Петър Добрев
Сага за древните българи (16) (Прародина и странствания)

3.2. Поредният удар на историята

Нека следваме разказа на последния волжки цар Барадж.

Когато онези българи се преселили някога на север, те искали само едно — да бъдат по-далеч от своите люти врагове — хазарите, за да живеят спокойно и свободно. Всяка година те празнували като най-голям празник деня на новото слънце — 22 декември — и го молели да прати мир и радост на тяхната земя. Този празник волжките българи наричали МАР ДУКАН, защото и в техния език, като в далечната Балхара, думата МАР значела слънчев зной, мараня и на този ден те молели деня да нарасне и слънцето по-силно да огрее.

Но мирът не идвал в българската земя, колкото и силни да били българските молитви. Хазарите — старите български врагове — продължили да нападат от юг, но българите не се предавали и отбивали техните войски. И след много люти и напразни битки хазарите се озлобили толкова силно, че отвлекли с хитрост децата на българския цар Алмус и ги направили насила хазари. Ето какво пише за това Ибн-Фадлан:

„Синът на царя на българите е отвлечен като пленник от царя на хазарите. А това станало така. До царя на хазарите дошла вест за красотата на дъщерята на българския цар и той изпратил сватове, но баща й му отказал. Тогава той изпратил войска и я взел със сила, и така тя умряла при него. След това хазаринът поискал и втората му дъщеря, а Алмус побързал да я ожени за княза на племето Аскал, защото се боял, че хазаринът и нея ще отвлече насила. И накрая накарал секретаря си да напише писмо до халифа и да го помоли да му построи крепост, понеже се боял от хазарския цар“.

Така пише Ибн-Фадлан, но по-вероятно е Алмус да е постъпил така не толкова от страх, колкото от смъртна омраза срещу хазарина. Защото кой баща няма да се разгневи, ако похитят двете му деца и посегнат и за третото. В своята жажда за мъст Алмус решил да повика на помощ арабите, които били най-големите врагове на хазарите, и ако трябва дори и сам да стане мюсюлманин, но да заличи хазарите от света.

Когато халифът получил писмото на Алмус, той обещал да му даде като помощ срещу хазарите 4000 жълтици и веднага изпратил при него Ибн-Фадлан да го посвети в мюсюлманската вяра.

Ибн-Фадлан бързо се заел да направи от Алмус мюсюлманин. Как станало това е описал самият той: „Извикахме да се съберат царете, предводителите на неговата страна. Когато те се събраха и разгънаха двете знамена, оседлахме един кон, доставен за него, облякохме царя в черни дрехи и му нахлупихме чалма… Сетне облякохме жена му в арабски халат в присъствието на хората около нас.“

От този ден нататък царят сменил своето българско име и започнал да се нарича не Алмус — син на Шилке, а Джафар — син на Абдулах, защото приел мюсюлманството от халифа Джафар ал-Муктадир. Това най-неочаквано и съдбоносно събитие в историята на Волжка България станало в четвъртък, на 15 май 922 година, точно в онази далечна епоха, когато нашият цар Симеон се намирал на върха на своята слава. Станало така, че когато едната България празнувала своя златен християнски век, другата изведнъж направила рязък завой към мюсюлманството само заради трагедията с децата на нещастния Алмус.

Макар Алмус да приел с благодарност чалмата и халата на арабския халиф, неговият народ никак не искал да става мюсюлмански. Повечето българи край Волга обичали старата слънчева вяра, а освен това между тях имало и християни. Сирийският патриарх Мар Михаил разказва, че още когато българите живеели в кавказките си градове, мнозина от тях приели християнството. Известно е, че и великият Кубрат още като дете бил покръстен в Цариград и въвел християнството в българския царски двор.

Къде с уговорки, къде с тояги и заплахи, новият цар Джафар, който наричал вече себе си емир Джафар, започнал да придърпва българите към мюсюлманството. Племето Суаз — днешните чуваши, никак не искало да се примири и неговият вожд Вираг избягал с дружината си надалеч, но зетят на царя, княз Аскал, убедил хората си да станат мюсюлмани. Само че жадуваната военна помощ от арабите, чрез която Алмус искал да съкруши хазарите, никога не дошла. Вместо нея Ибн-Фадлан му прочел само едно благодарствено писмо от халифа и така свършило всичко. Люто се разгневил измаменият Алмус на тази арабска хитрина, но силните на този свят рядко изпълняват своите обещания. И тежко на оня, който им повярва и тръгне да променя своите стари бащини обичаи.

Станало така, че вместо да съсипе хазарите, Алмус изгубил само своето прастаро българско име и посял големи раздори сред своя народ. Оттам нататък волжките българи не били вече единни, защото едни от тях били мюсюлмани, други вярвали в старата българска вяра, а трети оставали християни. В летописите на цар Барадж пише, че стотици хиляди хора векове наред държали за старата си вяра, макар царете да ги измъчвали с тройни данъци. Накрая се стигнало дори до клане, в което били избити 30 хиляди души, защото не искали да станат мюсюлмани. В тези кървави погроми, около 1227 г., загинал един свят човек — християнският мъченик Аврамий, за когото дълго се разказвали легенди из волжките земи.

Но не вътрешният разкол погубил някогашната Волжка България, а друга, още по-голяма беда. В началото на XIII век в далечните азиатски степи се родила огромната чергарска империя на Чингис хан, която започнала да поглъща едно след друго източните царства.

Като гигантски черни змии запълзели през степите нейните препускащи конни колони и от тях едно след друго паднали всички стари източни царства — Хорезм, Мерв, Персия, Китай, а след това дори и Русия.

Когато опасността се приближила към Волга, българите помолили Русия да съедини с тях силите си. Но Русия гордо отказала, защото в нея живеели християни, а волжките българи били вече мюсюлмани. Наскоро след това самата тя първа станала плячка на монголците и два века била под татаро-монголско иго.

След този голям свой успех монголците веднага се насочили към Болгар, като мислели, че и той ще падне лесно в техните ръце. Но българите пресрещнали отдалеч тяхната войска и я избили почти цялата за срам на Чингис хан, който дотогава не бил губил нито едно сражение. Този голям разгром станал в 1225 година, по стария български календар — година на петела. Минали обаче 12 години. И тогава не една, а пет големи армии препуснали към Волга и главна ударна сила в тях били подчинените на монголците тюркски племена, които те наричали татари. Първи паднали под ударите на това огромно сборище аланите и куманите край Кавказ. Сечта била толкова страшна и безмилостна, че дори четири години след това папският пратеник Рубрук видял навсякъде из степите край Кавказ грамади от човешки кости. След това ордите се нахвърлили и срещу Волжка България. Месеци наред те обсаждали най-големия български град Буляр, който татарите наричали Биляр, но накрая успели да го превземат и избили в него стотици хиляди хора.

Колко българи са загинали в тази битка доскоро никой точно не знаеше. Но в летописа на цар Барадж, който беше открит неотдавна, се казва, че само в Биляр /дн. Билярск/ били изклани, избесени и изгорени 400 хиляди души българи. Разказва се също, че една каменна кула останала непревзета, дори когато бил съсипан целият град. Това толкова озлобило обсадителите, че те натрупали отвън огромна клада от дърва, за да я изпепелят. Когато огънят се издигнал над кулата, на самия й връх се показал тънък женски силует. Това била последната принцеса на Булгар, която, без да каже дума, се хвърлила в огъня, но не се предала.

А после от кулата излязъл обгорен и димящ последният свободен волжки българин — юнакът Шила. И без да иска милост, викнал: „Дано всички татари да потънат в джендема!“, след което тутакси бил посечен. Горда била смъртта на Шила, а и самото му име било гордо и величествено — сред народите от древна Балхара, а също в езика санскрит, думата ШИЛА значи скала. Същото име е носил и последният владетел на Волжка България преди приемането на мюсюлманството — цар Шилке, бащата на Алмус. За великия юнак Шила и за неговата мъченическа смърт е разказал тогавашният цар на волжките българи, Барадж, и накрая с тъга е добавил добавил: „Тогава аз дадох най-хубавите български земи край Черемшан на татарите да пасат своите коне, та дано да ги умилостивя и да спася поне част от моя народ.“

Така свършило българското царство край Волга и оттогава там, в градовете и селата, се настанили нови господари — татарите. А оцелелите след погрома българи се смесили с татарските завоеватели и загубили своя български език. Някогашните български съседи — чувашите и башкирите съществуват и до днес, но българите — главният народ на някогашната Волжка България, били жестоко разгромени и разпилени из различни краища.

Но паметта за някогашните българи край Волга продължила да живее. И дори днес там има хора, които помнят, че произлизат от древни български родове. Само че и те — тези далечни български потомци, вече говорят не древния български език, а езика на завоевателите татари.

Няма ги вече край Волга красивите стари думи ТАТ, БАТ, БАЩА, с които българите са наричали своите братя и бащи, и дори своите царе. Те не са познати нито на татарите, нито на башкирите, нито дори на чувашите, защото са думи, които са имали само българите, и които са загинали край Волга заедно със стария български език. Днес само сред два много стари тамошни народа — мордовците и марийците, могат да се открият някакви бледи подобия на тези български думи. Но вместо БАТЕ те казват ВАТА; вместо БАЩА — ПАКЩА; а вместо ЧИЧО — ЧУЧУ; защото техният език е различен от този на древните българи. Някога прадедите на тези народи са се научили от българите на много неща и най-вече на земеделие. Затова, ако погледнем в техните езици, ще видим, че те и досега наричат пшеницата, ечемика и просото с древни думи, донесени откъм Балх и Памир, които са им предали техните стари учители по земеделие — волжките българи.

Но всичко това са само малки искрици от древното българско огнище в онези далечни краища. Защото историята е безмилостна към победените народи и, дойде ли някой голям и многоброен завоевател, той безмилостно изтласква езика на победените и го заменя със своя език.

Волжките българи са се претопили и изчезнали не защото не са обичали своя език, а защото завоевателите са били твърде многобройни.

И затова единственият край на Европа, където днес са запазени старинните думи, с които българите са наричали своите най-близки роднини и своите царе, не са земите край Волга, а нашата страна — България. Това е последното здраво българско гнездо на света. Последният край, в който на бащите и майките се казва майка и татко, а на другите близки хора — бате и кака, чичо и леля, както са казвали винаги само българите и никой друг народ по света.

Силни хора са създали това наше българско гнездо. Затова нека погледнем как то някога се е родило.