Джейн Остин
Гордост и предразсъдъци (20)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА

Мистър Колинс нямаше кой знае колко време да размишлява в самота за споделената си любов, защото мисис Бенит, която се навърташе в коридора и изчакваше края на разговора, щом забеляза Елизабет да отваря, вратата и с решителна стъпка да отминава нагоре по стълбите, бързо се вмъкна в стаята и развълнувано го поздрави за предстоящето още по-близко сродяване. Мистър Колинс прие честитките също тъй радостно, а сетне започна да разказва как бе преминал разговорът, в чийто благополучен завършек имал всички основания да не се съмнява, понеже решителният отказ на братовчедка му се дължал без съмнение на нейната стеснителност, на скромността и на вродената изисканост.

Но думите му стреснаха мисис Бенит; и тя като него нямаше да има нищо против, ако дъщеря й, отблъсквайки го, наистина е искала да го възпламени, ала не вярваше да е така и се принуди да му го каже.

— Но не се тревожете, мистър Колинс, ще я вразумим — утеши го тя накрая. — Самата аз ще поговоря с нея без заобикалки. Вироглава глупачка, да не си знае интереса; ама ще я накарам аз да разбере.

— Простете, мадам — възкликна мистър Колинс, — но щом наистина е вироглава и глупава, каква съпруга ще стане за човек с моето положение — та аз желая бракът ми да е щастлив! Като е решила да ме отблъсне, по-добре е да не я насилвате — с тези недостатъци не смятам, че ще ми донесе голямо щастие.

— О, господине, погрешно ме разбрахте — ахна мисис Бенит разтревожено. — Лизи е вироглава само в тия неща. А иначе е много добродушна. Сега ще отида при мистър Бенит и бързо ще се разберем с нея, сигурна съм.

И преди да е отговорил, тя се втурна в библиотеката при съпруга си и от вратата се затюхка:

— Ох! Мистър Бенит, помогнете; много сме разтревожени. Елате и накарайте Лизи да се омъжи за мистър Колинс, защото тя не ще и да чуе! Бързо, иначе той ще размисли и няма да я вземе!

Мистър Бенит вдигна очи от книгата и я загледа спокойно и безразлично, а изразът му не се и промени от чутото.

— Нямам удоволствието да ви разбера — обади се той, щом тя млъкна. — За какво става дума?

— За мистър Колинс и Лизи. Лизи заявява, че не желае за съпруг мистър Колинс, а мистър Колинс вече подхвърля, че не желае за съпруга Лизи.

— Е, аз какво да направя? Работата очевидно е безнадеждна.

— Поговорете на Лизи. Кажете й, че настоявате да се омъжи за него.

— Пратете да я повикат. Ще й кажа моето мнение. Мисис Бенит разклати звънчето и мис Елизабет бе призована в библиотеката.

— Ела тук, дете. Повиках те по важен въпрос — каза баща й. — Доколкото разбирам, мистър Колинс ти е направил предложение за женитба. Вярно ли е? — Елизабет отвърна утвърдително. — Така, и ти отхвърли предложението?

— Отхвърлих го, сър.

— Така. Сега идваме на въпроса. Майка ти настоява да го приемеш. Нали тъй, мисис Бенит?

— Да, иначе не ща и да я видя.

— Мъчителна дилема стои пред тебе, Елизабет. От днес нататък ти ставаш чужда за един от родителите си … Майка ти не желае да те види, ако не се омъжиш за мистър Колинс, аз пък не искам да те зная, ако се омъжиш за него.

Елизабет не успя да сдържи усмивката си от завършека на драматичния разговор; но мисис Бенит, повярвала в началото, че съпругът й споделя нейното желание, дълбоко се разочарова.

— Какво значат тези думи, мистър Бенит, защо говорите така? Обещахте да я накарате да го вземе.

— Скъпа моя — отвърна съпругът й. — Ще ви помоля за две неща. Първо, позволете ми да имам собствено мнение по въпроса; и второ — право на собствената си стая. Ще ви благодаря, ако незабавно освободите библиотеката ми.

Но макар да бе разочарована от мъжа си, мисис Бенит не се предаваше. Започна да увещава Елизабет; помъчи се да я придума, опита със заплахи. Подкани Джейн да й помогне, но Джейн много кротко отказа да се бърка; Елизабет отвръщаше на нападенията ту сериозно, ту засмяно. Променяше държането, но не и взетото решение.

Междувременно, останал сам, мистър Колинс размишляваше над станалото. Имаше такова високо мнение за достойнствата си, че не проумяваше защо братовчедка му отхвърля неговото предложение; и макар самолюбието му да бе наранено, иначе не беше нещастен. Представата му за качествата й бе по-скоро въображаема и вероятността тя да заслужава майчиния укор го караше да не съжалява за станалото.

Докато семейството се вълнуваше от случилото се, Шарлот Лукас пристигна да прекара деня при тях. Посрещна я Лидия, която се спусна към нея и възбудено зашепна:

— Добре, че дойде, тук стават големи смехории! Знаеш ли какво се случи тази сутрин? Мистър Колинс направи предложение на Лизи, а тя взе, че му отказа!

Шарлот още не бе намерила какво да отвърне, когато се появи и Кити, и тя нетърпелива да разкаже, а като влязоха в утринния салон, там пък седеше мисис Бенит, която веднага подхвана за същото, потърси съчувствието на мис Лукас и я замоли да убеди приятелката си Лизи да се съобрази с желанието на близките си.

— Моля ви се, убедете я, мис Лукас — въздъхна тъжно тя, — защото всички са срещу мен, никой не ме подкрепя, направо са безжалостни, никой не щади бедните ми нерви.

Шарлот не успя да й отговори, защото в този миг влязоха Джейн и Елизабет.

— А, ето я и нея — продължи мисис Бенит, — безгрижна като птичка, пет пари не дава за всички нас, все едно, че въобще ни няма, прави каквото си ще! … Слушай, мис Лизи, ако си мислиш да отхвърляш тъй всяко предложение, няма и да се омъжиш — и бог знае кой ще те храни, като умре баща ти… Аз няма да те издържам — прави му сметка! От днес нататък не ща да те знам. И в библиотеката те предупредих, нали, повече с теб не разговарям — твърдо съм го решила. Не желая да приказвам с непослушни деца … С никого не желая да говоря. На хората с болни нерви не им е до приказки. Ах, как страдам! Но то е тъй. Който не се оплаква, не го и жалят!

Дъщерите й посрещнаха излиянията й в пълно мълчание — знаеха си, че всеки опит да бъде вразумена и утешена само ще я раздразни още повече. И тъй тя продължи да мърмори, докато се появи и мистър Колинс, който влезе по-тържествено от всеки друг път, а щом го съзря, тя викна на дъщерите си:

— А сега вие, всички вие, ще си затваряте устата — искам да поговоря с мистър Колинс.

Елизабет безмълвно напусна стаята, Джейн и Кити се измъкнаха подир нея, но Лидия, решена да не изпуска нищо, не се и помръдна, а пък Шарлот, спряна първо от любезните думи на мистър Колинс, който прояви жив интерес към нея и семейството й, а сетне подбудена от любопитство, отиде към прозореца и се престори, че не слуша. С нажален глас мисис Бенит подхвана:

— Ох! Мистър Колинс! …

— Скъпа госпожо — прекъсна я той, — нека навеки замълчим по въпроса. Далече съм от намерението да укорявам поведението на дъщеря ви — продължи той неприязнено. — Примирението пред неизбежната злина е дълг на всекиго; а още повече на един млад мъж, който е имал щастие като мене, да бъде навреме отличен за своите достойнства; смятам, че съм се примирил. Може би за това помогна и подозрението, че нямаше да съм дотам щастлив, ако прекрасната ми братовчедка ме бе удостоила с ръката си; да си призная, забелязал съм — не е истинско онова примирение, което произлиза от тайната увереност, че непостигнатото щастие е загубило примамливост. Не приемате, надявам се, уважаема госпожо, за проява на неуважение от моя страна това, гдето преди да оттегля кандидатурата за ръката на дъщеря ви, не се обърнах към вас и мистър Бенит с молба да се застъпите насилствено за мен пред нея. Може би смятате нередно, че приех отказа направо от дъщеря ви, вместо от самата вас. Но всеки понякога може да сбърка. Намеренията ми бяха благородни. Исках да си намеря достойна съпруга, като се съобразя с добруването на цялото ви семейство, и ако с държането си някъде съм сгрешил, моля ви да ме извините.