Джейн Остин
Гордост и предразсъдъци (37)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА

Двамата джентълмени си тръгнаха от Розингс на другата сутрин; а мистър Колинс, застанал на пост край портала, за да им отправи прощален поклон, се върна в къщи с радостната вест, че и двамата изглеждали бодри и дори усмихнати въпреки тежкия миг на раздялата с близките си от Розингс. А след туй незабавно се отправи към имението да утешава лейди Катрин и дъщеря й; когато пък се прибра оттам, предаде им с голямо задоволство покана от нейно благородие, която гласеше, че се усещала така подтисната, щото желаела всички да обядват с нея.

Докато се покланяше на лейди Катрин, Елизабет, без да ще, си помисли, че ако бе поискала, сега вече щеше да й е представена като бъдеща снаха; и без да ще, се усмихна, когато си представи възмущението на нейно благородие. „Какво ли щеше да каже? Как ли щеше да се държи?“ Тези въпроси истински я забавляваха.

Първо заговориха за онези, които не бяха вече сред тях.

— Уверявам ви, много ми липсват — заяви лейди Катрин; — смятам, че малцина чувствуват загубата на приятели така болезнено. Към тези двамина съм особено привързана, а и те ме обичат! Тръгнаха си с голямо нежелание. Но всеки път е така. Милият полковник успяваше да се усмихва до края, но Дарси го изживя много болезнено, по-болезнено и от миналата година. Все повече се привързва към Розингс.

Тук мистър Колинс подхвърли един комплимент и един намек, които и майката, и дъщерята приеха с любезни усмивки.

След вечерята лейди Катрин отбеляза, че мис Бенит изглеждала без настроение, но побърза сама да намери обяснение — отдаде го на нежеланието й толкова скоро да се връща у дома и додаде:

— Ако наистина е тъй, пишете на майка си — тя ще ви разреши. Не се и съмнявам, че мисис Колинс много ще ви се радва.

— Благодаря за любезната покана на ваше благородие — усмихна се Елизабет, — но не мога да я приема. Другата събота трябва да съм в Лондон.

— В такъв случай престоят ви тук ще е само шест седмици. Очаквах да гостувате поне два месеца. Казах го на мисис Колинс, преди да пристигнете. Защо е нужно да се връщате толкова скоро? Мисис Бенит спокойно може и без вас още петнадесет дни.

— Баща ми обаче не може. Миналата седмица ми писа да побързам.

— Ха! Щом майка ви може без вас, какво остава за баща ви! Дъщерите не са кой знае какво за бащата. А пък останете ли един месец, ще отведа една от вас до Лондон в началото на юни — ще прескоча до там за седмица; и понеже Досън прие да тръгнем с откритата карета, има място за една от вас — ако пък се захлади, нямам нищо против да отведа и двете ви, защото и двете сте слабички.

— Много сте любезна, госпожо, но се боя, че не е възможно да останем.

Лейди Катрин се примири.

— Мисис Колинс, трябва да изпратите с тях някой прислужник. Знаете — казвам, каквото мисля, и не си представям две млади момичета да тръгнат с пощенска кола сами. Много е непристойно. Помислете за някого. От всичко — това ми е най-отвратително. Младата жена трябва да бъде пазена и обграждана с вниманието, което й се полага според общественото положение. Миналото лято, когато племенницата ми Джорджиана тръгна за Рамсгейт, накарах да я придружат двама прислужници. Мис Дарси, дъщерята на мистър Дарси от Пембърли и на лейди Ан, трябва да пътува само така. Държа на тия неща. Изпратете Джон с момичетата, мисис Колинс. Хубаво, че се сетих да ви напомня; защото пуснете ли ги сами, излагате се вие.

— Чичо ми ще изпрати прислужник да ни отведе.

— О! Чичо ви ли? Той държи личен прислужник, така ли? Драго ми е, че някой ваш близък се сеща за подобни неща. Къде ще смените впряга? О! В Бромли, разбира се. Кажете им в „Камбаната“, че аз ви пращам, за да са по-учтиви.

Лейди Катрин ги затрупваше с въпроси за пътуването и понеже че на всички успяваше да си отговаря, Елизабет трябваше да я слуша внимателно, нещо, за което бе благодарна; иначе с тези нейни объркани мисли можеше да забрави къде се намира. Остави размишленията за часовете на самота; тогава даваше воля на вълненията си; не минаваше ден, без да се разхожда, а по време на тези разходки имаше възможност докрай да се наслаждава на неприятните спомени.

Писмото на мистър Дарси научи наизуст. Разнищи всяко изречение: и чувствата й към автора често бяха противоречиви. Припомнеше ли си любовното му обяснение, изпълваше се с възмущение; но само като си помислеше колко несправедливо го е укорявала и как го е осъждала, гневът се връщаше към нея самата; несподелената му любов я караше да му съчувствува. Обичта му извикваше благодарност, достойният му характер — искрено уважение; ала не го харесваше; дори за миг не съжали, че му е отказала, и не желаеше да го среща. Предишното й поведение бе несекващ източник за яд и разкаяние; а злощастните несъвършенства на близките й я съкрушаваха. Защото бяха непоправими. Баща й се ограничаваше единствено с иронични насмешки и не си даваше труд да възпре необузданото лекомислие на малките си дъщери; а майка й, с непристойните си обноски, бе сляпа за злото. Неведнъж Елизабет и Джейн бяха опитвали да възпират наглостта на Катрин и Лидия; но дотогава, докато намираха опора в майката, те щяха да са все тъй лекомислени. Катрин, малодушна, раздразнителна и винаги готова да подражава на Лидия, всякога се обиждаше от съветите им, а Лидия, своеволна и безгрижна, не искаше и да ги чуе. Бяха невежи, мързеливи и суетни. Докато имаше офицери в Меритън, щяха да флиртуват с тях, а тъй като Меритън бе на една крачка от Лонгборн, вечно щяха да прескачат дотам.

Другата й тревога бе притеснението за Джейн, а обяснението на мистър Дарси бе възстановило доброто й мнение за Бингли и я караше още по-силно да чувствува колко много бе загубила сестра й. Разбра, че любовта му е истинска, а постъпката му е оправдана, като се махне вината за безграничната му вяра в приятеля. Толкова по-мъчителна бе мисълта, че при един брак, желан във всяко отношение, изпълнен с предимства, предвещаващ истинско щастие, Джейн трябваше да вехне само заради безразсъдството и непристойното поведение на собственото си семейство!

А като прибавим към тези размисли разкритията и за Уикъм, не е трудно да разберем защо тя, която доскоро бе толкова жизнерадостна, сега беше унила и едва съумяваше да се владее.

През последната седмица поканите в Розингс следваха една след друга както в началото. Следобедът, преди да тръгнат, бяха пак там, а нейно благородие отново пожела да чуе подробностите за пътешествието, поучи ги как да си наредят багажа и толкова настояваше да сгънат роклите си по нейния начин, че щом се прибраха, Марая се принуди да разтури сандъка, който бе подреждала цяла сутрин, и да започне всичко отначало.

На тръгване лейди Катрин благоволи да им пожелае добър път и ги покани в Хънсфорд догодина, а мис де Бърг събра сили да направи реверанс и подаде ръка и на двете.