Читателски коментари (за „Портретът на Дориан Грей “ от Оскар Уайлд)

Истински шедьовър , въпреки че краят му предвидих още в главата , в която Базил завърши портрета на Дориан . Незнаех как точно ще бъде унищожен всъщност , мислех , че ще бъде изгорен .

Това обаче няма значение . Романът ме караше да мисля да се възбуждам , напрягам във всеки един момент в който четях .

Хареса ми как се унасях докато чета и реално се лутах между добро и зло , между чувството за морал и греха .

Разбира се ще споделя с вас и любимиия мой персонаж в романа а това е лорд Хенри .

Да точно така — онзи циничен човек , който обаче говори за нещата такива каквито може би наистина са в действителност , не кавито другите ги виждат дори не както той самият си ги представя , защото „Стойността на една мисъл никак не зависи от искреността на човека, който я изказва. Напротив, колкото по-малко е искрен оня, който я изказва, толкова по-голяма ценност има мисълта, тъй като в този случай тя не е изопачена от неговите желания, нито от неговите нужди или предразсъдъци.“

Гениално.

М книгата е просто перфектен рони. С една дружка си говорихме и каза че всеки намирал себеси в някои от трите персонажа :) хенри базил или дориан…аз лично съм за дориан … наскоро гледах филма … абсолутна глупост макар че доста го хвалят хората но …. може би е щото не са чели книгата :) лично за мен велико велико велико ….

Гениално … Гениално … Гениално … Гениално … Гениално …

Аз гледах филма преди няколко дни. Хареса ми, като се има предвид, че не съм чела книгата! Доколкото разбирам става дума за нещо стойностно и ще си направя труда и да я прочета.

невероятна!

Уникална, уникална книга…. Трябва да се прочете всичко на О. Уайлд!

Страхотна творба.

Филмът също си струва, но не може да се сравни с възможността въображението само да рисува картините.

Каквото и да се каже за О.Уайлд ще е недостатъчно,толкова уникален стил на писане актуален и до днес-любимият ми автор.

П.П. Забелязах ,че в Библиотеката няма произведения на Греъм Грийн -другия ми любимец ,надявам се някой да качи някоя от книгите му.

Гениалност е най-точната дума за описание на творбата. Лично аз след пръв прочит откривам 3 кофликта. Основният, по мое мнение, е парадоксалният конфликт на твореца в лицето на лорд Хенри — истинският художник на Дориан Грей, който в нито един момент не позволява на душата на Грей да поеме по своя път на собствено търсене и безмилостно го тласка към творческия си идеал — непосилна за самия лорд Хенри житейска философия. Тъкмо този конфликт ме заплени така силно. Необикновеното „живо творение“ Дориан Грей е изключително странен мисловен експеримент, изобличаващ несъвършенството на изкуството, оживяло в човешкото измерение. Произведението на изкуство от плът и кръв е изпълнено, макар и по малко по-различен начин, с точно толкова болка и дисонанс, колкото реалната ни житейска съдба на смъртни, стареещи хора. Творенето е път за бягство от реалността, но когато самото „бягство“ оживее в реалността, то е не-малко засегнато от несъвършенството. Затова и в самия край Дориан Грей вече така силно копнее чудото на Базил да не се бе случвало и търси бягство от собствената си съдба на творение, защото тя му носи не по-малко нещастие от житейския път на обикновения смъртен. В края на книгата думите на Оскар Уайлд, че изкуството е безплодно и де факто — безполезно, кънтяха в съзнанието ми. То е химерно спасение и доказателството е поставянето му в напълно реални параметри, както се случва с Дориан Грей. Замяната на душата на Дориан Грей с боите върху платното на Базил Хоулърд е ядрото на същинския парадокс на Лорд Хенри. Творецът дава плод на непосилната за него житейска философия, творейки върху психиката и душата на Грей, търсейки алтернативен път към неосъществените копнежи. А прозведението му — пътят и съдбата на Грей, го наказват със своята вътрешна изгнилост, противополжна на обаянието и красота във външността и поведението на Грей.

В един единствен пасаж в книгата се споменава за целта на лорд Хенри — психологичен експеримент. Това еднозначно пояснение на Оскар Уайлд в комбинация с реторичния въпрос за смисъла, когато човек е загубил душата си (същевременно и пробойна в маската на лорд Хенри), в предпоследната глава навеждат на мисълта, че лорд Хенри е бил наясно с резултата от творчеството си още от самото начало. Парадоксът в целия конфликт достига връхна точка в копнежа на творението Дориан Грей към доброто — бунт срещу несъвършенството, срещу болката и попилата го гнилост. Идеята за неподчинение на картината към художника, за стремеж към промяната е именно идеята за нееднозначността, парадоксалността и дисонанса, които изкуството поражда.

Вторият конфликт е личният човешки конфликт на Дориан Грей — единственият персонаж преминаващ метаморфоза в хода на сюжета. Поставен в свръхестествена ситуация след „сделка с дявола“ Дориан е длъжен да направи своите избори и да понесе своите последствия. Неговият личен конфликт е твърде очевиден, предвидим и неизбежен още от самото начало. За него може да напише много с препратки към различни сблъсъци между идеи и учения, но аз все пак не го намирам толкова впечатляващ, колкото първия.

Третият конфликт се върти около проблемите на времето, същността на английското елитно общество и състаряващите социума закостенели традиции на страната. Веднъж бях хванал в ръце книга със съчиненияи на Оруел, който говори за съшия проблем години след писаното от Уайлд. За този конфликт също може да се пише много, но ще се въздържа, тъй като на този етап не съм способен на задълбочени наблюдения.

Цялата многопластова същност на книгата на Уайлд е украсена с гениалния подход на автора към идеите на различни стилове и епохи в изкуството. Леката

игра на ирландеца с най-красивото от различни течения е поднесена по толкова увлекателен начин, че да събуди силно чувство на удоволствие по време на четенето и у днешния представител на един бърз, високотехноличен и претрупан свят, за жалост твърде лишен от естетика и болен от безвкусие във всемъзможни форми.

Това е спонтанният ми отзвук след прочита на книгата.

`` Изкуството е напълно безполезно.`` — думите са на автора ,явно изречени след като е прочел собствения си труд.

Безспорен шедьовър! На тази книга дължа това, което съм сега.

Книгата ми хареса повече от филма, който бях гледал първо, но…

В крайна сметка тя затвърди у мен едно мое убеждение--„Грях е само онова, за което съжаляваш и изпитваш угризения впоследствие.“ Не се разбира дали Лорд Хенри на дело следва принципите, които пропагандира, но и при двата случая ми е любимият герой--ако да, той не угризения за постъпките си, за разлика от Дориан, който е „грешник“, най-вече защото сам се смята такъв, ако не--прилича на мен като иконокласт само на приказки ;)

Оскар Уайлд е ясно на всеки, че е декадент, но той е такъв тип декадент, какъвто не харесвам--прекалено сантиментален и спекулиращ с „доброто и злото“ (не само в това, а и в други свои произведения).

Иначе книгата се чете леко, а в нея има и поне една крилата мисъл: „Хората смятат за безнравствени ония книги, които посочват собствената им безнравственост.“

Невероятна! Толкова нереална и същевременно истинска! Как умело Оскар Уайлд е показал реалността чрез фантастичното, красотата, а всъщност грозота! Абсолютна истинност…

Една книга, написана в далечната 1890 година, но силно напомняща за живота през 2015-та. Книга, в която няма толкова действие, но пък толкова жестокост и празнота. Книга, която разкрива ’тайните’ на обществото не през 19-ти, а разказва проблемите на обществото през 21-ви век.

Историята преминава през три персонажа — Базил, Дориан и Лорд Хенри — извадки от обществото по това време. Различни характери, но толкова запълващи един кръг от човешки качества и недостатъци.

Базил рисува портрет, който обрича съдбата на Дориан. Дориан заменя душата си в името на това да запази вечна младостта и красотата си. Един портрет, съхраняващ всички тайни на Дориан, всички прегрешения, всички сторени злини.

Да живееш с гордост във величие, в злато, но в самота и суета. Да не робуваш на общественото мнение, да живееш в пълна свобода, но в и абсолютно робство. Свободата да гледаш всички от високо, да рушиш съдби на невинни хора, и робството на собствената ти съвест. Съвестта, живееща в мълчание, но винаги успяваща да пропълзи на повърхността и да търси своето.

Суета, празнота, жестокост и любопитството да опиташ всичко ново. Да продадеш всичко, за да имаш свободата да вървиш по повърхността на най-тънкия лед — нищетата на душата ти. Това сме и ние днес. Хора, страдащи от презадоволеност. Хора, постоянно търсещи новото, по-красивото, по-доброто. Хора, следващи обществото и вървящи зад опашката на стадото. Стадото…

Великолепен шедьовър!

Това е настолната ми книга, чела съм я безчет пъти! Гениален автор! Няма да пестя възторжени отзиви, защото рядко са такива, като Оскар Уайлд. Не мога и да си представя човек на културата, който да отмине такава перла.

Не само защото е стилистично вълшебство. Това е комплексен и дълбок роман, написан с невероятен финес, интелигентност и проникновен анализ и същевременно, с толкова ефирно перо!Тематиката е изключително богата: за могъществото на очарованието, за изкушението, за метаморфозата, за суетата, хедонизма и безскрупулността, за стремглавото падение. Философски и фаустовски сюжет. Всичките елементи, които го правят един от най-великите шедьоври за всички времена. Завиждам на тези, на които им предстои да го открият!