Александър Дюма
Ема Лайона (51)

LI
ПРАЗНИКЪТ НА БРАТСТВОТО

„Невъзможно е, — се казваше в «Записки към историята на последните революции в Италия», — невъзможно е да се опише радостта, която обхвана патриотите след отпътуването на френската армия. Поздравявайки се един с друг в братска прегръдка, те заявяваха, че едва от тази щастлива минута са станали действително свободни и патриотизмът им достигна висшата степен на ентусиазъм и премина в неистов възторг“.

И действително, по това време в Неапол се възобновиха безумствата от 1792–1793 година, които бяха не само кървави. За щастие, сред тях имаше и такива, в които възвеличавайки патриотизма, смешното се съчетаваше с възвишеното. Гражданите, които имаха „нещастието“ да носят името Фердинанд, твърде разпространено благодарение низкопоклоничеството на тълпата, или което и да било кралско име, молеха републиканското правителство за разрешение по съдебен път да изменят името си, за да нямат нищо общо с тирана.

Излязоха хиляди памфлети, които разобличаваха тайните от двора на Фердинанд и Каролина. Към народа изведнъж се обръщаше Себето, малкият ручей, който се вливаше в морето до моста Света Магдалина и който, подобно на древния Смакандър, взимаше думата и заставаше на страната на неа-политанците, после в очите на всички се хвърлиха думите, изписани по стената на църквата дел Кармине: „Стани, Лазаре, и излез от гроба си“. За всички беше ясно, че името Лазар означаваше ладзарони, а следователно — Мазаниело. Леонора Пиментел в „Партенопейски Монитор“ възбуждаше яростта на патриотите и заклеймяваше Руфо като главатар на разбойници и убийци, за какъвто потомството го смятай днес.

Жените, въодушевени от нейния пример, проявяваха патриотизма си по своему, предпочитайки любовта на якобинците пред любовта на благородниците.

Някои от тях се обръщаха към народа с речи от балконите като му разясняваха неговите интереси и задължения, докато Микеланжело Чиконе, приятелят на Чирило, продължаваше да превежда на неаполитанско наречие Евангелието, тази велика книга, пронизана от духа на демокрацията, като съгласуваше принципите на свободата с нормите на християнското вероучение. Насред Площада на кралицата отец Бенони, францискиански монах от Болоня, си беше издигнал катедрата под дървото на Свободата, там, където изплашеният от бурята Фердинанд се беше заклел да издигне храм на свети Франциск Паолански, ако провидението някога му върне трона.

С разпятието в ръка Чиконе сравняваше високите заповеди на Христос към народите и царете с правилата, които в течение на векове царете са диктували на народите, тези спящи лъвове, които те в течение на вековете са държали в безпомощно състояние. Сега, когато тези лъвове бяха разбудени и готови да разкъсат врага, той обясняваше на един от тези на-роди-лъвове догмата на триединството, напълно неизвестна в Неапол през епохата на свободата, равенството и братството.

Кардиналът-архиепископ Капече Дзурло, дали от страх, или по убеждение, заповяда в молитвите вместо „Боже, спаси краля“ да се чете: „Боже, пази републиката“.

Той отиде още по-далеч: в своята енциклика обяви, че враговете на новото правителство, които му вредят по какъвто и да е начин, няма да получат опрощение на греховете, освен на смъртния си одър. Той заяви, че отлъчва от църквата дори и тези, които, знаейки за съществуването на заговори и складове с оръжие, не съобщят за това.

Най-после, в театрите играеха само трагедии или драми, в които герои бяха Брут, Тимолеон, Хармодий, Касий, или Катон.

На четиринадесети май, в края на един от тези спектакли пристигна вестта за превземането на Алтамура. Изпълнителят на главната роля излезе на сцената, не само за да обяви новината, но и да разкаже за страшните събития, последвали падането на републиканския град. Чувство на неизразими ужас обхвана присъствуващите: зрителите скочиха на крака, като поразени от мълния и всички гласове се сляха в един вик: „Смърт на тираните! Да живее Свободата!“

В същата минута оркестърът подхвана неаполитанската „Марсилеза“ — „химнът на Свободата“ от Винченцо Монти, чийто текст Леонора Пиментел беше чела в салона на херцогиня Фуско.

Този път опасността повдигаше призрачната завеса и показваше страшното си лице.

Възползвайки се от предоставената му временна свобода, Салвато пръв даде пример. С риск да попадне в ръцете на разбойниците, той замина за графство Молизе и там, не толкова чрез арендаторите, колкото чрез интендантите, събра около двеста хиляди франка, с които организира един полк калабрийски доброволци, като го нарече „Калабрийски легион“. Това бяха все яростни привърженици на свободата, лични врагове на кардинал Руфо. Всеки искаше да отмъсти за нечия смърт на санфедистите или на самия кардинал, решен да измие кръвта с кръв. Думите, изписани на знамето им, звучаха като страшна клетва: „Отмъсти, победи или умри!“

Херцог Рока Романа, въодушевен от този пример, — така поне мислеха всички, — остави най-после харема си на склона Джиганте и помоли за разрешение да състави кавалерийски полк.

Скипани събра остатъци от своя армейски корпус и го раздели на два легиона, като възложи командването на първия на калабриеца Спано, заради дългите му години служба сред низшите чинове в армията, а втория оглави сам.

Абриал, от своя страна, добросъвестно изпълняваше задълженията, възложени му от Директорията. Той предостави законодателната власт на двадесет и пет граждани, изпълнителната — на петима и състави министерство от четири човека.

Той сам избираше членовете, които трябваше да влязат във всеки от тези правителствени органи.

Сред новите избраници, повече от които заплатиха с живота си тази чест, беше един от нашите стари познати — доктор Доменико Чирило.

Когато му съобщиха, че пратеникът на Директорията е избрал него, той отвърна:

— Опасността е голяма, но честта е твърде висока. Аз посвещавам на републиката слабия си талант, силите и живота си.

Мантоне на свой ред работеше ден и нощ за да реорганизира армията. След няколко дни тя действително беше съставена наново и готова да тръгне против кардинала, чието приближаване се усещаше все по-остро с всяка изминала минута.

Но преди това военният министър, великодушен по сърце, реши да устрои за града зрелище, което едновременно би го ободрило и въодушевило.

Той обяви празника на Братството.

В деня, определен за тържеството, градът се събуди от звъна на камбаните, грохота на оръдията и ударите на големите барабани, както в най-щастливите си дни.

Всички пехотинци от националната гвардия получиха заповед да се строят по улица Толедо, цялата конница се разположи в боен ред на Дворцови площад, а редовната пехота зае Площада на замъка.

Нека отбележим мимоходом, че в света, може би, няма нито една столица, където националната гвардия да е така добре организирана, както в Неапол.

Около дървото на свободата беше оставено голямо празно пространство, на десет крачки от което беше издигната клада.

Към единадесет сутринта, през един от последните майски дни, когато всички прозорци в Неапол бяха покрити с републикански флагове, а всички жени, които украсяваха тези прозорци, размахваха кърпички и викаха: „Да живее републиката!“, — в началото на улица Толедо се показа огромният кортеж.

Водеха го членовете на новото правителство начело с генерал Мантоне.

След тях идваше артилерията, следваха трите знамена, пленени от роялистите — едно от англичаните и две от санфедистите, — после около петстотин портрета на краля и кралицата, събрани отвсякъде и предназначени за изгаряне. Шествието завършваха окованите по двойки пленници от Кастеламаре и съседните села.

Следващата ги тълпа хора, заплашителна, пълна с ненавист и жажда за мъст. „Смърт на санфедистите! Смърт на роялистите!“ — крещеше тя.

Тези хора с кръвожадната си нагласа не можеха да допуснат, че затворниците са изведени по друга причина, а не за да им прережат гърлата.

В това бяха убедени, изглежда и нещастните пленници, които с изключение на неколцина, гледащи предизвикателно бъдещите си палачи, вървяха със сълзи на очи и наведени в отчаяние глави.

Мантоне държа пред армията реч, за да й напомни дълга в дните на вражеско нашествие.

Представител на правителството се обърна към народа, като го призова да уважава живота и собствеността на ближния.

След това запалиха огъня.

Министърът на финансите се приближи до кладата и хвърли купчина банкноти за около шест милиона франка. Това бяха спестяванията, които, въпреки обществената нищета, правителството беше успяло да натрупа за два месеца.

След банкнотите в огъня полетяха портретите.

Но когато дойде ред да горят знамената, народът нападна тези, които ги носеха, изтръгна ги от ръцете им, стъпка ги в калта и ги разкъса на малки парченца, които войниците промушиха на щиковете си.

Оставаха пленниците.

Заповядаха им да се приближат към огъня, събраха ги покрай дървото на свободата, обкръжиха ги с пръстен от щикове и в минутата, когато им оставаше само да посрещнат смъртта и когато тълпата със святкащи очи вече се готвеше да хване ножовете, Мантоне възкликна:

— Долу веригите!

Тогава най-знатните дами на Неапол — херцогиня ди По-поли, херцогиня ди Касано, херцогиня Фуско и Леонора Пиментел се спуснаха към дървото на свободата и сред всеобщото вълнение и сълзи освободиха от оковите тристате пленника, помилвани с виковете „Пощада!“ и хиляди пъти повторените възклицания „Да живее републиката!“.

В този момент в кръга навлязоха други дами с чаши и бутилки в ръце и бившите пленници пиха за здравето и успеха на тези, които бяха съумели да ги победят и, което е още по трудно, които умееха да прощават.

Вечерта Неапол беше великолепно илюминиран. Уви! Това беше последният празничен ден. На другата сутрин френската армия започна да се оттегля и настъпиха дни на траур.

Последните часове от този велик ден бяха помрачени от едно печално събитие.

Към пет вечерта дойде известие че, херцог Рока Романа, след като получил разрешение да състави кавалерийски полк, го е организирал и заедно с него преминал на страната на роялистите.

След един час на същия площад, където бяха освободили пленниците, се яви неговият брат Николино Карачиоло.

Той дойде с наведена глава и зачервено от срама лице. С треперещ от вълнение глас той заяви пред неаполитанската Директория, че престъплението на брат му е толкова голямо в собствените му очи, че както в древните времена, вината трябва да изкупи невинният. Затова той се явил, за да попита къде ще бъде затворен, за да се подчини на решението, което ще произнесе военният трибунал и че само той може да измие позора, хвърлен на фамилията им от измяната на брата. Ако напротив, републиката е запазила доверието си към него, той би доказал, че е неин син, а не брат на Рока Романа. Би съставил полк и с него би тръгнал срещу брат си.

Единодушни аплодисменти посрещнаха предложението на младия патриот. Всички ентусиазирано надигнаха глас да му бъде дадено такова позволение. Най-после правителството реши, че престъплението на Рока Романа е негово лично дело и не трябва да петни членовете на семейството му.

И действително, Николино Карачиоло организира със свои средства полк хусари, с които можеше като храбър и верен патриот да вземе участие в последните битки на републиката.