Александър Дюма
Ема Лайона (63)

LXIII
АВАНПОСТОВЕТЕ

Луиза и Салвато не бяха успели още да разменят и дума, когато Микеле се върна.

— Бъди спокойна, сестричке, каза той. — Скоро за Бекер няма да има никакви тайни и те ще узнаят, кого трябва да проклинат. Не може да ме чака нищо по-лошо от бесилката, затова преди да ме обесят поне да се изповядам.

Младите хора с учудване погледнаха Микеле, но той продължи:

— Не трябва да губим време за обяснения, нощта настъпва и вие знаете какво трябва да се прави.

— Вярно е, — отвърна Салвато. — Готова ли си, Луиза?

— Заповядах каретата да ни чака в единадесет, сигурно вече е тук.

— Да, видях я, — каза Микеле.

— Добре. Заповядай да пренесат в колата сандъка ми. А през това време аз ще дам някои нареждания на Джованина.

Тя позвъни, но девойката не се показа. Луиза позвъни още веднъж, но вратата, през която трябваше да мине прислужницата, не се отвори.

Тогава Луиза стана и сама отиде в стаята на Джованина като мислеше, че камериерката и спи. На масата гореше свещ, а до нея лежеше запечатано писмо. Младата жена позна почерка и веднага го отвори.

„Синьора!

Ако бяхте заминали от Неапол, щях да Ви последвам навсякъде, но Вие оставате в Неапол, обкръжена от хора, които Ви обичат и аз повече не съм Ви нужна. Не смея да оставам по-дълго в този дом пред лицето на надвисналата опасност и нищо, дори предаността ми, от която вече нямате нужда, не може да ме накара да се затворя в крепостта. Затова се връщам при родителите си. Вие бяхте толкова добра, че сутринта ми изплатихте заплатата, и смятам, че повече не ми дължите нищо.

И така синьора, аз Ви напускам изпълнена с благодарност за проявената към мен доброта и толкова опечалена от раздялата ни, че искам да избегна прощаването, което би било за мен още по-мъчително.

Ваша смирена, покорна и предана прислужница Джованина“.

Луиза неволно потръпна. Въпреки уверенията за преданост и покорство, писмото излъчваше някаква странна, студена ненавист. Окото наистина не можеше да я види, но умът и сърцето я долавяха прекрасно.

Младата жена слезе в трапезарията, където я очакваше Салвато, и му подаде писмото. Той повдигна рамене и процеди през зъби: „Змия!“. Но в този момент влезе Микеле. Той не беше намерил каретата пред вратата и питаше дали да повика друга. Беше ясно, че от нея се е възползувала Джованина, и Микеле трябваше да изтича по-бързо на улица Пие ди Грота, за да доведе нов екипаж.

— Позволи ми, мили мой, — каза Луиза, — да се възползувам от последните минути, които ни дари случаят, и да навестя за последен път херцогиня Фуско, за да й предложа отново да дойде с мен в Новия замък. Ако реши да остане тук, ще я помоля да наглежда къщата, която остава на произвола на съдбата.

Върви, скъпо дете, — отвърна Салвато като бащински я целуна по челото.

Луиза тръгна по коридора, отвори външната врата и се озова в салона. Както винаги, той беше пълен — бяха се събрали всички видни дейци на републиката.

Въпреки близката опасност, въпреки превратностите на събитията, лицата бяха спокойни. Чувстваше се, че тези поборници за прогреса, поели нелекия си път по дълбоко убеждение, бяха готови да го следват до край и подобно на древно-римските сенатори очакваха смъртта в курията, седнали в заседателните кресла.

Появата на Луиза, красотата й, както винаги, предизвикаха жив интерес и възхищение. Всички се струпаха около нея. В този съдбоносен час всеки от присъстващите беше взел за себе си решение и питаше другия какво решение е взел той, с надежда, че то може би, ще се окаже по-добро.

Херцогинята очакваше развитието на събитията в дома си. Тя вече беше приготвила селските дрехи, в които смяташе да бяга при голяма опасност. Жената на един фермер от владенията й беше приготвила надеждно убежище за господарката си.

Луиза помоли херцогинята да наглежда дома й до отпътуването си и разказа, че Салвато и е приготвил стая в Новия замък, където да бъде под закрилата на коменданта Маса, приятел на любимия и. Именно в Новия замък смятаха да се укрият при крайна необходимост всички патриоти, тъй като никой вече не се доверяваше на Межан, който беше поискал петстотин хиляди франка за покровителство над Неапол и беше готов да унищожи града за петстотин и петдесет хиляди. Говореше се даже, че той преговарял с Руфо, — което, впрочем, не отговаряше на истината.

Луиза потърси с поглед Леонора Пиментел, от която се възхищаваше безгранично, но преди минута тя беше отишла в печатницата си. Младата жена се поклони на Николино, който се перчеше в мундира на хусарски полковник, а на другия ден щеше да бъде съсечен от вражески саби. Приближи се и я прегърна Чирило, членът на Законодателната комисия, обявена сега за най-висш държавен орган. Той пожела на Луиза не само щастие, но също безопасност и спокойствие и, като положи ръка на главата й, я благослови.

Посещението приключи. Приятелките се разцелуваха за последен път и в очите им се появиха сълзи.

— Ах, сигурно никога вече няма да се видим, прошепна Луиза, смесвайки сълзите си с тези на херцогинята.

Фуско вдигна очи към небето, като че ли искаше да каже: „Там хората винаги се срещат“. После изпрати младата жена до вратата и се разделиха, както предчувстваше Луиза, завинаги.

Микеле беше довел нова карета и Салвато очакваше любимата си. Младите хора, които се разбираха без думи, оплетоха пръсти и отидоха да се сбогуват с „Щастливата стая“. После заключиха вратата, предадоха ключа на Микеле и седнаха в каретата. Ладзаронито, въпреки блестящата униформа, скочи на капрата и колата потегли към Новия замък.

Всички прозорци и врати бяха затворени, в града витаеше някакъв необясним ужас, неизвестни хора сновяха по улиците, спираха се пред някои врати, а после изплашено побягва-ха. Обезпокоен от поведението им, Салвато заповяда на Микеле да хване един от вечерните бегълци и да разбере каква е работата. Когато се приближиха към двореца Караманико, полковникът скочи върху един подозрителен човек, които се готвеше да хвърли в отдушника дълго въже.

— Кой си ти? — попита Микеле.

— Прислужник в двореца.

— Какво правиш?

— Нали виждате: наемателят от втория етаж ми заповяда да купя двадесет и пет сажена въже. Забавих се само за една чашка на Стария пазар и пристигам. Гледам — всичко е затворено. Реших да не будя пазача и просто хвърлих въжето през отдушника. Утре ще го намерят.

Тъй като не видя в този разказ нещо забележително, Микеле пусна пленника си, когото държеше за яката и човекът веднага побягна към улица дел Паче.

Това бягство направи странно впечатление. По цялата улица Кияйи и склона Джиганте до Новия замък те постоянно срещаха хора, които вършеха същото. Микеле още на два пъти се опита да хване някой от тези скитници, но това не му се удаде.

Най-после пристигнаха в Новия замък. Салвато знаеше паролата, така че каретата безпрепятствено влезе в двора на крепостта. Тя премина под Аргонската триумфална арка и спря пред вратата на коменданта.

Маса тъкмо обикаляше караулите по крепостните стени и се върна след петнадесет минути. Заедно със Салвато те отведоха Луиза в приготвената й стая, която беше съседна с тази на самата госпожа Маса и беше една от най-красивите и удобни стаи в замъка.

Удари полунощ. Време беше да се разделят. Луиза се прости с млечния си брат, после със Салвато, и двамата младежи се върнаха на вълнолома със същата карета. Там ги чакаха готови коне, приятелите ги яхнаха и в пълен галоп препуснаха по улица Пилиеро, покрай залива през моста Магдалина към пътя за Портичи.

Навсякъде срещаха републикански войски, разпрострели се от моста Магдалина — първия външен пост, до Гранатело — постът, най-близък до противника. Както вече казахме, командваше го Скипани. Всички бяха нащрек. Салвато спираше коня си пред всяко подразделение, скачаше на земята, осведомяваше се за всичко, даваше заповеди. Първата му спирка беше при форт Вилиен. Това малко укрепление се извисяваше на брега на морето в дясно от пътя за Портичи и защищаваше подстъпите към моста Магдалина.

Салвато беше посрещнат от приветствен хор. Във форта имаше сто и петдесет калабрийци. Командваше ги един свещеник на име Тоскано. Беше очевидно, че именно тук ще се стоварят всички сили на санфедистите, затова бяха доведени изпитани бойци. Тоскано показа всички приготовления за отбраната. Ако врагът го принудеше, той беше готов да взриви барутния погреб и да загине заедно с хората си. Това нямаше да е неочаквано за войниците: всички бяха предупредени и готови за тази висша саможертва в името на отечеството. На знамето, което се вееше над вратите на форта имаше надпис: „Отмъсти! Победи или умри!“

Салвато прегърна достойния свещеник, метна се на седлото и продължи пътя си.

В Портичи републиканците изказаха сериозното си безпокойство. Те имаха работа с население, за което беше изгодно да поддържа кралската власт. Фердинанд имаше в Портичи дворец, където прекарваше есента. Херцог Калабрийски живееше през цялото лято в двореца, разположен до кралската резиденция Фаворите. Не можеха да се доверяват никому. Патриотите чувствуваха, че са обкръжени — от предателства и клопки. Земята се изплъзваше под краката им, както по време на земетресение.

Салвато пристигна в Гранатело. Оказа се, че Скипани, с обичайното си безгрижие, или по-точно, непредпазливост, все още спи. Салвато заповяда да го събудят и поиска сведения за противника. Скипани съобщи, че очаква вражеска атака и е взел мерки за да я отблъсне достойно. Генералът го попита няма ли по-точни сведения от разузнавачите, които трябваше да изпрати във вражеския лагер. Скипани отговори, че не е изпращал никакви разузнавачи и че му е противно да води нечестна война. Салвато се поинтересува дали пътят за Нола се охранява, тъй като оттам, по склоновете на Везувий отрядите на кардинала биха могли да се промъкнат в Портичи и Резина, за да отрежат пътя за отстъпление на републиканците. С привичното си безразсъдство младежът заяви, че предпазните мерки са работа на Портичи и Резина, а колкото до него самият, ако срещнел санфедистите щял да мине през редиците им.

Този начин за водене на война и игра с живота на хората накара опитния стратег, преминал школата на Шампионе и Макдоналд, само да повдигне рамене. Салвато разбра, че с подобен човек е безполезно да се спори и реши да остави всичко на волята на добрия гений — спасителят на народите.

А сега нека видим с какво се занимаваше кардиналът, който беше далеч по предвидлив началник от Скипани. В полунощ, точно когато Салвато излизаше от Новия замък, Руфо седеше до масата в дома на Нолския епископ заедно със секретаря си Сакинели и своя адютант маркиз Маласпина. Куриерите идваха един след друг с бързина, която показваше, че новоизпеченият генерал полага големи усилия за да поддържа постоянна връзка с войските си. Той лично разпечатваше всички писма и диктуваше отговорите на Сакинели или Маласпина. Сам той отговаряше рядко, само на секретните послания, тъй като нервният тик в дясната ръка му пречеше да пише.

Кардиналът вече беше получил съобщение от епископ Людовичи, че Панедиграно с хиляда каторжници ще пристигне в Боско на 12 сутрин. В ръката си Руфо държеше писмо от маркиз де Куртиз, които информираше, че полковник Чиюди, за да изкупи поведението си в Капуа, е тръгнал от Палермо с четиристотин гренадири и триста войници, представляващи нещо като чуждестранен легион, и ще слезе в Соренто, за да атакува по суша Форт Кастеламаре, докато корабите „Сихорс“ и „Минерва“ ще го нападнат откъм морето.

Като прочете това сведение, кардиналът стана от мястото си и се приближи до голямата карта, разгъната на съседната маса. Като се подпря с ръка в нея той започна да диктува на Сакинели следната заповед:

„Полковник Чиюди незабавно да прекрати, ако вече е започнал атаката срещу форт Кастеламаре, незабавно да се присъедини към Шиярпа и Панедиграно и сутринта на 13-ти да тръгнат срещу армията на Скипани. Чиюди и Шиярпа да атакуват противника фронтално. Панедиграно да го заобиколи и да се движи напред покрай лавата на Везувий, за да господства над пътя, по който Скипани ще отстъпва. Нещо повече, тъй като не е изключена възможността републиканският генерал, знаейки за пристигането на кардинала в Нола, да се изплаши от обкръжение и поиска да отстъпи към Неапол, нашите войски трябва усилено да го тласкат пред себе си.

Във Фаворите републиканският генерал ще срещне кардинал Руфо, който ще заобиколи Везувий. Така Скипани, обкръжен от всички страни, ще трябва да умре, или да сложи оръжие“.

Кардиналът заповяда да направят три копия от заповедта, подписа ги и веднага ги изпрати на адресантите. След това, като замисляше една от стотиците си комбинации, които разрушават и най-обмислените планове, заповяда да повикат де Чезаре. След пет минути младият бригаден генерал влезе в стаята в пълно снаряжение, — трескавата дейност на кардинала се предаваше на всички, които го обкръжаваха.

— Браво, княже! — похвали го Руфо, който понякога на шега го именуваше с предишната му титла. — Готов ли сте?

— Винаги готов, Ваше Високопреосвещенство, — изстреля младият човек.

— Тогава вземете четири батальона пехота, четири полеви оръдия, десет отряда калабрийски ловци и ескадрон кавалерия. Разположете се по северния склон на Везувий — този, който гледа към Мадона дел Арко, и се постарайте до разсъмване да влезете в Резина. Жителите ви очакват и са готови да въстанат в наша полза.

После се обърна към маркиза.

— Маласпина, предайте на бригадния генерал заповедта и я подпишете вместо мен.

В този момент влезе капеланът, приближи се до кардинала и прошепна:

— Ваше Високопреосвещенство, капитан Шипионе Ламара е пристигнал от Неапол и очаква заповедите Ви.

— А, най-после, — въздъхна с облекчение Руфо. — Вече се опасявах от някакво нещастие. Кажете му, че скоро ще дойда и му правете компания.

Той свали пръстена от ръката си и подпечата заповедите, изпращани от негово име.

Ламара, когото кардиналът очакваше с такова нетърпение, беше същият пратеник, донесъл му кралското знаме, и когото Каролина беше препоръчала като опитен негодник. Той току-що се беше върнал от Неапол, където трябваше да се уговори с един от главатарите на заговора, Дженаро Танзано. Танзано се преструваше на пламенен патриот, беше първият в списъците на всички републикански клубове, но всичко, което се разискваше там, той веднага съобщаваше на кардинала. В дома му се пазеше част от оръжието, което трябваше да влезе в употреба в деня на въстанието. Той можеше да разчита на ладзароните от Кияйи и Пие ди Грота, Поцуоли и съседните квартали. Затова, съвсем обяснимо е, че Руфо нямаше търпение да узнае новините. Той влезе в кабинета, където го очакваше Ламара, преоблечен в униформата на национален гвардеец.

— Е,? — попита прелатът още от вратата.

— Е, Ваше Високопреосвещенство, всичко върви по план. Танзано все още се слави като един от най-преданите патриоти в Неапол и никому не идва на ум да го подозира.

— Изпълнил ли е заповедта ми?.

— Да, Ваше Високопреосвещенство.

— Значи, заповядал е да хвърлят въжета в подземията на всички къщи, където живеят водачите на патриотите?

— Именно. Много му се иска да разбере защо е необходимо това, но аз сам не зная, и не можах да го осветля по въпроса. Но, така или иначе, всичко е изпълнено точно.

— Уверен ли сте в това?

— Видях го с очите си.

— Танзано предаде ли ви пакет за мен?

— Разбера се, ето го. Завит е с восъчно платно.

— Подайте ми го.

Кардиналът сам сряза обвивката и извади от пакета голяма хоругва, на която беше изобразен той самият, коленичил пред Свети Антоний, който с двете си ръце му протягаше навито на руло въже.

— Точно това ми трябва, — усмихна се доволно кардиналът. — А сега ми трябва човек, които да разпространи в Неапол слуха за чудото. — Той около минута мълчаливо обмисляше на кого да повери отговорното поръчение. После изведнъж се плесна по челото.

— Да доведат Фра Пачифико.

Монахът влезе в кабинета и излезе едва след половин час. После хората видяха, как той отиде в конюшнята, отвърза Джакобино и двамата заедно потеглиха към Неапол.

Кардиналът се върна в салона, изпрати още няколко заповеди и, без да се съблича, се хвърли в постелята, като заповяда да го събудят още на разсъмване.

Той се събуди сам. През нощта в средата на лагера бяха издигнали олтар. Облечен в пурпурните си одежди, Руфо отслужи меса на Свети Антоний, когото се надяваше да провъзгласи за покровител на града вместо Сан Дженаро, който се беше проявил като якобинец и затова кралят го лиши от титлата Главнокомандуващ на неаполитанските войски. След разжалването му кардиналът дълго търси достоен заместник и най-после се спря на свети Антоний Падуански. Защо не свети Антоний Велики, който много повече заслужаваше тази чест? Вероятно Руфо се боеше да не би легендата за неговите изкушения, станала популярна чрез гравюрите на Кало, и странният избор на другар за отшелничеството му, да намалят в очите на неаполитанците достойнствата на светията.

Така или иначе, той предпочете Антоний Падуански, живял хиляда години след знаменития си съименник, и реши да довери святото дело именно нему.

След месата, все още в пурпурни одежди, кардиналът яхна коня и възглави първият военен отряд.

Санфедистката армия се делеше на три дивизиона. Капудичино поведе единият от тях към Неапол, за да нападне Капуанската порта. Вторият заобиколи подножието на Везувий и тръгна по северния склон. Третият, след като заобиколи планината от противната страна, излезе на южния склон. А през това време Чиюди, Шиярпа и Панедиграно атакуваха или трябваше да атакуват Скипани фронтално.

На 13 — ти юни, около осем сутринта, часовите от замъка Сан Елмо видяха облаците прах, вдигнати от армията на сан-федистите. Трите изстрела от кулите на Новия замък възвестиха тревога и улиците на Неапол мигновено опустяха, като улиците на Тива, онемяха, като улиците на Помпей.

Настъпи тържественият час, — час, ужасен и възвишен, когато трябва да се реши въпросът за съществуването на отделния човек, и още по страшен и възвишен, когато става дума за живота и смъртта на цял град.