Теодор Драйзер
Финансист (29)

ГЛАВА XXIX

Но най-малко на отсрочка можеше да се надява в този критичен момент. С отпуснатите от приятелите му седемдесет и пет хиляди долара и с шейсетте хиляди, взети от Стенър, той погаси заема си към Джирардската национална банка, а остатъка от трийсет и пет хиляди долара прибра в един сейф у дома си. След това за последен път се обърна към банкерите и финансистите, те обаче отказаха да му помогнат. Но той не се отчая дори в този труден за него момент. Погледна от прозореца на кантората си към дворчето и въздъхна. Какво още би могъл да направи? Изпрати една бележка на баща си с молба да намине към него, за да обядват заедно. Изпрати бележка и на своя адвокат Харпър Стеджър — мъж на неговата възраст, когото ценеше и обичаше, — с която също го молеше да се отбие. Премисляше всевъзможни планове от кого и как да поиска отсрочки, съчиняваше на ум обръщения до кредитори и тем подобни, но уви, нямаше изход, щеше да фалира. Най-лошото беше, че историята със заемите от градския ковчежник щеше да стане обществен, нещо повече — политически скандал. Крайно неприятна му беше мисълта, че ще бъде обвинен, ако не юридически, то поне морално, като съучастник в престъпно разхищение на градските пари. С какво настървение конкурентите му ще разпространяват този факт! След като фалира, може би отново ще се изправи на крака, но това ще бъде трудна работа. Ами баща му! И той щеше да пострада заедно с него. Вероятно щеше да бъде принуден да се откаже от високия си пост в банката. Такива мисли се въртяха в главата на Каупъруд, когато един от служителите му доложи за пристигането на Ейлийн Бътлър и Албърт Стайърс.

— Поканете мис Бътлър — каза той, като се изправи — и кажете на мистър Стайърс да почака.

Ейлийн влезе бързо и енергично, облечена както винаги ефектно. Носеше всекидневен костюм от светлокафяво сукно с малки тъмночервени копчета и кафеникавочервена шапка с високо дъно, без периферия и със спускащо се надолу дълго перо — особен модел, който тя знаеше, че й отива, — а шията й беше украсена с троен гердан от позлатени мъниста. На ръцете си както винаги имаше ръкавици и бе обута с изящно изработени ботинки. В очите й се четеше тъга, която тя напразно се опитваше да прикрие.

— Скъпи — възкликна тя и протегна ръце към него. — Какво се е случило? Толкова ми се искаше да те разпитам онази вечер! Наистина ли ще фалираш? Снощи чух татко и Оуен да говорят за теб.

— И какво казаха? — попита той, като я прегърна през раменете и спокойно се вгледа в разтревожените й очи.

— О, знаеш ли, татко много се е настроил срещу теб. Той ни подозира. Някой му е изпратил анонимно писмо. Снощи се опита да изтръгне от мен някакво признание, но не успя. Аз отричах всичко. Два пъти идвах тук тази сутрин, но теб те нямаше. Страхувах се той да не те види преди мен и ти да не изтървеш нещо.

— Аз ли, Ейлийн?

— Не, не, нямах това предвид. Толкова са ми объркани мислите! О, скъпи, така се разтревожих! Цяла нощ не можах да мигна. Мислех, че съм по-силна, но така се разтревожих за теб! Знаеш ли, той ме накара да седна до писалищната му маса точно срещу светлината, за да може по-добре да вижда лицето ми, и тогава ми показа писмото. Така се изненадах в първия миг, че не знам нито какво съм казала, нито как съм изглеждала.

— И все пак какво му каза?

— Ами казах: „Какво безобразие! Това е лъжа!“ Но не го казах веднага. Сърцето ми биеше до пръсване. Боя се, че може да е разбрал нещо по лицето ми. Едва си поемах дъх.

— Баща ти е умен човек — каза Каупъруд. — Познава добре живота. Положението ни не е леко, нали разбираш. За щастие той е решил да ти покаже писмото, а не е отишъл да наблюдава къщата. Предполагам, че за него това би било доста мъчително. А сега вече не може да докаже нищо. Но знае, трудно ще го заблудиш.

— Кое те кара да смяташ, че знае?

— Видях го вчера.

— Да не би да ти е казал нещо?

— Не. Разбрах по лицето и по погледа му.

— Скъпи, толкова ми е жал за него!

— Знам. И на мен също. Сега обаче нищо не може да направим. Трябвало е да мислим предварително.

— Но аз толкова те обичам, скъпи, а той никога няма да ми прости! Така силно е привързан към мен. Не бива да разбере. Аз нищо няма да призная. О, мили!

Тя притисна ръце към гърдите му, а той я гледаше в очите с желанието да я успокои. И клепачите, и устните и потръпваха. Беше й мъчно и за баща й, и за нея самата, и за Франк. Чрез Ейлийн Каупъруд долавяше силата па бащинската обич па Бътлър и разбираше, че тъкмо тази силна обич правеше гнева му така опасен. Той си даваше сметка колко много неща се събираха в едно сега, за да доведат може би до драматична развръзка.

— Излишно е да се безпокоиш — каза той. — Нещата не могат да се поправят. Къде остана моята силна и решителна Ейлийн? Мислех, че си по-смела. Къде изчезна смелостта ти? Сега именно тя ми е нужна.

— Наистина ли?

— Да.

— Много ли си затруднен?

— Навярно ще фалирам.

— Това сигурно ли е?

— Да. Здравата съм загазил. Не виждам изход, поне в момента. Повикал съм баща си и адвоката си. Ти не бива да оставаш повече тука, скъпа. Не е изключено и твоят баща да дойде всеки миг. Трябва да се срещнем с теб някъде другаде… утре… утре следобед. Помниш ли Индианската скала на Уисахикън?

— Да.

— Можеш ли да бъдеш там в четири?

— Да.

— Внимавай някой да не те проследи. Ако не дойда до четири и половина, не ме чакай. Знаеш защо. Защото съм се усъмнил, че ме следят. Едва ли обаче ще се случи нещо такова, стига да сме предпазливи. А сега трябва да си тръгваш, мила. Не можем да използваме повече къщата на № 931. Ще трябва да наема някоя друга.

— О, скъпи, колко ми е тежко!

— Нали ми обеща да бъдеш силна и смела? Както виждаш, тъкмо от това се нуждая сега.

За първи път той изглеждаше малко потиснат.

— Да, скъпи, да — каза тя, прегърна го и го притисна към себе си. — О, да! Можеш да разчиташ на мен. О, Франк, колко те обичам! Колко ми е мъчно за теб! Може би няма да фалираш. Но каквото и да се случи, скъпи, за нас двамата то ще бъде без значение, нали? Ще продължим да се обичаме все така. Готова съм да направя всичко за теб, скъпи! Ще направя каквото кажеш. Можеш да ми вярваш. Няма да призная нищо.

Тя се вгледа в неговото спокойно бледо лице и в гърдите й внезапно се надигна непоколебима решителност да се бори за него. Нейната любов беше непозволена, осъдителна, незаконна, но беше пламенна и силна, каквато е най-често низвергнатата от обществения морал любов.

— Обичам те! Обичам те! Обичам те, Франк! — страстно изрече тя.

Той се освободи от прегръдката й.

— Тръгвай, мила! Утре в четири. Непременно ела! И не говори! Не признавай нищо!

— Добре.

— И не се тревожи за мен. Аз ще се оправя.

Той едва успя да оправи връзката си и да застане непринудено до прозореца, когато в кабинета му се втурна секретарят на Стенър — блед, разстроен, явно загубил контрол над себе си.

— Мистър Каупъруд, вие, разбира се, помните чека, който ви дадох снощи? Мистър Стенър каза, че сте го взели незаконно, че не е трябвало да ви го давам и че ще ме държи отговорен за това. Каза още, че могат да ме арестуват за прикриване на закононарушение, че ще ме уволни и ще ме прати в затвора, ако не върна чека. О, мистър Каупъруд, аз съм съвсем млад. Тъкмо започвам живота си. Имам жена и малко момченце, за които трябва да се грижа. Надявам се, че няма да допуснете да изпълни заплахите си към мен? Ще ми дадете чека обратно, нали? Не мога да се върна без него при мистър Стенър. Той твърди, че ще фалирате и че сте го знаели и затова нямате право на този чек.

Каупъруд го изгледа учудено. Той беше удивен — колко бързо се разрастваше бедствието и от колко различни посоки започваха да се появяват неговите вестители. Как си позволяваше Стенър да прави такова изявление? Издаването на чека беше съвсем законно. Този човек направо е полудял. Вярно е, че той, Каупъруд, след като бе закупил тези ценни книжа, бе получил нареждане да прекрати сделките със сертификати от градския заем, но нареждането не можеше да обезсили по-раншните покупки. Стенър бе притиснал и сплашил този нещастен свой подчинен, който в много отношения го превъзхождаше, за да получи обратно чека за шейсет хиляди долара. Какво жалко същество! Колко е прав оня, който е казал, че е неизмерима низостта, до която може да стигне глупакът!

— Албърт, върни се при мистър Стенър и му кажи, че това, което иска от мен, не може да стане. Сертификатите бяха закупени, преди да дойде неговото нареждане, и това веднага може да се докаже чрез борсовите протоколи. Какво незаконно вижда той тук? Аз имам право да получа чека и ако се обърна към съда, там ще признаят това мое право. Този човек просто си е загубил ума. Аз още не съм фалирал. И теб не те заплашва съд, а дори да те заплашва, ще ти помогна и ще те защитя. Не мога да ти върна чека, защото вече не е у мен, но и да беше у мен, нямаше да ти го дам. Защото това би означавало да позволя на един глупак да ме измами. Много съжалявам, но не мога да направя нищо за теб.

— О, мистър Каупъруд! — В очите на Стайърс се появиха сълзи. — Той ще ме уволни. Ще ме изхвърли на улицата. Ще ме лиши от заплата, а освен нея аз нямам почти нищо друго.

Стайърс закърши ръце, а Каупъруд поклати тъжно глава.

— Не е толкова страшно, колкото си мислиш, Албърт. Той няма да изпълни заканите си. Не може. Би било нечестно и незаконно. Ти имаш право да го дадеш под съд и да си възвърнеш заплатата. Аз ще ти помогна, доколкото ми е възможно. Но не мога да ти върна чека за шейсетте хиляди долара, защото не е у мен. Не бих могъл да ти го върна, дори и да исках. Той вече не е тук. С него платих ценните книжа, които купих. А и тези ценни книжа не са тук. Те са в амортизационния фонд или ще бъдат там.

Той замълча, съжалявайки, че е споменал този факт. Беше се изтървал — нещо, което почти никога не му се беше случвало, а сега навярно се дължеше на напрежението от тежката ситуация. Стайърс продължи да се моли, но Каупъруд му каза, че е излишно, и той най-сетне си отиде — унил, уплашен, смазан. В очите му имаше сълзи. Каупъруд искрено го съжаляваше.

И след това съобщиха, че е дошъл баща му.

Лицето на стария Каупъруд изглеждаше измъчено. Предишната вечер той и Франк бяха водили дълъг разговор, който бе продължил до зори, без да доведе до нищо утешително.

— Здравей, татко! — възкликна бодро Каупъруд, забелязвайки унинието на баща си.

И той самият ясно осъзнаваше, че е безсмислено да храни каквито и да било надежди, но не смяташе за нужно да го признава.

— Е, нещо ново? — попита Хенри Каупъруд, поглеждайки без всякаква надежда сина си.

— Нищо. Бурята продължава да вилнее. Реших да свикам кредиторите си и да ги помоля за отсрочка. Нищо Друго не може да се направи. Колкото и да умуваме, каквото и да говорим, в момента не мога да си осигуря никакви налични пари. Имах някаква надежда, че Стенър ще промени решението си, но там работата стана още по-лоша. Неговият секретар току-що си излезе оттук.

— И какво искаше от теб? — попита Хенри Каупъруд.

— Да му върна един чек за шейсет хиляди. Получих го срещу сертификатите от градския заем, които купих вчера сутринта.

Франк обаче не обясни на баща си, че беше заложил сертификатите, срещу които беше получил чека и че една част от парите бе използвал, за да погаси заема си към Джирардската национална банка, а остатъка от трийсет и пет хиляди долара налични пари бе задържал за себе си.

— Я го виж ти! — възкликна старият Каупъруд. — Мислех си, че има малко повече ум. Това е напълно законна сделка. И кога, казваш, те предупреди да не купуваш повече сертификати от градския заем?

— Вчера по обед.

— Той се е побъркал — отсече Каупъруд старши.

— Убеден съм, че зад него стоят Моленхауър, Симпсън и Бътлър. Стремят се към моите трамвайни линии. Е, няма да ги получат. Освен чрез съдия-изпълнител, и то след като паниката премине. Преди всичко ще дадем възможност на нашите кредитори да се възползват от положението. Ако искат да ги купуват, ще ги купуват от тях. Да не беше този заем от петстотин хиляди долара, въобще не бих се тревожил. Кредиторите ми щяха да ме подкрепят. Но в момента, когато това се разчуе!… Пък и наближават изборите!… Заложих тези сертификати от градския заем, защото не исках да си развалям отношенията с Дейвисън. Надявах се да събера достатъчно пари, за да ги откупя. Всъщност те би трябвало да се намират в амортизационния фонд.

Старият човек веднага разбра за какво става дума и се намръщи.

— С това можеш да си докараш някоя неприятност, Франк.

— В случая става дума за една формалност — отвърна синът му. — Аз наистина имах намерение да ги откупя. И ще го направя до три часа, стига да мога. Преди са минавали осем, че и десет дни, докато ги внеса. При буря като тази имам право да местя пешките така, както намеря за добре.

Старият Каупъруд прихвана с ръка брадичката си. Това, което му съобщи синът му, силно го разтревожи. Не виждаше обаче друг изход. Той самият беше изчерпал почти докрай ресурсите си. Поглади левия си бакенбард и погледна към зеленото дворче. Кой знае, може би наистина става въпрос само за една формалност? Финансовите взаимоотношения между градския ковчежник и посредниците, които предшестваха Франк, никога не са били особено изрядни. Всеки банкер го знаеше. Може би трябваше да се имат предвид прецедентите. Това обаче не беше сигурно. Във всеки случай тази работа беше опасна и не съвсем почтена. По-добре би било, ако Франк успее да откупи сертификатите и ги депозира.

— На твое място аз бих ги откупил — каза той.

— Разбира се, че ще го направя, стига да мога.

— С какво разполагаш?

— С около двайсет хиляди. Ако обявя неплатежоспособност, ще са ми нужни малко налични пари.

— Аз имам около осем или десет хиляди, по-точно, ще ги имам довечера, надявам се.

Той разчиташе на уговорката да направи втора ипотека на къщата си.

Франк само го погледна, без да му отговори. Нямаше какво повече да обсъжда с баща си.

— След като си отидеш — каза той, — ще направя още един опит да убедя Стенър. Ще изчакам да дойде Харпър Стеджър и ще отидем заедно. Ако той откаже да промени решението си, ще предупредя кредиторите си и ще уведомя секретаря на борсата. Каквото и да се случи обаче, искам да не губиш кураж. И вярвам, че няма да ме изложиш. Всъщност аз пропадам само заради Стенър. Ако той имаше малко ум в главата си… — Каупъруд замълча. — Но какъв е смисълът да говорим за този глупак?

Той се обърна към прозореца, мислейки си колко лесно би се уредило всичко с помощта на Бътлър, ако това анонимно писмо не бе разкрило връзката му с Ейлийн. За да не навреди на партията, Бътлър би го подкрепил при тези изключителни обстоятелства. А сега…

Баща му стана и се приготви да си върви. Бе настръхнал от отчаяние, сякаш се бе простудил силно.

— Е, хайде — каза той уморено.

Каупъруд много се измъчваше заради баща си. Какъв срам! Да го доведе до такова състояние! Сякаш някаква огромна вълна на разкаяние го обля, но само след миг той се овладя и бързо насочи мислите си към най-неотложните въпроси. След като старият човек излезе, в кабинета му въведоха Харпър Стеджър. Двамата се ръкуваха и веднага се отправиха към канцеларията на Стенър. Но Стенър бе толкова отчаян, че с никакви усилия не можеше да бъде изваден от това състояние. И те си тръгнаха, разбрали окончателно, че от този човек не може да се очаква нищо.

— На твое място, Франк, аз все още не бих губил надежда — каза Стеджър. — Имаме възможност с чисто юридически средства да задържаме развитието на нещата до изборите, а дори и след тях. През това време и шумът около тази история ще позаглъхне. Тогава ще събереш кредиторите си и ще се опиташ да ги вразумиш. Те едва ли ще се откажат от ценностите, които ти им предлагаш, дори ако Стенър отиде в затвора.

Стеджър обаче все още не знаеше за купените срещу шейсет хиляди долара и заложени от Каупъруд сертификати. Не знаеше нищо и за Ейлийн Бътлър, и за безграничния гняв на баща й.