Теодор Драйзер
Финансист (7)

ГЛАВА VII

Междувременно чувството на Франк към мисис Семпъл продължаваше тайно да расте. Когато един ден получи покана да посети семейство Семпъл, той я прие с голяма радост. Тяхната къща бе наблизо до неговата, на Норт Фрънт Стрийт, на мястото, което сега е известно като № 956. През лятото цялата се скриваше в зеленината на дърветата и пълзящите растения. От малката южна веранда се откриваше прекрасен изглед към реката, а всички врати и прозорци в горната си част бяха сводести, с остъклени ромбоидни решетки. Вътре обаче къщата далеч не бе наредена така приятно, както очакваше Франк. Мебелите бяха нови и солидни, но им липсваше каквото и да било изящество. Имаше някакви картини, но и те не бяха нищо особено, интересни книги също нямаше — Библията, няколко нашумели романа, няколко по-значителни исторически книги и куп овехтели томчета, наследени от роднини. Порцеланът беше хубав — с изящни шарки. Килимите и тапетите бяха в прекалено ярки цветове. И тъй нататък. Но затова пък Лилиан Семпъл беше чудесна — както и да сядаше, както и да заставаше, все му се виждаше красива.

Деца нямаха, вината за това обаче не беше у мисис Семпъл, която копнееше да бъде майка. Тя рядко общуваше с хора освен с някои близки съседи и с роднините си от фамилията Уигин. Лилиан Уигин — всъщност така се казваше по баща — имаше двама братя и една сестра, конто също живееха във Филаделфия и вече имаха свои семейства. Те смятаха, че Лилиан е сполучила много с женитбата си.

Въпреки че с готовност се бе омъжила за мистър Семпъл, Лилиан съвсем не беше пламенно влюбена в него, пък и мистър Семпъл не беше от мъжете, които могат да събудят безумна страст у една жена. Беше практичен, методичен — човек на реда. Магазинът му беше хубав, добре снабден с елегантни и най-модни обувки, образец на чистота и подредба. Мистър Семпъл не обичаше много да говори, единствено темата за производството на обувки го правеше бъбрив. Готовите обувки — частично изработени на машина — тъкмо започваха бавно да си пробиват път и мистър Семпъл винаги имаше партиди от тях, но продължаваше да използва и услугите на занаятчиите, които работеха само на ръка и правеха обувки по мярка.

Мисис Семпъл попрочиташе нещо понякога, но през по-голямата част от времето просто седеше и оставяше впечатление, че е потънала в размили, без да има всъщност каквато и да било склонност към вглъбяване. В тези моменти тя приличаше на фигура от антична ваза или древногръцки хор и несъмнено такава я виждаше Каупъруд, който от първия миг на запознанството им не сваляше възхитения си поглед от нея. Мисис Семпъл естествено забелязваше това, но не му придаваше значение. Възпитана в традиционен дух, тя не се съмняваше, че животът й завинаги е свързан с живота на съпруга й, и се бе примирила с мисълта, че оттук нататък й предстои само едно спокойно и обезпечено съществувание.

При първите посещения на Франк Лилиан твърде малко разговаряше с него. Посрещаше го любезно и предоставяше на съпруга си задължението да го забавлява. Каупъруд често поглеждаше към нея, ловеше всяка промяна в израза на лицето й и ако тя беше по-впечатлителна, сигурно щеше да се досети какво се крие зад тези погледи. За щастие обаче не беше. Мистър Семпъл разговаряше любезно със своя гост, първо, защото учтивият и обаятелен Каупъруд правеше твърде бързо кариера във финансовия свят и, второ, защото той самият имаше желание да забогатее, а Франк му беше образец за успех. Една пролетна вечер тримата седяха на верандата и разговаряха за разни неща; за робовладелчеството, за конския трамвай, за финансовата криза, разразила се през годината (1857), за развитието на Запада. Мистър Семпъл искаше да знае всичко за фондовата борса. На свой ред Франк го разпитваше за търговията с обувки, макар че тя никак не го интересуваше. През цялото време той тайно наблюдаваше мисис Семпъл и се възхищаваше от начина, по който тя се държеше, от нежността и мекотата на жестовете й, когато поднасяше чая и сладкиша. След малко, подгонени от комарите, се прибраха вътре и мисис Семпъл посвири на пиано. В десет часа Франк си отиде.

Близо година Каупъруд си купуваше обувки при мистър Семпъл или просто се отбиваше в магазина му на Честнът Стрийт, за да обсъдят текущите събития. При едно от тези отбивания мистър Семпъл му поиска съвет дали да купи акции от конската трамвайна линия по Пета и Шеста улица, чийто строеж беше вече разрешен от градските власти и бе развълнувал града. Каупъруд изказа своето мнение. Предприятието било перспективно. Самият той вече бил купил сто акции по пет долара; съветвал и Семпъл да постъпи така. Всъщност мистър Семпъл му беше съвсем безинтересен. Той харесваше мисис Семпъл, макар напоследък да не я виждаше много често.

Около година след този разговор мистър Семпъл почина. Това беше една преждевременна смърт, едно от тези случайни и незначителни събития, които вълнуват само най-близките. Той просто си простуди гърдите през късните есенни дни — нещо, което може да те сполети, когато си намокриш краката или излезеш без връхна дреха в дъждовен ден — и въпреки настояването на мисис Семпъл да си остане в къщи да се лекува отиде в магазина. Правеше впечатление на кротък и отстъпчив, но всъщност беше много упорит, особено когато ставаше дума за работата му. Мечтаеше скоро да закръгли капитала си на петдесет хиляди долара. Но дойде простудата, той лежа девет дни с пневмония и умря. Затвориха за няколко дни магазина за обувки; къщата се напълни с опечалени близки и съенориаши; после се състоя опелото в Калоухилската презвитерианска черква, която посещаваше семейство Семпъл, извърши се и самото погребение. Мисис Семпъл горчиво плака. Срещата със смъртта дълбоко я потресе и за известно време тя бе силно разстроена. Единият от братята й, Дейвид Уигин, временно пое вместо нея магазина. Съпругът й не беше оставил завещание, но след като всички наследствени въпроси бяха уредени, включително и продажбата на магазина, и никой не оспори правата на собственост на мисис Семпъл, тя получи над осемнайсет хиляди долара. Продължи да живее в къщата на Фрънт Стрийт и минаваше за обаятелна и интересна вдовица.

Младият Каупъруд, който тъкмо бе навършил двадесет години, не преставаше да изразява най-вежливо и сдържано своето съчувствие по време на тези събития. Посещаваше мистър Семпъл, докато беше болен. Отиде на погребението. Помогна на Дейвид Уигин, брата на мисис Семпъл, при ликвидирането на магазина за обувки. Направи една-две визити след погребението и се оттегли за дълго. Появи се отново след пет месеца и започна редовно да посещава мисис Семпъл през седмица или на десет дни.

Да, наистина трудно би било да се обясни увлечението на Франк по Лилиан Семпъл. Може би го привличаше красивото й восъчнобледо лице, може би нейното безразличие към него разпалваше честолюбието му, но той все по-упорито и все по-страстно се стремеше към нея. Не можеше да мисли без вълнение за Лилиан, но избягваше да говори за нея пред когото и да било. Близките му знаеха за тези негови посещения, но отдавна вече изпитваха пълно доверие в неговия твърд характер, в неговия разум. Франк беше отзивчив, жизнерадостен, весел, без да е лекомислен, пък и несъмнено преуспяваше. Вече всички бяха убедени, че умее да печели. Получаваше петдесет долара заплата седмично, а сигурно щяха още да му я увеличат. Извънредно много се бе повишила стойността на няколкото парцела, които бе купил преди три години в западната част на Филаделфия. Увеличиха се и вложенията му в линиите на конския трамвай, защото бе купил пакети от по петдесет, сто и сто и петдесет акции на нови компании; въпреки тежките времена тези акции бавно, но сигурно се покачваха — при първоначална стойност пет долара те вече се оценяваха на десет, петнайсет и двайсет и пет долара и тези стойности непременно щяха да се превърнат в нов номинал. Във финансовите среди ценяха Франк и той беше сигурен, че го чака едно добро бъдеще. След продължителен и сериозен анализ на борсовото дело той стигна до заключението, че не бива да става професионален борсов посредник, и все повече се замисляше дали да не се залови с банкерство, доходна дейност, която не криеше рискове, особено, ако притежаваш собствен капитал. Покрай своята работа и служебни връзки на баща си Франк се познаваше с много и най-различни хора — банкери, търговци на едро — и беше сигурен, че те биха му поверили своите работи или част от тях. В „Дрексъл и Ко“, в „Кларк и Ко“ имаха най-добро чувство към него. Личен негов приятел беше и Джей Кук, една новоизгряваща банкова звезда.

Франк продължаваше да ходи у мисис Семпъл и тя все повече му харесваше. Не водеха някакви особено дълбоки разговори, но когато пожелаеше, Франк умееше да бъде мил и забавен. Той й даваше такива разумни съвети по делови въпроси, че дори нейните роднини започнаха да се отнасят с все по-голямо уважение към тях. Постепенно започна да го харесва и тя, защото беше тъй внимателен, спокоен и уверен и винаги с готовност й разясняваше по няколко пъти един или друг въпрос, докато накрая всичко й ставаше ясно. Лилиан виждаше, че Франк отделя на нейните работи такова внимание сякаш бяха негови и че прави всичко възможно да укрепи материалното й положение.

— Толкова сте добър, Франк — му каза тя една вечер. — Безкрайно съм ви благодарна. Не знам какво бих правила, ако ви нямаше вас.

Тя погледна красивото му, по детски открито и чисто лице, обърнато към нея.

— Не говорете така. За мен това е удоволствие. Истинска радост ми доставя възможността да ви бъда полезен.

В очите му се появи нежен блясък. Мисис Семпъл изпита неочаквана симпатия и топлота към този човек, на когото с радост бе готова да се облегне.

— Каквото и да говорите, аз все пак съм ви много благодарна. Бяхте така добър към мен. Ако желаете, елате пак в неделя или някоя друга вечер. Винаги съм си у дома.

По времето, когато Франк започна така често да ходи у мисис Семпъл, вуйчо му Сенека почина в Куба и му остави петнайсет хиляди долара. С тях Франк вече ставаше притежател на около двайсет и пет хиляди долара и имаше ясен план как ще използва този капитал. Малко след смъртта на мистър Семпъл сред финансовия свят настъпи паника и тя съвсем ясно показа на Франк колко рисковано нещо е борсовото посредничество. Търговията бе обхваната от остра криза. Парите станаха толкова дефицитни, като че изобщо не съществуваха. Уплашен от неустойчивостта на търговията и от лошото парично положение, капиталът потъна във всевъзможни скривалища — банки, изби, чайници и чорапи. Страната сякаш отиваше към разорение. Войната с Юга или неговото отделяне вече изглеждаха неизбежни. Цялата нация бе овладяна от нервна възбуда. Хората бяха готови да заложат всичките си ценности, за да получат пари. Тай уволни трима от чиновниците си. Намали разходите си, доколкото бе възможно, изчерпи всичките си спестявания, само и само да спаси вложенията си. Ипотекира и къщата си, парцелите си, заложи всичко, което притежаваше, а младият Каупъруд често изпълняваше ролята на негов посредник и носеше в различни банки пакети с акции, за да получи срещу тях каквото е възможно в пари.

— Проверете дали банката на баща ви не би ми заела петнайсет хиляди срещу това — каза Тай един ден на Франк, като му подаде пакет с акции „Филаделфия и Уилмингтън“.

Франк бе чувал баща си някога да казва, че тези акции били твърде износни.

— Добри са, разбира се — каза колебливо старият Каупъруд, като видя пакета ценни книжа. — Поточно казано, биха били добри по всяко друго време. Сега обаче парите са крайно дефицитни. Ние напоследък едва успяваме да изплащаме собствените си задължения. Все пак ще поговоря с мистър Кугъл.

Мистър Кугъл беше директор на банката.

След доста дълъг разговор — и съответно дълго очакване — старият Каупъруд се върна и съобщи, че едва ли ще могат да извършат тази сделка. При сегашното търсене на пари официално установеното осемпроцентово сконто било съвсем неизгодно. Може би мистър Кугъл щял да се съгласи само на заем „до поискване“ при десет процента лихва. Франк се върна при мистър Тай, който се разгневи, когато изслуша съобщението.

— Дявол да го вземе — възкликна той, — свършиха ли се парите в тоя град? С процентите, които ми предлагат, те ме тласкат към разорение. Просто ще ме съсипят. Но няма как, занесете обратно тези акции и ми донесете пари! Господи, това не са сделки, не са сделки!

Франк отново отиде в банката.

— Мистър Тай ще плати десетте процента — съобщи лаконично той.

Отпуснаха на мистър Тай петнайсет хиляди долара кредит с предимството да ги тегли незабавно и той веднага прехвърли с чек цялата сума в Джирардската национална банка, за да погаси тамошните си задължения. И нещата продължаваха все в тоя дух.

През цялото това време Каупъруд с интерес следеше усложненията във финансите на страната. Споровете около робовладелството, възможността южните щати да се отделят, положителните или отрицателните тенденции в развитието на икономическото положение като цяло го занимаваха само дотолкова, доколкото можеха да се докоснат до неговите лични интереси. Мечтаеше да стане едър финансист, но сега, когато познаваше отвътре борсовото дело, вече не гореше от желание да стане професионален борсов посредник. Паниката, предизвикана от настъпилата криза, много ясно му показа, че борсовата игра крие много рискове. Разориха се мнозина борсови посредници. Виждаше ги как се втурваха при мистър Тай и с изтерзани лица го молеха да отмени една или друга тяхна поръчка. Дори и домовете им били застрашени, вайкаха се те. Намирали се пред гибел; жените и децата им щели да бъдат изхвърлени на улицата.

Целият този смут всъщност само помагаше на Франк да затвърди решението см относно своята бъдеща дейност — с капитала, с който разполагаше, да си открие своя кантора. Затова дори предложението на мистър Тай да стане негов младши партньор не го поблазни.

— Вашето предприятие е чудесно — каза Франк, когато трябваше да обясни причините за своя отказ, — но аз искам да открия собствена банкерска кантора. Борсовата игра е коварно нещо. Предпочитам да имам малко лично предприятие, отколкото да служа като посредник дори и в най-големите борси по света.

— Но вие сте още толкова млад, Франк — възрази мистър Тай. — Пред себе си имате много години за самостоятелна работа.

Накрая Франк се раздели приятелски и е Тай, и с Ривърс.

— Умен младеж! — забеляза със съжаление мистър Тай след излизането на Франк.

— И ще преуспее — обади се Ривърс. — За първи път срещам толкова способен млад човек.