Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Picture of Dorian Gray, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 252 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
uftak (2008)

Издание:

Оскар Уайлд. Портретът на Дориан Грей

Английска. Първо издание

Народна култура, София, 1980

 

Литературна група — художествена. Код 04 5704-8-79

Редактор Людмила Харманджиева

Художник Иван Кьосев

Художник редактор Ясен Васев

Техн. редактор Олга Стоянова

Коректори: Людмила Стефанова, Петя Калевска

 

Дадена за набор на 30. VIII. 1979. Подписана за печат февруари 1980. Излязла от печат март 1980. Формат 84×108/32. Печатни коли 40 1/2. Изд. коли 34,02. Усл. изд. к. 38,48.

Цена 4,89 лв.

ДИ „Народна култура“, София

Печат: ДПК „Димитър Благоев“, София


ГЛАВА IV

Един следобед, месец по-късно, Дориан Грей седеше отпуснат в едно удобно кресло в малката библиотека в дома на лорд Хенри в Мейфеър. Стаята беше по своему красива, с високата си, масленозелена дъбова ламперия, с кремавия си фриз, релефния гипсов таван и керемиденочервената плъстена постелка на пода, върху която бяха разпръснати копринени персийски килимчета с дълги ресни. На малка масичка от махагон имаше статуетка от Клодион, а до нея лежеше екземпляр от Les Cent Nouvelles[1] в подвързия на Клоувис Ив. Някога книгата бе принадлежала на Маргарита Валоа и подвързията й бе украсена със златни маргаритки — цветето, което кралицата бе избрала за своя емблема. На камината бяха наредени няколко големи, сини вази от китайски порцелан с пъстроцветни лалета, а през малката желязна решетка на прозореца се процеждаше оранжеворозовата светлина на летния лондонски ден.

Лорд Хенри още не се беше върнал. Той се ръководеше от правилото винаги да закъснява, защото смяташе, че точността е крадец на време. Затова младежът изглеждаше недоволен и разсеяно прелистваше чудесно илюстрираното издание на „Манон Леско“, което бе намерил в един от библиотечните шкафове. Монотонното тиктакане на часовника в стил Луи XIV го дразнеше. На два-три пъти решаваше да си тръгне.

Най-сетне чу стъпки и вратата се отвори.

— Колко закъсня, Хари! — възкликна Дориан.

— За съжаление аз не съм Хари, мистър Грей — отвърна един рязък глас.

Дориан бързо погледна назад и скочи на крака.

— Извинете. Мислех…

— Мислехте, че е моят мъж, а се появява само неговата жена. Позволете ми да ви се представя. Аз ви познавам добре от фотографиите. Мъжът ми притежава седемнайсет, струва ми се.

— Нима са седемнайсет, лейди Хенри?

— Е, нека са осемнайсет. Освен това миналата вечер ви видях с него в операта.

Тя се усмихваше нервно, докато говореше, и оглеждаше Дориан със своите хладни, сини като незабравки очи. Дрехите на тази странна жена изглеждаха така, сякаш са били измислени в пристъп на безумие и облечени по време на буря. Тя винаги беше влюбена в някого и тъй като любовта й оставаше винаги несподелена, бе успяла да запази всичките си илюзии. Стремеше се да бъде оригинална, но изглеждаше само неспретната. Наричаше се Виктория и страстно обичаше да ходи на църква — за нея това бе станало мания.

— Навярно на „Лоенгрин“, лейди Хенри?

— Да, на моя любим „Лоенгрин“. Предпочитам музиката на Вагнер пред всяка друга. Толкова гръмка, че можеш да си говориш цялата вечер, без другите хора да те чуват какво казваш. А това е голямо предимство, нали, мистър Грей?

Същият нервен и отривист смях се отрони от тънките й устни и тя започна да си играе с един дълъг нож за разрязване на книги от черупка на костенурка.

Дориан се усмихна и поклати глава.

— За съжаление аз не мисля така, лейди Хенри. Никога не говоря, когато слушам музика или поне когато слушам хубава музика. А когато слушаш лоша музика, длъжен си да я заглушаваш с разговори.

— О, това не е ли мнение на Хари, мистър Грей? Непрекъснато чувам мненията на Хари от неговите приятели. Единственият начин да ги узнаят Вие обаче не бива да мислите, че не обичам хубавата музика. Обожавам я, но се страхувам от нея. Тя ме настройва твърде романтично. Боготворя пианистите, понякога дори по двама едновременно, както твърди Хари. Не знам какво толкова ме привлича в тях… Може би това, че всички са чужденци. Те всички са чужденци, не смятате ли? Дори и тези, които са родени в Англия, постепенно стават чужденци, нали? Което е много умно от тяхна страна и много благоприятно за изкуството — прави го космополитично, не мислите ли? Вие досега не сте били нито веднъж на моя вечеря, мистър Грей, нали? Непременно трябва да дойдете! Не мога да си позволя да поръчвам орхидеи, но за чужденци не жаля пари. Те придават такъв живописен вид на салоните! Но ето го и Хари! Хари, влязох да те попитам нещо — вече не помня какво — и заварих тук мистър Грей. Много приятно си побъбрихме за музиката. Мненията ни съвпадат напълно, впрочем не, струва ми се, че са съвсем противоположни. Той обаче се държа така мило, много се радвам, че се запознах с него.

— И аз много се радвам, скъпа, много се радвам — каза лорд Хенри, като вдигна тъмните си извити вежди, поглеждайки с весела усмивка жена си и Дориан. — Съжалявам, че те накарах да чакаш, Дориан. Отидох да видя едно парче старинен брокат на Уордър стрийт и трябваше да се пазаря с часове. Днес хората знаят цената на всичко, но не умеят да измерват истинската стойност.

— За съжаление трябва да вървя! — възкликна лейди Хенри, като прекъсна настъпилото неловко мълчание с неочаквания си, глупав смях. — Обещах на херцогинята да излезем заедно на разходка. Довиждане, мистър Грей! Довиждане, Хари. Ти сигурно ще вечеряш навън. Аз също. Може би ще се видим у лейди Торнбъри?

— Навярно, скъпа — каза лорд Хенри и затвори вратата след нея, когато тя, прилична на райска птица, прекарала цяла нощ под дъжда, изхвръкна от стаята, оставяйки след себе си лек аромат на жасмин. После запали цигара и се отпусна на дивана.

— Никога не се жени за жена със сламеноруси коси, Дориан — забеляза той, след като всмукна няколко пъти от цигарата си.

— Защо, Хари?

— Защото са прекалено сантиментални.

— Но аз обичам сантименталните хора.

— Най-добре е изобщо да не се жениш, Дориан. Мъжете се женят от скука, а жените се омъжват от любопитство. И едните, и другите остават разочаровани.

— Едва ли ще се оженя някога, Хари. Аз съм прекалено влюбен. Това е един от твоите афоризми. Прилагам го на практика, както и всичко останало, което говориш.

— В кого си влюбен? — попита лорд Хенри след кратка пауза.

— В една актриса — отвърна Дориан и се изчерви.

Лорд Хенри сви рамене.

— Доста банално начало.

— Не би говорил така, ако я видиш, Хари.

— Коя е тя?

— Нарича се Сибил Вейн.

— Никога не съм чувал за нея.

— И никой все още не е чувал. Един ден обаче ще чуят всички. Тя е гениална.

— Мило момче, никоя жена не може да бъде гениална. Жените са декоративен пол. Никога нямат какво да кажат, но го казват очарователно. Те олицетворяват тържеството на материята над мисълта, както ние мъжете олицетворяваме тържеството на мисълта над морала.

— Хари, как можеш да говориш така?

— Скъпи Дориан, това е самата истина, повярвай ми. Сега се занимавам с изучаване на жените и затова ги познавам по-добре от всеки друг. Предметът не се оказа чак толкова труден за изучаване, колкото си мислех. Открих, че жените в последна сметка се делят само на две категории — безцветни и изрисувани. Безцветните жени са много полезни. Ако искаш да придобиеш репутация на почтен човек, достатъчно е да седнеш до една такава жена на вечеря. Жените от втората категория са очарователни. Те обаче правят една грешка. Рисуват се, за да изглеждат по-млади. Нашите баби са се рисували, за да могат да се представят като остроумни събеседници. Rouge[2] и esprit[3] са били неразделни. Днес не е така. Ако жената успее да се направи с десет години по-млада от дъщеря си, тя е напълно удовлетворена. А що се отнася до интересните разговори, в целия Лондон едва ли ще се намерят пет жени, с които да си струва да поговориш, и две от тях не могат да бъдат приети в прилично общество: И все пак, разкажи ми за своя гений. Отдавна ли я познаваш?

— О, Хари, твоите разсъждения ме плашат.

— Не им обръщай внимание. И тъй, кога се запозна с нея?

— Преди три седмици.

— Къде я срещна?

— Ще ти разкажа, Хари, но те моля да не се отнасяш с пренебрежение към всичко това. В края на краищата нищо подобно не би се случило, ако не бях те срещнал теб. Ти пробуди у мен неудържимото желание да узная всичко за живота. Дни наред след като се запознахме, нещо сякаш пулсираше във вените ми. Като се разхождах из Парка или по Пикадили, аз се вглеждах във всеки срещнат и се питах с несдържано любопитство какъв ли живот води. Някои ми се нравеха. Други ме изпълваха със страх. Във въздуха сякаш се носеше някаква силна отрова. Жадувах страстно за нови усещания… И една вечер, около седем часа, реших да изляза и да потърся някакво приключение. Чувствах, че в този наш сив, огромен Лондон с неговите безбройни жители, с неговите долни грешници и примамливи пороци, както ти се изрази веднъж, ще се намери нещо и за мен. Представях си хиляди неща. Даже възможните опасности събуждаха у мен възторг. Припомних си какво ми бе казал в оная чудесна вечер, когато за първи път вечеряхме заедно — че истинската тайна на живота е в търсенето на красотата. Не знаех какво точно очаквам, но излязох от къщи и тръгнах в източна посока. Скоро обаче се обърках из лабиринта от мръсни улици и тъмни площадчета без зеленина. Към осем и половина минах край някакво треторазрядно театърче с големи газови фенери и ярки афиши. Един противен евреин с много чудновата жилетка, каквато не бях виждал дотогава, стоеше пред входа и пушеше евтина пура. Къдравите му коси лъщяха от мазнина, а на мръсния му нагръдник светеше огромен брилянт.

— Не желаете ли една ложа, милорд? — предложи той, като ме видя, и свали шапката си с театрална сервилност. В него имаше нещо забавно, Хари, в това чудовище. Знам, че ще ми се смееш, но аз наистина влязох и платих цяла гвинея за една ложа до сцената. И досега не мога да разбера защо направих това; но ако не бях го направил, скъпи Хари, ако не бях го направил, щях да пропусна най-голямата любов в моя живот. Виждам, че се смееш. Това е ужасно от твоя страна!

— Не се смея, Дориан; или поне не се смея на теб. Но не бива да говориш, че това е най-голямата любов в твоя живот! По-добре кажи първата любов. В тебе винаги ще се влюбват и ти винаги ще бъдеш влюбен в любовта. La grande passion[4] е привилегия на хората, които няма какво да правят. И това е единствената полза от безделните класи в нашата страна. Не се страхувай. Очакват те още много възхитителни неща. Това е само началото.

— Нима ме смяташ за толкова повърхностен? — гневно възкликна Дориан Грей.

— Напротив, смятам те за много проникновен.

— Какво искаш да кажеш?

— Мило момче, истински повърхностни са хората, които обичат само веднъж в живота си. Това, което те наричат вярност и преданост, според мен е само летаргия на навика или липса на въображение. Верността в любовта, както и последователността в мисленето са признание за безсилие. Вярност! Един ден трябва да се заема с анализа на това чувство. В него има страст към собствеността. Ние бихме изхвърлили много неща, ако не се страхувахме, че някой друг би могъл да ги прибере. Но не искам да те прекъсвам повече. Продължи разказа си.

— И тъй, озовах се в една противна малка закрита ложа и пред очите ми се изпречи просташки изрисуваната завеса. Огледах театъра иззад перденцето. Беше обзаведен с евтина безвкусица, целият осеян с купидони и рогове на изобилието като долнопробна сватбена торта. Галерията и задните редове бяха пълни, но първите два реда с изтрити кресла бяха празни, а и на онова, което, струва ми се, наричаха първи балкон, нямаше жива душа. Жени разнасяха портокали и джинджифилова бира, а цялата публика настървено дъвчеше орехи.

— Точно както е било по време на разцвета на британската драма.

— Възможно е, но всичко това ми действаше угнетяващо. Бях започнал вече да се чудя какво да направя, когато изведнъж зърнах афиша. И каква пиеса, мислиш, че играеха, Хари?

— Навярно „Малоумното момче“ или „Ням, но невинен“. Струва ми се, че нашите деди са харесвали такива пиеси. Колкото повече живея, Дориан, толкова повече се убеждавам, че онова, което е било добро за нашите деди, не е добро за нас. В изкуството, както и в политиката les grand peres ont toujours tort[5].

— Тази пиеса беше достатъчно добра и за нас, Хари. „Ромео и Жулиета“. Трябва да си призная, че отначало доста се ядосах от мисълта, че ще гледам Шекспир, изпълняван в такова жалко театърче. И все пак ми беше някак интересно. Реших, във всеки случай, да дочакам поне края на първо действие. Оркестърът беше ужасен, дирижираше го млад евреин, седнал зад раздрънкано пиано, и това едва не ме прогони от залата, но най-сетне завесата се вдигна и представлението започна. Ролята на Ромео се изпълняваше от възпълен възрастен мъж с нарисувани с горена коркова тапа вежди и с дрезгав трагически глас, а фигурата му напомняше бирена бъчва. И Меркуцио не беше по-добър. Играеше го някакъв фарсов комик, който прибавяше собствен текст и се държеше твърде фамилиарно с публиката от задните редове. И двамата бяха толкова нелепи, колкото и декорите, и всичко заедно напомняше панаирджийски театър. Но Жулиета! Хари, представи си едно момиче, което едва ли има седемнадесет години, с подобно на цвете личице, с глава на древна елинка, с намотани около нея тъмнокестеняви плитки; очите й бяха като теменужни кладенци на страстта, а устните й приличаха на листенца от роза. Това беше най-красивото създание, което бях виждал в живота си. Ти ми беше казал веднъж, че патосът не може да те трогне, но че красотата, единствено красотата е в състояние да напълни със сълзи очите ти. Уверявам те, Хари, почти не виждах момичето поради сълзите, които замрежваха очите ми. И гласът й — никога не бях чувал такъв глас! Отначало беше съвсем тих, с дълбоки меки нотки, които сякаш поотделно се вливаха в ухото на слушателя. Сетне стана по-силен и започна да звучи като флейта или като отдалечен отглас на обой. А в градинската сцена той се изпълни с оня трепетен екстаз, който долавяме в предутринната песен на славея. Имаше след това мигове, когато в него звучеше бурната страст на цигулките. Ти знаеш колко силно може да вълнува един глас. Твоя глас и гласа на Сибил Вейн никога няма да забравя. Когато затворя очи, чувам тези гласове, всеки от които ми казва нещо различно. Не знам кой от тях слушам. Нима беше възможно да не се влюбя в нея! Обичам я, Хари! За мен тя е всичко в живота. Всяка вечер я гледам как играе. Веднъж е Розалинда, а следващия път — Имогена. Виждал съм я да умира в мрака на италианска гробница, виждал съм я да всмуква отрова от устните на любимия си. Гледах я, когато бродеше в арденската гора, преоблечена като красив младеж, с трико, с късо елече и красива шапка. Игра лудата, която се появява пред престъпния крал и му подава стрък седефче, за да се окичи, и горчиви треви, за да ги вкуси. Игра невинната и черните ръце на ревността прекършиха нежната й като тръстика шия. Виждах я в различни векове и различни костюми. Обикновените жени никога не могат да възбудят така въображението ти. Те са затворени в рамките на своето време. Липсва им романтическият ореол. Духовната им същност ни е толкова позната, колкото и шапките им. Няма какво да се търси в тях, защото не крият никакви тайни. Сутрин се разхождат в парка, а следобед бъбрят пред чаша чай с вечната си стереотипна усмивка и светските си маниери. Виждаме ги като на длан. Актрисата обаче! Колко се различава актрисата от тях! Защо никога не си ми казвал, Хари, че си заслужава да обичаш само актриса?

— Защото съм обичал много от тях, Дориан.

— О, знам, че имаш пред вид ония отвратителни създания с боядисани коси и изрисувани лица.

— Не се изказвай така презрително за боядисаните коси и изрисуваните лица. Понякога те крият странна прелест — каза лорд Хенри.

— Вече съжалявам, че ти разказах за Сибил Вейн.

— Не можеше да не ми разкажеш, Дориан. През целия си живот ще ми разказваш всичко, каквото вършиш.

— Да, Хари, изглежда, че ще бъде така. Не мога да не ти разказвам всичко. Ти имаш над мен някакво странно въздействие. Дори един ден да извърша престъпление, ще дойда при теб да ти се изповядам. Ти ще ме разбереш.

— Хора като теб, Дориан — капризни слънчеви лъчи, озаряващи живота, — не вършат престъпления. Все пак благодаря ти за комплимента. А сега ми кажи… Бъди добро момче и ми подай кибрита. Благодаря… Кажи ми, какви са всъщност отношенията ти със Сибил Вейн?

Дориан скочи с пламнало лице и горящи очи.

— Хари! Сибил Вейн е свят човек!

— Само до свети неща си струва да се докосваме, Дориан — каза лорд Хенри с необичайно развълнуван глас. — Защо се разсърди? Сигурен съм, че рано или късно тя ще бъде твоя. Когато човек се влюби, отначало мами себе си, а когато чувствата му отминат, започва да мами другите. Именно това хората наричат любов. Предполагам, че поне си се запознал с нея?

— Разбира се, запознах се. Още първата вечер, когато бях в театъра, отвратителният стар евреин дойде след представлението в ложата и предложи да ме заведе зад кулисите и да ме запознае с нея. Ядосах се страшно и му казах, че Жулиета е умряла още преди няколкостотин години и останките й почиват в една мраморна гробница във Верона. От удивения му поглед разбрах, че остана с впечатлението, че съм изпил доста шампанско или нещо подобно.

— Не се учудвам.

— После ме попита не пиша ли за някой от вестниците. Отвърнах му, че дори не ги чета. Това, изглежда, много го разочарова и той ми довери, че всички театрални критици са в заговор срещу него и че трябва да подкупва всеки един.

— Мисля, че тук не греши. Ако се съди обаче по външния им вид, явно е, че повечето от тях едва ли струват твърде скъпо.

— А той очевидно си мислеше, че цената им не е по силите му — каза през смях Дориан. — Междувременно започнаха да гасят светлините в театъра и аз трябваше да си вървя. Той настояваше да опитам някакви пури, които горещо ми препоръчваше. Отказах. Следващата вечер, разбира се, отново отидох в театъра. Като ме видя, евреинът ми се поклони ниско и започна да ме уверява, че съм твърде щедър покровител на изкуството. Той е неприятен тип, но е страстен почитател на Шекспир. Веднъж ми каза доста гордо, че пет пъти е банкрутирал само заради „барда“ — както упорито нарича Шекспир. Той очевидно считаше това за голямо достойнство.

— Разбира се, че е достойнство, скъпи Дориан, твърде голямо достойнство. Повечето от хората банкрутират заради вложенията си в прозата на живота. А да се разориш заради поезията, е наистина чест. И кога за първи път говори със Сибил Вейн?

— На третата вечер. Тогава играеше Розалинда. Не можах да се сдържа и отидох при нея зад кулисите. Като преди това й хвърлих цветя и тя ме погледна или поне така ми се стори. Старият евреин все настояваше — явно бе решил на всяка цена да ме заведе зад кулисите при Сибил и аз най-сетне се съгласих. Има нещо странно в моето нежелание да се запозная с нея, нали?

— Не, не мисля.

— А защо, скъпи Хари?

— Ще ти кажа някой друг път. Сега искам да науча всичко за това момиче.

— За Сибил? Тя беше толкова свенлива и мила. В нея има нещо детинско. Гледаше ме с такова чаровно изумление, когато й казах какво мисля за нейната игра, сякаш наистина не съзнаваше силата на таланта си. Мисля, че и двамата бяхме доста нервни. Старият евреин стоеше ухилен на прага на прашната гримьорна и сипеше хвалебствени слова за нас двамата, а ние като деца стояхме и се гледахме мълчаливо. Той упорито ме наричаше „милорд“ и аз трябваше да обяснявам на Сибил, че не съм никакъв лорд. Тя ми каза съвсем непресторено: „Вие приличате по-скоро на принц. Ще ви наричам «Чаровният принц».“

— Ей богу, Дориан, мис Сибил знае да прави комплименти.

— Ти не можеш да я разбереш, Хари. Тя се отнасяше към мен като към действащо лице от някаква пиеса. И никак не познава живота. Живее с майка си, повехнала, уморена жена, която първата вечер игра лейди Капулети, облечена в някаква пурпурна роба. Но си личи, че е жена, която е имала и по-добри дни.

— Познавам и този вид жени. Те винаги ме подтискат — забеляза лорд Хенри, като разглеждаше пръстените си.

— Евреинът искаше да ми разкаже историята й, но аз му казах, че не ме интересува.

— И си бил напълно прав. В трагедиите на другите хора винаги има нещо безкрайно тъжно.

— Единственото, което ме интересува, е Сибил. Какво ме засяга нейният произход? От главицата до изящните си малки крака тя е прекрасна. Всяка вечер отивам да я гледам как играе и всяка вечер става все по-прекрасна.

— По тази причина вече не вечеряш с мен, предполагам. Бях убеден, че си започнал някакъв интересен роман. Така и излезе, само че не съвсем както го очаквах.

— Скъпи Хари, та ние всеки ден обядваме или вечеряме заедно, освен това няколко пъти бях с теб на опера — каза Дориан с разширени от удивление сини очи.

— И винаги страшно закъсняваш.

— Но аз не мога да се стърпя да не видя изпълнението на Сибил — възкликна Дориан, — макар и само в едно действие. Жадувам да я видя и когато си помисля каква прекрасна душа е скрита в дребното й тяло, изваяно сякаш от слонова кост, изпълва ме благоговение.

— А днес ще можеш ли да вечеряш с мен, Дориан? Дориан поклати глава.

— Днес тя е Имогена — отвърна той, — а утре вечер ще бъде Жулиета.

— Кога е Сибил Вейн?

— Никога.

— Поздравявам те.

— Ти си ужасен, Хари! Сибил олицетворява всички велики героини на този свят! Тя е повече от едно същество. Може да се смееш, но аз те уверявам, че е гениална. Обичам я и искам да я накарам и тя да ме обикне. Ти, който знаеш всички тайни на живота, научи ме как да спечеля любовта на Сибил Вейн! Искам да предизвикам ревността на Ромео. Искам всички мъртви влюбени да чуят смеха ни и да се натъжат. Искам полъхът на нашите страсти да разбуди техните останки, да им вдъхне живот и да ги накара да страдат. Господи, Хари, как я обожавам.

Говорейки, Дориан крачеше нагоре-надолу из стаята. По страните му бе избила трескава руменина. Беше силно развълнуван.

Лорд Хенри го наблюдаваше с особено изтънчено удоволствие. Колко различен бе сега Дориан от оня стеснителен, плах младеж, с когото се запозна в ателието на Базил Холуърд! Цялото му същество бе разцъфнало като цвете и грееше с алените си цветчета. Душата му се бе освободила от своя затвор, а на пътя й я бе срещнало Желанието.

— И какво възнамеряваш да правиш? — попита след дълга пауза лорд Хенри.

— Искам ти и Базил да дойдете някоя вечер с мен в театъра и да я видите как играе. Никак не се страхувам от резултата. Положително ще оцените дарбата й. После ще трябва да я измъкнем от ръцете на оня евреин. Обвързана е с него за три години или, по-точно, за две години и осем месеца. Естествено ще се наложи да му платя нещо. След като всичко се уреди, ще наема някакъв театър в Уест Енд и ще я лансирам както подобава. Тя ще грабне ума на всички, както грабна и моя.

— Това едва ли е възможно, драги!

— Уверен съм! Тя притежава не само техника на интерпретацията и ненадминат артистичен усет, но и индивидуалност. А ти сам си ми казвал неведнъж, че не принципите, а индивидуалностите движат света.

— Добре. Коя вечер ще отидем?

— Чакай да видим. Днес е вторник. Да се уговорим за утре! Утре тя ще играе Жулиета.

— Прекрасно. В осем в „Бристол“? Аз ще доведа Базил.

— Не, Хари, моля те, не в осем. В шест и половина. Трябва да сме там преди вдигането на завесата. Трябва да я видите в първо действие, когато се среща с Ромео.

— Шест и половина! Що за час е това? Все едно да вечеряш с чая или да четеш английски роман. Нека бъде в седем. Никой джентълмен не вечеря по-рано от седем. Ще видиш ли Базил преди това? Или смяташ, че е по-добре аз да му пиша?

— Милият Базил! Не съм му се обаждал вече цяла седмица. Това е много некрасиво от моя страна. А той ми изпрати моя портрет във великолепна рамка, специално поръчана от самия него, и макар че завиждам малко на портрета си, затова, че е с цял месец по-млад от мен, трябва да призная, че ме изпълва с възторг. Може би ще е по-добре ти да пишеш на Базил. Не ми се иска да се виждам с него насаме. Той винаги ми говори скучни неща. И ми дава добри съвети.

Лорд Хенри се усмихна.

— Хората много обичат да дават на другите онова, което им е най-нужно. Ето кое наричам аз истинска щедрост.

— О, Базил е един от най-добрите хора, които познавам, но ми се струва, че е малко тесногръд. Разбрах го, след като се запознах с теб, Хари.

— Базил, скъпи ми Дориан, влага най-доброто, най-прекрасното, което има у себе си в своите произведения. И затова за личния му живот остават само предразсъдъците, принципите и здравият разум. От всички художници, които познавам, очарователни като хора са се оказали само бездарниците. Талантливите отдават всичко на изкуството и затова са напълно безинтересни. Големият поет, истински големият поет обикновено е скучен човек. По-малко талантливите почти винаги са обаятелни. И колкото по-слаби са стиховете им, толкова по-поетични изглеждат те самите. Дори само появата на томче посредствени сонети прави автора им пленителен. Той пренася върху собствения си живот поезията, която не е способен да изрази върху хартията. Другите пък изливат върху хартията поезията, която не смеят да изживеят.

— Питам се дали това наистина е така, Хари — каза Дориан Грей, като напръска носната си кърпичка с парфюм от стоящото на масата голямо шише със златна запушалка. — Сигурно е така, щом ти го казваш. А сега трябва да вървя. Чака ме Имогена. Не забравяй за утре! Довиждане.

Когато Дориан излезе, лорд Хенри отпусна натежалите си клепачи и се замисли. Малко хора го бяха интересували тъй много, както Дориан Грей, но обстоятелството, че младежът обожаваше някого така безумно, не предизвикваше у него ни най-малка тръпка на гняв или ревност. Той дори се радваше. Дориан ставаше още по-интересен за изучаване. Лорд Хенри винаги се бе възхищавал от научните методи на естествоизпитателите, но обектите на техните изследвания му се струваха тривиални и безинтересни. И затова постепенно започна да прави своите вивисекции отначало върху самия себе си, а по-късно и върху околните. Струваше му се, че единственият достоен обект за изследване е човешкият живот. В сравнение с него всичко останало губеше всякаква цена. И беше съвсем естествено оня, който наблюдаваше кипежа на живота в казана на радостите и страданията, да не може да закрие лицето си със стъклена маска и да се запази от отровните изпарения, замъгляващи мозъка и пораждащи във въображението чудовищни измислици и кошмари. От този своеобразен казан излитаха такива фини отрови, чието изучаване бе възможно само ако се отровиш с тях. В него се раждаха такива странни болести, чиято природа можеше да бъде разбрана от изследователя, ако той сам ги преболедува. Но каква огромна награда щеше да получи след това! Колко прекрасен щеше да бъде после светът! Да наблюдаваш удивително суровата логика на страстите и емоционално обагрения живот на интелекта, да разбереш къде се срещат и къде се разминават, в коя точка се сливат в едно и в коя точка са в дисхармония — нима това не е наслаждение! И какво значение има цената, която се плаща за него? Никоя цена не е достатъчно висока за едно ново усещане.

Лорд Хенри съзнаваше — и това караше тъмнокафявите му очи да заблестяват от радост, — че някои негови думи, че именно музиката на произнесените с неговия мелодичен глас думи бе насочила душата на Дориан към това невинно момиче и го бе накарало да се преклони в обожание пред него. До голяма степен младежът беше негово творение. Именно той, лорд Хенри, бе ускорил развитието му. А това вече беше постижение. Обикновените хора чакат, докато животът сам им разкрие тайните си, и само за малцина, за избраниците, тайните на живота се откриват, преди да бъде дръпнато покривалото. Понякога това се постига чрез изкуството и най-вече чрез литературата, която непосредствено въздейства на страстите и ума. Случва се обаче ролята на изкуството да се поеме от човек със сложна психика, способен сам да сътвори произведение на изкуството, тъй като и Животът, подобно на поезията, живописта или скулптурата, има своите шедьоври.

Да, младежът бе съзрял преждевременно. Той вече събираше реколтата, а беше все още в пролетта на живота си! Юношеската страст и жизнерадост пулсираха в него и той бе започнал да ги осъзнава. Удоволствие бе да го наблюдаваш. С красивото си лице и с прекрасната си душа той беше истинско чудо. Не е важно как щеше да свърши всичко или пък беше предопределено да свърши. Той приличаше на ония герои от пиеси или от мистерии, чиито радости са ни чужди, но страданията им будят у нас преклонение пред красотата, а раните им аленеят като рози.

Душата и тялото, тялото и душата — колко тайнствени са те. В душата се таят животински инстинкти, а тялото понякога искри от одухотвореност. Чувствата могат да станат по-изтънчени, а интелектът — да загрубее. Кой би могъл да определи границата, където стихва телесният импулс и започва душевният? Колко повърхностни са произволните дефиниции на психолозите! И колко трудно е все пак да предпочете човек възгледите на една или друга школа! Дали душата наистина е само сянка, затворена в дома на греха? Или пък тялото е скрито в душата, както е мислел Джордано Бруно? Разграничението на духа и материята е непостижимо, както е непостижимо и тяхното сливане.

Лорд Хенри се замисли: дали ще съумеят някога хората да превърнат психологията в точна наука, способна да разкрива и най-дребните подбуди на нашия вътрешен живот? Досега ние обикновено не сме разбирали себе си и рядко сме разбирали другите. Опитът няма никаква етическа стойност. Той е само названието, което хората дават на своите грешки. Моралистите, по правило, винаги са гледали на опита като на средство за предупреждение, признавали са му известно значение за формирането на характера, издигали са го до ролята на учител, който внушава какво трябва да се прави и какво трябва да се избягва. Опитът обаче не притежава подбудителна сила. Той не е по-действен от съвестта. Той е само доказателство, че нашето бъдеще ще прилича на миналото ни и че греха, който веднъж сме извършили с отвращение, ще повтаряме многократно и с радост.

Лорд Хенри разбираше, че само експерименталният метод би могъл да стане основа на един научен анализ на страстите. А Дориан Грей бе несъмнено подходящ обект, чието изучаване обещаваше богати и плодотворни резултати. Внезапната му безумна любов към Сибил Вейн беше много интересно психологическо явление. Разбира се, съществен подтик за тази любов е било любопитството — любопитството и желанието за нови преживявания; и все пак това не беше банално, а твърде сложно чувство. Обстоятелството, че бе породено от плътския инстинкт на юношеството, който в представите на Дориан се превръщаше в нещо възвишено и твърде далечно от чувствеността, го правеше още по-опасно. То бе от ония чувства, чийто произход най-трудно отгатваме и поради това най-силно ни тиранизират. Всъщност най-слабо въздействие ни оказват подбудите, които можем да осъзнаем. И твърде често, мислейки си, че правим опит с другите, ние правим опит със себе си.

Докато лорд Хенри разсъждаваше за тези неща, на вратата се почука и в стаята влезе камериерът му, за да му напомни, че е време да се преоблече за вечеря. Лорд Хенри стана и погледна през прозореца към улицата. Залязващото слънце заливаше с пурпур и злато горните прозорци на отсрещните сгради. Стъклата им блестяха като късчета нажежен метал. Небето над тях имаше цвета на увехнала роза. Мислите на лорд Хенри отново се върнаха към искрящия от младост живот на неговия приятел и той се запита как ли щеше да свърши всичко.

Когато към дванайсет и половина се прибра у дома, на масичката в преддверието намери телеграма. Отвори я и видя, че е от Дориан Грей, който му съобщаваше за годежа си със Сибил Вейн.

Бележки

[1] Стоте новели (фр.). — Б. пр.

[2] Червило, руж (фр.). — Б. пр.

[3] Остроумие (фр.). — Б. пр.

[4] Голяма любов (фр.). — Б. пр.

[5] Дедите ни винаги грешат (фр.). — Б. пр.