Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Picture of Dorian Gray, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 252 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2008)

Издание:

Оскар Уайлд. Портретът на Дориан Грей

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1980

 

Литературна група — художествена. Код 04 5704-8-79

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Иван Кьосев

Художник редактор Ясен Васев

Техн. редактор Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Петя Калевска

 

Дадена за набор на 30. VIII. 1979. Подписана за печат февруари 1980. Излязла от печат март 1980. Формат 84×108/32. Печатни коли 40 1/2. Изд. коли 34,02. Усл. изд. к. 38,48.

Цена 4,89 лв.

ДИ „Народна култура“, София

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София


ГЛАВА XI

Години наред Дориан Грей не можеше да се освободи от влиянието на тази книга. Или — може би — не искаше да се освободи. Достави си от Париж десетина екземпляра от луксозното издание, поръча да ги подвържат в различни цветове, които да подхождат на различните му настроения и на променливите желания на един неустойчив характер, над който той понякога напълно загубваше контрол. Героят на книгата, този удивителен млад парижанин, у когото романтичното и рационалното начало се сливаха по такъв странен начин, стана за него образец. И наистина, книгата сякаш бе историята на собствения му живот, описан, преди той да го бе преживял.

В едно отношение обаче той беше по-щастлив от измисления герой на романа. Никога не бе изпитал — пък и не бе имал повод да изпита — оня болезнен страх от огледала, лъскави метални повърхности или застинали води, който отрано бе завладял младия парижанин, породен от преждевременното повяхване на очевидно забележителната му някога красота. Почти с жестока радост — а може би във всяка радост, както и във всяко наслаждение се съдържа известна жестокост — Дориан четеше последната част на книгата, където с истински трагизъм, макар и с леко преувеличен патос, се описваха скръбта и отчаянието на човек, загубил онова, което е ценил най-високо у хората и в света.

Неговата красота обаче, която така бе запленила Базил Холуърд, а и много други, очевидно никога нямаше да повехне. Дори онези, които дочуваха най-лоши неща за Дориан — защото от време на време странни слухове за неговия начин на живот се носеха из Лондон и даваха храна за клюки в клубовете, — не можеха да допуснат, че наистина е безнравствен, щом го видеха. Той имаше вид на човек, неомърсен от живота. Мъже, които говореха грубо, замлъкваха, щом влезеше Дориан Грей. В чистотата на лицето му имаше нещо, което им действаше като упрек. Самото му присъствие сякаш им напомняше за невинността, която те бяха опетнили. Те се питаха как този красив и обаятелен човек бе успял да се запази чист в едно толкова порочно време.

Често, когато се прибираше след някое от тайнствените си и продължителни отсъствия, даващи повод за най-странни предположения сред неговите приятели или сред онези, които считаше за свои приятели, той се промъкваше до горния етаж, отключваше вратата с ключа, който носеше вече неизменно със себе си, заставаше с огледало в ръка пред нарисувания от Базил Холуърд портрет и се вглеждаше ту в злобния стареещ образ на платното, ту в красивото младо лице, което му се усмихваше от лъскавата повърхност. Остротата на контраста засилваше удоволствието му. Той все повече се влюбваше в красотата си и с все по-голям интерес наблюдаваше покварата на душата си. Изследваше внимателно и с огромно, садистично задоволство отвратителните бръчки, които браздяха челото му и пълзяха около отпуснатата чувствена уста, като се чудеше понякога кое е по-противно — белезите на порока или белезите на възрастта. Сравняваше своите бели ръце със загрубелите жилести ръце на портрета и се усмихваше. Подиграваше се с жалкото тяло и с изнемощяващите крайници.

Наистина имаше моменти, когато нощем, лежейки буден в изпълнената с нежни аромати спалня или в мръсната стаичка на малката долнопробна кръчма близо до доковете, която той имаше навик да посещава, предрешен и под чуждо име, си мислеше за падението на душата си със съжаление, което се изостряше поради егоистичната си основа. Тези моменти обаче бяха редки. Любопитството към живота, което лорд Хенри бе събудил у него в градината на техния общ приятел, сякаш нарастваше, колкото повече го задоволяваше. Колкото повече узнаваше, толкова повече желаеше да узнае. Колкото повече насищаше глада си, толкова по-неутолим ставаше той.

И все пак Дориан не беше толкова безразсъден — поне в отношенията си с обществото. Веднъж или два пъти месечно през зимата и всяка сряда вечер, докато траеше сезонът, той отваряше вратите на великолепния си дом и канеше най-прочутите музиканти на деня, за да очароват гостите му със своето изкуство. Интимните му вечери, в уреждането на които лорд Хенри винаги му помагаше, се славеха колкото с грижливия подбор на поканените, толкова и с изискания вкус на подредбата на масата, с изящното хармонично съчетание на екзотични цветя, бродирани тъкани, старинни прибори от злато и сребро. И мнозина, особено сред най-младите, виждаха или си въобразяваха, че виждат у Дориан Грей пълното въплъщение на оня образец, за който те бяха мечтали в своите итънски и оксфордски години, образец, който съчетаваше в себе си културата на истински образования с цялата изтънченост и изискани маниери на светския човек. За тях той бе един от ония, които, както казва Данте, „се стремят към лично съвършенство чрез преклонение пред красотата“, един от ония, заради които, според Готие, „съществува видимият свят“.

И несъмнено за Дориан Животът беше първото и най-великото от изкуствата, за което всички останали изкуства служеха само като предварителна подготовка. Модата, която имаше силата да превръща и най-необичайното в общоприето, и „дендизмът“, който сам по себе си е един своеобразен опит да се издигне красотата в култ, разбира се, имаха за него своето очарование. Начинът му на обличане и линията на поведение, които той често сменяше, оказваха подчертано влияние върху младите контета, които посещаваха баловете в Мейфеър и аристократичните клубове на Пел Мел. Те му подражаваха във всичко, което вършеше, и се опитваха да пресъздават очарователните му приумици, на които той отдаваше само второстепенно значение.

И макар да бе заел с готовност положението, което му се полагаше след навършване на пълнолетието, и макар да му доставяше изтънчено удоволствие мисълта да бъде за съвременния Лондон онова, което е бил за Нероновия Рим авторът на „Сатирикон“, дълбоко в душата си Дориан желаеше да бъде нещо повече от обикновен arbiter elegantiarum, с когото се съветват какво бижу да си сложат, как да си вържат връзката, как да носят бастуна. Той искаше да си разработи нова схема за живот, която да се обляга на обоснована философия и определени принципи — нова схема за живот, чиято висша цел да бъде възвисяването на чувствата.

Преклонението пред чувствата често и напълно справедливо е било порицавано, защото хората изпитват инстинктивен страх от страстите и усещанията, които им изглеждат по-силни от самите тях, и защото съзнават, че те ги изравняват с по-низши същества. Но на Дориан Грей му се струваше, че истинската природа на чувствата никога не е била разбирана и че те са останали примитивни и скотски просто защото хората съзнателно са ги притъпявали чрез смирение или са ги убивали чрез самоизтезание, вместо да ги направят съставни елементи на една нова душевност, чийто доминиращ белег да бъде стремежът към красота. Като се връщаше мислено към изминатия от човечеството исторически път, Дориан се измъчваше от чувството за невъзвратима загуба. Колко много бе пожертвано! И за каква нищожна цел! Колко безумни, умишлени лишения, какви чудовищни форми на самоизмъчване и самоотричане, в чиято основа стоеше страхът и чийто резултат бе моралното падение — далеч по-ужасно от въображаемото падение, от което в своето невежество са искали да избягат хората, тези жертви на иронията на природата, принуждаваща пустинници и отшелници да търсят близостта на дивите животни в пустини и гори.

Да, трябва, както бе предсказал лорд Хенри, да дойде един нов хедонизъм, за да възроди живота, като го избави от суровия и грозен пуританизъм, който се радва в наше време на някакъв странен възход. Той трябваше, разбира се, да се ръководи от интелекта, но в никакъв случай да не се подчинява на теория или система, която забранява изживяването на нови усещания. Негова цел трябваше да бъде самото изживяване, а не плодовете от него, били те горчиви или сладки. Той не биваше да взима нищо нито от аскетизма, който умъртвява чувствата, нито от вулгарната разпуснатост, която ги притъпява. Той трябваше да научи човека да изчерпва докрай миговете на живота, който също е само един миг.

Мнозина от нас са се събуждали понякога призори след една от ония нощи без сънища, които пораждат едва ли не копнеж към смъртта, или след нощи, изпълнени с ужас и нечестиви трепети, когато в гънките на мозъка се раждат видения, по-страшни от самата действителност, живи и ярки като всяка гротеска, придаващи трайност на готическото изкуство — изкуството, което така силно привлича хората с болезнена чувствителност. Постепенно бледите пръсти на зората се прокрадват през пердетата и те сякаш потръпват. Безмълвни сенки, ката причудливи черни образи, пропълзяват в ъглите на стаята и се спотайват там. Отвън птиците започват да пърхат в листата на дърветата, дочуват се стъпки на хора, отиващи на работа, воят и стенанието на вятъра, който слиза от хълмовете и броди около смълчаната къща, сякаш се страхува да не събуди заспалите, макар че трябва да призове съня от неговата пурпурна пещера. Един след друг се вдигат воалите на мрака, предметите постепенно придобиват предишните си очертания и зората възвръща на света неговия предвечен вид. Избледнелите огледала отново придобиват способността си да отразяват живота, угасените свещи са там, където сме ги оставили, а до тях лежи, недоразрязана, книгата, която сме чели, или увехналото цвете, което сме носили на бала, или писмото, което сме се страхували да прочетем, или пък прекалено често сме чели. Сякаш нищо не се е изменило. Освободен от призрачните сенки на нощта, при нас се връща животът, който ние познаваме. Трябва да го започнем оттам, където сме го оставили, и у нас се прокрадва ужасното чувство за необходимостта да продължим своето съществование в скучния кръговрат на стереотипни привички или безумното желание някоя сутрин да отворим очи и да видим свят, прекроен отново в тъмнината за наша радост, свят с нови форми и цветове на предметите, с нови тайни, свят, в който миналото няма място или ако има, поне не ни кара да изпитваме чувство на дълг и на съжаление, защото дори споменът за радостите е горчив и възпоминанията за насладите са мъчителни.

Създаването на такъв свят или на подобни светове трябваше да бъде главната цел или поне една от главните цели на живота. В търсенето на нови и приятни усещания, които притежаваха очарователната необикновеност на романтичността, той често възприемаше чужди на природата му идеи, отдаваше се на тяхното измамно влияние, а след това, схванал същността им и задоволил любознателността си, ги изоставяше с онова безразличие, което не само че е съвместимо с един пламенен характер, но според някои съвременни психолози често дори е необходимо за него.

Веднъж се пусна слух, че той се готви да влезе в лоното на католическата църква. И наистина католическите ритуали особено силно го привличаха. Всекидневното жертвоприношение, много по-страшно и реално от жертвоприношенията на древните религии, го вълнуваше както с мистическото отричане на съществуването на чувствата, така и с първичната простота на своите елементи и с неизменния патос на човешката трагедия, която то се стремеше да символизира. Той обичаше да коленичи на студената мраморна мозайка и да наблюдава как свещеникът, облечен в твърдата си пъстра далматика, отдръпва бавно с бледите си ръце покривалото на дарохранителницата и вдига високо украсената със скъпоценни камъни и с форма на фенер дарилница, в която бялата нафора понякога наистина ти се струва, че е „pains caelestis“, хлябът на ангелите; обичаше да го наблюдава също как, облечен с власеница, разчупва нафората и се удря в гърдите, разкайвайки се за греховете си. Димящите кадилници, които облечените в пурпур и дантела момчета размахваха със сериозен израз на лицата, също имаха за него свое очарование. Когато си излизаше, той обикновено поглеждаше с любопитство към тъмните изповедални и дълго оставаше, притулен в сянката на някоя от тях, за да слуша как мъже и жени с шепот разказваха през изтритите решетки историята на своя живот.

Но той никога не допускаше грешката да ограничи интелектуалното си развитие чрез официалното приемане на някое кредо или система, не бъркаше своя дом с хан, в който можеше да преспи само една нощ или само няколко часа от една беззвездна и безлунна нощ. Мистицизмът с неговата чудна способност да забулва в тайна най-обикновени неща и с изтънчената антиномия[1], която му бе присъща, увлече Дориан съвсем за кратко, след това — и пак за кратко — той се пристрасти към материалистичните доктрини на немския вариант на дарвинизма и изпитваше голямо удоволствие да свързва всички човешки мисли и чувства с функциите на сивите клетки на мозъка или белите нервни влакна в тялото, а концепцията за абсолютната зависимост на духа от определени физически състояния, болезнени или здрави, нормални или патологични, го изпълваше с възторг. И все пак теориите за живота не означаваха за него нищо в сравнение със самия живот. Той ясно съзнаваше колко безплодни са отвлечените разсъждения, когато не почиват на действието и опита. Той разбираше, че чувствеността, не по-малко от духовността, има свои сложни загадки, които трябва да бъдат решени.

После се залови да изучава парфюмите и тайните на тяхното приготовление, като дестилираше благовонни масла и изгаряше ароматни източни смоли. Той дойде до заключението, че настроенията на човека са свързани с чувствените усещания и се зае да открие каква точно е тази връзка, като се питаше защо тамянът те настройва мистично, сивата амбра разпалва страстите, виолетките събуждат спомена за отминали увлечения, мускусът замъглява ума, а чампакът[2] възбужда въображението. Той старателно изучаваше въздействието върху човешката психика на ароматичните корени, на покритите с прашец цветя, на балсамовото дърво, на нарда, от който ти прилошава, на ховенията, която предизвиква лудост, на алоето, за което казват, че прогонвало меланхолията от душата.

По едно време се отдаде изцяло на музиката и в дълга стая с решетъчни прозорци, с таван, боядисан в яркочервено и златно, с масленозелени лакирани стени, устройваше странни концерти, в които темпераментни цигани изтръгваха страстни мелодии от малките си цитри, тунизийци с непроницаеми лица, загърнати с жълти шалове, теглеха изпънатите струни на огромни лютни, ухилени негри биеха монотонно медни тимпани, а слаби, стройни индуси с тюрбани на главите, седнали с кръстосани крака върху алените килими, надуваха дълги пищялки от тръстика или месинг и хипнотизираха или се правеха, че хипнотизират огромни кобри и отвратителни усойници. Дивите ритми и острите дисонанси на тази първична музика вълнуваха Дориан, докато изящните мелодии на Шуберт, красивите елегии на Шопен и могъщата хармония на Бетховен не достигаха до ухото му. Той събираше от всички краища на света най-необикновените инструменти, които можеше да намери в гробниците на изчезнали народи или сред малкото диви племена, останали недокоснати от западната цивилизация. Обичаше да разглежда и изпробва тези инструменти. Притежаваше екземпляр от чудноватите джурупариси на индианците от Рио Негро, които не позволяваха на жените си дори да ги зърнат, а младежите можеха да ги видят едва след като се подложеха на пост и самобичуване. Имаше в колекцията си перуански глинени гърнета, които издаваха звук, подобен на пронизителен крясък на, птица, флейти от човешки кости, чиято музика бе слушал в Чили Алфонсо де Овале, издаващи красиви звуци зелени ясписови камъни, които се намираха само край Куско. Притежаваше изрисувани кратуни, пълни с речни камъчета, които потракваха при разтърсване, дълъг мексикански рог, на който свирят не като духат, а като всмукват въздуха, пискливо „туре“ от племената край Амазонка, което, надувано от часовите, стоящи по цял ден на високите дървета, се чувало, както казват, на разстояние от петнайсет километра, дървен мексикански барабан „тепонастли“, по който се удря с палки, намазани със смола, извличана от млечния сок на някакви растения, камбанки от времето на ацтеките, събрани на цели кичури, наподобяващи гроздове, огромен цилиндричен тъпан, направен от змийска кожа, подобен на онзи, който Бернал Диас видял, когато отишъл с Кортес в мексиканския храм, и за чийто навяващ тъга звук ни е оставил такова живо описание. Тези причудливи инструменти го очароваха и той изпитваше особено удоволствие при мисълта, че изкуството, както и природата, има своите чудовища с животинска форма и отблъскващи гласове. След време обаче Дориан им се насищаше и седнал в ложата си в операта — сам или с лорд Хенри, — слушаше с възхита „Танхойзер“ и му се струваше, че увертюрата на това велико произведение на изкуството отразява трагедията на собствената му душа.

После пък се пристрасти към скъпоценните камъни и се появи на един костюмиран бал като френския адмирал Ан дьо Жоайоз в дреха, украсена с петстотин и шейсет бисера. Това увлечение продължи доста го дини и всъщност — може да се каже — не го напусна никога. Той често прекарваше цели дни да реди и прережда в техните ковчежета различните скъпоценни камъни, които беше събрал: масленозелени хризоберили, които ставаха червени при светлината на лампата, цимофани със сребристи жилки, жълтеникавозелени оливини, наситено розови или златисти като вино топази, огненоалени гранати с трепкащи в тях четирилъчни звездички, оранжеви и виолетови кристали, аметисти, рубини и сапфири. Пленяваха го червеното злато на слънчевия камък, бисерната белота на лунния камък и преливащите се като на дъгата цветове на млечния опал.

Набави си от Амстердам три смарагда, необичайни по големина и пищност на цветовете, притежаваше и изключително ценен тюркоаз, за който му завиждаха всички познавачи.

Издири най-различни възхитителни разкази за скъпоценни камъни. В своята „Клерикалис дисциплина“ Алфонсо споменава за змея с очи от истински хиацинт, а в романтичната история на Александър Велики се говори, че видял в долината на Йордан змии с гердани от истински смарагди на гърбовете им. Филострат разказва, че в мозъка на дракона се криел скъпоценен камък и че „ако на чудовището се покажат златни букви или алена одежда“, то може да се унесе във вълшебен сън и да бъде убито. Според великия алхимик Пиер дьо Бонифас диамантът можел да прави човека невидим, а индийският ахат — да го дарява с красноречие. Корналинът успокоявал гнева, хиацинтът предизвиквал сън, аметистът прогонвал винените пари. Гранатът пропъждал демони, а хидропикусът обезцветявал луната. Селенитът нараствал и намалявал заедно с луната, а мелоцеят помагал за откриване на крадци, но потопен в ярешка кръв, губел силата си. Леонард Камий считал, че бял камък, изваден току-що от мозъка на убита крастава жаба, е сигурно средство против отрова. Безоарът, намерен в сърцето на арабски елен, бил великолепен амулет срещу чума. В гнездата на някои арабски птици се намирали аспилати, които според Демокрит предпазвали от огън оня, който ги носи.

Кралят на Цейлон минал на кон през столицата си в деня на своето коронясване с голям рубин в ръка. Вратите на двореца на Йоан били направени от сардоникс, с вплетени в него рога от ехидни, „за да не може никой човек да пренесе през тях отрова“. На фронтона имало „две златни ябълки, а в тях — два граната“, така че златото да свети през деня, а гранатите през нощта. В странния роман на Лодж „Бисерът на Америка“ се разказва, че в покоите на кралицата можели да се видят „сребърни изображения на всички непорочни жени на света, които се оглеждат в красиви огледала от хризолити, гранати, сапфири и зелени смарагди“. Марко Поло наблюдавал как жителите на Жипангу[3] слагали в устата на умрелите розови бисери. Някакво морско чудовище, влюбено в бисера, който един гмуркач занесъл на крал Пероз, убило крадеца и в продължение на седем луни тъгувало за своята загуба. Когато хуните успели чрез засада да пленят краля, той хвърлил бисера — както разказва Прокопий — и той вече никога не бил намерен, макар че император Анастасий давал за него награда от пет товара злато. Кралят на Малабар показал на някакъв венецианец броеница от триста и четири бисера — по един за всеки от боговете, на които се покланял.

Когато херцог Валентиноа, син на Александър VI — Борджия, посетил френския крал Луи XII, конят му бил обкичен със златни листа — според Брантом, — а шапката му била украсена с два реда ярко светещи рубини. По стремената на коня на Чарлз Английски можели да се наброят четиристотин двайсет и един брилянта. Ричард II имал дреха, обшита цялата с рубини, оценявана на трийсет хиляди марки[4]. Хол, описвайки отиването на Хенри VIII към Тауър за коронацията му, разказва, че кралят носел „дреха, обшита цялата със злато, обсипан с брилянти и други скъпоценни камъни пояс и широка лента през гърдите, осеяна цялата с едри рубини“. Фаворитките на Джеймз I носели смарагдови обици, обрамчени със златен филигран. Едуард II подарил на Пиърз Гавистън ризница от червено злато, обсипана с хиацинти, огърлие от златни рози и тюркоази и шапка, обшита с бисери. Хенри II носел ръкавици, обшити със скъпоценни камъни, а за лова със соколи имал ръкавица с дванайсет рубина и петдесет и два едри бисера. Шапката на Шарл Смели, последния херцог на Бургундия, била покрита цялата със сапфири и крушовидни бисери.

Колко изискан е бил някога животът! Колко пищен и красив! Истинска наслада е дори само да четеш за отминалото великолепие.

После Дориан насочи вниманието си към бродираните тъкани и към гоблените, които изпълняваха ролята на фрески в хладните домове на народите в Северна Европа. Когато се задълбочи в тяхното изучаване — а Дориан притежаваше необикновената способност изцяло да се отдава на онова, което го занимава в момента, — той размишляваше с тъга за разрухата, която времето носи на всичко прекрасно и красиво. Той обаче бе избегнал тази участ. Лято след лято жълтите нарциси разцъфваха и увяхваха, нощите една след друга повтаряха своя ужас и позор, но той оставаше непроменен. Нито една зима не докосна лицето му и не попари цъфтящата му младост. Колко различна беше съдбата на вещите! Какво ставаше с тях? Къде е сега красивата минзухарено жълта одежда с изображение на битката между боговете и титаните, изработена от мургави девойки за радост на Атина? Къде е грамадният велариум[5], който Нерон разпростирал над Колизеума в Рим, онова исполинско пурпурно корабно платно, върху което били изобразени звездното небе и Аполон, подкарал колесница, теглена от бели коне със златни поводи? Копнееше да види необикновените салфетки, изработени за жреца на слънцето, върху които били изрисувани всички лакомства и ястия, необходими за едно богато пиршество; погребалния покров на крал Хилперик с триста златни пчели по него; фантастичните одежди, предизвикали гнева на Понтийския епископ, с изписаните по тях „лъвове, пантери, мечки, кучета, гори, скали, ловци — всъщност всичко, което един художник може да копира от природата“; и дрехата, с която Шарл Орлеански бил облечен веднъж и на чиито ръкави били избродирани стиховете на една песен, започваща с думите „Madame, je suis tout joyeux“[6], а музикалният съпровод бил извезан със златна нишка и всяка от нотите, които по онова време имали четвъртита форма, била очертана с четири бисера. Някъде прочете описание на покоите на кралица Жана Бургундска в двореца в Реймс, чиито стени били украсени с „хиляда триста двайсет и един папагала с герба на краля и петстотин шейсет и една пеперуди с герба на кралицата, избродирани всички от злато“. Смъртното ложе на Катерина Медичи било покрито с черно кадифе, обсипано с полумесеци и слънца. Завесите над ложето били от дамаска със златни и сребърни венчета и гирлянди и обточени по краищата с бродерия от бисери. По стените на стаята имало гербове на кралицата, изрязани от черно кадифе и положени върху сребърна тъкан. В покоите на Луи XIV имало избродирани от злато кариатиди, високи петнайсет стъпки. Балдахинът на полския крал Ян Собйески бил от смирненски златен брокат, с извезани с тюркоази строфи от корана. Изящно гравираните посребрени колонки на балдахина били богато украсени с медальони от емайл и скъпоценни камъни. Той бил трофей, взет от турците при тяхната обсада на Виена, и по-рано под него стояло знамето на Мохамед.

И така, в продължение на цяла година Дориан старателно събираше най-добри образци на тъкани и бродерии. Бе успял да се сдобие с нежни муселини от Делхи, с изящно втъкани в тях златни палмови листа и обшити с бръмбари с дългоцветни крила; с газ от Дака, който заради своята прозрачност бе известен в Изтока като „въздушна тъкан“, „течаща вода“ или „вечерна роса“; с платове от Ява със странни фигури по тях; с жълти китайски драперии; с книги, подвързани в светлокафяв атлаз или в светлосиня коприна с изрисувани по тях лилии, птици и всевъзможни други изображения; с дантелени воали; със сицилиански брокати и с плътни испански кадифета; с грузински бродерии, обшити със златни монети, с японски златистозелени тъкани с прекрасни птици с пъстри пера.

Имаше особена слабост и към църковните одежди, и към всичко, свързано с църковните ритуали. В дългите сандъци от кедрово дърво, които бяха наредени в западната галерия на къщата му, той бе струпал редки и красиви образци от облеклото на монахини, които трябвало да носят пурпурна дреха, скъпоценни камъни и риза от тънко ленено платно, за да крият изтерзаното си тяло, изтощено от доброволни страдания и изранено от самобичувания. Притежаваше великолепен филон[7] от тъмночервена коприна и златоткана дамаска, украсен с редове от златни нарове в шестлистни венчета и ананаси, избродирани от дребни бисери. Орарът[8] бе разделен на квадрати и във всеки квадрат бяха изобразени сцени от живота на Дева Мария и с цветна коприна бе бродирана нейната венчавка. Това беше италианско произведение от XV век. Имаше и друг филон от зелено кадифе, върху който бяха бродирани листа на акант, групирани във формата на сърце, от които излизаха бели цветя на дълги стъбла, изшити от сребро и цветни кристали. На закопчалката му бе извезана със злато глава на серафим. Орарът беше изтъкан на златни и червени копринени ромбове и беше осеян с медальони с ликовете на много светци и мъченици, сред които бе и св. Себастиан. Имаше филони от коприна с кехлибарен цвят, от небесносиня коприна, от златен брокат, от жълта копринена дамаска, от златоткан плат с изображения на Мъките Христови и Разпятието и с избродирани лъвове, пауни и други емблеми; далматики от бял атлаз и розова копринена дамаска, украсени с лалета, делфини и лилии; завеси за олтари от тъмночервено кадифе с небесносиня подплата; множество антиминси, покрови за потири и хоругви. В мистическото предназначение на тези предмети имаше нещо, което възбуждаше въображението му.

Всички съкровища, които събираше в красивата си къща, бяха за него средство за забрава, чрез тях той искаше да избяга от страха, който понякога му се струваше непоносим. На стената в необитаемата, вечно заключена стая, в която бе прекарал голяма част от детството си, той бе окачил със собствените си ръце и прикрил с пурпурнозлатния покров страшния портрет, чиито променящи се черти му показваха истинското падение на живота му. По цели седмици не стъпваше там, забравяше за отблъскващата картина, възвръщаше си доброто настроение и се отдаваше на радостта и насладата от самото съществуване. После, неочаквано, някоя нощ тихичко се измъкваше от къщата и отиваше в ония ужасни свърталища, близо до Блу Гейт Фийлдз, където оставаше с дни, докато не го изгонят. Когато се прибереше, сядаше пред портрета и го гледаше дълго, понякога с отвращение към него и към самия себе си, а понякога, изпълнен с егоистична гордост, в която се съдържаше част от очарованието на порока, се присмиваше с тайна наслада на уродливата сянка, обречена да носи предназначения за него товар.

След няколко години Дориан вече не можеше да понася продължителни отсъствия от Англия и се отказа от вилата в Трувил, която бяха наели заедно с лорд Хенри, и от малката къщичка с белосани дувари в Алжир, където неведнъж двамата бяха прекарвали зимата. Все по-мъчителна ставаше раздялата с портрета, който се бе превърнал в неотделима част от живота му, а освен това се страхуваше, че по време на отсъствието му някой може да проникне в стаята въпреки солидната решетка, която бе поръчал да поставят на вратата.

Беше сигурен, че никой не би могъл да разгадае тайната му. Наистина портретът все още пазеше подчертана прилика с него въпреки отблъскващата грозота на лицето. Но какво можеше да се разбере от това? Дориан би се присмял на всеки, който си позволи да го подиграе. Не го беше рисувал той. Каква е вината му, че портретът има такъв злобен и противен израз? Дори ако сам разкажеше всичко, едва ли биха му повярвали.

И все пак се страхуваше. Понякога, когато развличаше в имението си в Нотингъмшиър светските млади мъже, с които дружеше постоянно, и смайваше цялото графство с разточителния разкош на приемите си, той внезапно изоставяше гостите си и бързо се връщаше а града, за да провери дали някой не се е опитвал да насили вратата и дали портретът е все още там. Ами ако някой го открадне? Само при мисълта за това го побиваха ледени тръпки. Тогава светът неизбежно щеше да узнае тайната му. А може би вече я подозира?

Макар и да очароваше мнозина, не бяха малко и онези, които не изпитваха симпатия към него. Едва не се провали на изборите в един клуб в Уест Енд, на който по произход и социално положение имаше пълно право да стане член. Говореше се, че веднъж, когато влязъл с един приятел в пушалнята на „Чърчил“ клуб, херцог Бериг и някакъв друг джентълмен станали и демонстративно си излезли. Странни истории се разказваха за него, след като навърши двайсет и пет години. Някои го били виждали с чуждестранни моряци в долнопробни свърталища в крайните райони на Уайтчапъл, мълвеше се, че другарувал с крадци и фалшификатори на пари и че бил запознат с тайните на техните професии. Необичайните му изчезвания от дома станаха известни и когато той отново се появяваше в обществото, хората си шепнеха по ъглите или го отминаваха с подигравателна усмивка, или пък го гледаха с хладни изпитателни погледи, сякаш бяха решили да проникнат в тайната му.

Той, разбира се, не обръщаше внимание на оскърбленията и на преднамереното пренебрежение, а според мнозинството от хората неговите непринудени, сърдечни обноски, очарователната му момчешка усмивка и безкрайното изящество на младостта му, която сякаш никога нямаше да го напусне, бяха достатъчно убедителен отговор на клеветите срещу него. Забелязваше се обаче, че тъкмо ония, които бяха най-близки с него, след време постепенно започваха да го избягват. Жени, които го бяха обожавали безумно и заради него бяха пренебрегвали общественото мнение и се бяха противопоставяли на условностите, бледнееха от срам или ужас при появата на Дориан Грей.

Тези разказвани шепнешком скандални истории обаче само усилваха в очите на мнозина неговото необикновено и опасно обаяние. Огромното му богатство го закриляше. Обществото, или поне цивилизованото общество, никога не е склонно да повярва в нещо, което може да опетни богатите и обаятелните. То инстинктивно усеща, че обноските са по-важни от морала и смята, че високата нравственост има далеч по-малко значение от това да притежаваш добър готвач. Пък и твърде слаба утеха е да знаеш, че човекът, който ти е предложил лоша вечеря и недоброкачествено вино, е безупречен в частния си живот. Дори и най-големите добродетели не могат да изкупят едно полуизстинало антре, както забеляза веднъж лорд Хенри, когато говореха по този въпрос; и в подкрепа на това мнение сигурно можеше да се каже още много. Защото законите в едно добро общество са — или трябва да бъдат — същите, каквито са законите в изкуството. Формата безусловно е най-важна. Тя трябва да съхранява величието и условността на церемонията и да съчетава неискреността на романтичната пиеса с остроумието и красотата, с които тя ни очарова. Нима неискреността е толкова ужасно нещо? Едва ли. Тя е просто средство за подчертаване многообразието на личността.

Така поне смяташе Дориан Грей. Удивляваше го примитивната психология на ония, които гледаха на човешкото „его“ като на нещо неизменно, сигурно и еднородно. За него човекът бе същество с безброй битиета и безброй усещания, сложно и многообразно създание, което носи в себе си необикновено наследство от мисли и страсти и чиято плът е заразена с чудовищни болести на отдавна измрели предци. Той обичаше да се разхожда из мрачната и прохладна картинна галерия в своето имение и да разглежда портретите на ония, чиято кръв течеше и в неговите вени. Ето го Филип Хърбърт, описан от Франсис Озбърн в неговите „Мемоари за царуването на кралица Елизъбет и крал Джеймз“ като „любимец на двора заради своята красота, на която не се радвал дълго“. Дали понякога Дориан не водеше живота на младия Хърбърт? Дали някакъв опасен бацил не се бе предавал от тяло в тяло, за да стигне до неговото? Дали някакво смътно съжаление за тази погубена красота не бе накарало Дориан в ателието на Базил Холуърд така неочаквано и без видима причина да изрече безумната си молба, променила толкова живота му? Ето го и сър Антъни Шерърд, с червена, обшита със злато дреха, с украсена със скъпоценни камъни наметка, с обточени със златен кант дантелени яка и маншети и с положени в краката му сребристи доспехи. Какво ли е наследил от този човек? Дали не му е завещал любовникът на Джована Неаполитанска грях и позор? Не бяха ли собствените му постъпки мечти на всички тези мъртви хора, които те не бяха посмели да осъществят? От избледнялото платно му се усмихваше лейди Елизъбет Девъру с шапчица с воал от прозрачен газ, с извезан с перли корсаж и с ръкави на ленти, между които прозираше розовата подплата. В дясната си ръка държеше цвете, а с лявата бе притиснала емайловата си огърлица от бели и червени рози. На малка масичка до нея бяха поставени мандолина и ябълка. Зелени розетки украсяваха малките й островърхи обувки. Той познаваше живота й и странните истории, които се разказваха за нейните любовници. Не носеше ли в себе си нещо от нейния темперамент? Тези леко дръпнати очи с натежали клепачи сякаш гледаха с любопитство към него. Ами какво бе получил от Джордж Уилоуби с неговите напудрени коси и изкуствени бенки в невероятни форми? Колко зъл изглеждаше той! Мургавото му лице бе навъсено, а чувствените му устни бяха надменно присвити. Изящните дантелени къдрави маншети полузакриваха мършавите му жълтеникави ръце, отрупани с пръстени. Този франт от осемнайсети век е бил приятел в младите години на лорд Ферърз. А от втория лорд Бекнъм, другар от буйните дни на Принц Регента и един от свидетелите на тайния му брак с мисиз Фитцхърбърт? Колко горд и красив изглеждаше той с кестенявите си къдри и високомерната си поза! Какви ли страсти му бе завещал той? Минавал е за човек с позорна слава. Бил е вдъхновител на оргиите в Карлтън Хаус. На гърдите му блестеше Орденът на Жартиерата. До него бе окачен портретът на съпругата му, бледа жена, облечена в черно. Нейната кръв също течеше в жилите му. Колко интересно бе всичко това! И майка му с лице, подобно на лицето на красивата авантюристка лейди Хамилтън, с нейните влажни, сякаш обагрени с вино устни… Знаеше какво бе взел от нея. Бе взел красотата й и увлечението й по красотата на другите. Тя му се усмихваше от портрета, на който бе нарисувана в ефирна дреха на вакханка. В косите й бяха вплетени лозови листа, а от чашата, която държеше в ръка, се изливаше пурпурна течност. Образът й на платното бе загубил свежестта си, но красивите й очи бяха запазили яркостта си. Те сякаш го следяха непрекъснато.

И все пак човек носи в себе си качества не само от рода си, той има предци и в литературата, някои от които са му по-близки по тип и темперамент и имат върху него по-осезателно влияние. В отделни моменти на Дориан му се струваше, че цялата история е само летопис на собствения му живот — не живота, който обстоятелствата го принуждаваха да води, а живота, породен от въображението му, подвластен на неговото съзнание и на неговите страсти. Струваше му се, че познава всички ония ужасни образи, преминали през световната сцена и направили греха прекрасен, а злото — толкова привлекателно. Струваше му се, че по някакъв тайнствен начин той следва техните житейски пътища.

Героят на увлекателния роман, който бе оказал такова силно влияние върху живота му, също бе имал това странно чувство. В седма глава той разказваше как, увенчан с лавър, за да не го порази мълния, седял като Тиберий в една градина в Капри, четейки наситените с еротизъм произведения на Елефантис[9], докато джуджета и пауни се разхождали важно около него, а свирачът на флейта се подигравал на момчето с кадилницата; пирувал като Калигула с облечените в зелени туники коняри в техните конюшни и се хранел от ясла от слонова кост заедно с коня си, който имал на челото си лента, украсена със скъпоценни камъни; разхождал се като Домициан по коридор, облицован с полирани мраморни плочи, дебнейки с ужасени очи отражението на кинжала, който ще сложи край на дните му, измъчван от онази досада, от онази ужасна tardium vitae[10], спохождаща хората, на които животът не отказва нищо; като Нерон гледал през бистрия смарагд кървавата сеч на арената, а после в пурпурната си носилка, украсена с бисери, теглена от мулета със сребърни подкови, се прибирал по алеята с нарове към Златния Дворец, съпроводен от проклятията на народа; като Хелиогабал[11], с изписано с ярки багрила лице, седял сред жените с хурка в ръце и призовавал Луната от Картаген, за да я съедини в мистичен брак със Слънцето.

Отново и отново препрочиташе Дориан тази фантастична глава и следващите две глави, в които, като върху странни гоблени или изкусно изработени емайлови портрети, бяха пресъздадени ужасните и красиви образи на онези, които Порокът, Жестокостта и Скуката бяха превърнали в чудовища или безумци: миланският херцог Филипо, убил жена си и намазал устните й с алена отрова, за да всмукне любовникът й смъртта от оная, която обичал; венецианецът Пиетро Барби, известен като Павел Втори, който в своята суета се стремял към титлата „Прекрасни“ и чиято тиара, струваща двеста хиляди флорина, била придобита с цената на ужасно престъпление; Джан Мария Висконти, който преследвал хора с кучета и чийто труп бил покрит с рози от една блудница, която го обичала; Чезаре Борджия на своя бял кон, съпровождан от братоубийството, с плащ, изпръскан с кръвта на Перото; младият кардинал Пиетро Риарио, питомец и любимец на папа Сикст IV, чиято красота можела да се сравни единствено с неговото безпътство и който приемал Леонора Арагонска в шатра от бяла и пурпурна коприна, украсена с кентаври и нимфи, и наредил да облекат в златни одежди момчето, което на пиршеството играело ролята на Ганимед или на Хилас; Езелин, чиято меланхолия изчезвала единствено при гледката на смъртта и който обичал червената кръв така, както други обичат червеното вино — син на сатаната, както се мълвяло, който измамил баща си, когато играл с него на зарове, за да откупи собствената си душа; Джанбатиста Чибо, който на шега приел прозвището Невинния и в чието гаснещо тяло един доктор евреин влял кръвта на трима младежи; Сигизмондо Малатеста, господар на Римини, любовникът на Изота, чието изображение било изгорено в Рим, като изображение на враг на бога и на човека, който със салфетка удушил Поликсена, поднесъл отрова в смарагдова чаша на Джиневра д’Есте и в чест на някаква срамна страст построил езически храм, в който се извършвали християнски богослужения; Шарл VI, който така страстно обичал жената на брат си, че един прокажен му предсказал обезумяване от любов, и когато умът му наистина започвал да се помътва, се успокоявал единствено като гледал сарацински карти с изображения на Любовта, Смъртта и Лудостта; Грифонето Балиони, който убил Асторе и неговата годеница и Симонето и неговия паж, бил така красив със своето късо кожено палто, украсена със скъпоценни камъни шапка и с къдрите си, подобни на акантови листа, че когато умирал на жълтия площад в Перуджия, онези, които го мразели, не могли да сдържат сълзите си, а Аталанта се отказала от проклятието си и го благословила.

Всички тези хора притежаваха някакво опасно обаяние. Нощем му се присънваха, а денем смущаваха въображението му. В епохата на Възраждането са съществували необичайни начини за отравяне — чрез шлем, чрез запалена факла, чрез везана ръкавица, чрез украсено със скъпоценни камъни ветрило, чрез позлатен амулет, чрез кехлибарена огърлица. А Дориан Грей беше отровен от една книга. Имаше моменти, когато той гледаше на злото като на средство за осъществяване на своите идеи за прекрасното.

Бележки

[1] Отрицание на законите на морала въз основа на схващането, че за спасението на човека е необходима само вяра (теол.). — Б. пр.

[2] Благовонно масло, което се получава от дърво със същото име, подобно на магнолията. — Б. пр.

[3] Така Марко Поло нарича в своите съчинения Япония. — Б. пр.

[4] Средновековна мярка за сребро и злато. — Б. пр.

[5] Голямо платно, с което в античността са покривали амфитеатрите, за да предпазват зрителите от дъжд и слънце. — Б. пр.

[6] Мадам, аз съм много щастлив (фр.). — Б. пр.

[7] Свещеническа дълга и широка одежда без ръкави, символизираща наметалото, с което войниците облекли Христос в двора на Пилат. — Б. пр.

[8] Тесен и дълъг плат като лента, с нашити по него кръстове, който дяконите носят прехвърлен през лявото ся рамо при богослужение. — Б. пр.

[9] Гръцка писателка от I в. пр.н.е. — Б. пр.

[10] Умора или пресита от живота, която често става причина за самоубийство (лат.). — Б. пр.

[11] Римски император от сирийски произход, царувал от 218 до 222 г. от н.е., прочул се с лудориите, жестокостите и разврата ей. — Б. пр.