Джейн Остин
Гордост и предразсъдъци (16)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Никой на се възпротиви на поканата за младите при леля им; угризенията, обхванали мистър Колинс, загдето трябвало да изостави мистър и мисис Бенит сами в една от вечерите на своето гостуване, бяха най-искрено успокоени и в определения час каретата заведе него и петте му братовчедки в Меритън; а още като влязоха, девойките узнаха, че мистър Уикъм е приел поканата на чичо им и вече е там.

Подир това известие и след като всички насядаха, мистър Колинс успя да се огледа, да изрази възхита и тъй се смая от обширния и добре подреден салон, че според него сякаш за миг се бил пренесъл в по-малкия утринен салон в Розингс; сравнението отначало бе възприето като някаква обида; ала щом мисис Филипс чу от него какво е в същност Розингс и коя — собственицата, когато изслуша описанието на един от салоните на лейди Катрин и като научи, че само камината струвала осемстотин лири, тогава едва оцени комплимента и бе готова да сравнят гостната й дори със стаичката на тамошния иконом.

Увлечен да й описва цялото великолепие на лейди Катрин и нейното имение, с временни отстъпления във възхвала на собственото си скромно жилище и подобренията, които нанасял, мистър Колинс не млъкна чак до появата на гостите; в лицето на мисис Филипс той бе срещнал много внимателна слушателка, мнението й за собственото му обществено положение бе пораснало от всичко чуто и тя беше решила да разкаже за това на съседките си при първия удобен случай. За момичетата, които не се интересуваха от думите на братовчед си, молеха се на бога час по-скоро да млъкне и оглеждаха нескопосно нарисуваните си порцеланови портретчета върху полицата над камината, промеждутъкът на очакването се стори безкраен. Най-после и това свърши. Господата влязоха; а когато се появи мистър Уикъм, Елизабет се убеди, че първите й впечатления за него са били верни. Офицерите от… полк бяха по начало много благоприлични, изискани мъже, а поканените бяха най-отбраните сред тях; ала мистър Уикъм тъй много ги превъзхождаше по вид, изражение, държане и походка, както те самите превъзхождаха широколикия, набит чичо Филипс, който ги последва в салона, замаян от портвайна.

Мистър Уикъм бе щастливецът, към когото се отправиха всички женски погледи, а Елизабет беше щастливката, до която той избра да седне; лекотата, с която подхвана разговора, макар само за да отбележи, че вечерта била влажна и че сезонът най щял да бъде дъждовен, я накара да разбере как и най-незначителната, най-скучната, най-никаквата тема може да стане безкрайно интересна с интересен събеседник.

С подобни съперници в очите на дамите като мистър Уикъм и офицерите, мистър Колинс загуби всичките си предимства и за младите дами той наистина бе нищо; ала от време на време мисис Филипс все пак го изслушваше внимателно и благодарение на нейната грижовност той получи и кафе, и препечени кифлички с масло.

Когато разположиха масичките за карти, той от своя страна, за да й се отблагодари, седна да играе вист.

— Все още не съм добър в играта — извини се мистър Колинс, — но ще се радвам да се понауча, защото при моето положение … — Мисис Филипс му беше благодарна за услугата, ала не дочака обяснението.

Мистър Уикъм обаче не играеше вист и с удоволствие го приеха да седне край другата маса, между Елизабет и Лидия. В първите минути имаше опасност Лидия да го превземе, защото беше настъпателна събеседница; ала понеже беше и любителка на лотарийни билети, скоро напълно се отдаде на играта, несдържано правеше облози, възклицаваше след всяка печалба н нямаше време за нищо друго. Играта не изискваше особено внимание, та мистър Уикъм можеше да разговаря с Елизабет, а тя пък го слушаше с охота, но виждаше, че няма как да разбере най-важното, което я интересува — историята на познанството му с мистър Дарси. Дори не смееше да го спомене. Любопитството й обаче бе неочаквано задоволено. Сам мистър Уикъм подхвана темата. Запита я Недърфийлд близо ли е до Меритън; а след като тя отговори, смутено попита отдавна ли е там мистър Дарси.

— От около месец — отвърна Елизабет и понеже й се щеше да не прекъсва темата, додаде: — Доколкото зная, имал голямо имение в Дарбишър.

— Така е — потвърди Уикъм, — голямо и хубаво. Доходът е чисти десет хиляди лири годишно. Едва ли друг знае за това повече от мене — от ранно детство с неговия род ме свързват близки връзки.

Елизабет се изненада.

— С право се изненадвате от твърдението ми, мис Бенит, след като сте, видели, предполагам, колко хладно се поздравихме вчера. Отблизо ли познавате мистър Дарси?

— Стига ми, колкото го познавам — разпалено възкликна Елизабет. — Четири дни прекарах под един покрив с него и го смятам за неприятен човек.

— Аз имам най-малкото право да изказвам мнение — въздъхна Уикъм, — най-малко аз бих могъл да определя приятен ли е или неприятен. Не бива. Прекалено отдавна и прекалено добре го познавам, за да съдя правдиво. Не бих могъл да остана обективен. Но ми се струва, че мнението ви за него ще предизвика изненада — и мисля, че не бива да го изразявате тъй ясно пред другите. Тук сте сред близки.

— Грешите, тук аз говоря тъй, както говоря във всеки друг дом, освен в Недърфийлд. В Хъртфордшър не го обичат. Отблъсква ги неговата горделивост. Когото и да запитате, ще ви отвърне, че не го харесва.

— Аз лично предпочитам човек да се приема по достойнствата му — отвърна Уикъм, след като помълча, — но с него не винаги е така. Богатството и общественото му положение заслепяват околните, смръзват ги надменността и властното му държане и те го виждат такъв, какъвто той желае да го видят.

— Намирам го, макар да го познавам малко, за човек раздразнителен.

Уикъм мълчаливо кимна.

— Питам се — обади се той при първата нова възможност за разговор, — интересно ми е, смята ли да остане тук още дълго?

— Нямам представа; но никой не спомена подобно нещо, докато бях в Недърфийлд. Надявам се намеренията ви да се присъедините към тукашния полк да не се променят от присъствието му.

— А, не — не аз трябва да бягам от мистър Дарси. Ако той поиска да ме избягва, той трябва да си иде. Не сме в добри отношения и всяка среща с него ме огорчава; а причината, заради която го отбягвам, бих могъл да я заявя пред всички; това е болка от черната несправедливост спрямо мене и от дълбокото съжаление, че е такъв, какъвто е. Баща му, мис Бенит, покойният мистър Дарси, беше най-добрият човек на света, най-верният ми приятел; винаги когато съм с настоящия мистър Дарси, изживявам душевна болка от хилядите мили спомени. Отношението му към мен беше възмутително; и все пак, искрено вярвам, че бих могъл да му простя всичко на този свят, но не и това, гдето изигра надеждите и очерни паметта на баща си.

Любопитството на Елизабет се разпалваше все повече, цялата бе в слух; но темата бе твърде щекотлива, за да разпитва.

Мистър Уикъм заговори за по-общи неща — за Меритън, за жителите, за отбраното общество; не скриваше задоволството си от онова, което е успял да види досега, и похвали изисканата среда с думи сдържани, но пълни с възторг.

— Най-вече желанието да си намеря добра среда ме подтикна да постъпя в тукашния полк — додаде той. — Чувал бях, че е много достоен, много славен полк, а сетне приятелят ми Дени ме доубеди с разказите си за Меритън, за милото отношение на местните хора и за отбраното общество, сред което са попаднали. Признавам, нужна ми е среда. Аз съм човек, измамен дълбоко, не мога да понасям самотата. Трябват ми занимание и общество. Не съм се готвил за войнишки живот, но обстоятелствата го превърнаха в нещо желано. Отреден ми бе живот на духовник — възпитаваха ме да стана свещеник, и днес би трябвало да бъда пастор на една богата енория, но джентълменът, за когото говорим, не пожела това.

— Така ли!?

— Да — в своето дарение покойният мистър Дарси ми беше предоставил пасторство в най-богата енория. Беше мой кръстник и много ме обичаше. Нямам думи, с които да опиша добротата му към мен. Възнамеряваше да ме осигури щедро и смяташе, че го е сторил; ала когато пасторското място се освободи, дадено беше другиму.

— О, небеса! — възкликна Елизабет. — Но как е възможно? Как може да не се изпълни заветът му? Защо не потърсихте законна защита?

— Защото в завещанието липсваше една дребна формалност, която ми попречи да се опра на закона. Всеки честен човек щеше да се довери на устното нареждане, но мистър Дарси реши иначе — той го прие само като пожелание, заяви, че съм бил загубил всякакво право на това заради своето разточителство и неблагоразумие — с две думи, заради всичко и заради нищо. Едно е истина — пасторското място се освободи преди две години, тъкмо когато бях станал на нужната възраст, и беше дадено на друг; и също тъй сигурно е, че аз сторих всичко необходимо, за да му дам възможност да ми го отнеме. Аз имам буен, несдържан нрав и се е случвало да изразявам твърде разпалено мнението си за него, пред него самия. В това е вината ми. Така се случи — много сме различни и той ме ненавижда.

— Възмутително! Заслужава да бъде публично изложен!

— Рано или късно и то ще стане — но не от мене. Докато тача паметта на баща му, не мога да се възправя срещу му, нито пък да го изложа.

Елизабет остана възхитена от благородството му и той й се стори още по-красив, докато изричаше тези думи.

— И все пак не разбирам — обади се тя след малко, — не ми е ясно — защо го е направил? Какво го е предизвикало да се отнесе тъй безсърдечно?

— Дълбоката, непреодолима ненавист към мен — ненавист, която отдавам най-вече на ревността. Ако покойният мистър Дарси не ме беше обичал тъй всеотдайно, синът му вероятно би ме търпял; ала необичайната любов на баща му към мен го е дразнела, изглежда, още от детските години. Нравът му е такъв, че не можа да понесе съперничеството, в което често се намирахме — предпочитанието, което неведнъж ми е било оказвано.

— И все пак не съм си представяла мистър Дарси чак толкова лош — наистина не ми е бил особено приятен, ала никога не съм го смятала такъв; подозирах, че презира хората изобщо, но не го мислех способен на подобно низко отмъщение, на подобна несправедливост, на такава нечовешка постъпка!

Тя се позамисли и додаде:

— Сега си спомням — един ден в Недърфийлд той се похвали, че бил непреклонен в своята неприязън, не можел да прощава. Характерът му трябва да е ужасен.

— Не бих желал да се изказвам по това — отвърна Уикъм. — Не съм безпристрастен към него.

Елизабет отново потъна в размисъл и след малко възкликна:

— Да се отнесе така към кръщелника, към приятеля, към любимеца на своя баща! — Искаше й се също тъй да може да изрече гласно: „Към един млад мъж като вас — та всеки, който ви погледне, веднага ще разбере колко сте добър“, но се задоволи да промълви: — Към оня, който вероятно му е бил другар в детските игри, най-близкия приятел!

— Родени сме в една енория, в един и същи парк, почти цялото ни детство е преминало заедно; живели сме под един покрив, едни са били радостите ни, под една бащина закрила. Моят баща е започнал своята кариера в професията, в която вашият чичо Филипс, по всичко личи, се проявява блестящо, ала я е захвърлил, за да бъде в помощ на покойния мистър Дарси, и отдаде силите си да се грижи за имението Пембърли. Мистър Дарси го ценеше високо, той му бе най-близкият приятел, душеприказчикът. Мистър Дарси неведнъж е признавал, че е безкрайно задължен на баща ми за неуморния му труд, и когато, току пред смъртния час на моя баща, мистър Дарси по своя воля му обеща да ме осигури, зная, че го е сторил колкото от чувство на благодарствено задължение към него, толкова и от обич към мен самия.

— Невероятно! — промълви Елизабет. — Отвратително! Чудно ми е, че гордостта на този мистър Дарси не го е подтикнала към справедливост! Ако не друго, поне би трябвало да бъде достатъчно горд, за да не проявява непочтеност — защото е постъпил непочтено.

— Чудно наистина — отвърна Уикъм, — защото всъщност всичките му постъпки се подклаждат от тази негова гордост; но гордостта неведнъж е била и най-добрият му съветник. От всички чувства тя е, която го е тласкала най-близо до добродетелността. Ала човек е непоследователен; а пък на отношението му към мен влияеха чувства, далеч по-силни от гордостта.

— Възможно ли е гордост, тъй отблъскваща като неговата, да му е донесла и нещо добро?

— Да. Тя често го подтиква към свободомислие и щедрост — раздава големи суми, проявява гостоприемство, помага на арендаторите си, облагодетелствува бедните. Семейната гордост, а и синовната гордост — защото той се гордее с баща си — го подтикват нататък. Да не опозори знатния, си род, да не покаже, че му липсват човешки достойнства, да не изложи доброто име на Пембърли — това са силни подтици. Овладян е и от братска гордост, която, подквасена с малко братска обич, го превръща в много грижовен и много добър настойник на сестра си; всички го смятат за най-милия и най-добър брат.

— Какво представлява мис Дарси? Той разочаровано поклати глава.

— Желал бих да я определя като дружелюбна. Боли ме да се изказвам неблагоприятно за когото и да е от фамилия Дарси. Ала твърде прилича на своя брат — много, прекалено много е горда. Като дете беше сърдечна и мила и ме обичаше; часове съм отделял да я забавлявам. Но сега ми е безразлична. Хубавко, петнайсетинагодишно момиче, доколкото чувам — високо образовано. Подир смъртта на баща им се премести в Лондон, с нея живее и дамата, която се грижи за образованието й.

След много паузи, след много опити да заприказва за друго, Елизабет не издържа, отново се върна на първата тема и каза:

— Удивлява ме близостта му с мистър Бингли! Как може мистър Бингли, който изглежда олицетворение на благодушието и както се вижда, е наистина дружелюбен, да другарува с подобна личност? Те по нищо не си приличат. Вие познавате ли мистър Бингли?

— Никога не съм го срещал.

— Той е кротък, сърдечен, очарователен човек. Явно не съзира какъв е мистър Дарси.

— Твърде вероятно — но мистър Дарси може да бъде чудесен, стига да поиска. Не му липсват способности. Умее да бъде интересен събеседник, ако има заради какво. Сред своите равни той се показва много по-различен, отколкото пред по-долните от него. Гордостта му не го изоставя; но с богатите е свободомислещ, справедлив, искрен, разсъдлив, почтен, а най-вероятно и сърдечен — не бива да забравяме колко богат е и колко е хубав.

В това време играта на вист свърши и участниците се скупчиха около съседната маса, а мистър Колинс се настани между братовчедка си Елизабет и мисис Филипс. Домакинята го запита дали му е провървяло. Не кой знае колко; загубил бил; но щом мисис Филипс започна да изразява съчувствие, той съвсем сериозно взе да я уверява, че било без значение, че за него парите не представлявали нищо, и я замоли да се успокои.

— Добре ми е известно, госпожо — заяви той, — че седне ли човек край масата за карти, трябва да е готов и да губи — а за щастие аз съм достатъчно заможен, да не се тревожа за някакви си пет шилинга. Малцина могат да се похвалят със същото, но благодарение на лейди Катрин де Бърг не ми се налага да обръщам внимание на дреболии.

Мистър Уикъм се извърна към него; и като го поогледа, тихо запита Елизабет дали роднината й е близък познат на семейство де Бърг.

— Лейди Катрин де Бърг — обясни тя — неотдавна му е дала пасторско място в нейната енория. Не зная кой й е представил мистър Колинс, но той я познава отскоро.

— Не може да не знаете, че лейди Катрин де Бърг и лейди Ан Дарси са сестри; и че тя съответно е леля на мистър Дарси.

— Не, не, не знаех. Нищо не зная за роднините на лейди Катрин. Оня ден за пръв път чух името й.

— Нейната дъщеря, мис де Бърг, ще бъде много богата наследница и доколкото разбирам, тя и братовчед й ще обединят двете имения.

Тази вест накара Елизабет да се усмихне, защото си помисли за бедната мис Бингли. Напразно щяха да останат всичките й нежности, напразна и безполезна — обичта към сестра му и възторзите й към него, ако наистина вече бе решено той да вземе друга.

— Мистър Колинс говори с голям възторг за лейди Катрин и за дъщеря й — каза тя, — но от някои негови описания на нейно благородие оставам с чувството, че благодарността му го подвежда, и макар да е негова покровителка, тя е по-скоро една високомерна, самомнителна жена.

— Да, до голяма степен е и едното, и другото — съгласи се Уикъм. — Не съм я виждал отдавна, но помня, че винаги ми е била неприятна, а държането й е заповедническо и безочливо. Казват за нея, че била жена мъдра и умна; но според мен една част от приписваните й достойнства се дължи на титлата и богатството й, друга — на властния й нрав, а останалото е ореол, наложен от високомерието на племенника й, който смята, че всеки от неговия род трябва да бъде надарен с бляскав ум.

Елизабет прие обясненията му за много смислени и двамата продължиха да разговарят дружелюбно, докато поканата за вечеря сложи край на игрите на карти; а тогава и останалите дами получиха своя дял от вниманието на мистър Уикъм. Да се поддържа разговор в глъчката по време на вечеря у мисис Филипс, не беше възможно, ала държането му извика всеобща възхита. Всяка дума, изречена от него, бе казана на място и всяка негова постъпка беше безупречна. Елизабет си тръгна, обзета изцяло от мисли по него. Мислеше си единствено за мистър Уикъм и за казаното през целия обратен път; но не успя да спомене дори името му, защото Лидия и мистър Колинс не млъкнаха за миг. Лидия бърбореше неспирно за лотарийни билети, изброяваше колко жетона загубила и колко спечелила, а пък мистър Колинс в устрема си да възхвали любезността на мистър и мисис Филипс, в обясненията си колко безразличен бил към загубите на вист, в стремежа си да изреди всички ястия на вечерята и с непрестанните си извинения, че пречел на братовчедките си да седят удобно, говореше толкова объркано, щото не бе успял да изрече и половината от онова, което искаше да каже, когато вече спряха пред портата на дома им в Лонгборн.