Теодор Драйзер
Финансист (39)

ГЛАВА XXXIX

Междувременно наближаваше денят, в който щеше да се гледа делото на Каупъруд. Франк беше почти сигурен, че ще се опитат да го осъдят, каквито и да са фактите. Единственият изход от положението беше да изостави всичко и да напусне Филаделфия завинаги, а това беше невъзможно. Можеше да обезпечи бъдещето си само като се яви час по-скоро пред съда. Дори да го осъдеха, би могъл да се надява, че приятелите му от финансовите кръгове ще му помогнат да стъпи отново на крака. Той често говореше със Стеджър за възможността от едно пристрастно гледане на делото му, но адвокатът не споделяше тези негови страхове. Поначало не било така лесно да бъдат подкупени съдебните заседатели. Освен това повечето от съдиите въпреки политическата си обвързаност били честни хора, а и в случая не били замесени кой знае какви партийни интереси, че те да бъдат принудени да постъпят незаконосъобразно. Съдията, който щял да гледа делото, Уилбър Пейдърсън от Първо отделение на градския съд, наистина бил издигнат от Републиканската партия и бил задължен на Моленхауър, Симпсън и Бътлър, но и за него Стеджър бил чувал, че е честен човек.

— Не виждам защо тези хора искат на всяка цена да те накажат — разсъждаваше Стеджър. — За да запазят авторитета на партията пред целия щат? Но изборите вече минаха. Както чувам, подготвя се и помилването на Стенър, ако го осъдят. А ще го осъдят, защото няма как да се отмени процесът. Ще му дадат година, две, най-много три, но после ще му опростят половината от срока, а може би и повече. И с теб ще постъпят по същия начин, ако изобщо те осъдят. Не могат да освободят него, а ти да останеш в затвора. Уверявам те обаче, че дотам няма да се стигне. Сигурен съм, че ще спечелим делото още в градския съд. Не успеем ли, ще обжалваме пред Щатския върховен съд и той ще отмени присъдата. Онези петима съдии там не могат да подкрепят такова глупаво обвинение.

Каупъруд го слушаше със задоволство, защото Стеджър очевидно бе убеден в това, което говореше. Досега младият адвокат беше водил отлично работите му. Но Франк не можеше да се отърси от мисълта, че Бътлър лично го преследва. Опасността беше сериозна, а Стеджър не я и подозираше. И затова оптимистичните уверения на адвоката му не можеха да го успокоят напълно.

Едва ли не всички жители на шестстотинхилядния град очакваха с изострено любопитство началото на делото. За да не се дава никакъв повод за вестникарски клюки, Франк бе настоял нито една жена от семейство Каупъруд да не присъства на процеса. Щеше да отиде само баща му, за да свидетелства, ако се наложи. Предишния ден беше получил писмо от Ейлийн, в което тя му съобщаваше, че се е прибрала от Уест Честър и му желае успех. Толкова се тревожела какво ще стане с него, че повече не можела да стои далеч и се завърнала — не за да присъства на делото, разбира се, след като той не желае, а за да бъде колкото е възможно по-близо, когато ще се решава съдбата му. Искала да изтича и да го поздрави, ако спечели, или да го утеши, ако загуби. Добре съзнавала, че завръщането й ще ускори сблъсъка с баща й, но не можела да постъпи другояче.

Положението на мисис Каупъруд беше твърде деликатно. Тя трябваше да играе ролята на любеща и нежна съпруга, макар да разбираше, че Франк не желае това. Той вече усещаше инстинктивно, че тя знае за Ейлийн, и само изчакваше подходящ момент, за да й разкрие цялата истина. Когато го изпращаше до вратата в съдбоносното утро, Лилиан го прегърна с оная сдържаност, която се бе установила помежду им през последните години, и макар да съзнаваше какви неприятности го очакват, за миг се поколеба дали да го целуне. Той също не изпитваше желание да я целуне, но не се издаде. Тя все пак намери сили, целуна го и каза:

— Надявам се, че всичко ще свърши добре.

— Не бива да се тревожиш, Лилиан — бодро отвърна той. — Ще се оправя.

Той изтича надолу по стъпалата, тръгна по Джирард Авеню и се качи на трамвая, който се движеше по принадлежалата му доскоро линия. Мислеше си за Ейлийн, за нейната обич и преданост, за обидната лъжа, в която се бе превърнал сега семейният му живот, мислеше си дали съдебните заседатели ще се окажат благоразумни хора и така нататък и така нататък. Дали все пак… Да, денят щеше да бъде съдбоносен!

На ъгъла на Трета улица и Маркет Стрийт той слезе от трамвая и забърза към кантората си. Стеджър беше вече там.

— Е, Харпър — каза спокойно Каупъруд, — ето, че дойде решителният ден.

Първо отделение на градския съд, където щеше да се гледа делото, се помещаваше в прочутата Палата на независимостта на ъгъла на Шеста улица и Честнът Стрийт, която от един век насам беше център на местната административна и съдебна дейност. Сградата беше ниска, двуетажна, от червени тухли. Над централната й част се издигаше бяла дървена кула, квадратна в основата, кръгла в средата, с осмоъгълен връх — някаква смесица от старохоландски и английски стил. Самата сграда се състоеше от централна част и от две крила — ляво и дясно, — които имаха формата на буквата „Т“. Старомодните малки врати и прозорци бяха украсени, в сводестата си част с цветни стъкълца, които толкова се харесваха на любителите на така наречената „колониална архитектура“. Тук и в пристройката, наричана Стейт Хаус Роу (съборена по-късно), която започваше от задната страна на централната сграда и се простираше по посока на Уолнът Стрийт, се намираха канцелариите на кмета, на началника на полицията, на градския ковчежник, залата за заседания на Градския съвет и всички по-важни административни служби, както и четирите отделения на градския съд, които гледаха все по-нарастващия брой наказателни дела. Гигантската сграда на общината, която израсна по-късно на ъгъла на Брод Стрийт и Маркет Стрийт, тогава все още беше в строеж.

За да се придаде по-внушителен вид на сравнително малките съдебни зали, бяха издигнати подиуми от тъмно орехово дърво, върху тях бяха наредени големи писалищни маси от същото дърво, зад които седяха съдиите, но този опит за подобрение не се бе оказал особено сполучлив. Писалищата, ложите на съдебните заседатели и парапетите бяха прекалено големи и оставяха впечатление за несъразмерност. За да подхождат на мебелите от тъмен орех, стените по нечие хрумване бяха боядисани в кремаво, но времето и прахта им бяха отнели свежестта. Нямаше каквито и да било картини или украшения, като се изключат високите претенциозни газени лампи на писалището на „Негово благородие“ и висящия от средата на тавана полилей. Охранените съдебни пристави и чиновници, загрижени единствено да запазят лентяйските си служби, допълваха тягостната атмосфера. Двама от приставите в залата, където щеше да се гледа делото, непрекъснато се надпреварваха кой да подаде чаша вода на съдията. Единият от тях подобно на някакъв дебел, намусен и отегчен иконом предвождаше съгласно ритуала „Негово благородие“ до стаята за преобличане и обратно, и при влизането на последния имаше задължението да извести високо: „Почитаемият съд! Свалете шапки! Моля, станете всички!“ А когато „Негово благородие“ седнеше, вторият пристав, който стоеше вляво от него, между ложата на съдебните заседатели и свидетелската скамейка, произнасяше по напълно неразбираем начин красивата и благородна декларация, която изразяваше колективния дълг на обществото към всеки негов член, и започваше с обръщението: „Слушайте! Слушайте! Слушайте!“, и завършваше с призива: „Всеки от вас, който има справедлива причина да се оплаче, нека се приближи! Той ще бъде изслушан.“ Но тук тези думи явно бяха загубили смисъла си. Навикът и безразличието ги бяха принизили до едно празно мънкане. Трети пристав стоеше на пост пред вратата на стаята, в която се съвещаваха съдебните заседатели. Освен приставите в залата присъстваше секретарят на съда — дребен, восъчноблед човечец с безцветни воднисти очи и още по безцветна рядка косица и брадица, който приличаше на грохнал американизиран китайски мандарин. Имаше и един стенограф.

Любопитство будеше и слабият, сух като херинга съдия Уилбър Пейдърсън, който се беше занимавал със случая още по време на следствието и беше определил датата на делото именно за тази съдебна сесия, след като съдебните заседатели бяха гласували Каупъруд да бъде предаден на съд. Той привличаше вниманието дори само с обстоятелството, че беше необикновено мършав и блед. От формална гледна точка Пейдърсън беше добър юрист, беше изучил тънкостите на съдопроизводството, но не познаваше живота, не беше способен да вникне в оная дълбока съкровена същност на нещата, която стои над всички писани закони и понякога ги опровергава напълно, а това може да бъде почувствувано и разбрано само от истински мъдрия съдия. Всеки, който би погледнал мършавата фигура на този педант, неговите прошарени къдрави коси, синьо-сивите му изпъкнали безизразни очи, правилното, но неодухотворено лице, веднага би разбрал, че има пред себе си човек, лишен от каквото и да било въображение. Но ако кажеше това на съдията, той не би му повярвал, нещо повече — би му наложил глоба за оскърбление на съда. Чрез умело използване на всяка, дори най-малката възможност и на всяко незначително предимство, чрез робско подчинение на повелите на Републиканската партия, чрез угодническо изпълнение на желанията на истински могъщите на тоя свят той се бе издигнал до сегашното си положение. Но какъв успех беше това! Годишната му заплата едва достигаше шест хиляди долара, а скромната му известност не се простираше извън ограничения кръг на местните адвокати и съдии. Голямо удоволствие му доставяше обаче да среща всеки ден името си, цитирано във връзка с обичайните му служебни задължения или с издаването на някаква присъда. Въобразяваше си, че това го прави забележителна личност за обществото. „Вижте ме, аз не съм като другите хора!“ — казваше си често със задоволство той. Чувствуваше се особено поласкан, когато му се случеше да гледа някое по-важно дело, и тогава, седнал на съдийския си стол като на трон пред тъжители и адвокати, той се изпълваше с огромно самочувствие. От време на време някои по-сложни житейски обстоятелства затрудняваха ограничения му ум, но и в тези случаи Пейдърсън намираше опора в буквата на закона. Имаше възможност също така да се рови из архивите, за да открие съответстващи прецеденти и да види как са ги решавали умните хора. Освен това адвокатите са такива хитреци, че винаги успяват да подхвърлят на съдията необходимите благоприятни или неблагоприятни формулировки в закона.

— Ваше Благородие, в допълнения и подобрен трийсет и втори том със съдебни решения на щата Масачузетс, страница еди-коя си, ред еди-кой си от делото Аръндъл срещу Банърман, е казано… и така нататък и така нататък. Такива реплики често можеха да се чуят в съдебните зали и тогава на съдията не му оставаше да умува кой знае колко. Светостта на закона се издигаше като знаме, а това издигаше и неговия авторитет.

Пейдърсън, както беше казал Стеджър, не можеше да бъде наречен несправедлив съдия. Но той беше получил поста си от партията, беше убеден републиканец, беше задължен на властващите в момента партийни ръководители за продължителното си стоене на съдийска длъжност и затова ревностно служеше на интересите на партията и на личните интереси на своите господари. Мнозинството от хората не се стремят да се вглеждат по-дълбоко в онова, което се нарича съвест, а когато решат да го направят, в повечето случаи не им достига умение да разплетат заплетените нишки на етиката и морала. Те вярват, понякога дори чистосърдечно в онова, което им внушават общественото мнение и интересите на едрия капитал. Неслучайно е измислено понятието „верен на тръста съдия“. А такива има много.

И Пейдърсън беше един от тях. Той благоговееше пред богатството и властта. За него Бътлър, Моленхауър и Симпсън бяха всемогъщи хора, а щом бяха всемогъщи, значи винаги бяха прави. За злоупотребите на Каупъруд и Стенър знаеше отдавна. Връзките с разни политически светила му бяха дали възможност да си изясни положението. Името на Републиканската партия според нейните лидери беше опетнено от коварните машинации на Каупъруд. Той бе подтикнал Стенър да се отклони от правия път — и то много повече, отколкото е допустимо за един градски ковчежник. Да, Стенър беше виновен, защото беше направил първата крачка, но Каупъруд беше двойно по-виновен, защото го беше подвел, беше го замаял с хитрите си идеи и го беше тласнал към този гибелен край. Освен всичко друго партията се нуждаеше от изкупителна жертва, а това вече беше предостатъчно за Пейдърсън. Не можеше да си обясни защо след като изборите бяха спечелени и авторитетът на партията явно не беше накърнен, следствието срещу Каупъруд продължаваше да се води с такова настървение, но беше убеден, че лидерите имат някакви основателни причини да искат наказанието му. Беше дочул също оттук-оттам, че Бътлър изпитва лична неприязън към Каупъруд, но никой не знаеше точно защо. Предполагаше се, че Каупъруд го е въвлякъл в някакви неблагоприятни финансови сделки. Така или иначе, всички разбираха, че на това дело се даваше ход, за да се възстанови авторитетът на партията и да се даде добър урок на недобросъвестните. Каупъруд трябваше да бъде наказан толкова строго, колкото и Стенър, за да се даде морален пример на обществото. Стенър щеше да получи най-тежката присъда, полагаща се за престъпление като неговото, за да се изтъкне справедливостта на Републиканската партия и на съда. По-късно Стенър можеше да се надява губернаторът да прояви снизхождение и да намали присъдата му, ако реши и ако лидерите, разбира се, пожелаеха. Обикновените хора наивно си мислеха, че съдиите подобно на девици, затворени в пансион, са толкова откъснати от живота, че не знаят какво се върши зад кулисите на голямата политика. Но те го знаеха, а още по-добре знаеха на кого дължат поста и властта си и на кого трябва да бъдат благодарни.