Александър Дюма
Ема Лайона (61)

LXI
ЛИКВИДАЦИЯТА

На другия ден в седем сутринта при осъдените влезе тъмничарят. Младият човек още спеше, но баща му седеше с молив в ръка и покриваше с цифри листовете хартия върху коленете си.

Стражата вече очакваше затворниците, за да ги отведе на улица Медина. Старецът побутна спящия:

— Ставай, Андреа, време е. Винаги си бил ленивец, синко. Време е да се поправиш!

— Да, отвърна Андреа като отвори очи и кимна на баща си. — Само че, Господ Бог едва ли ще ми остави време за това.

— Когато беше малък, — тъжно продължи старият банкер, — майка ти трябваше да те буди по два-три пъти, а ти все не се решаваше да излезеш от постелята. Понякога трябваше аз самият да те вдигам със сила.

— Обещавам ви, татко, — каза Андреа, който започваше да се облича, — че ако се събудя в други ден, ще стана за една минута.

Бащата на свой ред стана и произнесе с въздишка:

— Добре направи майка ти, че умря!

Без да отговори, Андреа се приближи към баща си и нежно го прегърна. Старият Симоне го погледна.

— Толкова млад!… — прошепна той, — но, какво да се прави…

След десет минути пленниците бяха облечени. Андреа почука на вратата.

— Готови ли сте вече? — каза тъмничарят. — Да вървим, стражата чака.

Симоне и Андреа излязоха от килията и войниците веднага ги обкръжиха. От вратата на Новия замък до дома им беше съвсем близо и по пътя само няколко любопитни минувача за миг изгледаха арестуваните. След няколко минути те бяха вече на улица Медина.

Току-що беше ударило осем и вратите на банката бяха още затворени, тъй като обикновено служителите се появяваха не по-рано от девет.

Командирът на ескорта позвъни. Вратата отвори лакеят на стария Бекер и едва не се хвърли на шията на господаря си. Това беше стар слуга, немец, който беше последвал банкера от Франкфурт в Неапол още като дете.

— Ах, скъпи ми господарю, вие ли сте? Изплаках старите си очи, докато ви нямаше, нима имам щастието да ви видя отново?

— Да, славни ми Фриц, да, това съм аз. Всичко ли е на ред?

— А защо да няма същия ред, както и при вас? Слава Богу, всеки знае задълженията си. Точно в девет всички служители са на местата си и работят здравата. Само аз, за съжаление, няма какво да правя и всяка сутрин четкам палтата ви, два пъти в седмицата броя бельото, всяка неделя навивам стенния часовник и колкото мога успокоявам кучето ви Цезар. Откакто ви няма, бедното животно почти не яде и постоянно вие.

— Да влезем, татко, — каза Андреа. — Тези господа проявяват нетърпение, а започват да се събират и хора.

Пред вратата поставиха часовой, двама застанаха в антрето, а останалите се разположиха в коридора. Впрочем, както е прието в подобни учреждения, прозорците на първия етаж бяха с решетки, така че затворниците просто бяха сменили един затвор с друг.

Андреа Бекер се отправи към касата и тъй като касиерът още не беше дошъл, я отвори със своя ключ, а Симоне Бекер зае обичайното си място в кабинета, който пустееше от момента на арестуването му. Пред двете врати поставиха часови.

Като се отпусна в креслото, в което беше прекарал цели тридесет и пет години, старият Бекер въздъхна с удовлетворение. После каза:

— Фриц, отвори прозорчето във вътрешната стена.

Слугата се подчини и отвори пробитото в стената между кабинета и касата отверстие. През него бащата и синът можеха да разговарят, без да стават от мястото си, и дори да се виждат.

Старият Бекер не беше успял де се разположи удобно в креслото, когато към него се хвърли огромен спаниел, който влачеше след себе си скъсаната верига, и с радостен лай започна да скача към гърдите му и да го ближе по лицето. Бедното животно беше подушило стопанина си и, както и Фриц, бързаше да го поздрави.

Банкерите започнаха прегледа на кореспонденцията. Всички делови писма бяха разпечатани от главния писар, всички писма с надпис „лично“ бяха оставени в отделен куп. Затворниците едва сега видяха тези писма, тъй като всяко общуване с тях в затвора беше забранено.

Големият стенен часовник от времето на Луи XIV в кабинета на банкера, удари девет и веднага, с обичайната си точност, се появи касиерът. Както и лакеят, той също беше немец. Казваше се Клагман. Разположените в къщата войници не бяха отговорили на въпросите му, но тъй като имаше заповед да пускат всички служители на банката, той безпрепятствено стигна до касата. Какво беше учудването му, когато завари младия си господар в креслото му и видя през прозорчето стария Бекер! Ако не бяха часовите, все едно че нищо не се беше изменило.

Андреа сърдечно отвърна на приветствията на касиера, като спазваше все пак подобаващата дистанция, а Клагман побърза да поздрави стария Симоне.

— Къде е ключът от стаята на главния счетоводител? — попита Андреа. Касиерът извади часовника си.

— Сега е девет и пет, господине. Обзалагам се, че господин Шперлинг в този момент свива по улица Свети Вартоломей. Ваша чест знае, че той винаги пристига между девет и пет и девет и седем.

И наистина, едва касиерът беше произнесъл тези думи, в коридора се дочу гласът на главния счетоводител, който също опитваше да разбере от войниците какво се беше случило.

— Шперлинг! Шперлинг! — извика Андреа. — Елате приятелю, не трябва да губим време.

Крайно учуден, но без да смее да задава въпроси, Шперлинг влезе в кабинета на стария Бекер. В помещението на касата Клагман чакаше разпореждане.

— Скъпи Шперлинг, — обърна се Симоне Бекер към счетоводителя, — мисля, че не е необходимо да питам дали документите са в ред?

— В ред са, скъпи господарю.

— Значи, можете да ми съобщите какво е положението на нещата в банката?

— Вчера в четири часа направих ревизия.

— Какъв е резултатът?

— Свободният остатък е един милион и седемдесет и пет хиляди дуката.

— Чуваш ли, Андреа, — обърна се Симоне към сина си.

— Чувам, татко. Отговаря ли тази цифра на наличността в касата, Клигман?

— Да, господин Андреа, вчера проверихме.

— А днес ще проверим отново, ако не възразяваш, приятелю.

— Веднага, господине.

И докато Шперлинг тихо говореше със Симоне, Клагман отвори железния шкаф с тройна ключалка и многобройни цифри и извади от там кожената чанта, която също се заключваше.

— Каква сума има тук? — попита Андреа.

— Шестстотин тридесет и пет хиляди, четиристотин и дванадесет дуката в полици от Лондон, Виена и Франкфурт.

Андреа провери и видя, че сметката е правилна.

— Татко, каза той, — имаме шестстотин тридесет и пет хиляди, четиристотин и дванадесет дуката в полици. — После се обърна към Клагман: — А колко има в касата?

— Четиристотин двадесет и пет хиляди шестстотин и четири дуката.

— Чуваш ли, татко?

— Отлично те чувам, синко. Но си мисля за общия баланс. Влоговете на кредиторите са един милион, четиристотин петдесет и пет хиляди, шестстотин и дванадесет дуката, а задълженията достигат един милион, шестстотин и петдесет хиляди дуката и заедно с влоговете в други банки, които са един милион, шестстотин и петнадесет хиляди и осемдесет и седем дуката. А сега да видим дебита. Докато вие с Клагман проверявате, аз ще работя с Шперлинг.

Но часовникът изведнъж започна да бие единадесет. Вратата на кабинета се отвори и на прага застана Фриц.

— Яденето е сервирано.

— Гладен ли си, Андреа? — попита старият Бекер.

— Не много, но нали все пак рано или късно ще трябва да ядем. Да хапнем сега.

Той стана от креслото, срещна се в коридора с баща си и, съпроводени от двама часови, те тръгнаха към столовата.

Между девет и десет сутринта всички служители освен Спронио, се явиха в банката. Те не се осмелиха да влязат в касата или кабинета, за да поздравят господарите си, но ги чакаха пред вратите на канторите си или пред трапезарията. Вече беше известно при какви условия банкерите бяха пуснати в къщи и по всички лица се четеше печал. Няколко стари служители се обърнаха, за да скрият сълзите си.

След като се забавиха около минута при тълпата подчинени, бащата и синът влязоха в столовата. Часовите останаха от вътрешната страна на вратата, — беше им заповядано да не изпушат от очи арестуваните.

Масата беше наредена както обикновено. Фриц стоеше зад стола на бащата.

— Когато приключим със сметките трябва да помислим за всички стари слуги, каза Симоне.

— Не се безпокой, татко. За щастие, ние сме достатъчно богати, за да им изкажем подобаваща благодарност.

Закуската не беше продължителна и премина в мълчание. В края й, по стар немски обичай, Андреа беше свикнал да изпива по чаша за здравето на баща се.

— Фриц, обърна се той към слугата, — слез в избата и донеси бутилка имперски токай от хиляда шестстотин седемдесет и втора година, най-старото и най-хубавото. Искам да вдигна наздравица.

Фриц се подчини и скоро се върна с виното. Андреа наля на баща си, после на себе си и накрая поиска още една чаша, която напълни и подаде на Фриц.

— Приятелю, каза той, — ти живееш в дома ни повече от тридесет години, значи не си слуга, а приятел, — изпий с нас чаша имперско вино за здравето на твоя стар господар. Нека, въпреки човешкия съд, Господ Бог му дари, за сметка на моите дни, дълги години живот в почит и уважение.

— Какво говориш, сине мой! — извика старецът.

— Изпълнявам синовния си дълг, — с усмивка отвърна Андреа. — Нали Бог е чул гласа на Авраам, който се молил за Исаак, може би ще чуе и гласа на Исаак, който се моли за Авраам.

С трепереща ръка Симоне вдигна чашата си и я изпразни на три глътки. Андреа взе своята и я изпи на един дъх. Фриц няколко пъти се опита да преглътне своето вино, но не успя. В гърлото му беше заседнала буца.

Андреа наля остатъка от виното в своята чаша и в тази на баща си и ги подаде на часовите.

— Пийте и вие за здравето на този, който вие най-скъп.

Войниците пиха, като промърмориха някаква наздравица.

— Да вървим, Андреа, приятелю, работа ни чака, — подкани го старецът. После се обърна към Фриц:

— Узнай какво е станало със Спронио, боя се да не е изпаднал в беда.

След това арестуваните се завърнаха на работните си места.

— Установихме какъв е нашият кредит, нали, татко? — попита Андреа.

— Да, два милиона, седемстотин и петнадесет хиляди и осемдесет и седем дуката.

— А нашият дебит, — продължи Андреа, — е един милион, сто двадесет и пет хиляди, четиристотин и двадесет дуката по различните дългове в Лондон, Виена и Франкфурт.

— Добре, записвам.

— Двеста седемдесет и пет хиляди дуката за съпругата на кавалера Сан Феличе. — Сърцето на младия човек болезнено се сви при произнасянето на това име. Като долови трепета в гласа на сина си, бащата въздъхна.

— Записано, отвърна той.

— Двадесет и седем хиляди дуката за Негово Величество Фердинанд, да го пази Бог, салдо по заема на Нелсън.

— Записано.

— Двадесет и осем хиляди и двеста дуката без име.

— Зная чии са. Когато княз Тарсия беше преследван от прокурора Вани, той ми остави тази сума на съхранение. Бедният скоропостижно почина и не успя да каже за този влог на семейството си. Напиши бележка на сина му. Клагман още днес ще му отнесе парите.

За минута се възцари мълчание. Андреа написа писмото и го подаде на Клагман.

— Има ли още нещо? — попита той Симоне.

— Това е всичко, което дължим, татко. Можем да изчислим общата сума.

Старият банкер започна да смята. Оказа се, че банката има задължения от 1 455 612 дуката, или 4 922 548 френски франка.

По лицето на стареца се изписа явно удовлетворение. След ареста на банкерите сред кредиторите беше настъпила паника, всички бързаха да изтеглят влоговете си. За по-малко от два месеца бяха изтеглени над тридесет милиона. Но това, което би съкрушило всяка друга банка, не можеше да разклати положението на Бекер.

— Скъпи Шперлинг, — каза Симоне — за да покрием сметките на кредиторите, незабавно пригответе разпореждания до банките, където имаме вложения, за същата сума. Дайте ги за подпис на Андреа.

Главният счетоводител излезе, за да изпълни заповедта.

— Веднага ли да занеса писмото на княз Тарсия? — попита Клагман.

— Да, вървете и се връщайте колкото може по-скоро. А по пътя се опитайте да разберете нещо за Спронио.

Бащата и синът останаха сами. — единият в кабинета си, а другият в касата.

— Струва ми се, татко, че би трябвало да изготвим известие за ликвидацията на банката.

— Тъкмо смятах да ти го кажа, момчето ми. Нахвърли писмото. От него ще направят толкова копия; колкото ще са необходими, по-точно, ще ги напечатат, така че ще трябва да се подписваш само веднъж.

— Пестите време. Прав сте, татко, не ни остава толкова много.

И Андреа написа следния циркуляр:

„Банкерите Симоне и Андреа Бекер от Неапол имат честта да предупредят всички лица, с които са в делови отношения, особено тези, които биха могли да им предявят какъвто и да е финансов иск, че поради смъртната присъда на собствениците банката ще започне ликвидация от утрешния ден, 13 май, от деня на екзекуцията.

Срокът на ликвидацията е един месец.

Плащанията ще се извършват незабавно.“

Андреа прочете писмото на баща си и попита не трябва ли да добави нещо.

— Остава само да го подпишеш, — хладнокръвно отвърна бащата.

И понеже, както вече казахме, Андреа имаше право на подпис, той подписа документа.

Симоне позвъни и на вратата се показа писарят.

— Отидете при сина ми и вземете циркуляра. Отнесете го в печатницата и кажете да го отпечатат веднага.

Двамата осъдени отново останаха сами.

— Татко, каза Андреа, — имаме актив от един милион, двеста петдесет и девет хиляди, четиристотин седемдесет и пет дуката. Какво да правим с тях?

— Аз мисля, приятелю, че преди всичко трябва да се погрижим за тези, които добросъвестно са ни служили по време на нашия разцвет и които ни останаха верни в нещастията. Нали каза, че сме достатъчно богати, за да не се скъпим в благодарността си. Как да докажем, че това не са празни думи?

— Много просто, да им запазим заплатите пожизнено.

— Бих искал да направя повече, Андреа. Имаме осемнадесет човека. Общата сума на заплатите им е десет хиляди дуката. А това пък е рента от двеста хиляди дуката капитал. Като извадим тези двеста хиляди, ни остават още един милион, петдесет и девет хиляди, четиристотин седемдесет и пет дуката. Сумата е твърде значителна. Ето предложението ми: нека след ликвидацията всеки от нашите слуги получи не рента, а капитал, от който тя би се получила. Как гледаш на това?

— Татко, вие сте самата щедрост, а аз съм само нейна бледна сянка. Но ето какво искам да добавя: в наше време, с тази революция, никой не е сигурен за утрешния ден. Домът ни може да бъде разграбен или изгорен, кой знае? В касата имаме четиристотин хиляди дуката. Нека изплатим днес на всички, които оставяме след нас, парите, които те биха получили по завещание едва след нашата смърт. Гласовете на тези хора ще ни благославят и ще се молят за нас. В нашето положение това ще бъде най-добрата поддръжка пред лицето на Господа Бога.

— Така да бъде. Приготви за Клагман разпореждане. Нека изплати още днес на всички двеста хиляди дуката и двойна заплата за месеца, който им остава да работят за нас.

— Разпореждането е подписано, татко.

— А сега ето какво, приятелю. Всеки от нас пази в сърцето си тайни, но благоговейни спомени. Те ни налагат известни задължения. Ти си по-млад, трябва да ги имаш повече, тъй като много от моите спомени вече угаснаха. Аз ще взема сто хиляди от този милион и петдесет и девет хиляди дуката, които ни остават, на теб давам двеста. Нека всеки похарчи сумата както намери за необходимо.

— Благодаря, татко. Остават седемстотин петдесет и девет хиляди, четиристотин седемдесет и пет дуката.

— Ако искаш, да оставим по сто хиляди на трите благотворителни учреждения: Приютът за подхвърлени деца, Болницата за неизлечимо болни и Приютът за бедни.

— Решено. Остават четиристотин петдесет и девет хиляди, четиристотин седемдесет и пет дуката.

— Техен естествен наследник е нашият роднина Мойсей Бекер от Франкфурт.

— Но той е по-богат от нас, татко и ще го е срам да приеме такова наследство.

— А как според теб да разпределим сумата?

— Не мога да ви давам съвети, татко, когато става дума за философия и човечност. Скоро ще започне сражението. Преди Неапол да бъде превзет, от двете страни ще падат много убити. Ненавиждате ли враговете, татко?

— Към никого не изпитвам омраза, сине мой.

— Ето едно от спасителните въздействия на близката смърт, — тихо, като на себе си произнесе Андреа. После каза високо: — Какво пък, татко, да оставим тази сума (без разходите по ликвидацията) на вдовиците и сираците — жертва на гражданската война; към която и партия да принадлежат?

Без да отговори, старецът стана от стола си, влезе в съседната стая и със сълзи в очите прегърна сина си.

— На кого ще възложиш разпределението на парите?

— Можете ли да ми посочите някого?

— Не, момчето ми. А ти?

— Познавам едно свято създание, съпругата на кавалера Сан Феличе.

— Тази която ни предаде?

— Татко, аз дълго размишлявах. По цели нощи призовавах сърцето и разума си да разгадаят тази ужасна тайна. Татко, убеден съм, че Луиза е невинна.

— Така да бъде. Ако тя е невинна, изборът ти е достоен за нея. Ако е виновна, присъединявам прошката си към твоята.

Този път синът се хвърли на врата на баща си и го притисна до сърцето си.

— Ето че приключихме, — каза Симоне. — Не беше толкова трудно, колкото очаквах.

След два часа разпорежданията на банкерите станаха известни на всички служители. Чиновниците и слугите получиха определения им капитал, а двамата арестувани се върнаха в затвора сред хор от похвали и благословии, за да излязат от там за екзекуцията.

Колкото до Спронио, най-после разбраха какво се беше случило с него. През нощта бяха дошли да го арестуват, но той скочил през прозореца и сега вероятно беше в лагера на кардинала.