Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Picture of Dorian Gray, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 252 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2008)

Издание:

Оскар Уайлд. Портретът на Дориан Грей

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1980

 

Литературна група — художествена. Код 04 5704-8-79

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Иван Кьосев

Художник редактор Ясен Васев

Техн. редактор Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Петя Калевска

 

Дадена за набор на 30. VIII. 1979. Подписана за печат февруари 1980. Излязла от печат март 1980. Формат 84×108/32. Печатни коли 40 1/2. Изд. коли 34,02. Усл. изд. к. 38,48.

Цена 4,89 лв.

ДИ „Народна култура“, София

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София


ГЛАВА XVII

Една седмица по-късно Дориан Грей седеше в зимната градина в имението си в Селби и разговаряше с хубавичката херцогиня Мънмът, която му гостуваше заедно със съпруга си, шестдесетгодишен човек с изморен вид. Беше време за чай и меката светлина на голямата лампа с дантелен абажур падаше върху изящния сервиз от китайски порцелан и сребърните прибори. Херцогинята изпълняваше ролята на домакиня. С белите си ръце тя грациозно поемаше чашите, а пълните й червени устни се усмихваха на нещо, което Дориан току-що й беше прошепнал. Лорд Хенри се бе отпуснал в един плетен стол с копринена драперия и ги наблюдаваше. На дивана с цвят на праскова седеше лейди Нарбъро и се правеше, че слуша разказа на херцога за последния бразилски бръмбар, който той беше прибавил в колекцията си. Трима млади мъже в елегантни смокинги поднасяха на дамите чаени сладки. Гостите бяха дванайсет души, а на следващия ден се очакваха да пристигнат още.

— За какво си говорите? — попита лорд Хенри, като приближи до масата и си остави чашата. — Надявам се, Гладис, че Дориан ти разказва за моя план да прекръстя всички неща. Нали идеята ми е чудесна?

— Аз не желая да бъда прекръствана, Хари — възрази херцогинята, като го погледна с красивите си очи. — Напълно съм доволна от името си, а съм сигурна, че и мистър Грей е доволен от своето.

— Скъпа Гладис, в никакъв случай не бих сменил нито твоето, нито неговото име. И двете са чудесни.

Всъщност имам пред вид цветята. Вчера отрязах една петниста орхидея за бутониерата си. Тя беше прекрасна и привлекателна като седемте смъртни гряха. Имах глупостта да попитам един от градинарите как се нарича. Той ми отвърна, че е от сорта „Робинсониана“ или нещо друго, не по-малко грозно. Трябва да признаем, колкото и да е тъжно, че сме загубили способността си да даваме на нещата красиви имена. Имената са всичко. Никога не споря за постъпките. Възразявам единствено срещу думите. Ето защо ненавиждам грубия реализъм в литературата. Човекът, който нарича лопатата лопата, трябва да бъде принуден да работи с нея. Той само за това е годен.

— А ние как да те наричаме, Хари? — попита херцогинята.

— Неговото име е принц Парадокс — каза Дориан.

— Приемам го с овации! — възкликна херцогинята.

— Не искам и да го чуя — засмя се лорд Хенри и се отпусна в креслото. — Сложат ли ти веднъж етикет, не можеш вече да се отървеш от него. Отказвам се от титлата.

— Кралете не трябва да абдикират — изрекоха предупредително червените устни.

— Искаш да защищавам трона ли?

— Да.

— Аз соча истините на утрешния ден.

— А пък аз предпочитам заблудите на днешния — отвърна тя.

— Ти ме обезоръжаваш, Гладис! — възкликна той, влизайки в тон с нейната закачливост.

— Взех ти само щита, Хари, не и копието.

— Аз никога не насочвам копието си срещу Красотата — каза той, като махна с ръка.

— Тъкмо в това ти е грешката, Хари, уверявам те. Прекалено високо цениш Красотата.

— Как можеш да говориш така! Според мен е по-добре да бъдеш красив, отколкото добродетелен. Но едва ли някой друг е по-готов от мен да признае, че е по-добре да бъдеш добродетелен, отколкото грозен.

— Излиза, че грозотата е един от седемте смъртни гряха? — възкликна херцогинята. — А защо тогава сравни орхидеята с тях?

— Грозотата е една от седемте смъртни добродетели, Гладис. Ти, като заклета консерваторка, не бива да ги подценяваш. Бирата, Библията и седемте смъртни добродетели са направили от Англия това, което е сега.

— Значи, не обичаш страната си? — попита тя.

— Живея в нея.

— За да можеш да я критикуваш по-добре.

— Нима искаш да се съглася с мнението на Европа за нея? — попита той.

— А какво каза Европа за нас?

— Че Тартюф е емигрирал в Англия и е отворил магазин.

— Това твоя мисъл ли е, Хари?

— Отстъпвам ти я.

— Не мога да я използувам. Прекалено вярна е.

— Няма от какво да се страхуваш. Нашите съотечественици никога не откриват себе си в една отрицателна обрисовка.

— Те са прозорливи.

— По-скоро са хитри, отколкото прозорливи. Когато си направят равносметка, покриват глупостта с богатство, а пороците с лицемерие.

— И все пак ние сме извършили велики дела.

— Великите дела са ни били натрапени, Гладис.

— Но сме носили тежестта им.

— Само до фондовата борса.

Тя поклати глава и възкликна:

— Аз вярвам в нацията.

— Тя е само остатък от някогашна предприемчивост.

— Но все още може да се развива.

— Упадъкът ме привлича повече.

— Какво ще кажеш за изкуството? — попита тя.

— То е болест.

— А любовта?

— Илюзия.

— А религията?

— Моден заместител на вярата.

— Ти си скептик.

— Не съм. Скептицизмът е началото на вярата.

— Какъв си тогава?

— Да определиш, значи да ограничиш.

— Дай ми поне някаква нишка.

— Нишките се късат. Ще се загубиш в лабиринта.

— Ти съвсем ме обърка. Да говорим за някой друг.

— Нашият домакин е чудесна тема. Преди години бяха го кръстили Чаровният принц.

— Ах, не ми напомняй за това! — възкликна Дориан.

— Нашият домакин днес не е особено любезен — отвърна херцогинята, като се изчерви. — Той, изглежда, мисли, че Мънмът се е оженил за мен от чисто научни интереси, смятайки ме за един от най-добрите екземпляри, които могат да се открият сред съвременните пеперуди.

— Е, надявам се, че няма да ви забоде с карфица! — забеляза със смях Дориан.

— О, моята прислужница вече го прави, мистър Грей, когато ми се разсърди.

— Че за какво може да ви се сърди, херцогиньо?

— За най-дребни неща, мистър Грей, уверявам ви. Обикновено заради това, че пристигам в девет без десет и казвам, че трябва да бъда облечена до осем и половина.

— Колко непочтително от нейна страна! Трябва да я предупредите, че ще я изгоните.

— Не смея, мистър Грей. Тя ми прави шапките. Помните ли онази, която носех на градинското увеселение у лейди Хилстоун? Не помните, разбира се, но е мило от ваша страна да си давате вид, че помните. Прави ги от нищо. Всички добри шапки се правят от нищо.

— Както и всички добри репутации, Гладис — намеси се лорд Хенри. — Представиш ли се добре, веднага си навличаш врагове. Трябва да бъдеш посредствен, за да си популярен.

— Но не и сред жените — каза херцогинята, като поклати глава, — а жените ръководят света. Уверявам те, че ние не понасяме посредствеността. Ние, жените, както е казал някой, обичаме чрез ушите си, а вие, мъжете, обичате чрез очите си, ако изобщо можете да обичате.

— Струва ми се, че ние никога не правим нещо друго — прошепна Дориан.

— О, значи вие никога не можете да обичате истински, мистър Грей! — отвърна херцогинята с престорена тъга.

— Скъпа Гладис! — извика лорд Хенри. — Защо говориш така? — Любовта живее чрез повторението, а повторението я превръща в изкуство. Освен това на всяка любов винаги се гледа като на първа. Смяната на обектите не пречи на искреността на чувството. Тя само го подсилва. Най-често животът ни подарява едно-единствено голямо преживяване и тайната е в това, да го повтаряш колкото е възможно по-често.

— Дори и когато си бил наранен от него ли, Хари? — попита херцогинята след кратка пауза.

— Тъкмо когато си бил наранен от него — отвърна лорд Хенри.

Херцогинята се обърна и погледна Дориан Грей с любопитство в очите.

— Какво ще кажете за това вие, мистър Грей? — попита тя.

Дориан се поколеба за миг. После отметна глава назад и се засмя.

— Винаги съм съгласен с Хари, херцогиньо.

— Дори когато греши?

— Хари не греши.

— А неговата философия прави ли ви щастлив?

— Никога не съм търсил щастие. Кому е нужна щастието? Аз търсех наслаждение.

— И намирахте ли го, мистър Грей?

— Често. Твърде често.

Херцогинята въздъхна.

— А аз търся покой — каза тя — и ако не отида веднага да се преоблека, той ще ме отмине тази вечер.

— Позволете ми да ви отрежа няколко орхидеи, херцогиньо — каза Дориан, като скочи на крака и тръгна към другия край на зимната градина.

— Флиртуваш доста дръзко с него — каза лорд Хенри на братовчедка си. — Но се пази. Той е много обаятелен.

— Ако не беше обаятелен, нямаше да има битка.

— Значи, елин срещу елин?

— Аз съм на страната на троянците. Те са се сражавали за една жена.

— Но са били победени.

— Има и по-лоши неща от пленничеството — отвърна тя.

— Ти галопираш с отпуснати поводи.

— Бързината дава живот — беше отговорът.

— Ще си го запиша тази вечер в дневника.

— Кое?

— Че изгорилата се пеперудка отново се стреми към огъня.

— Аз дори не съм опърлена. Крилата ми са невредими.

— Ти ги използуваш за всичко друго освен за летене.

— Смелостта е преминала от мъжете в жените. Това е ново усещане за нас.

— Имаш съперница.

— Коя е тя?

Той се засмя и прошепна:

— Лейди Нарбъро. Тя го обожава.

— Събуждаш у мен опасения. Увлечението по античността е опасна за нас, романтиците.

— Романтици! Ти си служиш само с научни методи.

— Мъжете са ни учили.

— Но не са успели да проучат вас — жените.

— Опиши ни като пол — каза тя предизвикателно.

— Сфинксове без загадки.

Тя го погледна усмихнато.

— Колко се бави мистър Грей! Да отидем да му помогнем. Не съм му казала какъв ще бъде цветът на роклята ми.

— О, ти трябва да си подбереш рокля според цветята му.

— Това би било предварителна капитулация.

— Романтичното изкуство започва с връхната си точка.

— Трябва да си запазя възможност за отстъпление.

— Като партите ли?

— Те са намерили спасение в пустинята. Аз не мога да направя това.

— На жените не винаги им се предоставя избор — отвърна той, но едва бе успял да завърши фразата си, когато от отдалечения край на зимната градина се дочу сподавен стон, последван от глухия шум от падането на нещо тежко. Всички скочиха. Херцогинята застина от ужас. Лорд Хенри, също изплашен, се втурна сред люлеещите се клони на палмите и намери Дориан Грей, паднал по очи върху облицования с плочки под в дълбок припадък.

Веднага го пренесоха в синия салон и го сложиха да легне на едно канапе.

След малко той дойде на себе си и огледа смаян стаята.

— Какво се е случило? — попита той. — О, да, спомням си. В безопасност ли съм тук, Хари? — и започна да трепери.

— Скъпи Дориан — отвърна лорд Хенри. — Ти просто припадна. Това е всичко. Навярно си се преуморил. По-добре не идвай на вечеря. Аз ще се погрижа за гостите.

— Не, ще дойда — каза Дориан, като се изправи с усилие. — Предпочитам да дойда. Не бива да оставам сам.

Той отиде в стаята си и се преоблече. На масата беше необикновено весел и безгрижен, но от време на време потръпваше от ужас, като си спомняше притиснатото като бяла носна кърпа към прозореца на зимната градина бледо лице на Джеймз Вейн, който го наблюдаваше.