Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Picture of Dorian Gray, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 252 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2008)

Издание:

Оскар Уайлд. Портретът на Дориан Грей

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1980

 

Литературна група — художествена. Код 04 5704-8-79

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Иван Кьосев

Художник редактор Ясен Васев

Техн. редактор Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Петя Калевска

 

Дадена за набор на 30. VIII. 1979. Подписана за печат февруари 1980. Излязла от печат март 1980. Формат 84×108/32. Печатни коли 40 1/2. Изд. коли 34,02. Усл. изд. к. 38,48.

Цена 4,89 лв.

ДИ „Народна култура“, София

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София


ГЛАВА VII

По някаква случайност тази вечер театърът се оказа препълнен и директорът, старият евреин, който ги посрещна на входа, разтегна устни в сладникава, угодническа усмивка. С тържествено раболепен вид той ги съпроводи до ложата, като жестикулираше с тлъстите си, украсени с пръстени ръце и говореше високо. Беше по-противен на Дориан Грей от всеки друг път. Младият човек изпитваше чувството, че е дошъл за Миранда, а е попаднал на Калибан. На лорд Хенри обаче евреинът явно се хареса. Поне така каза той и като стисна ръката му, изрази удоволствието си, че се е запознал с човек, открил истински талант и претърпял банкрут заради един поет. Холуърд започна да разглежда публиката в партера. Горещината беше нетърпима и огромният полилей грееше от тавана като гигантска гергина с огнени листа. В галерията младежите бяха съблекли саката и жилетките си и ги бяха преметнали на преградата. Те си подхвърляха реплики през залата и раздаваха портокали на седящите до тях безвкусно облечени момичета. Някакви жени в партера се смееха високо. Гласовете им бяха неприятно кресливи. От бюфета достигаше шум от изваждането на тапи.

— Чудесно място да намери човек своето божество! — каза лорд Хенри.

— Да — отвърна Дориан Грей. — Тук я намерих, но тя наистина е божествена. Играта й те кара да забравиш всичко на света. Цялата тази вулгарна тълпа от хора със сурови лица и груби жестове се преобразява, когато Сибил Вейн се появи на сцената. Следят я със затаен дъх. Смеят се и плачат по нейна воля. Тя ги прави чувствителни като цигулка. Тя ги одухотворява и започваш да разбираш, че те имат същото тяло и същата душа като теб.

— Същото тяло и същата душа! О, надявам се, че не! — възкликна лорд Хенри, разглеждайки през бинокъла си публиката на галерията.

— Не му обръщай внимание, Дориан — каза Холуърд. — Аз разбирам какво искаш да кажеш и вярвам в това момиче. Ти можеш да обичаш само прекрасно същество, а едно момиче, способно да влияе така, както твърдиш, сигурно е добро и благородно. Да умееш да одухотворяваш другите, означава вече много. Ако това момиче е способно да вдъхне душа на онези, които досега са живели без душа, ако може да събуди чувство към красивото у хора, чийто живот е бил жалък и отвратителен, ако е в състояние да ги освободи от техния егоизъм и да предизвика в очите им сълзи на състрадание към чуждите скърби, то е достойно не само за твоето преклонение, но и за преклонението на целия свят. Това е един хубав брак. Отначало не мислех така, но сега съм убеден. Боговете са създали Сибил Вейн за тебе. Тя ти е необходима, за да бъдеш съвършен.

— Благодаря, Базил — отвърна Дориан Грей и стисна ръката му. — Бях сигурен, че ти ще ме разбереш. Хари е толкова циничен, че просто ме ужасява. Ето го и оркестъра. Много е лош, но свири само няколко минути. А след това ще вдигнат завесата и вие ще видите момичето, на което искам да отдам целия си живот и на което вече съм дал най-доброто от себе си.

След четвърт час, посрещната от бурни ръкопляскания, на сцената се появи Сибил Вейн. Тя наистина беше прекрасна — „едно от най-прекрасните създания, които някога съм виждал“, помисли си лорд Хенри. В нейната сдържана грация, в кроткия й, ласкав поглед имаше нещо, което напомняше млада кошута. Лека руменина, като сянка на роза в сребърно огледало, обагри страните й, когато погледна залата, препълнена с възторжена публика. Тя отстъпи няколко крачки назад и устните й трепнаха. Базил Холуърд скочи на крака и започна да ръкопляска. Дориан Грей седеше, без да помръдне, и я гледаше като в някакъв сън. Лорд Хенри насочи към нея бинокъла си и прошепна: „Очарователна! Очарователна!“

Сцената представляваше зала в дома на Капулети и Ромео, облечен в монашески дрехи, се появи, придружен от Меркуцио и останалите си приятели. Жалкият оркестър засвири някаква мелодия и започнаха танци. Сред тълпата от посредствени, опърпано облечени артисти Сибил Вейн се движеше като създание от друг, по-висш свят. По време на танца тялото й се полюляваше, както се полюлява тръстика във вода. Шията й напомняше белоснежна лилия. Ръцете й сякаш бяха изваяни от слонова кост.

И все пак тя беше странно безучастна. Не изрази ни най-малка радост, когато очите й се спряха на Ромео.

Думите:

 

Поклоннико смирен, недей кори ти

ръката си, безгрешна и така —

ръцете на светците са открити

затуй, да ги докосваме с ръка —

както и следващия кратък диалог произнесе със съвсем изкуствен тон. Гласът й беше прекрасен, но интонацията — съвсем невярна. Багрите бяха фалшиви и лишаваха стиховете от жизненост, а страстта изглеждаше неискрена.

Дориан Грей я наблюдаваше и ставаше все по-бледен. Беше озадачен и разтревожен. Нито един от двамата му приятели не се решаваше да му каже нещо. Тя им се струваше съвсем бездарна. Бяха силно разочаровани.

И все пак те знаеха, че истинското изпитание за всяка Жулиета е балконската сцена във второ действие. Решиха да я изчакат. Ако се провалеше и там, значи, бе лишена от какъвто и да е талант.

Беше безкрайно очарователна, когато се появя на балкона при лунно осветление — не можеше да се отрече. Играеше обаче все така сковано и в хода на действието — все по-лошо. Жестовете й ставаха все по-изкуствени. Във всяка своя дума тя влагаше преувеличен патос. Прекрасния пасаж:

 

Нощта закрива моето лице

със маската си, иначе видял би

как то от свян девичи руменее

заради думите, които ти

дочу ме да изричам тази нощ —

тя произнесе с онази прецизна старателност, характерна за ученичка на някакъв посредствен учител по декламация. Когато се наведе над перилата на балкона и започна великолепния монолог:

 

Не, стой, недей! Макар да ти се радвам,

не ми е радостно от този наш

любовен сговор. Вижда ми се той

премного необмислен, бърз, внезапен,

приличен на светкавица, която,

преди да кажеш: „Святка се!“ и вече

изчезнала е. Лека нощ, мой сладки!

Възможно е таз пъпка от любов

под летния зефир да се разтвори

в разкошен цвят при следната ни спеша[1]

тя изричаше думите така, сякаш не разбираше значението им, Това не беше резултат от нервност. Напротив, тя явно се владееше напълно. Просто играеше лошо. Беше съвсем бездарна.

Дори обикновената, необразована публика от партера и от галерията загуби интерес към драмата. Хората станаха неспокойни, започнаха да говорят високо и да свирят, Директорът-евреин, застанал в дъното на балкона, пристъпваше от крак на крак и ругаеше яростно. Спокойно бе само момичето.

Когато свърши второто действие, се разрази истинска буря от освирквания, лорд Хенри стана от мястото си и облече палтото си.

— Тя е много красива, Дориан — каза той, — но не може да играе. Да си вървим!

— Аз ще изгледам пиесата до края — отвърна младежът рязко, с горчивина в гласа. — Ужасно съжалявам, че те накарах да си пропилееш вечерта, Хари. Моля и двамата за извинение!

— Скъпи Дориан, сигурно мис Вейн е болна тази вечер — прекъсна го Холуърд. — Ще дойдем някой друг път.

— Бих искал да е болна — отвърна Дориан. — Но ми се струва, че е просто безстрастна и студена. Тя напълно се е променила. Снощи беше велика артистка. Тази вечер е обикновена, посредствена изпълнителка.

— Не говори така за момичето, което обичаш, Дориан! Любовта е нещо далеч по-прекрасно от Изкуството.

— И двете са само форми на подражание — измърмори лорд Хенри. — Но да вървим! Дориан, ти също не бива да оставаш повече тук. Лошото изпълнение разваля вкуса. Освен това, не мисля, че ти изобщо би желал жена ти да остане в театъра, така че, какво значение има, ако играе Жулиета като дървена кукла? Тя е прекрасна и ако от живота разбира толкова малко, колкото от актьорска игра, ще бъде много интересен обект за изследване. Интересни са само два вида хора: ония, които знаят всичко, и ония, които съвсем нищо не знаят. За бога, момчето ми, не гледай на всичко това така трагично! Има една тайна за запазване на младостта: не си позволявай преживявания, които ще ти се отразят зле. Ела с мен и Базил в клуба! Ще изпушим по някоя и друга цигара и ще изпием по чаша вино за красотата на Сибил Вейн. Тя е прекрасна. Какво повече можеш да желаеш?

— Върви си, Хари! — изкрещя младежът. — Искам да бъда сам. Базил, върви си и ти! О, не виждате ли, че сърцето ми се къса?

Горещи сълзи изпълниха очите му. Устните му потръпваха и като отиде в дъното на ложата, той се опря на стената и закри лице с ръцете си.

— Да си вървим, Базил — прошепна лорд Хенри с необичайна нежност в гласа и двамата млади мъже излязоха.

След малко рампата светна и завесата се вдигна за третото действие. Дориан Грей се върна на мястото си. Той беше бледен, лицето му изразяваше гордост и равнодушие. Действието се влачеше и изглеждаше безкрайно. Половината от публиката вече се измъкна навън с трополене и смях. Представлението претърпя пълен провал. Последното действие се изигра пред празни столове. Завесата се спусна сред хихикане и дюдюкане.

Щом пиесата свърши, Дориан Грей се втурна зад кулисите към гримьорната. Сибил седеше сама с тържествуващ израз на лицето. Очите й блестяха, от нея сякаш се излъчваше някакво сияние. Полуотворената й уста се усмихваше над някаква своя тайна.

Когато той влезе, тя го погледна и израз на безгранична радост се появи на лицето й.

— Колко лошо играх тази вечер, Дориан! — възкликна тя.

— Отвратително? — отвърна той и я погледна удивен. — Отвратително! Ужасно! Болна ли си? Дори не можеш да си представиш колко беше ужасно! Не можеш да си представиш какво преживях аз!

Сибил се усмихна.

— Дориан — прошепна тя бавно и напевно, сякаш името му беше по-сладко от мед за алените й като листенца на роза устни. — Дориан, ти сигурно си разбрал. Сега вече разбираш, нали?

— Какво да разбера? — попита той ядосано.

— Защо играх така лошо тази вечер. И защо вече ще играя само лошо. Защо никога няма да играя добре?

Той сви рамене.

— Сигурно си болна. Не бива да играеш, когато не се чувстваш добре. Ставаш за смях. На моите приятели им беше скучно, на мен също.

Тя сякаш не го слушаше. Беше напълно преобразена от радост. От щастие беше изпаднала в някакъв екстаз.

— Дориан, Дориан — извика тя, — преди да се запозная с теб, само играта даваше смисъл на живота ми. Живеех единствено в театъра. Преживявах всичко, което пресъздавах. Една вечер бях Розалинда, на другата — Порция. Радостта на Беатриче бе моя радост, страданията на Корделия — мои страдания. Вярвах на всяка дума. На посредствените си партньори гледах като на божества. Нарисуваните декори бяха за мен истинският свят. Не познавах нищо друго освен призраците, които представляваха за мен истински хора. Но ти дойде, о, мой прекрасен любими, и освободи душата ми от затвора. Ти ми показа какво значи истинският живот. Тази вечер за първи път видях празнотата, фалша и глупостта на пиесите, в които съм играла. Тази вечер за първи път забелязах, че Ромео е отвратителен, стар и грозно гримиран, че лунната светлина в градината не е истинска, че декорите са просташки, че думите, които трябва да произнеса, са измислени, че не са мои, че не са онова, което бих искала да кажа. Ти ми донесе нещо по-възвишено, нещо, на което изкуството би могло да бъде само отражение. Ти ми даде възможност да разбера какво означава истинска любов. Любими! Любими! Чаровни принце! Господарю на живота ми! Аз се уморих от призраци. За мен ти стоиш по-високо от всяко изкуство! За какво са ми тези герои на кукленски пиеси? Когато излязох на сцената тази вечер, не знаех, че всичко това си е отишло от мен. Мислех си, че ще бъда прекрасна! И изведнъж открих, че не съм в състояние да направя нищо. Веднага разбрах защо е така и това просветление изпълни душата ми с радост. Слушах как зрителите ме освиркват и се усмихват. Нима те разбират нещо от любов, подобна на нашата. Вземи ме оттук, Дориан, отведи ме със себе си там, където ще бъдем съвсем сами. Мразя сцената. Можех да представям страст, която не съм изпитвала, но не мога да представя чувството, което ме изгаря отвътре като огън. О, Дориан, Дориан, сега разбираш какво означава всичко това. Дори и да бих могла да играя ролите на влюбена, ще се чувствам осквернена. Ти ми помогна да го разбера.

Младият човек се хвърли на дивана и извърна глава.

— Ти уби любовта ми — прошепна той.

Сибил го погледна учудена и се засмя. Той не отвърна. Тя се приближи до него и погали с малките си пръсти косите му. После се отпусна на колене и притисна ръцете му към устните си. Той ги отдръпна разтреперан, скочи и се отправи към вратата.

— Да — извика Дориан, — ти уби любовта ми. Преди вълнуваше въображението ми. Сега не будиш дори любопитството ми. Не ми правиш вече никакво впечатление. Обичах те, защото беше прекрасна, защото беше гениална и умна, защото овеществяваше съновиденията на велики поети, защото даваше плът и форма на призраците на изкуството. Ти захвърли всичко това. Стана безинтересна и глупава. Господи!! Какво безумие е била любовта ми към теб! Какъв глупак съм бил! Сега не си нищо за мен. Никога вече няма да те видя. Няма да си спомня за теб. Няма да произнеса името ти! Не можеш да си представиш какво беше за мен преди! Защото преди… О, вече не желая да мисля за това! Как ми се иска да не беше се появявала пред очите ми! Ти унищожи най-красивото в живота ми! Колко малко разбираш какво е любов, щом можеш да кажеш, че тя погубва таланта ти! Какво представляваш ти без твоето изкуство? Нищо! Исках да те направя велика, блестяща, неотразима. Светът щеше да те боготвори, а ти щеше да носиш моето име. Какво си сега? Третостепенна актриса с красиво личице!

Сибил побледня и се разтрепера. Притисна ръце до гърдите си, гласът й едва излизаше от свитото й гърло.

— Не говориш сериозно, нали, Дориан? — прошепна тя. — Ти играеш…

— Да играя ли? Оставям това на теб. Ти го вършиш така добре! — злобно отвърна той.

Тя се изправи, със страдалчески израз на лицето прекоси стаята и се доближи до него. Сложи ръка на рамото му и го погледна в очите. Дориан я отблъсна. — Не ме докосвай! — извика той.

От гърдите на Сибил се изтръгна глух стон, тя се хвърли в краката му и остана да лежи като стъпкано цвете.

— Дориан, Дориан, не ме оставяй! — шепнеше тя. — Така съжалявам, че не играх добре! През цялото време мислех за теб. Но ще опитам отново… наистина ще опитам. Любовта ми към теб ме връхлетя така внезапно! Може би никога нямаше да я почувствам, ако не беше ме целунал… ако не бяхме се целунали… Целуни ме пак, любими! Не ме оставяй! Моят брат… Не, нищо! Това не беше сериозно. Той само се шегуваше… Но нима не можеш да ми простиш за тази вечер? Ще работя много усърдно, ще се постарая да стана отново добра актриса. Не бъди жесток към мен заради това, че те обичам повече от всичко на света. Та нали само веднъж не ти харесах. Но ти си прав, Дориан. Аз винаги трябва да бъда актриса. Беше глупаво, че забравих това, но не можех иначе. О, не ме напускай, не ме напускай!

Неудържим пристъп на горестен плач я задави. Тя лежеше на пода като ранено животно, а Дориан Грей я гледаше е красивите си очи и изящно очертаните му устни се свиха в презрителна усмивка. В чувствата на оня, когото сме престанали да обичаме, винаги има нещо смешно. Сибил Вейн му се струваше мелодраматична. Сълзите и риданията й му досаждаха.

— Отивам си — каза най-сетне той със спокоен и ясен глас. — Не искам да бъда жесток, но повече не мога да се виждам с теб. Ти ме разочарова.

Тя плачеше тихо и не отвръщаше нищо, само припълзя по-близо до него. Мъничките й ръце безпомощно се протегнаха напред, сякаш го търсеше. Той се обърна и напусна стаята. Малко след това беше вече вън от театъра.

Едва съзнаваше накъде върви. По-късно смътно си спомняше, че се бе скитал по слабо осветени улици, покрай тесни, мрачни проходи и подозрителни къщи. Жени с пресипнали гласове и рязък смях бяха подвиквали подире му. Като някакви чудовищни маймуни край него с олюляване бяха преминали пияни мъже, ругаейки и разговаряйки сами със себе си. Видял бе дрипави деца, скупчени на праговете на къщите, и бе дочувал крясъци и ругатни от мрачните дворове.

Когато се разпукваше зората, той се озова близо до Ковънт Гардън[2]. Тъмнината се разсейваше и поруменялото от бледи огньове небе сияеше като бисер. По лъснатия паваж на пустите улици трополяха бавно грамадни каруци, пълни с полюляващи се лилии. Въздухът бе напоен с аромата на цветята, чиято красота сякаш успокояваше болката му. Той последва каруците до пазара и спря да погледа как хората ги разтоварват. Един каруцар в бяла престилка му предложи череши. Младежът му благодари, учуди се, че той отказа да приеме пари и разсеяно започна да яде плодовете. Те бяха брани в полунощ и бяха пропити с хладината на лунната светлина. Дълга върволица момчета, които носеха кафези с пъстри лалета, с жълти и червени рози, преминаха пред него, промъквайки се между огромните зелени купища със зеленчуци. Около сивите, огрени вече от слънцето колони на галерията, се въртяха бедно облечени гологлави момичета и чакаха да приключи търговията на едро. Други се тълпяха при двукрилната врата на кафенето на пазарния площад. Грамадните впрегатни коне тъпчеха с копита по неравните камъни на паважа и подрънкваха сбруите и звънчетата си. Някои от каруцарите спяха върху събрани накуп чували. Гълъби с лилави шийки и с розови крачета подскачаха напред-назад и кълвяха зърна.

След известно време Дориан повика файтон и си тръгна за дома. Застоя се няколко минути на прага и огледа стихналия площад с плътно затворените с капаци и пъстри жалузи прозорци. Небето вече имаше опалов цвят и на неговия фон покривите на къщите блестяха като сребро. От комина на една отсрещна къща се издигаше тънка струя дим, която се извиваше като виолетова лента в седефения въздух.

В огромния позлатен венециански фенер, откраднат навярно от баржата на някой дож, а сега увисен на тавана на просторното преддверие, облицовано с дъб, още светеха три газови горелки — три тънки сини листенца от пламък, обрамчени от бял огън. Той ги угаси, хвърли наметката и шапката си на масичката и мина през библиотеката към вратата на спалнята си, огромна осмоъгълна стая на партерния етаж, която той, следвайки новото си увлечение към разкоша, бе обзавел по свой вкус, като бе покрил стените с изящни гоблени от времето на Ренесанса, намерени на тавана в имението му в Селби. Беше хванал вече дръжката на вратата, когато погледът му се спря на собствения му портрет, нарисуван от Базил Холуърд. Той трепна и отстъпи учуден крачка назад. Сетне влезе в стаята си със силно озадачен израз. Измъкна цветето от бутониерата си и се спря в двоумение. Накрая се върна отново в библиотеката, приближи до картината и започна да я разглежда. При слабата светлина, която едва проникваше през жълтите копринени транспаранти, лицето на портрета му се струваше някак променено. Изразът му бе друг. Човек би казал, че около устата му се е изписала някаква гънка на жестокост. Това беше много странно.

Дориан се обърна, отиде до прозореца и вдигна транспаранта. Ярката утринна светлина заля стаята и прогони тайнствените сенки в тъмните ъгли, където те останаха да лежат треперливо. Странният израз, който бе забелязал, не изчезна обаче от лицето на портрета, стана дори по-очебиен. Трептящите жарки лъчи на слънцето очертаваха жестоките гънки около устата толкова ясно, сякаш Дориан се гледаше в огледало, след като бе извършил някакво злодеяние.

Той се намръщи и като взе от масичката овалното огледало с рамка от купидони от слонова кост, един от многобройните подаръци от лорд Хенри, с безпокойство се огледа в лъскавата му повърхност. Край алените му устни обаче нямаше никаква гънка, изразяваща жестокост. Какво означаваше това?

Той разтърка очите си и като се приближи до портрета, започна отново да го разглежда. Върху платното не можеше да се открие ни най-малка следа от поправка, но изразът на лицето му, без съмнение, бе променен. Не, това не беше плод на фантазията му. Промяната бе съвсем очевидна.

Той се отпусна в едно кресло и се замисли. Изведнъж в съзнанието му проблеснаха думите, които бе казал в ателието на Базил Холуърд в деня, когато портретът беше завършен. Беше изразил безумното желание той завинаги да остане млад, а портретът му да старее; красотата на лицето му никога да не увяхва, а товарът на страстите и пороците да ляга върху платното! Следите на страданията и размишленията да браздят нарисуваното лице, а самият той да запази завинаги нежния цвят и прелестта на своята току-що разцъфнала младост! Нима желанието му се бе изпълнило? Не, такива неща са невъзможни. Чудовищно е дори да се помисли за това. Но портретът стоеше пред него и гънката на жестокост около устата личеше съвсем ясно.

Жестокост! Нима бе извършил нещо жестоко? Ако имаше някой виновен, това беше Сибил, а не той. Беше повярвал, че е голяма актриса, беше й отдал любовта си, защото мислеше, че е гениална. Но тя го бе разочаровала. Беше се оказала безинтересна и недостойна за неговата любов. И все пак с чувство на безгранична жалост си спомни как тя бе плакала като дете в краката му. И с какво безсърдечие я бе гледал той. Защо е създаден такъв? Защо е такава душата му? Но и той бе страдал. През трите ужасни часа, докато траеше представлението, той бе преживял векове страдания, цели вечности мъки. Неговият живот струваше толкова, колкото и нейният. Той може да я бе огорчил завинаги, но и тя го бе засегнала дълбоко, макар и за няколко часа. Освен това жените са по-пригодени да устояват на скръбта от мъжете. Те живеят заради чувствата си. Мислят единствено за тях. Вземат си любовници само за да има на кого да правят сцени. Лорд Хенри му бе казал това, а лорд Хенри познава жените. Защо трябва да се измъчва заради Сибил Вейн? Тя вече не означаваше нищо за него!

Ами портретът? Какво можеше да каже за него? Той знаеше тайната на живота му и я разкриваше. Портретът го бе научил да обича собствената си красота. Нима щеше да го накара да намрази собствената си душа? Щеше ли да намери сили да го погледне отново?

Не, това беше само илюзия, породена от обърканите му чувства. Беше само оптическа измама, последица от ужасно прекараната вечер! Може би в мозъка му бе попаднало онова малко алено зрънце, което подлудява хората! Не, портретът не се беше изменил. Би било лудост да мисли другояче.

И все пак от платното го гледаше красивото му лице, изкривено от жестока усмивка. Светлите коси сияеха, огрени от лъчите на утринното слънце. Сините очи бяха устремени към неговите. Чувство на безкрайно съжаление — не за себе си, а за собственото му изображение — обзе Дориан. Да, това изображение вече се бе изменило и ще продължи да се изменя. Златото На косите ще посивее. Червените и бели рози ще увехнат. Позорът на всеки грях, извършен от него, ще петни и ще руши красотата на портрета. Но той няма да греши. Картината, променена или не, ще стане огледало на неговата съвест. Ще се бори с изкушенията. Няма да се среща повече с лорд Хенри… или поне ще престане да се вслушва в неговите изтънчени, отровни теории, които в градината на Базил Холуърд му вдъхнаха за първи път стремеж към непостижимото. Ще се върне при Сибил Вейн, ще й поиска извинение, ще се ожени за нея и ще се опита отново да я обикне. Да, това беше негов дълг. Тя навярно е страдала повече от него. Горкото дете! Той се държа така егоистично и жестоко с нея. Очарованието, с което го бе запленила, отново ще се върне. Те ще бъдат щастливи. И животът му с нея ще бъде чист и прекрасен.

Стана от креслото, погледна портрета и потръпна, след това придърпа пред него един голям параван. „Колко ужасно!“ — прошепна той, отиде до прозореца и го отвори. После излезе в градината да се поразтъпче на тревата и пое дълбоко въздух. Прохладата и свежестта на утрото сякаш прогониха мрачното му настроение. Мислеше само за Сибил Вейн. Усети някакво слабо ехо на любовта си към нея. Произнесе името, й веднъж, още веднъж, още веднъж… Птиците, които пееха в окъпаната от роса градина, сякаш разказваха за нея на цветята.

Бележки

[1] Стиховете от пиесата на Шекспир „Ромео и Жулиета“ са преведени от Валери Петров. — Б. пр.

[2] Централен лондонски пазар на едро за плодове, зеленчуци и цветя, съществувал от 1661 до 1974 г. — Б. пр.