Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Picture of Dorian Gray, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 254 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2008)

Издание:

Оскар Уайлд. Портретът на Дориан Грей

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1980

 

Литературна група — художествена. Код 04 5704-8-79

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Иван Кьосев

Художник редактор Ясен Васев

Техн. редактор Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Петя Калевска

 

Дадена за набор на 30. VIII. 1979. Подписана за печат февруари 1980. Излязла от печат март 1980. Формат 84×108/32. Печатни коли 40 1/2. Изд. коли 34,02. Усл. изд. к. 38,48.

Цена 4,89 лв.

ДИ „Народна култура“, София

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София


ГЛАВА XIV

На другата сутрин, в девет часа, слугата влезе в стаята с чаша шоколад върху един поднос и отвори капаците. Дориан спеше спокойно, легнал на дясната си страна, подложил ръка под бузата си. Приличаше на момче, изморено от игра или от уроци.

Слугата му трябваше да го докосне два пъти по рамото, за да го събуди. И когато отвори очи, по устните му пропълзя лека усмивка, сякаш се разделяше с някакъв приятен сън. Всъщност не беше сънувал нищо. Тази нощ не бяха го спохождали нито мъчителни, нито радостни съновидения. Но нали младостта се смее без причина! И това е една от най-големите й прелести!

Дориан се обърна, облегна се на лакът и започна да отпива от шоколада. Мека ноемврийска слънчева светлина струеше в стаята му. Небето беше ясно, въздухът беше прозрачен и топъл, сякаш беше майско утро.

Постепенно събитията от изминалата нощ безшумно пропълзяха с кървави стъпки в съзнанието му и придобиха ужасяваща яснота. Той потръпна при спомена за всичко, което беше преживял, и отново го завладя онова странно чувство на омраза към Базил Холуърд, което го бе накарало да го убие, както си бе седял на стола. Мъртвецът все още седеше там, сега вече огрян от слънцето. Колко отвратителна гледка трябва да е това! Такива противни неща са само за нощта, не за деня.

Той чувстваше, че ако продължава да мисли за станалото, ще се разболее или ще полудее. Има престъпления, споменът за които вълнува по-силно, отколкото самото им извършване, странни победи, които задоволяват по-скоро гордостта, отколкото страстите, и радват повече разума, отколкото чувствата. Но това престъпление не беше такова. То трябваше да бъде заличено от паметта, да бъде упоено с опиум, да бъде задушено, за да не го задуши самия него.

Когато удари девет и половина, той прокара ръка по челото си, стана бързо, облече се по-старателно от всеки друг път, като отдели особено внимание на избора на връзка и на иглата към нея и смени на няколко пъти пръстените си. Закусва дълго, като опитваше различните блюда и разговаряше със слугата си за новите ливреи, които смяташе да поръча за прислугата в Селби. Накрая прегледа и кореспонденцията си. Някои от писмата го накараха да се усмихне. Три от тях му досадиха. Едно прочете няколко пъти, накрая го скъса с леко отегчен израз на лицето. „Какво ужасно нещо е женската памет!“, бе казал веднъж лорд Хенри.

След като изпи чашката с черно кафе, той избърса бавно устните си с една салфетка, даде знак на слугата си да почака и като отиде до писалищната маса, седна и написа две писма. Едното сложи в джоба си, другото даде на прислужника.

— Занесете това на Харфърд стрийт 152, Франсис, и ако мистър Камбъл е извън града, вземете адреса му.

Щом остана сам, Дориан запали цигара и започна да си драска върху лист хартия — отначало скицираше цветя и архитектурни елементи, а после човешки лица. Изведнъж забеляза, че всяко лице, което рисуваше, имаше някаква удивителна прилика с Базил Холуърд. Той се намръщи, стана, отиде до библиотеката и взе наслуки една книга. Беше решил да не мисли за случилото се, докато не му се наложи.

Когато се изтегна на канапето, той погледна заглавната страница на книгата. Беше „Emaux et Camees“[1] на Готие, издание на Шарпантие на японска хартия и с гравюри от Жакмар.

Бе подвързана с жълтозелена кожа, украсена със златна ромбовидна решетка, като във всеки ромб имаше изображение на нар. Беше му я подарил Ейдриън Сингълтън. Докато разгръщаше страниците, погледът му падна върху поемата за ръката на Ласнер, „студената жълта ръка, от която още не беше измито престъплението“, покрита с пухкави червени косъмчета, и с „пръсти на фавн“. Той погледна своите бели изящни пръсти, неволно потръпна леко и продължи да разгръща страниците, докато стигна до онези прекрасни строфи за Венеция:

С трептяща като трепетлика

гръд бисерна, блестяща цяла

Венера от Адриатика

излиза розова и бяла.

 

А куполите на вълните —

грамада, следваща грамада —

повдигат се като гърдите

на влюбена девойка млада.

Пристанвам с лодка. В изненада

заставам сам и онемял

пред нежнорозова фасада,

пред стълбище от мрамор бял.

Колко прекрасни бяха те! Като ги четеш, ти се струва, че се носиш по зелените водни пътища на седефенорозовия град, седнал в черна гондола със сребърен нос и развени завески. Самите стихове му приличаха на правите дълги тюркоазеносини линии, които те следват по водата, когато плаваш към Лидо. Богатството на багрите в стиховете му напомни за ония птици с опаловоирисови шийки, които пърхат около високите медноцветни камбанарии или крачат с величествена грация под сумрачните, патинирани от времето аркади. Облегнат назад, полупритворил очи, той продължаваше да повтаря:

пред нежнорозова фасада,

пред стълбище от мрамор бял.

Цялата Венеция се съдържаше в тези два стиха. Спомни си есента, която бе прекарал там, и прекрасния любовен роман, подтикнал го към очарователни безумства. Навсякъде можеш да срещнеш романтика. Но Венеция и Оксфорд си оставаха най-благоприятна среда за нея. А за истинската романтика средата е всичко или почти всичко. Базил беше прекарал половината време с него и направо беше подлудял по Тинторето. Горкият Базил! Каква ужасна смърт!

Дориан въздъхна, отново взе томчето със стихове и се опита да намери забрава в него. Четеше за лястовици, които влитат и излитат от малки кафенета в Смирна, където хаджии седят и прехвърлят кехлибарените си броеници, а търговци с чалми пушат украсени с пискюли наргилета и важно разговарят помежду си.

 

Четеше за обелиска на Плас дьо ла Конкорд, който рони гранитни сълзи в своето самотно изгнание и копнее да се върне при слънцето, при покрития с лотоси Нил, където има сфинксове, розовочервени ибиси и бели лешояди със златни нокти, а крокодили с малки берилови очички пълзят по зеленикавата димяща тиня. Той се замисли над стиховете, които извличаха музика от покрития с целувки мрамор, описвайки оная необикновена статуя, която Готие сравнява с контраалтов глас, онова „monstre charmant“[2], легнало в порфировата зала в Лувър. След малко книгата падна от ръцете му. Обзе го безпокойствие, което премина в панически страх. Ами ако Алън Камбъл не е в Англия? Могат да изминат дни до завръщането му. А може и да откаже да дойде. Какво ще прави тогава? Всеки миг беше от жизнено значение.

Някога те бяха големи приятели, преди пет години, бяха почти неразделни. После приятелството им внезапно се прекъсна. Сега, когато се срещаха в обществото, само Дориан се усмихваше, но не и Алън Камбъл.

Алън Камбъл беше много умен и способен млад човек, но не разбираше от изобразително изкуство, а ако имаше известен усет към красотата на поезията, дължеше го изцяло на Дориан. Неговите интереси бяха насочени главно към науката. В Кембридж бе прекарал голяма част от времето си в лабораториите и бе завършил с високо отличие курса по естествени науки. И сега го влечеше химията, имаше собствена лаборатория, където се затваряше по цели дни за голямо огорчение на майка си, която мечтаеше да се кандидатира в парламента и не правеше разлика между химик и аптекар, смятайки, че химикът е човек, който прави лекарства. Беше и много добър музикант — свиреше на цигулка и на пиано по-добре от мнозинството любители. Всъщност музиката го бе свързала с Дориан, музиката и онова неизразимо въздействие, което Дориан оказваше, когато пожелае, а често и несъзнателно. Бяха се запознали една вечер у лейди Бъркшир, когато там беше поканен да свири Рубинщайн, а след това постоянно ги виждаха заедно в операта и навсякъде, където се изпълняваше хубава музика. Приятелството им продължи година и половина. Камбъл беше ту в Селби, ту на Гроувнър Скуеър. За него, както и за мнозина други, Дориан беше олицетворение на всичко прекрасно и очарователно в живота. Никой не узна дали се бяха скарали, или не. Но изведнъж хората забелязаха, че те почти не си говореха, когато се срещаха, и че Камбъл винаги си тръгваше по-рано от вечерите, на които присъстваше и Дориан Грей. Освен това Алън се бе силно променил. Понякога изпадаше в необяснимо мрачно настроение и сякаш бе престанал да обича музиката, самият той вече не свиреше и когато му задаваха въпроси по този повод, се оправдаваше, че е твърде погълнат от науката, за да му остава време да се упражнява. И това донякъде беше вярно. Той все повече се увличаше от биологията и името му се появи един-два пъти в разни научни списания във връзка с негови интересни опити.

Именно този човек чакаше Дориан. Той непрекъснато поглеждаше към часовника и с всяка изминала минута ставаше все по-неспокоен. Накрая се изправи и започна да се разхожда из стаята, напомняйки красив звяр, затворен в клетка. Движеше се безшумно с големи крачки, а ръцете му бяха странно студени.

Очакването стана непоносимо. Струваше му се, че времето пълзи с оловени крака, а някакви чудовищни вихри го тласкат към назъбения край на черна пропаст. Знаеше какво го чака там. Виждаше го ясно и треперейки, притискаше с овлажнелите си ръце своите парещи клепачи, сякаш искаше да натика очите си обратно в черепната кухина, за да лиши дори и мозъка си от зрение. Но това беше безполезно. Мозъкът си имаше собствена храна и я поглъщаше лакомо, а изкривеното от страх въображение се гърчеше и мяташе от болка като живо същество, танцуваше като противна марионетка и се хилеше изпод сменящите се маски. После времето изведнъж спря. Да, това сляпо, бавно дишащо същество престана да пълзи и ужасните мисли — тъй като Времето беше умряло — се втурнаха вихрено напред и измъкнаха от гроба му някакво ужасно бъдеще и го показаха на Дориан. Той се взря в него. Гледката беше толкова страшна, че го накара да се вкамени.

Най-сетне вратата се отвори и влезе слугата. Дориан го погледна с изцъклени очи.

— Мистър Камбъл, сър — извести той.

Въздишка на облекчение се изтръгна от пресъхналите устни на Дориан и бузите му възвърнаха цвета си.

— Помолете го да влезе незабавно, Франсис. — Дориан почувства, че отново идва на себе си. Пристъпът на малодушие бе преминал.

Слугата се поклони и се оттегли. След няколко минути влезе Алън Камбъл, мрачен и силно пребледнял. Бледността му се подчертаваше още повече от смолисточерните му коси и тъмните вежди.

— Алън, благодаря ти, че дойде.

— Бях решил никога вече да не пристъпвам прага на твоя дом, Грей. Но ти ми пишеш, че е въпрос на живот и смърт.

Тонът му бе хладен и враждебен. Говореше бавно и отмерено. В насочения му към Дориан твърд и изпитателен поглед се четеше презрение. Държеше ръцете си в джобовете на астраганеното си палто, сякаш не бе забелязал протегнатата за поздрав ръка на Дориан.

— Да, въпросът е на живот и смърт, Алън, и то не само за един човек. Седни!

Камбъл седна на един стол до масата. Дориан седна срещу него. Погледите им се срещнаха. В очите на Дориан се четеше безкрайно съжаление. Той знаеше, че това, което се кани да извърши, е ужасно. След кратко, напрегнато мълчание се наведе през масата и каза много тихо, като следеше въздействието на всяка своя дума върху лицето на човека, когото бе повикал:

— Алън, в една заключена стая на горния етаж на тази къща, стая, до която никой друг освен мен няма достъп, край една маса седи мъртвец. Мъртъв е вече от десет часа. Не се вълнувай и не ме гледай така. Кой е човекът, защо е умрял, как е умрял — това са неща, които не те засягат. Ти трябва да извършиш следното…

— Млъкни, Грей! Не желая да узнавам нищо повече. Не ме интересува вярно ли е, или не това, което ми каза. Аз решително отказвам да се вмесвам в твоя живот. Пази за себе си ужасните си тайни. Те повече не ме интересуват.

— Трябва да те интересуват, Алън. Особено тази, Безкрайно ми е жал за теб, Алън. Но какво да направя. Ти си единственият човек, който може да ме спаси. Принуден съм да те въвлека в тази история, друг изход няма. Алън, ти си човек на науката. Познаваш химията и други неща от този вид. Правиш разни опити. От теб искам да унищожиш онова, което се намира горе — да го унищожиш така, че да не остане никаква следа. Никой не е виждал този човек да влиза в къщата. Смята се, че сега вече е в Париж. Отсъствието му няма да се забележи с месеци. А когато открият, че го няма, тук не бива да е останало нищо от него. Ти трябва да го превърнеш, Алън, заедно с всичките му неща в шепа пепел, която аз бил могъл да разпръсна във въздуха.

— Ти си луд, Дориан.

— Аха, очаквах да ме наречеш Дориан.

— Ти си луд, повтарям ти, луд си, ако си въобразяваш, че ще си мръдна пръста, за да ти помогна. Луд си, че правиш пред мен такава чудовищна изповед. Не желая да имам нищо общо с тази история, каквато и да е тя. Нима мислиш, че заради теб ще заложа на карта името си? Какво ме засягат твоите дяволски деяния?

— Това беше самоубийство, Алън.

— Радвам се, че е така. Но кой го е тласнал към самоубийство? Не се съмнявам, че си ти.

— Значи, отказваш да ми направиш тази услуга?

— Разбира се, че отказвам. Не желая да имам нищо общо с това. Все ми е едно какво безчестие ще си навлечеш. Ти го заслужаваш. Не бих съжалявал, ако те видя опозорен, публично опозорен. Как се осмеляваш да молиш мен, тъкмо мен, да се забърквам в този ужас? Мислех, че познаваш по-добре хората. Не знам на какво те е научил твоят приятел лорд Хенри Уотън, но на психология не те е научил. Нищо не може да ме накара да ти се притека на помощ. Не си избрал подходящия човек. Обърни се към някой от приятелите си. Към мен не се обръщай.

— Алън, това беше убийство. Аз го убих. Не можеш да си представиш какво страдание ме накара да преживея той. Какъвто и да е животът ми, той има много по-голяма вина, че е протекъл така или че се е провалил, отколкото горкият Хари. Може да не го е направил съзнателно, но резултатът е такъв.

— Убийство! Господи, Дориан, дотам ли си стигнал? Няма да те издам. Не е моя работа. Но тебе сигурно ще те арестуват рано или късно. Всеки, който извършва престъпление, допуска някаква глупава грешка. Аз обаче не желая да се намесвам.

— Трябва да се намесиш. Почакай, почакай за момент, изслушай ме! Изслушай ме, Алън! От теб искам само да извършиш един научен опит. Ти ходиш по болници и морги и ужасните неща, които вършиш там, не те вълнуват. Ако в някаква противна зала за дисекции или в зловонна лаборатория видиш този човек да лежи върху метална маса с улеи за изцеждане на кръвта, би погледнал на него като на един чудесен обект за изследване. Не би ти мигнало окото. Не би ти минало през ума, че вършиш нещо нередно. Напротив, сигурно би си помислил, че помагаш на човешкия род или че увеличаваш човешкото познание, или че задоволяваш интелектуалните си интереси, или нещо друго от този род. Аз искам да извършиш нещо, което си вършил много пъти. Сигурен съм, че унищожаването на един труп не е по-ужасно от обичайните ти занимания. И не забравяй — този труп е единствената улика срещу мен. Открият ли го, загубен съм, а неизбежно ще го намерят, ако ти не ми помогнеш.

— Нямам никакво желание да ти помагам. Ти забравяш това. Цялата история ми е съвсем безразлична. Просто не ме засяга.

— Алън, моля те. Помисли за положението, в което се намирам. Преди да дойдеш, бях почти припаднал от ужас. Може и ти да изпиташ някой ден подобен ужас. Не! Не мисли за това! Погледни на случая от чисто научна гледна точка. Ти не питаш откъде се вземат труповете, над конто извършваш опитите си. Не питай и сега. И без това ти казах твърде много. Но те моля да го направиш. Някога бяхме приятели, Алън.

— Не ми говори за онези дни, Дориан, те са мъртви.

— Мъртвото понякога остава. Ето, човекът горе не си отива. Той седи пред масата с клюмнала глава и протегнати ръце. Алън! Алън! Ако не ми се притечеш на помощ, аз съм загубен. Ще ме обесят, Алън! Не разбираш ли? Ще ме обесят за това, което съм направил!

— Излишно е да продължаваме този разговор. Решително отказвам да направя каквото и да е. Лудост е от твоя страна да ме молиш.

— Значи, отказваш?

— Да.

— Умолявам те, Алън.

— Излишно е.

В очите на Дориан Грей отново се появи предишният израз на съжаление. После протегна ръка, взе лист хартия и написа нещо на него. Два пъти прочете написаното, внимателно сгъна листа и го побутна през масата. Стана и отиде до прозореца.

Камбъл го погледна изненадано, взе бележката и я разгърна. Когато я прочете, лицето му стана мъртвешки бледо и той се отпусна на стола си. Целият отмаля. Сърцето му биеше като лудо в гърдите.

След две или три минути на тягостно мълчание Дориан се обърна, приближи до Алън и сложи ръка на рамото му.

— Много ми е жал за теб, Алън — прошепна той, — но ти не ми оставяш никаква друга възможност. Вече съм написал писмото. Ето го. Виж адреса! Ако не ми помогнеш, ще трябва да го изпратя. Ако не ми помогнеш, ще го изпратя! Знаеш какви ще бъдат последствията. Но ти ще ми помогнеш. Сега вече е невъзможно да ми откажеш. Опитах се да те пощадя. Трябва да признаеш това. Но ти беше непреклонен, груб и се държа оскърбително. Държа се с мен така, както никой друг не се е осмелявал да се държи. Изтърпях всичко. Сега аз ще диктувам условията.

Камбъл закри лице с ръцете си и целият потръпна.

— Да, сега е мой ред да диктувам условията, Алън. Ти ги знаеш. Работата е съвсем проста. Хайде, успокой се. Това нещо трябва да се свърши. Примири се и го свършвай по-скоро!

От гърдите на Алън се изтръгна стон и той отново потръпна. Струваше му се, че тиктакането на часовника на полицата на камината разделя времето на отделни атоми мъка, всеки от които беше прекалено тягостен, за да го понесе. Имаше чувството, че сякаш някакъв железен обръч бавно стяга челото му и че безчестието, което го заплашваше, вече се бе стоварило върху него. Ръката на рамото му беше тежка като олово. Това беше непоносимо. Тя като че ли го смазваше.

— Хайде, Алън, трябва да решаваш бързо!

— Не мога да го направя — каза той механично, сякаш думите можеха да променят нещата.

— Длъжен си. Нямаш избор. Не се бави.

Алън се поколеба за миг.

— Има ли камина в стаята?

— Да, газова камина с азбест.

— Ще трябва да си отида до дома, за да взема някои неща от лабораторията.

— Не, Алън, ти няма да излизаш оттук. Напиши на лист хартия какво ти е необходимо и моят слуга ще вземе файтон и ще ти донесе нещата.

Камбъл надраска няколко реда, попи мастилото и написа върху един плик адреса на помощника си. Дориан взе бележката и внимателно я прочете. После позвъни, даде я на слугата си и му нареди да донесе нещата колкото е възможно по-бързо.

Когато вратата се затвори, Камбъл трепна, стана от стола и се приближи към камината. Трепереше, сякаш беше болен от треска. Близо двайсет минути никой от двамата не проговори. Една муха бръмчеше силно из стаята, а тиктакането на часовника звучеше като удари на чук.

Когато удари един, Камбъл се обърна, погледна Дориан Грей и видя, че очите му са пълни със сълзи. Нещо от чистотата и изяществото на това тъжно лице разгневи Алън.

— Ти си негодник, истински негодник — каза той.

— Мълчи, Алън, ти ми спаси живота! — отвърна Дориан.

— Твоя живот? Господи! Какъв живот е това! Ти вървеше от позор към позор, а сега стигна връхната точка — престъплението. Като приемам да извърша това, към което ме принуждаваш, съвсем не мисля за твоя живот.

— О, Алън — прошепна Дориан с въздишка. — Бих искал да изпитваш поне една хилядна част от съжалението, което аз изпитвам към теб. — Обърна се и се загледа в градината. Камбъл не отвърна нищо.

След около десет минути на вратата се почука. Влезе прислужникът, който носеше голям махагонов сандък с химикали, дълго руло със стоманена и платинова жица и две железни скоби с доста особена форма.

— Тук ли да оставя нещата, сър? — обърна се той към Камбъл.

— Да — отвърна Дориан. — И за съжаление, Франсис, имам още една поръчка към вас. Как се казваше онзи човек в Ричмънд, който снабдява Селби с орхидеи?

— Хардън, сър.

— Да, Хардън. Трябва незабавно да отидете в Ричмънд, да се срещнете лично с Хардън и да му кажете да изпрати два пъти повече орхидеи, отколкото съм поръчал. И нека белите бъдат колкото е възможно по-малко. Всъщност, изобщо не искам бели. Денят е прекрасен, Франсис, а Ричмънд е много красиво място, иначе не бих ви създал този труд.

— Това не е никакъв труд, сър. В колко часа трябва да се върна?

Дориан погледна Камбъл.

— Колко време ще ти е нужно за опита, Камбъл? — попита той със спокоен и безразличен глас. Присъствието на трети човек в стаята сякаш му даваше смелост.

Камбъл се намръщи и прехапа устни.

— Около пет часа — отвърна той.

— Можете да се върнете към седем и половина, Франсис. Впрочем, чакайте. Пригответе нещата ми за преобличане. После ще бъдете свободен за цялата вечер. Ще вечерям навън, така че няма да сте ми нужен.

— Благодаря ви, сър — каза слугата и излезе от стаята.

— А сега, Алън, не трябва да се губи нито минута. Колко е тежък този сандък! Аз ще го нося вместо теб. Ти вземи останалите неща. — Той говореше бързо и повелително. Камбъл отново се чувстваше под негова власт. Те излязоха заедно от стаята.

Когато стигнаха горната площадка, Дориан извади ключа и го пъхна в ключалката. После се спря и в очите му се появи безпокойство. Той потръпна.

— Струва ми се, че нямам сили да вляза вътре, Алън — прошепна той.

— Няма значение. Не си ми нужен — отвърна хладно Камбъл.

Дориан открехна вратата и видя злобно ухиленото срещу него лице на портрета, огряно от слънчевата светлина. На пода пред него лежеше скъсаната завеса. Дориан си спомни, че предната нощ за първи път бе забравил да скрие фаталния портрет и понечи да се втурне вътре, но се дръпна ужасен назад.

Какви бяха тези отвратителни червени влажни капчици, които лъщяха върху едната ръка на портрета, сякаш върху платното бе избила кървава пот? Какъв ужас! Това му се стори още по-ужасно от неподвижната фигура, просната на масата, чиято разкривена, уродлива сянка върху окървавения килим му показваше, че не беше помръднала и беше все още там, където я бе оставил.

Той въздъхна тежко, отвори по-широко вратата и влезе бързо вътре със сведени очи и обърната настрани глава, решил да не погледне нито веднъж мъртвеца. После се наведе, взе пурпурнозлатната завеса и я метна върху картината.

Страхувайки се да се обърне, той остана на мястото си, вперил очи в сложната плетеница на завесата. Чу как Камбъл внесе тежкия сандък, железата и всички останали неща, които му бяха необходими, за да свърши ужасната си работа. Внезапно си зададе въпроса дали Алън и Базил Холуърд не са се срещали някога и ако са се срещали, какво са си мислели един за друг?

— А сега ме остави — дочу се зад гърба му един строг глас.

Дориан се обърна и бързо излезе навън, като успя само да забележи, че мъртвецът е облегнат на стола и Камбъл се взира в лъсналото жълто лице. Когато слизаше надолу, чу, че ключът се превъртя в ключалката.

Отдавна минаваше седем, когато Камбъл се върна в библиотеката. Той беше бледен, но напълно спокоен.

— Свърших това, за което ме помоли — прошепна той. — А сега сбогом. Дано вече никога не се видим.

— Ти ме спаси от гибел, Алън. Никога няма да забравя това — каза тихо Дориан.

Веднага щом Камбъл си отиде, той се качи горе.

В стаята се носеше противна миризма на азотна киселина. Но мъртвеца, който беше седял до масата, вече го нямаше.

Бележки

[1] „Емайли и Камеи“ (фр.) — сборник със стихове от Теофил Готие. — Б. пр.

[2] Очарователно чудовище (фр.). — Б. пр.