Джейн Остин
Гордост и предразсъдъци (49)

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Два дни след завръщането на мистър Бенит, както се разхождаха из градината зад къщата, Джейн и Елизабет видяха, че икономката се е запътила към тях, и понеже помислиха, че майка им ги вика, тръгнаха да я посрещнат; ала вместо да ги призове да се прибират, тя каза на Джейн:

— Извинете, че ви попречих, но понеже се надявах новините от Лондон да са добри, позволих си да попитам.

— Какво говорите, Хил? Нищо няма още от Лондон.

— Но как, мила госпожице! — възкликна удивено Хил. — Нима не знаете, че има бързо писмо от мистър Гарднър? Приносителят дойде преди половин час и донесе на господаря писмо.

Момичетата хукнаха нататък и не успяха да си продумат. Притичаха през коридора в трапезарията; оттам в библиотеката; никаква следа от баща им; и тъкмо се готвеха да го потърсят горе при майка си, срещнаха камериера, който им каза:

— Ако търсите господаря, госпожици, той тръгна към горичката.

Като чуха това, те пак пресякоха коридора и затичаха през моравата към баща си, който внимателно пристъпваше към малката горичка от другата страна на конюшнята.

Джейн, понеже не беше толкова слаба, а и не беше приучена да тича като Елизабет, поизостана, ала сестра й го настигна запъхтяна и нетърпеливо викна:

— О, татко, какви са новините, кажи ги бързо! От чичо ли е писмото?

— Да, получих бързо писмо.

— Е, и какви са новините? Добри ли са или лоши?

— Че какво добро може да се очаква? — каза той и измъкна писмото от джоба си. — Ето, сигурно ще искаш да го прочетеш.

Елизабет нетърпеливо го издърпа от ръката му. В това време дойде и Джейн.

— Чети на глас — каза баща й, — защото и аз не го проумях докрай.

Грейсчърч Стрййт, понеделник, 2 август

Драги мой,

Най-сетне съм в състояние да ти съобщя нещо за моята племенница и вестите, общо взето, вярвам ще те задоволят. Скоро след като ти си тръгна, в събота, успях да открия в коя част на Лондон се намират. Подробности ще ти разкажа, като се видим. Достатъчно е засега да знаеш, че ги открих. Видях ги и двамата…

— Значи, е тъй, както и очаквах — възкликна Джейн, — оженили са се! Елизабет продължи:

… Видях ги и двамата. Не са се оженили и доколкото разбирам, не са възнамерявали да се женят; ало ако си съгласен да изпълниш обещанието, което си позволих да дам от твое име, надявам се скоро да се венчаят. От теб се иска само да осигуриш дъщеря си, като прехвърлиш официално полагаемите и се пет хиляди лири, определени по равно за всяка от дъщерите ти след твоята смърт и смъртта на сестра ми; и да се задължиш да й изплащаш приживе сумата от сто лири годишно. Като се има пред вид всичко друго, не се поколебах да приема тези условия от твое име. Ще получиш писмото по нарочен пратеник, за да не губим време в очакване на отговора. От горните подробности сигурно си разбрал, че, слава богу, материалното положение на мистър Уикъм не е чак толкова безнадеждно, колкото мислехме. В това отношение слуховете се оказват неверни; драго ми е да ти известя, че дори след като погаси задълженията си, ще остане известна сума, която ще припише на племенницата ми в добавка към нейната зестра. Ако, както предполагам, ти ме упълномощиш да действувам от твое име в тази работа, незабавно ще наредя на Хейгърстън да изготви необходимата спогодба. Няма никаква нужда да идваш в Лондон; затова стой спокойно в Лонгборн и разчитай на моето усърдие и грижи. Отговори ми колкото може по-бързо и бъди добър да ми дадеш подробни указания. Преценихме, че ще е най-разумно племенницата ми да бъде изведена за венчавката от нашия дом, и се надявам да нямаш нищо против това. Тя ще се премести тук днес. Ще ти пиша отново, когато всичко е напълно уточнено. Твой и т.н.

Ед. Гарднър

— Възможно ли е! — ахна Елизабет. — Нима е възможно той да се ожени за нея?

— Значи, Уикъм не е такъв негодник, за какъвто го мислехме — каза сестра й. — Мили татко, честито!

— Отговори ли на писмото? — запита Елизабет.

— Не, но сега трябва да отговоря.

Тя искрено го помоли да не губи повече време, а веднага да пише.

— О, мили татко — извика тя, — прибери се и седни да отговориш. Не разбираш ли колко важна е всяка минута сега.

— Нека аз отговоря вместо тебе — предложи Джейн. — Виждам, че нямаш никакво желание.

— Никакво желание нямам, но трябва да отговоря — въздъхна той.

И като изрече това, обърна се и тръгна с тях към дома.

— Доколкото разбирам, ще трябва да приемеш условията, нали така? — запита Елизабет.

— Ще ги приема, разбира се! Но просто ме е срам, че иска толкова малко.

— Те трябва да се оженят! А той е толкова отвратителен човек!

— Да, да, трябва да се оженят. Друг изход няма. Но има две неща, които много бих искал да узная: първото е, колко пари е дал чичо ви, за да го склони; и второто е, как ще мога да му се отплатя.

— Пари ли? А защо чичо? Какво искате да кажете, сър? — сепна се Джейн.

— Искам да кажа, че никой, който е с ума си, няма да се ожени за Лидия при такава жалка примамка, каквато са по сто лири годишно, докато съм жив, и още пет хиляди след смъртта ми.

— Точно така е — съгласи се Елизабет, — как не се сетих досега. Да си изплати дълговете, че и да му останат пари! О! Това е дело на чичо и на никого друг! Милият, щедър човек, той се е разорил. Това не се е оправило с малко пари.

— Не — съгласи се баща й, — Уикъм ще е глупак, ако я е приел за по-малко от десет хиляди. Неприятно ще ми е да си съставя такова лошо мнение за него още в началото на роднинството ни.

— Десет хиляди лири! Не дай боже! Та ние и половината едва ще изплатим.

Мистър Бенит замълча и тримата, потънали в тежки мисли, продължиха нататък.

Като стигнаха в къщи, баща им се прибра в библиотеката да напише отговора, а момичетата влязоха в малката столова.

— Но те наистина ще се оженят! — ахна Елизабет, щом останаха двете. — Колко невероятно! И на това да трябва да сме благодарни. Да се оженят почти без изгледи за щастие с неговия отвратителен характер — а ние да се радваме! О, Лидия!

— Искам да се надявам, че не би се оженил за Лидия, ако наистина не я обичаше — каза Джейн. — Чичо му е помогнал да си изплати дълговете, но не вярвам да му е дал десет хиляди, в никакъв случай. Той има деца и още може да му се родят. Не е възможно да е изхарчил и половината на десет хиляди!

— Ако успеем да научим колко са били дълговете на Уикъм и колко е прехвърлил от своя страна на сестра ни, тогава ще узнаем точно каква сума им е дал мистър Гарднър, защото самият Уикъм няма и пукната стотинка — каза Елизабет. — Не можем да се отплатим за добрината на чичо и на леля. Не само я прибират у дома си, ами й дават и морална подкрепа и закрилата на доброто си име — за такава жертва с години не можем да им се отплатим. Вече сигурно се е прибрала при тях. Ако не се е засрамила от невижданата им добрина, наистина не заслужава нищо! Представяш ли си как ще се смути, като се изправи пред леля!

— Ще трябва да забравим всичко, което стана досега — прекъсна я Джейн. — Дано да са щастливи. Щом е решил да се ожени за нея, значи, се е осъзнал и се е поправил. Взаимната им любов ще ги накара да се опомнят; и ми се ще да вярвам, че отсега нататък ще се успокоят, ще заживеят разумно и с времето ще ни накарат да забравим сегашните им лудории.

— О, не — възпротиви се Елизабет, — простъпката им е такава, че нито ти, нито аз, нито пък другите ще я забравят. По-добре да не говорим за това.

Изведнъж момичетата си спомниха, че майка им по всяка вероятност не е научила новината. Затова отидоха в библиотеката и запитаха баща си дали им разрешава да й съобщят. Той пишеше и без да вдигне глава, с безразличие рече:

— Както искате.

— А може ли да вземем писмото и да й го прочетем?

— Взимайте каквото искате и се пръждосвайте от тук!

Елизабет взе писмото от писалищната маса и двете се качиха горе. Мери и Кити бяха при мисис Бенит; следователно всички наведнъж щяха да чуят новините. Подготвиха я за добрите вести, сетне прочетоха писмото. Когато Джейн завърши изречението, в което мистър Гарднър изказваше надежда, че скоро ще се оженят, тя извика от радост и всяка нова дума я хвърляше в буен възторг. Радостната възбуда не отстъпваше по сила на предишното й отчаяние. Стигаше й да знае, че дъщеря й ще се жени. Не се и сещаше да се усъмни в бъдещото й щастие, не я смиряваше споменът за осъдителната й постъпка.

— Ах, миличката, милата ми Лидия! — извика тя. — О, колко се радвам! Ще се омъжи — аз пак ще я видя! Ще се омъжи на шестнайсет години! Добрият, милият ми брат! Знаех си, че тъй ще стане — знаех си, че всичко ще се уреди. Копнея да я видя! А и милият Уикъм, и него! Ами роклята, сватбената рокля? Веднага ще пиша на снаха си в Лондон; Лизи, миличка, изтичай долу при баща си, попитай го колко пари ще й даде. Не, чакай, чакай! Сама ще ида. Удари звънеца, Кити, да дойде Хил. Веднага ще се облека. Милата, миличката ми Лидия! Ах, колко радостни ще бъдем, като се съберем!

Джейн се опита да я усмири, като насочи мислите й към задължението, в което ги поставя великодушната постъпка на мистър Гарднър.

— Този щастлив завършек се дължи до голяма степен на неговата щедрост — опита се да й обясни тя. — Разбрахме, че е обещал на мистър Уикъм да му даде пари.

— Добре де — викна майка им, — какво от това? Кой друг да го стори, ако не чичо й? Ако не се беше оженил, аз и децата ми щяхме да го наследим, а пък и без туй досега освен дребни подаръци, нищичко не ни е дал. А-ах! Щастлива съм. Ето че скоро ще имам омъжена дъщеря. Мисис Уикъм! Звучи чудесно. А през юни стана едва на шестнайсет. Джейн, миличка, много съм развълнувана, не мога да пиша; хайде, аз ще диктувам, ти пиши. После ще се разберем за парите с баща ти; а дрехите трябва да се поръчват без отлагане.

Започна да изброява тъканите: памучни платове, муселини, батисти и както се бе устремила, кой знае още какво щеше да поръча, ако Джейн с мъка не бе успяла да я накара да изчака, докато се посъветват с баща им. Един ден по-късно или по-рано, настоя тя, не е от значение; а майка й беше тъй развълнувана, че смири обичайното си упорство. Хрумнаха й и други идеи.

— Обличам се и тръгвам за Меритън — заяви тя — да съобщя новините на снаха си Филипс. А пък на връщане ще се отбия до лейди Лукас и до мисис Лонг. Кити, тичай да ми поръчаш каретата. Една разходка ще ме разведри. Е, момичета, искате ли нещо от Меритън? А, ето я и Хил. Хил, мила, знаеш ли вече? Мис Лидия ще се венчава; ще ви почерпя по чаша пунш за нейно здраве!

Мисис Хил се втурна да ги поздравява. Елизабет и тя прие поздравления заедно с другите и отвратена от тази нескрита глупост, прибра се в стаята си, да обмисли всичко на спокойствие.

Положението на бедната Лидия беше в най-добрия, случай ужасно; но трябваше да бъдат благодарни, защото можеше да бъде много по-лошо. Разбираше, че е така. И макар да не съзираше в бъдещето й изгледи за истинско щастие и материално благоденствие, като си припомни страховете, които ги сковаваха само до преди два часа, оцени спечелените предимства.