Александър Дюма
Ема Лайона (59)

LIX
НЕАПОЛИТАНСКАТА МАРСИЛЕЗА

Същата вечер в театъра Сан Карло представяха операта „Хораций и Кориации“, един от шедьоврите на Чимароза. Гледайки ярко осветена зала, елегантните дами и младите хора, които бяха оставили във фоайето оръжието си, за да го вземат отново на излизане, никой не би помислил, че Ханибал стоеше пред вратите на Рим.

Между второто и третото действие завесата изведнъж се разтвори и примадоната на театъра излезе на сцената в костюм на Гения на Отечеството и с черно знаме. Тя съобщи на зрителите това, което ни е вече известно — че патриотите имат само един избор: или да направят невероятно усилие и разгромят кардинал Руфо пред стените на Неапол, или да умрат с оръжие в ръка.

Колкото и страшна да беше тази вест, тя не обезкуражи събралите се. Всяко ново съобщение те посрещаха с викове „Да живее свободата! Смърт на тираните!“ Когато узнаха най-после за отстъплението и за връщането в града на Мантоне, в хората заговори не само патриотизмът, но и яростта. От всички страни се разнесе вик:

— Химнът на свободата! Химнът на свободата!

Артистката, която беше прочела зловещите новини, се поклони, показвайки, че е готова да изпълни искането на публиката, когато изведнъж зрителите забелязаха в една ложа Леонора Пиментел, която седеше между Монти — автора на думите, и Чимароза — авторът на музиката към тях. Тогава залата се разтресе от единодушен вик:

— Пиментел! Пиментел!

„Партепонейски Монитор“, който редактираше тази благородна жена, беше направил името й необикновено популярно.

Пиментел се поклони, но това не беше достатъчно за публиката: тя искаше Леонора сама да изпълни химна. Героинята на вечерта за миг се поколеба, но трябваше да отстъпи, най-после тя излезе от ложата и се появи на сцената под бурните аплодисменти на цялата зала.

Подадоха й черното знаме. Тя поклати глава.

— Това е знамето на мъртвите. Бог е милостив! Докато дишаме, Републиката и Свободата не са умрели. Дайте ми знамето на живите!

Донесоха й трицветното неаполитанско знаме. Тя страстно го притисна до сърцето си.

— Нека нашият победоносен флаг стане знаме на свободата, — произнесе тя, или нека бъде наш саван!

В отговор последва такава буря от аплодисменти, че театърът, изглежда, всеки момент щеше да рухне, но диригентът даде знак с палката си и при първите звуци на оркестъра в залата се възцари странна, трепетна тишина. Леонора, като муза на Отечеството, с прекрасния си контраалтов глас запя първата строфа на химна:

Народе, стоящ на колене пред трона,

Стига покорство! — тиранът ще падне!

С крака си стъпчи тази златна корона,

Та волно и гордо да литнеш напред!

Трябва да познавате народа на Неапол, трябва да сте виждали проявите на неговия неистов възторг, на неговия ентусиазъм, за който думите не стигат и затова той се изразява с безумни жестове и нечленоразделни крясъци, за да си представите до каква точка на кипене беше стигнала залата, когато последният ред на „Партенопейската Марсилеза“ се откъсна от устата на певицата и оркестърът изсвири последната нота. На сцената се посипаха венци и букети. Леонора вдигна два от лаврови клонки и увенча главите на Монти и Чимароза.

И тогава, хвърлена неизвестно от кого, върху купчината цветя падна палмова клонка.

Четири хиляди длани неистово аплодираха, две хиляди гърла повтаряха:

— Палмата на Леонора! Палмата на Леонора!

— В знак на мъченичество! — отвърна пророчицата, като вдигна клончето и го притисна до гърдите си със скръстени ръце.

Залата обезумя. Зрителите се спуснаха на сцената. Мъжете коленичиха пред певицата, а когато каретата й се приближи към входа, възторжените патриоти разпрегнаха конете и я подкараха сами, съпроводени от оркестъра, който до пет сутринта свиреше под прозорците й. През цялата нощ съчинената от Монти песен звучеше по улиците на Неапол.

Но огромния ентусиазъм, който едва не беше съборил стените на театъра, на другия ден забележимо помръкна. Вчерашният плам се обясняваше с атмосферата на събраните хора, жегата, ярката светлина, шума, магнетическите токове на тълпата. Той неизбежно трябваше да угасне, когато изчезна цялата съвкупност от обстоятелствата, породили тази трескава възбуда. След като видя как се завръщат в безпорядък през Капуанската порта или през Кармине последните защитници на Неапол, ранени, покрити с прах, бягащи от полесражението, градът изпадна в тревога, която премина скоро в мрачна потиснатост.

А през това време пръстенът на вражеските войски все по-тясно се свиваше около Неапол, стремейки се да затвори града в железен юмрук, да го задуши с огненото си дихание. Неумолими противници, яростни врагове притискаха републиката от всички страни:

От север Фра Дяволо;

От изток Пронио;

От югоизток Руфо, де Чезаре и Шиярпа;

От юг и запад остатъците от британския флот, който всеки момент можеше да стане по-силен от когато и да било, подкрепен от четири руски, петте португалски и три турски кораба. Най-после, всички тиранични режими на Европа, изглежда, се бяха надигнали, за да задушат вика на свободата, прозвучал в нещастния град.

Но нека побързаме да кажем, че неаполитанските патриоти бяха на висотата на положението. На пети юни Директорията, с цялата церемония, която възкресяваше античните времена, развя червеното знаме и обяви, че Отечеството е в опасност. Тя призова всички граждани да се въоръжат за съвместна защита. Никого не принуждаваха насила, но строгата заповед гласеше, че по сигнал от фортовете (три оръдейни изстрела през равни интервали) всички граждани, които не са членове на националната гвардия или патриотичните общества, трябва да влязат в домовете си, да затворят вратите и прозорците и да не се показват на улиците до следващия сигнал — единичен изстрел. Всеки такъв гражданин, който бъде заловен на улицата с оръжие в ръка след първия сигнал, ще бъде задържан и разстрелян като враг на народа.

Четирите крепости на Неапол: замъкът Кармине, Новият замък, замъкът Уово и крепостта Сан Елмо — бяха снабдени с продоволствие за три месеца.

Първи се яви за оръжие и боеприпаси един полусляп старец, знаменит адвокат в миналото и познавач на неаполианските старини, който някога беше развеждал император Йосиф II при пътуването му из Италия. Съпровождаха го двамата му племенника — на двадесет и двадесет и девет години. След като дадоха оръжие на младите хора, патриотите искаха да откажат на стареца, под предлог на почти пълната му слепота.

— Аз ще се приближа толкова близко до врага, че ще бъде възможно да не го видя, — с достойнство отвърна старецът.

Освен политически въпроси трябваше да решават и социални: народът беше лишен от хляб и Директорията постанови да се оказва помощ на населението — това беше проява на хуманност и в същото време, твърде полезна от гледна точка на политиката.

Доменико Чирило реши да се създаде взаимоспомагателна каса за населението на Неапол и пръв предаде в нея наличните си пари, повече от две хиляди дуката. Примера му последваха най-благородните граждани — Пагано, Конфорти, Бафи. На всяка улица избраха най-уважавания жител, най-почтената жена, нарекоха ги Баща и Майка на бедните и им възложиха да събират пари за тях. Тези лица посещаваха скромните жилища, спускаха се в жалките таверни, качваха се по таваните и оставяха там милостиня от името на отечеството. Работниците, които владееха някакъв занаят, получаваха работа, болните — помощ и закрила. С най-голям ентусиазъм и самоотверженост се отдадоха на тази дейност две дами: херцогиня ди Пополи и херцогиня ди Касано.

Доменико Чирило посети и Луиза с молба да се включи в събирането на волните пожертвувания, но тя отговори, че положението на съпруга на придворния библиотекар не й позволява да се занимава с подобна дейност. Достатъчно й беше и това, че по неведоми пътища беше станала причина за ареста на двамата Бекер. Все пак от свое име и от името на Салвато тя предаде три хиляди дуката.

Но положението на неаполитанците беше толкова бедствено, че въпреки щедростта на състоятелните граждани касата на Директорията скоро опустя отново.

Тогава Законодателната комисия предложи на всички лица, които служеха на републиката, независимо от заемания пост, да дават на бедните половината от заплатата си. Чирило, който вече беше дал всичко, се отказа от половината от издръжката си като член на Законодателната комисия, така постъпиха и колегите му, Във всеки квартал на Неапол бяха разпратени лекари и хирурзи, които трябваше да лекуват безплатно всички нуждаещи се. Националната гвардия отговаряше за обществения ред.

Преди отпътуването си Макдоналд беше разпределил оръжието и знамената. За главнокомандуващ беше назначен Ба-сети, същият, който беше разбит от отрядите на Мамоне и Фра Дяволо и се върна в Неапол ранен; за негов помощник — Дженаро Фера, брат на херцог Касано; за генерал-адютант — Франческо Грималди. Комендант на града стана генерал Фредеричи; комендант на Новия замък оставаше кавалерът Маса, но в замъка Уово на този пост беше назначен полковник Л’Aypopa. Във всеки градски квартал беше разположен по един корпус от националната гвардия, часовои стояха през тридесет крачки.

На седми юни генерал Вирц арестува всички бивши офицери от кралската армия, които отказваха да служат на републиката. На 9 август в осем вечерта прозвуча сигналът за тревога — три оръдейни изстрела. И незабавно, според заповедта всички граждани се затвориха по домовете си. Националната гвардия и доброволците, напротив, се устремиха към улица Толедо и градските площади, Мантоне, който отново беше заел поста военен министър, направи преглед на войската, заедно с Вирц и едва възстановилия се Басети, чиято рана за щастие не беше се оказала опасна. Басети благодари на събралите се за усърдие и обяви, че сега пред тях има само два пътя: да победят, или да умрат. След това той разпусна войската, като обясни, че сигналът за тревога е бил даден само за да проверят с какво количество хора могат да разполагат в момента на опасност.

Нощта премина спокойно. На разсъмване оръдеен изстрел извести на гражданите, че могат спокойно да излизат на улиците.

На тридесет и първи август стана известно, че кардиналът е пристигнал в Нола и че се намира едва на седем-осем левги от Неапол.