Александър Дюма
Ема Лайона (34)

XXXIV
ТАЙНАТА НА ЛУИЗА

Като остана сама, Луиза отново се отпусна на стола и потъна в дълбок размисъл.

Преди всичко — кой беше този таен, неизвестен враг, който знаеше за всичко в къщата, и който, в своя донос до роялисткия комитет, разкриваше и най-дребните подробности от личния й живот?

Фактите от доноса бяха известни само на четирима: доктор Чирило, Микеле, — глупакът, магьосницата Нано и Джованина. Доктор Чирило! Не можеше да става и дума за подозрение! Микеле — глупакът би дал живота си за своята млечна сестра.

Оставаха магьосницата и Джованина.

Нано би могла да издаде Салвато и Луиза по времето, когато този донос би бил добре заплатен: тя не беше го направила. Значи, алчността не беше причина за доноса: продиктувала го беше омразата.

Джованина! Подозренията, макар и твърде неясни, се спряха върху нея.

Но защо Джованина би могла да изпитва ненавист към господарката?

Луиза не виждаше и най-малък повод за това. Но младата жена вече доста отдавна беше започнала да забелязва в поведението на камериерката си промени, които беше отнесла към странностите на характера й. Тези странности се връщаха сега в паметта й и събуждаха подозрения, които тя не можеше да си обясни. Луиза се учудваше на беглите погледи, злите усмивки, резките думи, всичко това се беше засилило от онази нощ преди отпътуването, когато тя, вместо да замине, беше докарана обратно в къщи. Раздразнението на Джовани-на беше нараснало при влизането на французите в Неапол и особено след срещата на Луиза със Салвато.

При твърде скромното положение на камериерката, Луиза дори не можеше да допусне мисълта, че причина за омразата на девойката към нея беше любовта на последната към Салвато и ревността към нея, и че същите страсти, които вълнуват сърцето на знатната дама, могат да измъчват душата на простата селянка.

И макар причините за ненавистта на Джованина да й бяха неизвестни, подозренията на Луиза започнаха да укрепват.

Тя взе от масата картата с лилиите, скри я до сърцето си, излезе от кабинета, затвори след себе си вратата и влезе в будоара си.

Там завари Джованина, която подготвяше нощния й тоалет.

Луиза успя да забележи погледа, с който я посрещна девойката.

Този поглед, изпълнен със злоба, беше съпроводен от очарователна усмивка; но тя не се появи веднага и първоначалното впечатление остана.

Тъй като не знаеше нищо за това, което току-що се беше случило, и нямаше ни най-малка представа за подозренията, породили се в сърцето на господарката й, Нина се опита да започне разговор с нея. Този разговор, ако Луиза би пожелала да го продължи, непременно би засегнал посещението на нощния гост. Но младата жена веднага я прекъсна и сухо каза, че не се нуждае от услугите й.

Камериерката потръпна. Тя не беше свикнала да я прекъсват толкова рязко, — и със зловеща усмивка излезе от стаята.

Посещението на младия банкер я накара да се замисли. След като Луиза му беше отказала достъп в дома си, сега тя не само се съгласи да го приеме в два през нощта, но прекара насаме с него почти цял час в кабинета на мъжа си.

Наистина, Луиза го приела с най-суров израз на лицето, но това лице беше станало загрижено, дори трогнато, след като го изпрати. А дори и да не беше плакала, в очите й, все пак, имаше сълзи.

Какво би могло да смекчи сърцето на гордата Луиза?

Не беше ли срещнала любовта на младия човек отклик в душата й, не беше ли намерила в нея място, редом с предишната любов?

Не, невъзможно беше да го повярва; и все пак, току-що се беше случило нещо необикновено.

Луиза, както казахме, забеляза злобния поглед на Джованина, но сега я интересуваха по-важни неща от името на доносника. Трябваше да помисли как да употреби тази тайна, без да компрометира този, който й я беше доверил, да спаси Салвато, без да погуби Бекер.

Преди всичко, трябваше да види младия офицер. Това можеше да стане едва вечерта, у херцогинята. Там срещата им щеше да бъде съвсем естествена: нали салонът на Фуско, както каза Бекер, беше истински клуб. Но, може би, да чака вечерта би значило да изгуби много време? Щеше да изгуби цял ден, един от трите. Значи, трябва да прати някого при Салвато. Микеле е единственият, комуто може да повери такова поръчение.

Луиза протегна ръка към звънеца, за да повика Джованина, но девойката може би си беше легнала. Тя реши сама да отиде в стаята й и да й предаде нарежданията си.

Стаята на Джованина беше отделена от тази на господарката й единствено от коридора, който водеше към покоите на херцогиняга.

Тази стая имаше само една стъклена врата. Вътре беше светло и, дали защото стъпките на Луиза бяха толкова леки, че Нина не можеше да ги чуе, или дотолкова беше погълната от заниманието си, че не мислеше за нищо друго, но господарката й се приближи до стъклото, без да привлече вниманието й. През тънката завеска тя видя, че камериерката седеше до масата и пишеше.

Тъй като Луиза не се интересуваше от това, на кого пише Джованина, тя, без да се замисли, веднага отвори вратата. Но Нина, изглежда, много държеше господарката й да не види писмото, защото наддаде вик на учудване, скочи и го покри с ръце.

Луиза, макар и учудена от това, че в три часа през нощта Нина пишеше писмо, вместо да си легне и заспи, не й зададе нито един въпрос, а се задоволи само да каже:

— Трябва да видя Микеле тази сутрин, колкото може по-рано. Съобщете му за това.

После, като затвори вратата и се върна в стаята си, Луиза остави камериерката да продължи заниманието си.

Лесно е да се досетим, че Луиза спа лошо. Около седем сутринта тя чу шум: Джованина беше станала и излизаше, за да изпълни поръчението на господарката си.

Джованина отсъствува около час и половина. Върна се заедно с Микеле. За да изпълни по-добре поръчението, тя беше поискала да го доведе лично.

Още при първия поглед към Луиза Микеле разбра, че беше се случило нещо сериозно.

Млечната му сестра беше бледа и изглеждаше възбудена; очите й, заобиколени от тъмни кръгове, свидетелствуваха за безсънна нощ.

— Какво ти е, сестрице? — попита разтревожено Микеле.

— Нищо. — отвърна Луиза, като опита да се усмихне, — само трябва да видя Салвато, колкото може по-скоро.

— Лесна работа, сестричке. Единият ми крак е тук, а другият — вече в двореца Ангри!

Салвато наистина живееше наблизо, на улица Толедо, заедно с генерал Шампионе, в същия дворец Ангри, където шестдесет години по-късно живя Гарибалди.

— Върви тогава, — помоли го Луиза, — и се връщай по-бързо!

Микеле, както й беше обещал, се озова там за миг; но още преди да се върне, един куриер донесе писмо от Салвато.

Ето какво съдържаше то:

„Моя възлюбена Луиза! Днес сутринта, в пет часа, получих заповед от генерал Шампионе да тръгна за Салерно и да организирам една колона, която да изпратя в Базиликата, където са започнали безредици. Мисля, че това поръчение, ако поработя както трябва, ще ми отнеме най-много два дни. Следователно, надявам се да се върна в петък вечерта.

О, ако можех да се надявам, че ще намеря прозореца Ви отворен, и че ще прекарам поне час в щастливата стая бих благословил двудневното си заточение, дарило ми такава милост! Оставих в двореца Ангри хора, които да ми донасят писмата. Те, може би, ще са много, но аз ще чакам с надежда само едно.

Ах, каква чудесна вечер прекарах снощи!!

Ах, колко скучна вечер ми предстои да прекарам днес!

Довиждане, моля прекрасна мадона от Къщата с палмата! Чакам и се надявам.

Ваш Салвато“.

Луиза направи отчаян жест.

Ако Салвато се върнеше едва в петък вечерта, как би могла да го спаси от нощното клане?

Тя би имала време единствено да умре заедно с него.

Куриерът чакаше отговор.

Какво можеше да отговори Луиза? Тя не знаеше.

Заговорът, несъмнено, беше организиран в Салерно, както и в Неапол. Нали Бекер каза, че въстанието трябва да избухне „в Неапол и околностите му“?

За миг й се стори, че ще полудее.

Джованина, неумолима като съдбата, й повтаряше, че куриерът чака отговор.

Луиза взе и написа:

„Получих Вашето писмо, възлюбени ми братко. При всички други обстоятелства бих се радвала да Ви отговоря: «Вашият прозорец ще бъде отворен и аз ще Ви чакам в щастливата стая». Но, аз трябва да ви видя преди да изтекат тези два дни. Още днес ще изпратя Микеле при Вас в Салерно. Той ще Ви донесе писмото, което ще Ви напиша веднага, щом успея да подредя мислите си.

Ако напуснете вашия хотел, или двореца на Интендантството, или, квартирата, където сте отседнали и където Микеле ще дойде да Ви търси, оставете съобщение къде ще бъдете, за да Ви намери той на всяка цена.

Ваша сестра Луиза“.

Тя сгъна писмото, запечата го и го връчи на куриера.

Момъкът се сблъска в градината с Микеле.

Микеле донесе същата новина, че Салвато не е в Неапол и че е оставил нареждане да му препращат писмата в Салерно.

Луиза помоли Микеле да я почака. Тя трябваше да помисли и да му даде важни поръчения. Може би, тя самата щеше да тръгне с него за Салерно.

После, прекалено развълнувана, тя влезе в стаята си и се заключи.

Микеле, който беше свикнал да вижда млечната си сестра спокойна, се обърна към камериерката й.

— Какво й е на Луиза тази сутрин? — попита той. — Да не би, откакто аз поумнях, тя да се е побъркала?

— Не зная, — отвърна Джованина, — тя изглежда така, след като тази нощ я посети господин Андреа Бекер.

Микеле видя злата усмивка, пробягнала по устните на Джованина. Беше я забелязвал и друг път. Но сега тя толкова явно изразяваше ненавист, че той, може би, би поискал обяснение, ако в тази минута Луиза не беше излязла от спалнята си, загърната в пътническа пелерина. Лицето й, по-скоро строго, отколкото спокойно, носеше отпечатъка на твърда решимост.

— Микеле, каза тя, — можеш да разполагаш с целия ден, нали?

— Целият ден, цялата нощ, цялата седмица!

— Тогава да вървим, — каза тя. После, като се обърна към Джованина, добави: — Ако не се върна тази вечер, не се безпокойте. Но ме чакайте цялата нощ.

И, като направи на Микеле знак да я последва, излезе първа.

— Господарката за първи път ми се ядоса, — каза Джованина на Микеле. — Постарай се да узнаеш причината.

— Е, — отвърна ладзароните, — вероятно е видяла усмивката ти.

И той бързо се спусна по стълбите, за да догони Луиза, която с нетърпение го чакаше пред градинската вратичка.

В Неапол не е трудно да намериш карета, и това е така, защото няма държавна служба за пътуване.

Ако трябва, например да отидат в Салерно и вятърът е благоприятен, хората пресичат с гондола залива, наемат карета в Кастеламаре и след три и половина — четири часа пристигат в Салерно.

Ако вятърът е насрещен, каретата наемат още в Неапол, на първия ъгъл, на първия кръстопът, на първия площад; заобикалят залива през Портичи, Резина, Tope дел Греко, преминават планината през кариерата и пристигат в Калерно приблизително за същото време.

Едва на брега Микеле попита за целта на пътуването и като разбра, че трябва да видят Салвато, попита млечната си сестра кой път предпочита.

— По-краткият, — отвърна Луиза.

Микеле погледна хоризонта. Денят обещаваше да бъде прекрасен. В Неапол пролетта започва през януари, а заедно с пролетта идват прекрасните дни. Весел вятър духаше от морето и леко набръчкваше повърхността на залива, по който се плъзгаха множество лодки, тартани, фелуки; тяхното предназначение се познаваше по големината им, а принадлежността им към една или друга нация — по контурите или платната. Микеле предложи на Луиза пътуване по море, което беше прието без възражение.

Микеле слезе на Мерджелина и за два пиастра нае една лодка за двадесет и четири часа.

Ако трябваше да пътуват с весла, би струвало два пъти по-скъпо, но сега можеше да използват платното и лодката струваше само два пиастра.

Загърната в плаща, със спусната качулка, която скриваше лицето й, Луиза слезе в лодката. Микеле й направи седалка, като сгъна наметалото си.

Малкото триъгълно платно беше обърнато по посока на вятъра и лодката, бяла и грациозна, като лекокрила чайка, се понесе напред.

Те минаха покрай замъка Уово, над който се развяваха едно до друго френският и неаполитанският трибагреници и преминаха залива напряко, така че струята зад кърмата остави следа, подобна на тетивата на лък.

Двамата моряци познаха Микеле. Въпреки великолепната му униформа или, може би, тъкмо благодарение на нея, започнаха разговор за събитията през деня.

Микеле беше един от най-усърдните енориаши на Микеланжело Чиконе, славният свещеник — патриот, който, повикан от Чирило, беше присъствувал при последните минути от живота на сбира, ранен от Салвато.

Той беше превел Евангелието на неаполитанско наречие и беше обяснил на ладзароните тази книга източник на всички човешки добродетели, която им беше напълно неизвестна.

Гъвкавият и схватлив ум на младия ладзарони бързо беше възприел демократичния дух на великата книга. Привърженик на революцията, той никога не изпускаше случай да привлече на страната й другите.

Затова, щом лодката тръгна и двамата моряци, хвърляйки безгрижен поглед към хоризонта, я предоставиха на северозападния вятър, Микеле ги заговори:

— Е, приятели, — попита ги той, потривайки ръце, — надявам се, че сега сте доволни?

— От какво? — попита старшият, който изглежда, не споделяше радостното настроение на Микеле.

— От това, разбира се, че сега можете спокойно да ловите риба в целия залив, от Позилипо до нос Кампанела. Тиранът не може вече да ви забрани това.

— Какъв тиран? — попита съшият моряк.

— Как какъв? Фердинанд, разбира се!

— Той съвсем не е тиранин, защото всеки лови риба в свои води, — отвърна по-младият, който явно беше изцяло на страната на приятеля си. — Той забранява други да ловят тук.

— Значи, смяташ, че морето е собственост на краля?

— А не е ли?

— Не, уверявам те, че морето е наше. Твое, мое, на всички и всеки!

— Чудна работа!

— Така да е. Ще ти го докажа …

— Слушаме те.

— Земята принадлежи на богатите.

— Съгласен ли си с това?

— Да. И ето доказателство, че тя им принадлежи, и че те имат право на това: нали земята е поделена между тях със стени, огради, ровове, всякакви граници, докато морето… Е, покажете ми, моля ви, границите, рововете, оградите и стените, които разделят морето!

Единият от моряците се опита да му възрази.

— Почакай, — прекъсна го Микеле, — още не съм свършил. За да даде урожай, земята трябва да се изоре и засее. А морето нито се оре, нито се сее. Ние само събираме жътвата — калкана, минога, морени, скатове, омари, лангусти и този запас постоянно се попълва: жътвите следват една след друга — няма нужда да обработваш и наторяваш морето. Ето това ме кара да говоря: земята принадлежи на богатите, а морето — на бедните и на Бога. Трябва да бъдеш тиранин, и то безсърдечен, за да лишиш бедните от това, което им е дал Господ. Евангелието учи: „Който дава на бедните, дава в заем на Господа Бога“.

— Хм, хм! — изсумтя по-разговорчивият от двамата моряци, временно объркан.

— Е, какво ще ми отговориш? — попита Микеле, който предварително се чувствуваше победител.

— Какво пък, ще отговоря.

— Отговаряй тогава.

— Ще отговоря, че кралят има казино в Мерджелина …

— Да, онова, където продаваше риба.

— Дворец в Неапол, замък в Портичи, вила Фаворите, и всичко това на брега на залива.

— И какво доказва това?

— Ами това, че ако не морето, поне заливът принадлежи на краля.

— Вярно е, — подкрепи го вторият, ободрен от доводите на другаря си, нима имаме дворци на брега на залива? А и ти самият, с твоите красиви думи, нима ги имаш? Отговаряй.

— А защо тогава, — не се предаваше Микеле, — защо не е построил голяма стена от върха на Позилипо до нос Кампанела с врати, за да пропускат лодките и корабите.

— Той е достатъчно богат, за да си я построи, стига да поиска.

— Да, но не е достатъчно могъщ. При първата буря Господ Бог ще духне тези стени, и те ще паднат, като стените на Йерихон.

— Но защо, когато французите станаха господари на Неапол и трябваше да настъпи благоденствие, хлябът и макароните са на същата цена, както и при тирана?

— Вярно е. Но муниципалитетът издаде указ, според който от петнадесети февруари цените на хляба и макароните ще се понижат спрямо предишния курс.

— Защо от 15 февруари, а не веднага?

— Защото тиранинът е продал на своите приятели, англичаните, всички кораби със зърно от Аполия и Берберия; трябва да изчакваме следващите. А какво трябва да направим докато ги чакаме? Да ги ненавиждаме, да се борим с него, по-добре да умрем, отколкото пак да попаднем под игото му. А нима французите не направиха всичко, което можеха? Не унищожиха ли кралските привилегии за риболов? Нима не може сега всеки ладзарони да лови риба там, където я ловят за краля?

— Да, вярно е.

— И нямате ли сега риба в изобилие?

— Остава само да добавим, че за него избираха най-скъпата и най-хубавата риба.

— Нима французите не премахнаха данъка върху солта?

— Да, така е.

— И върху зехтина?

— Вярно е.

— И върху сушената риба.

— Добре. Но защо унищожиха титлата „ваша светлост“? Какво им е сторила тази нещастна „светлост“? Тя поне не струваше нищо!

— Трябва да има равенство.

— А какво е това равенство? Известно ли ни е?

— Там е работата, че не е. Преди имаше князе и херцози, днес има само граждани. Ти си гражданин, също както и княз Молитерно, като херцог Рока Романа, като министрите, като кмета, като градските съветници!

— А какво ми дава това?

— Погледни ме.

— Е, гледам те.

— Как съм облечен? Така, както ти ли?

— Е, добре си облечен.

— Видя ли? В това се състои равенството, Джамбардела! Може да се родиш ладзарони и да станеш полковник … Преди синьорите ставаха полковници още в майчините си утроби. Ето, ти, например. Нима си се родил с дворянска грамота в джоба и с галони на ръкавите? Виждал ли си някога нашите жени да раждат такива момчета? Не. Такива се раждат само благородниците. А аз съм полковник! Благодарение на какво? Благодарение на равенството. При равенството ти можеш да станеш морски лейтенант, синът ти капитан, а внукът ти — адмирал!

Джамбардела недоверчиво поклати глава.

— Трябва доста време, за да се осъществи всичко това.

— Правилно! — отвърна Микеле. — Не може да искаме всичко веднага. Сам Господ Бог, който е всемогъщ, е сътворил света за седем дни. Днешното правителство, както казват, е временно. Това още не е република. Конституцията, която трябва да ни дари щастие, все още се обсъжда. Когато я завършат, ще можем да сравним настоящето с миналото. Учените хора, като кавалерът Сан Феличе, доктор Чирило, синьор Салвато, знаят защо става смяната на годишните времена; всички ние, профаните, забелязваме само, че ни става топло или студено. Ние много страдахме при тирана и по Божия милост преживяхме всичко: война, чума, глад, без да смятаме земетресенията. Учените казват, че при републиката ще живеем щастливо. Те се обединяват и работят за нашето благо; да им дадем време да завършат работата си. — И добави наставнически: — Този, който иска бързо да събере урожай, сее ря-па и след един месец вече я яде; но този, който иска хляб, сее пшеница и чака една година. Същото е с републиката, тя е хлябът на народа. Ще чакаме търпеливо, докато расте, а когато узрее, ще жънем.

— Амин! — каза Джамбардела, ако не убеден, то силно разколебан от доказателствата на Микеле. — Но все едно! — добави той с въздишка, — Човек трябва толкова да се труди, за да преживява, че никога няма да бъде напълно щастлив.

— И още как! Прав си, — съгласи се Микеле. — Но какво да се прави! Не можем да минем без труд, и ето ти доказателството: вятърът утихва и ти ще трябва да пуснеш платното, да хванеш веслата и да гребеш до Кастеламаре.

Действително, през последните минути вятърът беше започнал да утихва и платното се удряше в мачтата. Гребците го прибраха, хванаха веслата и с въздишка започнаха да гребат.

За щастие, бяха вече близо до Tope дел Греко и след три четвърти час слязоха в Кастеламаре.

След като плати на гребците, Микеле нае карета и след два часа пристигнаха в Салерно.

Каретата спря пред зданието на Интендантството. Там Микеле попита за Салвато и узна, че той е излязъл преди половин час и могат да го намерят в хотела.

Кочияшът получи заповед да кара към хотела.

Като влезе в апартамента си, Салвато заповяда да доведат веднага пратеника от Неапол, когато и да пристигне.

Беше очевидно, че е получил писмото на Луиза и очакваше Микеле.

Когато вратата се отвори, той бързо скочи към пратеника, но, като видя вместо човека, когото очакваше някаква жена, извика от учудване. Когато разбра, че това е Луиза, учудването му се смени с възторг.

Първото му движение беше да се хвърли към младата жена, да я притисне до сърцето си и да целуне устните й.

Луиза се намери в обятията на любимия си и, чувствайки, огъня на целувката му, изпита такова щастие, че то едва ли не граничеше със смъртта.

Микеле още не беше прекрачил прага и, без влюбените да го забележат, отстъпи на пръсти в съседната стая.

— Вие, вие! — възкликна Салвато. — Вие сама сте дошла при мен!

— Да, дойдох, мой любими Салвато. Защото никакъв пратеник, колкото и изкусен да е той, и никакво писмо, колкото и красноречиво да бъде, не биха могли да ме заменят.

— Права сте, скъпа сестро. Нима би могъл, който и да е, дори самият ангел на любовта, да замени благословеното ви присъствие? И нима всички земни огньове могат да заменят дори един лъч на слънцето? Но все пак, на какво дължа това щастие? Знаете ли, скъпа Луиза, че аз окончателно ще повярвам, че вие сте тук, само когато узная причината, която ви е довела при мен.

— При теб ме доведе, чуй ме добре, скъпи Салвато, увереността, че няма да откажеш на молбата ми, която ще ти отправя на колене. Тази молба, вярвай ми, с нея е свързан целият ми живот; уверена съм, че ще се съгласиш, без да питаш, защо те моля за това, че когато ти кажа: „Направи го!“ — ще ми се подчиниш сляпо, без да мислиш и да отлагаш, незабавно.

— Права си Луиза да разчиташ на моето подчинение, ако само не поискаш от мен нещо, което противоречи на моя дълг и чест.

— Ах, подозирах, че ще направиш някакво подобно възражение. Противоречало на дълга ти! Противоречало на честта ти! Но нима до днес не си извършил повече, отколкото ти повелява дългът? Нима честта ти не е неопетнена? Не! Това, за което ще те моля, не засяга честта и дълга ти. Става дума за това, дали ще ми се подчиняваш сляпо при обстоятелствата, от които зависи целият ми живот.

— Твоят живот! Но какво може да го заплашва, любима?

— Вярваш ли ми, Салвато?

— Като на светлия ангел Господен!

— Добре тогава, изпълни всичко без борба и възражения.

— Говори.

— Помоли своя генерал да ти даде някакво поръчение, дори и в Рим, за да заминеш по-далеч от Неапол и да си там в петък вечерта.

Салвато погледна Луиза учудено.

— Да поискам поръчение, което да ме отдалечи от Неапол, значи, от теб? — не повярва той. — Защо трябва да ме държиш на разстояние?

— Чуй ме, скъпи ми Салвато, — да не те напускам никога, непрекъснато да те виждам, да бъде вечно с теб, както сега, би било мое заветно желание, върховно щастие! Но какво да се прави? Има тайни обстоятелства, независещи от мен, на които трябва да се подчиним. Повярвай ми, Салвато, когато ти казвам: грози ни голямо нещастие — от него може да ни избави само твоето отпътуване.

— Което ни заплашва, — стори ми се, — моя любима Луиза, че говориш и за двама ни?…

— Да, Салвато, дори повече за себе си.

— Това нещастие, — продължи Салвато, — не идва ли от Сицилия? Да не би кавалерът Сан Феличе да е заподозрял нещо и да се връща в Неапол?

— Кавалерът не подозира нищо и не се връща в Неапол. Ако той имаше някакви подозрения и само би ми намекнал, щях да се хвърля в краката му и да кажа: „Прости ми, татко мой!“ Непреодолима любов, неумолима съдба ме тласкат към него. Обичам го повече от живота, по-силно от дълга. Нещастието, което ти, в своята дълбока премъдрост, предвиди пред леглото на умиращия ми баща, това нещастие се сбъдна. Прости ми, прости ми! И той би ни простил. Не! Това, което ни заплашва, е по-страшно и не идва от там.

— Откъде тогава? Кажи ми. И вместо да бягам от нея като дете, ще я посрещна лице в лице, като мъж и войник.

— Не можеш да я посрещнеш лице в лице, не си толкова силен, за да се бориш с нея. В това се състои цялото нещастие. Ти можеш само да я избегнеш, и то, ако ми се подчиняваш сляпо.

— Луиза, скъпа моя, позволи на разума ми да въстане против самата любов. Аз не бих избягал от опасност, която познавам, а още по-малко — от нещастие, което ми е неизвестно!

— Ах! Тъкмо от това се боях! Демонът на гордостта заговори в теб: „Съпротивлявай се!“ Е, ако знаех предварително, че ще има земетресение и земята ще те погълне, или че започва буря и може да те порази мълния, и ти кажех: „Постарай се да избегнеш земетресението. Скрий се от бурята“ — нима този съвет би противоречил на твоя дълг и твоята чест?

— Да. Ако трябваше да напусна поверения ми от генерала пост от страх пред въображаемата или реална опасност.

— Добре, Салвато! Ако молбата ми звучеше така: „Трябва да пътувам за Рим, сама не мога да се справя: страхувам се от разбойнически банди. Помоли генерала си за разрешение да съпроводиш твоята сестра и приятелка …“? — Нима не би го помолил?

— Изчакай да завърша започнатото и в събота сутринта, обещавам ти, ще поискам от генерала една седмица отпуск.

— Събота сутринта! Ще бъде твърде късно! Твърде късно! Ах, Боже мой! Научи ме какво да правя! Какво да кажа, за да го накарам да се реши?

— Най-простото нещо, мила Луиза. Разкажи ми за своите тревоги, кажи какво те кара да желаеш моето отсъствие и ми позволи да обмисля. Тогава ще бъдеш уверена, че не си ме увлякла по някакъв неверен път, и че нищо не заплашва честта ми.

— Ето, тъкмо това, че ти се колебаеш и се съмняваш, ме поставя в неудобно положение. Аз съм жена, но също имам чест и достойнство. Не мога да говоря, защото ми довериха една тайна, защото се заклех, защото, най-после, дадох клетва на самата себе си да не изричам името на този, който ми я довери; тъй като вярата му в мен беше толкова силна, че той, предавайки живота си в ръцете ми, не поиска за себе си никакви гаранции.

— Но защо не ми каза снощи?

— Снощи не знаех нищо.

— Значи, това е младежът, който те е очаквал вчера, — каза Салвато, като се втренчи в лицето й, — и който е излязъл от вас едва в три през нощта. Значи, той ти е съобщил тази тайна, която не можеш да ми откриеш?

Луиза побледня.

— Кой ти каза това?

— Истина ли е?

— Да. Но възможно ли е, мой любими Салвато, след като си напуснал своята Луиза, да си решил да я проследиш?

— Да следя теб? Да ревнувам ангела? Опазил ме Бог от подобно безумие! Не съм способен на такава низост! Моята Луиза може да приема когото поиска и по всяко време, и нито едно подозрение, поне от моя страна, няма да опетни доброто й име. Не, аз никого не съм следил и никого не съм виждал. Получих ето това писмо, четвърт час преди да пристигнеш. Донесе ми го един от вестоносците, който трябваше да ми предава цялата кореспонденция. Тъкмо го четях, когато ти влезе, и се питах коя ли низка душа би пожелала да посее между нас горчивото семе на раздора.

— Писмо? — попита Луиза. — Ти си получил писмо?

— Ето. Прочети го.

И Салвато й подаде посланието, написано от някой, чието перо бе готово да служи на любовта и омразата, който, заради долните си цели, не бе се погнусил от анонимния донос.

Луиза прочете писмото. То гласеше следното:

„Предупреждавам синьор Салвато Палмиери, че госпожа Луиза Сан Феличе, след като се върна от херцогиня Фуско, прие у дома си един млад човек, богат и красив, с когото остана насаме до три през нощта.

Това е писмо на приятел, комуто е болно да гледа колко лошо се е измамил синьор Салвато, дарявайки сърцето си на такава жена“.

Сякаш мълния озари съзнанието на Луиза и тя веднага си спомни Джованина, която беше заварила да пише в стаята й, и която беше скочила, за да скрие това, което пишеше. Но мисълта, че девойката би могла да я предаде, веднага изчезна.

— В това писмо няма нито една лъжа, приятелю. За щастие, този или тази, който е писал писмото, или не знае името на човека, или не иска да го назове. Бог е пожелал то да не ви стане известно.

— А защо, мила Луиза, виждаш в това Божията воля?

— Защото, ако беше назовано, бих изглеждала в очите на нещастника, който заради мен рискува главата си, като жена без вяра и чест, като предателка!

— Права си, Луиза, — отвърна Салвато, като стана сериозен, — защото, ако знаех това име, след всичко, за което вече се досещам, бих бил длъжен да разкажа на генерала.

— За какво се досещаш?

— Че този човек, по причина, която не желая да разкривам, е дошъл да ти разкаже за някакъв таен заговор, заплашващ моя живот, живота на другарите ми и безопасността на новото правителство. Затова, в изблик на необмислена преданост, си пожелала да ме отдалечиш, да ме накараш да премина границата, за да бъда далеч от ръцете на заговорниците. Ето защо не си пожелала да ми разкриеш опасността, която трябва да избегна, защото знаеш, че не бих могъл да й обърна гръб.

— Да, ти се досети, любими мой, и ще ти разкажа всичко, освен името на човека, който ме предупреди. Тогава ти, като честен човек със справедлив ум и вярно сърце, ще ми дадеш съвет.

— Говори, моя любима Луиза, говори, слушам те! Ах, ако можеше да знаеш колко те обичам! Говори, говори! В обятията ми, на гърдите ми, до сърцето ми!

С отпусната глава, затворени очи и полуотворена уста, младата жена застина в обятията на любимия си. После, като се опомни, заговори:

— Приятелю мой, защо ли не можем да живеем така, далеч от политическите сътресения, от революциите, далеч от заговорниците! Колко чудесен би бил такъв живот. Но това не е угодно Богу. Да се подчиним на волята му!

Луиза въздъхна и потърка очите си с ръце.

— Всичко беше така, както каза ти, — продължи тя. — Ах, защо ли този човек ми издаде своята тайна! По-добре да бяхме умрели заедно!

— Обясни ми, любима моя.

— В петък срещу събота, точно в полунощ, трябва да се извърши антирепубликански преврат. Готви се клане. Всички французи и патриоти, чиито домове са отбелязани с кръст, трябва да бъдат унищожени. Ще се спасят само тези, които имат ето такава карта и знаят условния знак.

И Луиза показа на Салвато картата с лилията и направи знака, който й беше разкрил Андреа Бекер.

— Значи, трябва да имаш карта с лилия, — повтори Салвато, — и да за хапеш първата става на големия пръст? (Такива са били, според думите на съвременниците, условните значи за спасение). Нещастници! Искат да ги спасят от робството, а те на всяка цена държат да си останат роби!

— Е, сега, когато ти разказах всичко, — каза Луиза, като седна в скута на Салвато, — кажи какво да правим? Помисли и ми дай съвет.

— Няма какво да мислим, мила моя, любима Луиза. За верността трябва да се плаща с вярност. Този човек е искал да те спаси.

— И теб също; тъй като знае всичко — че си бил ранен, че съм се грижила за теб, че шест седмици си лежал в дома на херцогиня Фуско; той знае за нашата взаимна любов и ми каза: „Спасете го, заедно със себе си“.

— Това още повече ни задължава, както вече ти казах, да отвърнем с вярност на неговата вярност. Този човек е искал да ни спаси. Да го спасим и ние.

— Как?

— Като му кажеш „Вашият заговор е разкрит. Генерал Шампионе е предупреден; там, където разчитате на лесна победа, ще срещнете отчаяна съпротива; вие смятате напълно безполезно да проливате кръв по улиците на Неапол. Откажете се от вашия заговор. Побързайте да заминете; последвайте сами съвета, който ми дадохте“.

— Тези думи показват твоята честност, мили ми Салвато. Ще постъпя както ме съветваш. Но послушай …

— Какво има?

— Стори ми се, че чух шум в съседната стая, затвори се врата. Дали някой не ни е подслушвал? Може би ни следят?

Салвато бързо скочи: стаята беше празна.

— Тук нямаше никого, освен Микеле, — каза той. — Как мислиш, лошо ли е, ако ни е чул?

— Не, защото не знае името на човека, който ме посети. Защото, мили Салвато, — добави Луиза през смях, — ти го направи такъв патриот, че той веднага би хукнал, за да го издаде.

— Е, — каза Салвато, — значи, всичко е наред и съвестта ти е спокойна, нали?

— Можеш ли да ме увериш, че постъпваме според всички правила на честта?

— Кълна ти се в това.

— Ти си добър съдия в делата на честта, Салвато, и аз ти вярвам. Като се върна в Неапол, ще предупредя водача на заговорниците. Името му няма да произнеса никога, дори в твое присъствие. Значи, той с нищо не може да бъде компрометиран; или ако се случи така, няма да е по мое желание. Нека не мислим повече за нищо, освен за щастието да бъдем заедно. Аз току-що проклинах политическите смутове, революциите и заговорниците … Бях си изгубила ума! Без тези политически смутове твоят генерал нямаше да те изпрати в Неапол; без тези революции нямаше да те познавам; без тези затворници не бих била сега редом с теб. Да бъде благословено всичко, което се върши по волята Божия: тъй като то е за наше благо!

И младата жена, напълно успокоена, радостна и сияеща, се хвърли в обятията на възлюбения си.