независима държава — нещо, което преди това не се е удало на нито един ранен народ, включително на силните във военно отношение сармати и готи и на още по-силните хуни и авари. Значението и вътрешният строеж на тази държава струва ми се най-добре са разбрани от английския историк Ст. Рънсиман, който я нарича Българската империя, подчертавайки както нейния сложен многонационален характер, така и нейната значителна мощ.

Ако българите са успели да направят през V–VII век това, което много други народи са мечтали, но не са сполучили да постигнат, ако те са се оказали в състояние да сломят силата на една могъща някога империя, разпростряна на три континента, това показва, че не е излишно да се вгледаме по-внимателно в миналото на почти непознатия за Европа български народ. Защото съвършено очевидно е, че този народ е дошъл под европейско небе, зареден с огромна енергия, и името му дълго време се е носело като гръм, всявайки респект у неговите съседи.

На какво се е дължала тази несъмнено необикновена енергия на ранните българи и защо тъкмо на тях се е удало да създадат на Балканския полуостров своя държава и да накарат византийския император да се загради от тях със седемдесет километрова стена — едно умалено балканско подобие на Великата китайска стена? Ето един въпрос, над който си струва да се замислим, защото той все още не е разискван в научната литература.