Петър Добрев
Сага за древните българи (13) (Прародина и странствания)

2.1. Изкуството да пренесеш държава

Когато българите отишли в Кавказ, те се отправили първо към своите своите стари побратими — аланите — и се заселили в източните кавказки земи край голямата река Сулак, а също край реките Чегем и Баксан, които текат през средата на Кавказ. Скоро на бреговете на Сулак започнал да расте нов силно укрепен град с високи стени, изградени от грамадни каменни блокове — град не за хора, а за великани. На този свой нов велик град българите дали името Балх, за да им напомня за тяхната стара столица. Но арабският пътешественик Табари го наричал Булкар Балк, което значело Българският Балх. Това той е направил явно, за да го различава от другия, царствения Балх — столицата на Балхара, защото по онова време тя се намирала в ръцете на поредните свои завоеватели — арабите, и била вече не българско, а арабско владение. За Табари като арабин е било важно да различава завладения от арабите Балх, от новия Балх в Кавказ, макар че и арабският, и кавказкият били построени от българи. А за българите било важно да запазят и за децата си спомена за своето велико източно царство и неговата прочута столица Балх и затова те нарекли своята нова кавказка столица със същото име.

После българите издигнали и много други градове. Един от тях нарекли Анзи в памет на някогашните свои градове Ан-дхой и Анзи от древната Балхара. Друг нарекли Кумук по името на старата своя крепост Кумух, трети — с името Самандар, напомнящо за древния Саманган, четвърти — Хумар, по името на големия град Кумар в Балхара.

Така един след друг в Кавказ израствали нови български градове — също като онези, които българите имали в своята стара земя и със същите имена, защото българите много обичали своята стара родина. И накрая в кавказките долини се появило ново българско царство — също като предишното, сякаш някой пренесъл там най-прочутите градове на Балхара.

Понеже това ново царство приличало много на старата българска земя, българите нарекли и него Балхара, но съседните народи го наричали Балкара. С това древно име се нарича и днес централната част на Кавказ — Балкария. А на изток от нея същото име носи и прочутият град Балхар, известен със своите изкусни златари.

Направеното от българите в Кавказ трудно може да се опише с малко думи. Защото много народи се преселили някога в Кавказ, но никой от тях не построил толкова градове като българите. Това забелязал още в 550 г. сириецът Захарий Ритор, който пише: „Край Каспийските врати живеят българи. Те имат градове. И алани — те имат пет града.“ А после той изрежда и десет други народа, но за тях сочи, че нямат никакви градове.

Още през IV век новото царство се простирало нашироко в кавказките долини, затова Мовсес Хоренаци го наричал „земята на българите във веригата на огромната Кавказка планина“. А след още два-три века то станало толкова известно и прочуто, че византийските летописци го наричали вече Старата Голяма България, или Старата Велика България, защото по онова време то било вече една от старите държави в Кавказ.

От тази нова обширна държава един български вожд на име Вананд отишъл в Армения и се преселил в богатата на земя област Кох, където плодородните полета са много. Там българите създали още един град с име Балх. А планината, в която се заселили, нарекли Паргар, както се наричала планина край древния Балх — столицата на тяхната незабравима Балхара.

Онези смели и непреклонни българи, които не се оставяли да станат роби на когото и да е, твърде много приличали по душа на заварените от тях кавказки народи, защото и кавказците, подобно на българите, спазвали свято и до смърт древния закон на честта. И дори приказките на българите и кавказците си приличали — българите от онези древни времена обичали приказката за юнака, откърмен от сърна, наричан от тях Авитохол /син на сърната/, а грузинците имали приказка за един чуден юнак с име Еленко, когото те наричали Ирени, защото Ирени по грузински е елен.

Твърде много си допаднали едни на други българите и кавказците и затова станало така, че около средата на V век вождът на българското племе оногундури, наричан от арменците Еран, обединил около себе си почти всички някогашни народи от Северен Кавказ — чики, шигби, шилви, лепини, маскути, свани, свано-колхи, хевсури, пшави и много други. Огромно станало неговото царство и от него започнал не на шега да се бои дори и персийският шах Ездигерд, който помнел бедите, които персите причинили на древната Балхара. Този велик български вожд е отбелязан и в най-стария български летопис — Именника на българските канове. Само че българите го наричали Ирник, а арменците неправилно — Еран.

Много векове траел съюзът на българите с кавказките народи. Затова до ден днешен в Кавказ чеченците и лезгинците наричат своите велможи и големци с древните български думи КАНО, КАВХА и БОИЛА, а командирите във войската — БАХОИН, БАГИН и БАН.

Тези думи толкова допадат на кавказците, че те кръщават с тях дори децата си като знак на чест и големство. Затова в Кавказ и днес има хора, които се наричат КАНО, БАНО и БАГАТУР, а също със стари български имена като Аспарук, Кардам, Карда-кан Крум, Крумук, Крумчо, Дуло, Токту-бан, Люц-кан, Ганчу, Гунчу, Балчу и много други.

Няма друг край на света, където да са запазени толкова много български имена, като Кавказ. Защото много векове наред българите и кавказците са живеели като съюзници и са воювали заедно срещу своите общи врагове.

Но не само с кавказците, и с другите народи, които са ги заобикаляли, българите са имали някога здрав и силен съюз.

Когато те дошли при Кавказ, на север от тях живеели многобройни славянски племена, с които българите също бързо се сприятелили. Недалеч от славяните българите издигнали по свой стар обичай няколко големи крепости — Харка, Тама-тар-кан, Рустак, Тамба, Пенча и Кана, чиито имена те донесли от своята древна Балхара. От тези стари български крепости произлезли по-късните руски и украински градове Харков, Таман, Ростов на Дон, Тамбов, Пенза и Канев, които стоят и до днес като един вечен спомен от някогашните българи.

Силно било тогава българското царство и затова неведнъж и дваж помагало и на своите северни съседи — славяните, в борбата с техните врагове. А на два пъти българите не само помогнали на славяните, но дори ги спасили от гибел. Летописите разказват, че през IV век, когато българите вече живеели в Кавказ, кралят на източните готи Херманарих заробил многобройните славяни и с гордост казал, че „никакво значение няма големият брой несвикнали да воюват хора, особено, ако и бог ги изостави“. Не след дълго и готският крал Винитарий „за да всее ужас сред славяните, приковал на кръст техния княз Бож заедно със синовете му и още 70 първенци.“ Тогава именно на помощ на славяните дошли техните южни съседи — българите, и спасили тяхната земя, както пише в старите руски летописи.

А после българите спасили славяните още веднъж и за втори път им върнали свободата. Затова ето какво са писали самите славяни в Новгородския летопис: „Повикаха нашите князе скити и българи многобройни и пак земята словенска освободиха“.

След това двойно спасение българите и славяните станали съюзници и побратими. И понеже на стария български език клетвата за побратимство се наричала АНТ, източните славяни започнали да се наричат АНТИ и оттам нататък са известни под това име. Готският летописец Йорданес пише, че антите, макар и да били победени от готите, били най-смелите от всички славянски племена. А съюзяването на антите и древните българи скоро довело до това, че те обединили своите земи и заживели в обща държава, защото така антите се чувствали сигурни срещу своите врагове, а българите станали господари на още по-голяма земя. Границите на някогашната Велика България се разширили след този съюз далеч от кавказките долини и достигнали на север чак до средата на днешна Украйна, а на запад — до отсрещния бряг на река Дунав. Затова гробовете на двамата най-велики български канове — Кубрат и Аспарух, се намират в Украйна, а не в Кавказ, и стоят като вечни стражи на някогашните български и антски земи.

В неотдавна откритата история на волжките българи „Джагфар Тарихи“ пише, че двата народа толкова много се сближили помежду си, че когато антите срещнели българин, му заговорвали на неговия български език, за да му покажат своето приятелство. Царят на волжките българи Барадж разказва, че когато при антите отивал на гости българският търговец Джун, те го наричали по български Бате Джун, макар че славяните нямат в езика си думите бате и кака /а също чичо, леля, булка и още много други български роднински думи/. А когато антите издигали паметник на някой свой герой, те го наричали със старата българска дума „балван“ /герой/, която и днес е запазена на изток край древния Балх. Подир тях дори и унгарците взели тази дума от българите и до днес наричат паметниците „балвани“.

Когато един народ е силен и справедлив, всички околни народи започват да му подражават. Затова не бива да се учудваме, че някогашните народи считали за чест да си служат със старинните български думи „бате“ и „балван“, както и на това, че и до днес източните славяни, и дори румънците, наричат големците си със старата българска дума „бояри“, а героите си наричат „багатири“.

В онези далечни времена не само приятелите, но дори и най-големите врагове на древните българи говорели за тях с уважение и почит, а това много рядко се случва между народите. Ето какво пишат за българите например готите — същите онези готи, които българите са прогонили от славянските земи: „Биеха се двата най-достойни народа на света!“. Касиодор Сенатор, готски летописец, отбелязва: „Толуин победи между другите народи и хуните и като спечели в първите сражения слава, той победи и страшните по целия свят българи“.

Трудно било в онези далечни времена да се изтръгне победа от българите, а причината била в това, че от своята стара земя Балхара те донесли в Европа своя велик закон на честта и доблестта. „При тях бойното поле прославя рода — писал с възхищение Енодий — А най-високи титли получава оня, който най-много е окървавил оръжието си в кръвта на неприятеля.“

Другите европейски народи нямали традицията да избират за големци само най-големите юнаци и затова често се случвало начело на тяхната войска да стоят слаби и неопитни водачи, избрани по роднинство и приятелство. С такива противници българите се справяли бързо и затова те победили един след друг много народи. Около 430 г. българите разгромили изчезналия вече народ лангобарди и пленили в боя техния крал Агилмунд. А след половин век те победили и готите и ги прогонили от земите край Дунава. Тези противници на българите не били никак слаби и нищожни. За тяхната сила говори фактът, че след като българите ги победили, те се преселили на запад и завоювали мощния някога Рим. Първо това направили готите, а след това и лангобардите, които основали в Италия свое лангобардско кралство.

Това показва, че някогашните българи не са били просто силен народ, а победители над победителите. Затова, когато Византия през 480 г. изпаднала в смъртна опасност поради ударите на готите, тя повикала на помощ тъкмо българите, гледайки на тях като на единствения народ, който може да я спаси.

Държавата, която създали българите през онази епоха, била една от най-големите в цяла Европа. На изток тя се простирала до Волга и обхващала по-голямата част от Кавказ, а на запад достигала до бреговете на Днестър и Дунав, където живеели най-вече побратимите на българите — древните анти. Затова тази голяма държава напълно заслужавала името, което са й дали византийците — Старата Велика България.

От летописа, който са ни оставили самите древни българи, личи, че това голямо българско царство било основано 515 години преди Аспарух — в далечната 165 година. Ето защо ние, българите, сме един от най-старите европейски народи. По времето, когато дори такива големи днешни народи като германците, французите и англичаните са нямали още свои държави, българите са били не само европейски, но и държавен народ, а от идването на българите в Европа досега (2005 г.) са се навършили точно 1 840 години.