Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Picture of Dorian Gray, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 252 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2008)

Издание:

Оскар Уайлд. Портретът на Дориан Грей

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1980

 

Литературна група — художествена. Код 04 5704-8-79

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Иван Кьосев

Художник редактор Ясен Васев

Техн. редактор Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Петя Калевска

 

Дадена за набор на 30. VIII. 1979. Подписана за печат февруари 1980. Излязла от печат март 1980. Формат 84×108/32. Печатни коли 40 1/2. Изд. коли 34,02. Усл. изд. к. 38,48.

Цена 4,89 лв.

ДИ „Народна култура“, София

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София


ГЛАВА III

В дванайсет и половина на другия ден лорд Хенри Уотън излезе от дома си на Кързън стрийт и бавно се отправи към Олбъни[1], за да посети чичо си, лорд Фърмор, един добродушен, макар и малко грубоват и остроезичен стар ерген. Хората извън обществото го смятаха за егоист, тъй като не получаваха никаква облага от него, но в светските кръгове той си бе спечелил име на щедър човек, тъй като угощаваше ония, които му се струваха интересни и забавни. Бащата на лорд Фърмор още по времето на младостта на Изабела и далеч преди да се появи на сцената Прим[2], бил посланик в Мадрид, но вследствие на някакъв моментен каприз захвърлил дипломатическата си кариера, обиден от обстоятелството, че не му предложили да стане посланик в Париж — пост, за който той се считал призван поради произхода си, склонността си към безделие, великолепния английски език на дипломатическите си депеши и безмерната си страст към наслажденията. Синът, който бил секретар на баща си, също си подал оставката, малко необмислено, както се преценила постъпката му тогава, и няколко месеца след като наследил титлата, се заел да изучава сериозно голямото изкуство на аристокрацията да не се върши нищо. Притежаваше две големи къщи в Лондон, но предпочиташе да живее под наем в мебелирани квартири, считайки, че за тях са нужни по-малко грижи, и се хранеше предимно в клуба си. Отделяше известно време за управлението на своите каменовъглени мини в централните графства, като оправдаваше този свой малко срамен интерес към печалбата от промишлеността с разсъждението, че притежаването на въглища дава възможност на джентълмена да гори дърва в камината си. Политическите му възгледи го определяха на страната на консерваторите с изключение на периодите, когато те идваха на власт — тогава открито ги ругаеше и ги наричаше банда радикали. Беше идеал за своя лакей, който го тиранизираше, и истинско страшилище за повечето от роднините си, върху които той на свой ред упражняваше тирания. Само Англия можеше да го роди, макар той да твърдеше, че страната пропада. Принципите му бяха остарели, но предразсъдъците му все още заслужаваха внимание.

Когато влезе в стаята, лорд Хенри завари чичо си, облечен в груба ловджийска дреха, да пуши манилска пура и да чете „Таймз“, изразявайки гласно недоволството си.

— Е, Хари — посрещна го старият джентълмен, — какво те води насам толкова рано? Аз си мислех, че един денди не става преди два и не излиза от къщи преди пет.

— Доведе ме само роднинското чувство, чичо Джордж, уверявам те. Нужно ми е нещо.

— Сигурно пари? — каза лорд Уърмор и смръщи лице. — Е, сядай и говори. Младите хора днес си въобразяват, че парите са всичко.

— Да — промърмори лорд Хенри, като поправи цветето в бутониерата си, — а когато поостареят, вече са напълно уверени, че е така. На мен обаче не са ми нужни пари. Те са нужни само на ония, които обичат да плащат сметките си, чичо Джордж, а аз никога не плащам моите. Кредитът е единственият капитал на младшите синове, но с този капитал може да се живее прекрасно. Освен това имам работа с доставчиците на Дартмуър и те следователно никога не ме безпокоят. Нуждая се от една справка. И то не полезна, разбира се, а безполезна.

— Прекрасно! Мога да ти кажа всичко, което се съдържа в която и да е Синя книга[3] на Англия, макар че днес в тях се пишат много глупости. Когато аз бях дипломат, всичко вървеше далеч по-добре. Чувам обаче, че сега дипломатите се назначават едва след като издържат изпит. Е, какво може да се очаква при това положение? Изпитите, сър, са пълна глупост — от начало до край. Ако човек е джентълмен, той знае толкова, колкото му е нужно, а ако не е джентълмен, знанията само ще му бъдат от вреда.

— Мистър Дориан Грей не е вписан в Сините книги, чичо Джордж — бавно каза лорд Хенри.

— Мистър Дориан Грей ли? Че кой е той? — попита лорд Фърмор, като мръщеше гъстите си побелели вежди.

— Тъкмо това дойдох да науча от теб, чичо Джордж. Всъщност аз знам кой е. Внук на последния лорд Келсоу. Майка му по фамилия е Девъру — лейди Маргарет Девъру. Бих искал да ми разкажеш нещо за майка му. Как е изглеждала? За кого се е омъжила? На времето си познавал почти всички в Лондон, така че възможно е да си познавал и нея. Много се интересувам от мистър Грей. Вчера се запознах с него.

— Внук на Келсоу? — повтори старият джентълмен. — Внук на Келсоу… Да, разбира се… много добре познавах майка му. Струва ми се дори, че бях и на кръщенето й. Маргарет Девъру беше изключително красиво момиче и накара всички мъже да побеснеят, когато избяга с някакъв млад човек без никакво положение и без пукнат грош в джоба. Мисля, че беше низш офицер от един пехотен полк или нещо подобно. Разбира се, помня всичко, сякаш се е случило вчера. Нещастникът беше убит на дуел в Спа[4] няколко месеца след сватбата им. Това беше злодейска история. Говореше се, че Келсоу наел някакъв долнопробен тип, някакъв негодник белгиец, който публично да оскърби и предизвика зет му, подкупил го, нали разбираш, подкупил го и той го нанизал на шпагата си като гълъб на шиш. Историята бе потулена, но, ей богу, Келсоу доста време след това яде съвсем сам бифтека си в клуба. Разказваха ми, че той прибрал дъщеря си обратно, но тя никога вече не му проговорила нито дума. Да, това наистина беше една мръсна история. Дъщерята умря също, след година. Значи, е оставила син? Забравил съм за това. Какво представлява момчето? Ако прилича на майка си, би трябвало да е много красив младеж.

— Много е красив — потвърди лорд Хенри.

— Надявам се, че ще попадне в добри ръце — продължи лорд Фърмор. — Ако Келсоу не го е пренебрегнал в завещанието си, той би трябвало да има много пари. Майка му също беше богата. Наследи цялото имение „Селби“ от дядо си. Дядо й мразеше Келсоу, считаше го за най-долен скъперник. И той наистина беше такъв. Веднъж пристигна в Мадрид по време на моето пребиваване там. Ей богу, за срам ме направи. Кралицата после все ме питаше за онзи английски благородник, който постоянно спорел с файтонджиите за таксата. Много приказки се изприказваха за него там. Цял месец не посмях да се появя в двореца. Надявам се, че към внука си се е отнесъл по-добре, отколкото към файтонджиите.

— Не знам — отвърна лорд Хенри. — Мисля, че младежът ще бъде достатъчно богат. Още е непълнолетен. „Селби“ вече му принадлежи. Сам ми го каза. Значи… майка му е била много красива?

— Маргарет Девъру беше едно от най-очарователните създания, които някога съм виждал, Хари. Какво я подтикна към тази постъпка, така и не разбрах. Тя можеше да се омъжи за когото си поиска. Карлингтън бе луд по нея. Тя обаче беше романтичка, както и всички жени от техния род. Мъжете не струваха нищо, но жените, ей богу, бяха прелестни. Карлингтън я е молил на колене. Сам ми е разказвал. И докато всички лондонски момичета по онова време бяха влюбени в него, тя само му се присмивала. Между другото, Хари, като заговорихме за неразумни бракове, вярна ли е оная глупост, която ми каза баща ти, че Дартмуър искал да се жени за американка? Нима англичанките не са достатъчно хубави за него?

— Сега е много модно да се жениш за американка, чичо Джордж.

— Аз пък съм за англичанките, Хари, кой каквото ще да казва! — заяви лорд Фърмор и удари с юмрук по масата.

— Днес залагат само за американките.

— Чувал съм, че не са издръжливи — измърмори чичо му.

— Дългото препускане ги уморява, но в надбягването с препятствия са ненадминати. Те просто прелитат над бариерите. Не мисля, че Дартмуър много ще сполучи.

— А кои са роднините й? — попита лорд Фърмор. — Изобщо тя има ли роднини?

Лорд Хенри поклати глава.

— Американките така ловко умеят да крият роднините си, както англичанките миналото си — каза той и стана да си върви.

— Навярно търгуват с консервирано свинско месо.

— Дано да е така, чичо Джордж, това би било добре за Дартмуър. Чувал съм, че в Америка след политиката това е най-доходната професия.

— А хубава ли е?

— Държи се, сякаш е красавица — както повечето американки. Това е тайната на тяхното обаяние.

— А защо всички тия американки не си седят в своята страна? Те непрекъснато твърдят, че там е рай за жените.

— И това е вярно. Тъкмо поради тази причина те, подобно на Ева, така много се стремят да се измъкнат оттам — каза лорд Хенри. — Впрочем, трябва да вървя, чичо Джордж. Ще закъснея за обяд, ако стоя още. Благодаря ти за информацията, която ми даде. Обичам да знам всичко за новите си приятели и нищо за старите.

— Къде ще обядваш, Хари?

— У леля Агата. Самопоканих се там заедно с мистър Грей. Той е най-новото й протеже.

— Хм! Слушай, Хари, кажи на леля си Агата да престане да ми досажда с благотворителните си призиви. До гуша ми дойдоха! И защо тази мила жена си е въобразила, че нямам друга работа, освен да подписвам чекове за нейните глупави прищевки!

— Добре, чичо Джордж, ще й кажа, но не виждам каква полза ще има. Всички филантропи изгубват всякакво чувство за милосърдие. И това е най-характерната им черта.

Старият джентълмен изръмжа одобрително и позвъни на лакея.

Лорд Хенри излезе през ниската аркада на Бърлингтън стрийт и се отправи към Бъркли скуеър.

Ето каква била историята на потеклото на Дориан Грей. Макар да му бе разказана в най-общи черти, тя го порази със своята необикновеност и със сходството си със съвременния любовен роман. Красива жена, която поставя на карта всичко в името на безумната си страст. Няколко седмици безмерно щастие, прекъснато от отвратително, коварно престъпление. Месеци на безмълвни страдания и после появата на родено в мъки дете. Смъртта отнася майката, а осиротялото момче остава да търпи тиранията на един стар, ненавистен човек. Да, наистина интересна и сложна съдба, която прави младежа още по-привлекателен. Зад всичко прекрасно, което някога е съществувало на този свят, винаги се е крило нещо трагично. И най-скромното цвете разцъфва в мъки… А колко очарователен беше той снощи на вечерята в клуба, когато седеше срещу лорд Хенри, вперил учуден поглед в него, с израз на смутена радост върху полуотворените устни, а червените абажури на свещите обагряха в наситено розово свежата красота на лицето му. Да му се говори, да му се разказва нещо, беше почти същото, както да се свири на прекрасна, скъпа цигулка. Той откликваше на всяко докосване, на всеки трепет на лъка…

А и тези опити за психологическо въздействие бяха безкрайно увлекателни. Никакво друго занимание не можеше да се сравни с тях. Да прехвърлиш душата си в душата на друго очарователно същество, да я оставиш да постои там известно време, да слушаш ехото на собствените си мисли, усилени от музиката на страстта и младостта, да предаваш другиму собствения си темперамент, сякаш е флуид или своеобразен аромат — в това се криеше истинско наслаждение, може би най-пълното от всички наслаждения, които може да изпита човек в нашия ограничен и вулгарен век с неговите пошли стремежи и груби чувствени удоволствия… Извън всичко друго този млад човек, с когото се запозна благодарение на една странна случайност в ателието на Базил, беше възхитителна личност или поне даваше възможност да бъде оформен като възхитителна личност. От него се излъчваше изящество, белоснежната чистота на младостта и истинска красота, оная красота, въплътена и запазена до наше време в древногръцките мраморни скулптури. От него можеше да се извае всичко. Можеше да се направи титан или играчка. И колко жалко е, че на тази красота е съдено да увехне!… Ами Базил? Колко интересен бе той от психологическа гледна точка! Новият му стил в изкуството, новият способ за художествено проникване в действителността, породен по най-странен начин само от присъствието на човек, който дори не съзнава това. Безмълвната фея, която живее в тъмните гори и незримо броди из откритите поляни, изведнъж, като Дриада, се появява без страх пред художника, тъй като в неговата душа, която отдавна я търси, се е пробудило прозрението, пред което единствено се разкриват приказните тайни; простите форми, образите на предметите изведнъж придобиват висше съвършенство и символичен смисъл, сякаш се превръщат в отражение на други, още по-съвършени форми, в реализации на смътни мечти. Колко странно беше всичко това! Той си припомни, че подобни неща са се случвали и в миналото. Платон, който е гледал на мисленето като на изкуство, пръв е анализирал това явление. А нима Буонароти не го извая в своите сонети от цветен мрамор? Странно е само, че това се случва в нашия век… Да, той ще се опита да стане за Дориан Грей това, което младият човек бе станал, без да подозира, за художника, създал прекрасния му портрет. Той ще се постарае да покори Дориан — вече бе успял донякъде. Ще направи необикновената му душа своя. Имаше нещо обайващо в този син на Любовта и Смъртта.

Внезапно лорд Хенри спря и огледа околните сгради. Разбра, че доста отдавна е отминал къщата на леля си и като се усмихна, тръгна обратно. Когато влезе в мрачноватото преддверие, икономът му каза, че всички са седнали вече да обядват. Лорд Хенри подаде шапката и бастуна си на един от лакеите и се отправи към столовата.

— Закъсняваш както винаги, Хари! — възкликна леля му и му се закани с глава.

Той измисли набързо някакво обяснение, седна на свободния стол до нея и се огледа да види как са гостите. С пламнали от удоволствие страни Дориан му кимна срамежливо от другия край на масата. Срещу него седеше херцогиня Харли, дама, обичана от всички, които я познаваха, с изключително добродушен нрав и с внушителни пропорции, които при жените, непритежаващи титлата херцогиня, съвременните историци биха определили като пълнота. Вдясно от нея седеше сър Томас Бърдън, депутат в парламента от радикалната партия, който в обществения живот споделяше възгледите на своя лидер, а в частния се прекланяше пред добрите готвачи, следвайки мъдрото и добре известно правило: споделяй възгледите на либералите, но се храни с консерваторите. Отляво на херцогинята седеше мистър Ърскин от Тредли, стар джентълмен, доста образован и симпатичен, придобил обаче лошия навик постоянно да мълчи, понеже, както обяснил веднъж па лейди Агата, още до тридесетгодишната си възраст бил казал всичко, което имал да каже. Най-близка съседка по маса на лорд Хенри бе мисиз Вандълър, една от най-старите приятелки на леля му, истински благочестива жена, но така старомодно облечена, че приличаше на молитвеник с лоша подвързия. За негово щастие от другата страна на мисиз Вандълър седеше лорд Фаудъл, умен, но с посредствени качества господин на средна възраст, толкова безцветен и безинтересен, че приличаше на правителствен доклад пред камарата на общините. Мисиз Вандълър разговаряше с него с такава напрегната сериозност, която според лорд Хенри беше непростима грешка на всички добродетелни хора и от която никой от тях не можеше да се освободи.

— Говорим за горкичкия Дартмуър, лорд Хенри — високо каза херцогинята, като му кимна приятелски през масата. — Мислите ли, че той наистина ще се ожени за онази очарователна млада дама?

— Мисля, че тя вече е решила да му направи предложение, херцогиньо.

— Колко ужасно! — възкликна лейди Агата. — Някой трябва да попречи на тази глупост.

— Чувал съм от достоверен източник, че баща й имал магазин за американски галантерийни стоки — каза презрително сър Томас Бърдън.

— А чичо ми смята, че той търгува с консервирано свинско месо, сър Томас.

— Галантерийни стоки! Какво означава това — американски галантерийни стоки? — попита херцогинята, като вдигна пълните си ръце, за да подчертае почудата си.

— Американски романи — обясни лорд Хенри, вземайки си къс от яребицата.

Херцогинята остана силно озадачена.

— Не му обръщайте внимание, мила — пошепна й лейди Агата, — той никога не говори сериозно.

— Когато била открита Америка… — каза радикалът и започна да сипе най-скучни факти. Като всички хора, които се опитват да изчерпят една тема, той само успя да изчерпи търпението на слушателите си Херцогинята въздъхна и реши да се възползува от привилегията си да прекъсва другите.

— Бих се радвала от сърце, ако Америка въобще не беше открита — възкликна тя. — Американките отнемат възможностите на нашите момичета. Това е несправедливо!

— Може би Америка въобще не е била открита — обади се мистър Ърскин. — Аз самият по-скоро бих казал, че тя е била просто намерена.

— О, но аз съм виждала представителки на нейното население — намеси се колебливо херцогинята — и трябва да призная, че повечето от тях наистина са привлекателни. Освен това те се обличат много добре. Изписват всичките си тоалети от Париж. За съжаление, аз не мога да си го позволя.

— Говори се, че когато добрите американци умрат, отиват в Париж — каза, кискайки се, сър Томас, който притежаваше богат запас от изтъркани анекдоти.

— Наистина ли? Ами къде отиват лошите американци, след като умрат? — попита херцогинята.

— Отиват в Америка — тихо измърмори лорд Хенри.

Сър Томас се намръщи.

— Страхувам се, че вашият племенник е настроен зле към тази велика страна — обърна се той към лейди Агата. — Аз съм я прекосил надлъж и нашир в специални директорски вагони — директорите там са извънредно любезни. Уверявам ви, че пътуването из Америка има голямо образователно значение.

— Нима непременно трябва да видим Чикаго, за да станем образовани? — жално попита мистър Ърскин. — Честна дума, не се чувствам годен за подобно пътешествие.

Сър Томас махна с ръка.

— За мистър Ърскин от Тредли целият свят е събран на неговите библиотечни лавици. Ние, практичните хора, искаме сами да видим нещата, а не само да четем за тях. Американците са много интересен народ. Те са хора на разума. Смятам, че това е най-характерната им черта. Да, мистър Ърскин, те са един здравомислещ народ. Уверявам ви, при американците глупости няма.

— Колко ужасно е това! — извика лорд Хенри. — Бих могъл все пак да се примиря с грубата сила, но грубият разум е нещо непоносимо. Непочтено е да се облягаш на разума. Това е предателски удар върху интелекта.

— Не ви разбирам — каза сър Томас и лицето му почервеня.

— Аз пък ви разбрах, лорд Хенри — промърмори усмихнат мистър Ърскин.

— Парадоксите са нещо приятно наистина, но… — намеси се баронетът.

— Нима това беше парадокс? — попита мистър Ърскин. — Аз не мисля така. Всъщност може да е било парадокс. В такъв случай излиза, че истината ни се открива най-добре чрез парадоксите. За да разберем Действителността, трябва да видим как тя балансира на въже. И едва след като сме видели през какви акробатически изпитания преминава, можем да съдим за нея.

— Боже мой! — въздъхна лейди Агата. — Как спорите вие, мъжете! Никога не мога да разбера за какво говорите. А на теб, Хари, много ти се сърдя. Защо се опитваш да разубеждаваш нашия мил мистър Дориан Грей да се откаже от Ийст Енд? Уверявам те, че той може да бъде изключително полезен. Всички много ще харесат неговото изпълнение.

— Предпочитам да свири само за мен — каза с усмивка лорд Хенри и като погледна към другия край на масата, срещна радостния, възхитен поглед на Дориан.

— Но хората от Уайтчепъл са толкова нещастни! — продължаваше да настоява лейди Агата.

— Мога да съчувствам, да споделям всичко освен нещастието — отвърна лорд Хенри, свивайки рамене. — Него не мога да споделям. То е толкова грозно, толкова ужасно, толкова тягостно. Има нещо крайно нездраво в споделянето на чуждите страдания. Трябва да се споделят красотата, светлите краски, радостите на живота. И колкото по-малко се говори за неговите язви, толкова по-добре.

— И все пак Ийст Енд е много сериозен проблем — забеляза сър Томас и поклати мрачно глава.

— Така е — отвърна младият лорд. — Това е проблемът за робството и ние се опитваме да го разрешим, като устройваме забавления за робите.

Старият политик го погледна изпитателно.

— А какво предлагате да се промени тогава? — попита той.

Лорд Хенри се засмя.

— Не желая да променям в Англия нищо освен времето — отвърна той. — Задоволявам се напълно с философско съзерцание. Но тъй като деветнайсетият век банкрутира поради преразход на състрадание, бих предложил да се обърнем към науката, която да ни насочи по пътя на истината. Ползата от емоциите е, че ни отклоняват от правия път, а ползата от науката — че е лишена от емоции.

— Но все пак ние носим такава голяма отговорност! — плахо се намеси мисиз Вандълър.

— Много голяма отговорност! — подкрепи я лейди Агата.

Лорд Хенри погледна към мистър Ърскин.

— Човечеството се отнася към себе си прекалено сериозно. Това е неговият първоначален грях. Ако пещерният човек е знаел как да се смее, историята би била друга.

— Колко ме успокоихте — обади се херцогинята. — Винаги се чувствах виновна, когато идвах да посетя вашата леля, тъй като никак не се интересувах от Ийст Енд. Занапред ще мога да я гледам в очите, без да се изчервявам.

— Изчервяването разкрасява лицето, херцогиньо — каза лорд Хенри.

— Само в младите години — отвърна тя. — Лош признак е, когато се изчервяват стари жени като мен. Ах, лорд Хенри, бих искала да ме научите как отново да стана млада!

Лорд Хенри се замисли за миг.

— Можете ли да си спомните някое голямо прегрешение, което сте извършили на младини, херцогиньо? — попита той, като я погледна през масата.

— Боя се, че мога да си спомня твърде много — отвърна тя.

— Тогава извършете ги отново — каза сериозно той. — За да си възвърне младостта, човек трябва просто да повтори безумствата си.

— Прекрасна теория! — възкликна херцогинята. — Непременно трябва да я приложа на практика.

— Опасна теория! — процеди през стиснатите си устни сър Томас. Лейди Агата само поклати глава, но не можа да скрие усмивката си. Мистър Ърскин слушаше внимателно.

— Да — продължи лорд Хенри, — това е една от най-големите тайни на живота. В наше време по-голямата част от хората бавно гинат от едно всеобщо заболяване — благоразумието, и откриват, когато е твърде късно, че единственото нещо, за което никога не бива да се съжалява, са собствените им грешки.

Всички на масата се засмяха.

Лорд Хенри започна да разиграва тази мисъл, давайки пълна свобода на въображението си. Подмяташе я във въздуха, преобръщаше я, оставяше я да му се изплъзне и след това отново я подемаше; правеше я да искри с фантастични отблясъци, окриляше я с парадокси. Колкото повече развиваше мисълта си, от възхвала на безумието тя се извисяваше до философия, а Философията се насищаше с младост и увлечена от вихрената музика на Наслаждението, като вакханка с обагрена от вино дреха и с венец от бръшлян се носеше з неистов танц по върховете на живота, надсмивайки се над трезвостта на кроткия Силен[5]. Фактите се разбягваха пред нея като изплашени горски духове. Белите й крака тъпчеха огромната преса за вино, на която седеше мъдрият Омар[6], и кипящият гроздов сок се издигаше на вълни от пурпурни мехурчета около босите й крака и се стичаше след това като червена пяна по полегатите тъмни стени на чебъра.

Това беше небивала импровизация. Той усещаше, че Дориан Грей бе вперил очите си в него и съзнанието, че сред слушателите му има човек, чиято душа той искаше да заплени, изостряше ума му и обогатяваше е нови багри въображението му.

Говореше блестящо, приказно, увлекателно. Омайваше слушателите си въпреки волята им и те следваха със смях полета на мисълта му, както децата следват вълшебния свирач на флейта. Дориан Грей не откъсваше поглед от лицето му, седеше като омагьосан, на устните му играеше усмивка, а в потъмнелите му очи се четеше нарастващо удивление.

Най-сетне Действителността, облечена в одеждите на века, влезе в стаята в образа на лакей, за да съобщи на херцогинята, че каретата й я чака долу. С престорено отчаяние херцогинята започна да чупи ръце.

— Колко досадно! Налага се да си вървя. Трябва да мина да взема мъжа си от клуба и да го заведа на някакво глупаво събрание в Уилис румз[7], което той ще председателства. Ако закъснея, сигурно ще се ядоса, а не искам да се карам с него, когато съм с тази шапка. Тя е твърде изящна и всяка по-груба дума може да я развали. Не, трябва да си вървя, скъпа Агата. Довиждане, лорд Хенри, вие сте възхитителен наистина, но в същото време действате и много покваряващо. Просто не знам какво да мисля за възгледите ви. Трябва някой път да дойдете да вечеряте у нас. Във вторник например. Свободен ли сте във вторник?

— За вас, херцогиньо, съм готов да пренебрегна всеки — каза лорд Хенри, като й се поклони.

— О, това е много мило, но и много лошо от ваша страна! — възкликна херцогинята. — Не забравяйте да дойдете! — И тя напусна стаята, последвана от лейди Агата и останалите дами.

Когато лорд Хенри отново зае мястото си, мистър Ърскин заобиколи масата, седна на стола до него и сложи ръка на рамото му.

— Това, което говорите, е по-интересно от всякакви книги — каза той. — Защо не напишете нещо?

— Твърде много обичам да чета книги, за да имам желание да ги пиша, мистър Ърскин. Бих искал да напиша роман, разбира се, роман, който би бил така прекрасен като персийски килим и също така изумителен. В Англия обаче няма читателска публика освен за вестници, учебници и енциклопедии. От всички народи на света англичаните са най-малко надарени да усещат красотата на литературата.

— Боя се, че имате право — обади се мистър Ърскин. — Някога аз също имах литературни амбиции, но отдавна ги изоставих. А сега, млади приятелю — ако позволите да ви наричам така, — искам да ви попитам: наистина ли вярвате в това, което говорехте?

— Съвсем забравих какво съм говорил — усмихна се лорд Хенри. — Да не би да е било нещо лошо?

— Повече от лошо. Според мен вие сте много опасен човек и ако с нашата мила херцогиня се случи нещо, всички ще ви считаме за главен подбудител. Аз обаче бих искал да поговоря с вас за живота. Поколението, към което принадлежа, беше скучно. Някой ден, когато Лондон ви омръзне, заповядайте при мен в Тредли. На чаша чудесно бургундско вино, което имам щастието да притежавам, ще ми изложите философията си за наслаждението.

— С голямо удоволствие. За мен ще бъде истинска чест да гостувам в Тредли, да гостувам на любезния стопанин със забележителната му библиотека.

— Вие ще я допълните с присъствието си — отвърна старият джентълмен, покланяйки се учтиво. — А сега трябва да се сбогувам с вашата мила леля. Време е да вървя в „Атенеум“[8]. В тия часове ние обикновено дремем там.

— Всички ли, мистър Ърскин?

— Да, четиридесет души в четиридесет кресла. По този начин се подготвяме да станем Английска литературна академия.

Лорд Хенри се разсмя и стана.

— А пък аз ще отида в Парка[9] — каза той.

На вратата Дориан Грей го докосна по ръката.

— Нека дойда с вас — промълви той.

— Но нали бяхте обещали на Базил Холуърд да го посетите?

— Предпочитам да дойда с вас, да, непременно искам да дойда с вас. Разрешете ми. И ще ми обещаете, че през цялото време ще ми говорите, нали? Никой не говори така завладяващо като вас.

— О, за днес говорих достатъчно — каза с усмивка лорд Хенри. — Сега ми се иска само да наблюдавам живота. Да вървим да го наблюдаваме заедно, ако желаете.

Бележки

[1] Сграда в един от аристократичните квартали на Лондон, построена в 1770. От 1791 в нея е живял херцогът на Йорк и Олбъни. От 1803 сградата се дава под наем, разделена на жилища. — Б. пр.

[2] Хуан Прим (1814–1870) — испански политически деец, генерал, един от водачите на партията на прогресистите, борил се за конституционна монархия. — Б. пр.

[3] Под такова название се публикуват отчетите и другите официални документи на английския парламент. Освен това Синя книга се наричат и списъците с имената на видни обществени дейци и лица, заемащи държавни длъжности. — Б. пр.

[4] Спа — градче в Белгия, известно с минералните си бани. — Б. пр.

[5] В древногръцката митология един от горските богове, придружител на Дионис (Бакхус), изобразяван като плешив стар пияница, с мех вино в ръка. — Б. пр.

[6] Омар Хаям — прочут персийски поет (умрял в 1122). Неговият девиз е бил: „Улавяй мига и се наслаждавай, докато не е късно, докато все още си млад и красив“. — Б. пр.

[7] Сграда на Кингз стрийт № 26, където до 1890 се давали под наем зали за балове и различни събрания. — Б. пр.

[8] Клуб в Лондон, предимно за учени и писатели, основан в 1824. — Б. пр.

[9] Тоест Хайд парк. Б. пр.