Александър Дюма
Ема Лайона (5)

V
КНЯЗ МОЛИТЕРНО

Необходимо беше незабавно да се вземат някакви мерки, иначе Неапол би загинал и изповедта на кралицата щеше да бъде изпълнена съвсем точно. Буржоата и благородниците щяха да изчезнат в масовите кланета и щеше да остане само простолюдието, по-точно — тълпата.

Депутатите от града се събраха в старата базилика Сан Лоренцо, където толкова пъти бяха обсъждали правата на народа и кралската власт.

Партията на републиканците, която, както вече знаем, вече се беше свързала с княз Молитерно и оценявайки мъжеството му в кампанията от 1796 и при неотдавнашната защита на Капуа, а също, вярвайки на обещанията му, реши, че може да разчита на него и го предложи на народа за диктатор.

Ладзароните, които току-що бяха видели колко храбро той се сражаваше с французите, се отнесоха към Молитерно с доверие и го приветствуваха с възторжени викове. Влизането му в града беше подготвено предварително и породи всеобщо ликуване.

В момента, когато хората викаха: „Да, да, Молитерно! Да живее Молитерно! Смърт на французите! Смърт на якобинците!“ — Молитерно се появи, яхнал бойния си кон и въоръжен до зъби.

Неаполитанците са деца, които лесно се поддават на театралните ефекти. Появяването на княза сред виковете „Браво!“, съпровождали и избирането му, им се сториха знамение на съдбата. При вида му виковете се удвоиха. Обкръжиха коня му, както на предния ден и дори сутринта бяха обграждали каретата на архиепископа, и всеки крещеше по своему, така, както може да се чуе само в Неапол:

— Да живее Молитерно! Да живее нашият защитник! Да живее нашият баща!

Молитерно слезе от коня и, като го предаде в ръцете на ладзароните, влезе в църквата Сан Лоренцо. Приет вече от народа, той беше провъзгласен за диктатор и облечен от муниципалния съвет с неограничена власт и с правото сам да си избере помощник.

По време на заседанието и дори преди Молитерно да излезе от църквата, беше решено да пратят представители при кралския наместник и да му предадат, че „градът“ и народът не искат повече да се подчиняват на друг диктатор, освен на избрания от тях, и че това е сеньор Сан Джроламо княз ди Молитерно.

Така представителите на града щяха да предложат на кралския наместник да се запознае с новата власт, създадена от муниципалния съвет и приета, или по-точно, провъзгласена от народа.

Сред предложените и утвърдени депутати бяха Мантоне, Чирило, Скипани, Веласко и Пагано.

Пратениците се отправиха към двореца.

Революцията, започнала преди два дни, крачеше напред с гигантски крачки. Народът, поласкан от нея, беше готов да й окаже незабавна помощ. И този път депутатите се явиха пред кралския наместник не като молители, а като господари на положението.

Тези промени не трябва да учудват нашите читатели, тъй като ставаха пред очите ни. Чирило беше упълномощен да говори. Речта му беше кратка: той пренебрегна титлата „княз“ и дори обръщението „Ваше превъзходителство“

— Господине, — каза той — дошли сме от името на народа с предложение да се отречете от властта, дадена ви от краля, и с молба — да ни предадете държавната хазна и да подпишете указ, последния, който ще издадете, за пълно подчинение на муниципалитета и княз Молитерно, когото народът провъзгласи за свой вожд.

Кралският наместник не отговори нищо определено, но поиска двадесет и четири часа за размисъл, като каза, че нощта, може би, ще му даде съвет.

Съветът, който му даде нощта, беше да се качи на кораб с останките от държавната хазна и да потегли за Сицилия.

Но да се върнем към княз Молитерно.

След като даде на патриотите дума и се закле да действува заедно с тях при всякакви обстоятелства, новият диктатор излезе от църквата, отново яхна коня си и със сабя в ръка отвърна на възгласите „Да живее Молитерно!“ с вика „Да живее кралят!“. За свой помощник той назначи дон Лучио Карачиоло, херцог Рока Романа, почти толкова популярен, колкото и него самия след бляскавото сражение при Каяцо. Името на този достоен благородник, който за петнадесет години три пъти беше променял убежденията си и сега трябваше да ги изкупи с трета измяна, беше посрещнато с огромно въодушевление.

След това княз Молитерно произнесе реч, в която призова народа да остави оръжието си в близкия манастир, предназначен за щаб и заповяда под страх от смъртно наказание да се подчиняват на всички мерки, които той ще счете за необходимо да вземе в името на общественото спокойствие.

В същото време, за да предаде повече тежест на думите си, той заповяда да поставят бесилки на всички улици и площади и разпрати из града патрули от най-храбрите и честни граждани със заповед да бесят без съд крадците и убийците, хванати на местопрестъплението.

После даде съгласието си да сменят бялото, кралското знаме, с това на народа — трицветното. Трите цвята бяха — син, жълт и червен.

На тези, които искаха обяснение за тази замяна, и които се опитваха да спорят с него, Молитерно отговаряше, че е сменил неаполитанското знаме, за де не показва на французите това, което беше отстъпвало пред тях. Народът, който се гордееше със своето знаме, прие тези обяснения.

Когато сутринта на седемнадесети януари в Неапол разбраха за бягството на кралския наместник и за бедите, които това бягство предвещаваше, народният гняв, разбрал, че е безполезно да преследват Пинятели, изцяло се обърна срещу генерал Мак. Тълпа ладзарони веднага тръгна да го търси. Според тях, Мак беше предател, влязъл в съгласие с якобинците и французите, който заслужаваше бесилката. Тълпата се втурна към Казерта, където предполагаше да го открие.

Той действително беше там с майор Рисках, единственият офицер, който му беше още верен след страшната катастрофа, когато съобщиха за грозящата опасност. Но тя наистина беше сериозна. Херцог дела Саландра, когото ладзароните срещнаха по пътя за Казерта, и решиха, че това е Мак, едва не се прости с живота. Нещастният генерал имаше само един изход: да търси убежище при Шампионе. Но той помнеше колко грубо се беше отнесъл с него в писмото, което му беше предал чрез майор Рисках в началото на кампанията, и жестоката заповед против французите, която беше издал, напускайки Рим. Сега едва ли можеше да се надява на снизхождение. Но майор Рисках го обнадежди, като обеща да го изпревари и подготви пристигането му. Мак прие предложението и, докато майорът изпълняваше мисията си, се оттегли в малката си къща в Чирнао, на чията безопасност той много разчиташе, поради уединението й.

Шампионе се беше разположил на лагер пред градчето Аверса. Той винаги се беше интересувал от историческите паметници и сега току що беше посетил с верния си Тиебо стария, изоставен манастир и развалините на замъка, където кралица Джована беше убила мъжа си. Те разгледаха всичко, дори останките от балкона, където е бил обесен Андрея с изящно въже от копринени и златни нишки, изплетено от самата кралица. Генералът тъкмо обясняваше на Тиебо, който не беше познавач като него, как Джована получила опрощение за този си грях, като продала на папа Климент VI Авиньон за шестдесет хиляди екю, когато изведнъж на входа на палатката му се появи човек и Тиебо издаде възглас на радостно учудване. Той беше познал стария си приятел, майор Рисках.

Шампионе прие младия офицер със същата светска учтивост, както и в Рим, и изрази съжалението си, че майорът не беше дошъл по-рано, за да вземе участие в археологическата им разходка. После, без да се интересува за причините, довели го тук, предложи услугите си, като на приятел, като че ли този приятел никога не беше носил неаполитански мундир.

— Преди всичко, скъпи майоре, — каза Шампионе, — позволете ми да ви благодаря. Като се върнахме в Рим, намерих двореца на Корсини, който ви бях оставил, в чудесно състояние. Не липсваше нито една книга, нито една карта, даже перо. Дори ми се струва, че за двете седмици, през които е бил обитаем, никой не е докоснал нито една вещ от тези, които ми служеха ежедневно.

— Е, любезни генерале, ако сте ми признателен за незначителната услуга, която смятате, че съм ви оказал, то вие на свой ред можете да сторите за мен много повече.

— Какво? — усмихна се Шампионе.

— Да забравите две неща.

— Внимавайте! Да забравиш е по-трудно, отколкото да си спомниш. Какви се тези неща?

— Първо, да забравите за писмото, което ви бях донесъл в Рим от генерал Мак.

— Бихте могли да забележите, че го забравих пет минути след като го бях прочел. А второто?

— Разпореждането за болниците.

— Не съм забравил за това, господине, — отвърна Шампионе, — но прощавам.

Рисках се поклони.

— Великодушието ви е безгранично, — каза той. — Сега нещастният генерал Мак…

— Да, зная: преследват го, настигат го, искат да го убият. Както Тиберий, той също е принуден всяка нощ да търси ново убежище. Защо не е дошъл при мен просто така, без церемонии? Аз не бих могъл да му предоставя, както персийският цар на Темистокъл, пет града от моето царство, но вижте походната ми палатка. Тя е достатъчно просторна за двама и тук той ще намери гостоприемството на войника.

Едва Шампион произнесе тези думи, когато някакъв покрит с прах човек скочи от разпенения си кон и плахо пристъпи прага на палатката, която френския генерал току-що му беше предлагал за убежище.

Този човек беше Мак. Разбрал, че хората, които го преследваха, се отправят към Карнава, той повече не можеше да чака връщането на своя пратеник.

— Скъпи генерале! — възкликна Рисках. — Влизайте, влизайте! Както ви казах, нашият враг е най-великодушният от хората!

Шампионе стана и тръгна към Мак с протегната ръка. Неаполитанецът помисли, че ръката е протегната, за да вземе шпагата му. Почервенял и с наведена глава, той мълчаливо я измъкна от ножницата, хвана я за острието и подаде дръжката на френския генерал.

— Генерале, — каза той, — каза той, — аз съм ваш пленник. Ето моята шпага.

— Спрете, господине, — отвърна му с усмивка Шампионе, — моето правителство ми забранява да приемам подаръци английско производство.

Тук ние се прощаваме с генерал Мак, защото повече няма да го срещнем, и трябва да признаем, че го напускаме без съжаление.

Френският генерал го третираше като гостенин, а не като пленник. На другия ден след пристигането на Мак, Шампионе му даде паспорт за Милано, предоставяйки го в разпореждане на Директорията.

Но Директорията се отнесе с Мак не толкова вежливо. Той беше арестуван и го държаха в плен в едно малко френско градче докато, след битката при Маренго, го размениха срещу бащата на този, който пише настоящата история. Той беше заловен с измама в Бриндизи.

Въпреки неудачите в Белгия и некадърността, която беше показал в Римската кампания, генерал Мак получи през 1804 година командуването на Баварската армия.

През 1805 година, при настъплението на Наполеон, той се затвори в крепостта Улм, където след два месеца обсада подписа най-позорната капитулация, за каквато някога се е споменавало във военната история. Той се предаде с тридесет и пет хиляди човека. Този път го предадоха на съд и получи смъртна присъда, но наказанието беше променено на доживотно заточение на остров Шпицберген.

Към края на втората година генерал Мак получи помилване и беше пуснат на свобода. След 1808 година той изчезна от световната сцена и за него повече не се чу нищо.

Всички справедливо казваха, че ако не му бяха дали възможността да командува, той щеше да бъде първият генерал на своето време.

Да продължим сега разказа за събитията, спомогнали за пристигането на французите в Неапол, събития, които, при цялата си историческа простота, създават картина на нравите, на която не липсват колорит и занимателност.