Теодор Драйзер
Финансист (31)

ГЛАВА XXXI

Фалитът на банковата къща „Франк А. Каупъруд и Ко“ предизвика истинска сензация на борсата и изобщо в цяла Филаделфия. Беше крайно неочакван, пък и ставаше дума за много пари. Фактически при фалита пасивът на Каупъруд възлизаше на милион и двеста и петдесет хиляди долара, а активът — при силно спаднал курс на акциите — едва достигаше седемстотин и петдесет хиляди. Беше необходим доста труд, за да бъде изготвен балансът му, а когато най-сетне беше публикуван, курсът на акциите спадна с още, три пункта и на другия ден вестниците съобщиха с големи заглавия за събитието. Каупъруд нямаше намерение да се признае за окончателно фалирал. Той искаше да обяви само временна неплатежоспособност, а по-късно, ако е възможно, да убеди кредиторите си да му позволят да възобнови работа. Имаше само две причини за осъществяването на това намерение: историята с петстотинте хиляди долара, взети от градската хазна при абсурдно ниска лихва, която повече от всичко говореше какви неща са се вършили, и случаят с чека за шейсетте хиляди долара. Финансовият усет на Каупъруд му подсказа да запази притежаваните от него акции за най-големите си кредитори, които по-късно биха му помогнали да възобнови работата си. И той незабавно пристъпи към действие. Харпър Стеджър състави документи, според които акциите се прехвърляха на „Джей Кук и Ко“, „Едуард Кларк и Ко“, „Дрексъл и Ко“ и някои други избраници. Каупъруд знаеше, че дори ако недоволните по-дребни кредитори заведат против него дела и поискат преразглеждане на разпределението или обявяване на пълен фалит, това нямаше да има особено значение; по-важно беше, че е проявил намерение да предпочете някои от по-влиятелните си кредитори. Те щяха да останат доволни и по-късно, когато кризата приключи, може би щяха да му помогнат. Освен това многобройните искове бяха добре дошли при сегашната ситуация, защото щяха да му дадат възможност да спечели време, за да изчака да премине паниката и да се възстанови курсът на акциите. Затова Каупъруд не само че не се страхуваше от тях, но дори желаеше те да бъдат колкото е възможно повече. Когато по-късно двамата с адвоката му пресмятаха броя на исковете, Харпър Стеджър се усмихна мрачно, макар че в разгара на този финансов хаос усмивките бяха рядкост, и каза:

— Франк, ти си гениален! В близко време около теб ще има такава мрежа от искове, че през нея никой няма да може да те докосне. Всичките ти кредитори ще започнат нескончаеми дела един срещу друг.

Каупъруд се усмихна.

— Нужно ми е само малко време, нищо друго — отвърна той. Но за първи път в живота си той беше малко потиснат, защото работата, на която години наред бе посвещавал толкова труд и мисъл, бе приключила.

Най-много го тревожеше не историята със заетите от градската хазна петстотин хиляди долара, макар да знаеше, че когато се разчуе, тя ще предизвика огромна възбуда сред политическите и финансовите кръгове — в края на краищата това беше една законна или почти законна сделка, — а чекът за шейсет хиляди долара срещу сертификатите от градския заем, които той не беше внесъл в амортизационния фонд и вече беше късно да внесе, дори необходимите за закупуването им пари да му паднеха от небето. Липсата им в амортизационния фонд беше неоспорим факт. Той непрекъснато мислеше тъкмо за това най-уязвимо място в цялото си положение. Ето защо накрая реши, че най-доброто, което може да направи, е да отиде при Моленхауър или при Симпсън, или и при двамата (никога не беше се срещал с тях, но след като Бътлър се бе настроил срещу него, те оставаха единствената му надежда) и да им каже, че макар в момента да не е в състояние да върне петстотинте хиляди долара, стига срещу него да не бъде заведено дело, което би му попречило по-късно да възобнови работата си в предишните й мащаби, той им дава честната си дума, че ще върне дълга си в хазната до последния долар. Ако те му откажеха подкрепата си и той бъдеше силно ощетен, тогава щеше да ги остави да чакат сам да реши кога да върне парите, а това по всяка вероятност нямаше да стане никога. Но всъщност никак не беше сигурно дали дори и те биха могли да предотвратят завеждането на дело срещу него. В счетоводните му книги беше отбелязано, че дължи парите на градската хазна, а в книгите на градската хазна беше вписано, че тези пари са дадени на него. Освен това съществуваше една местна организация, известна под името „Гражданска асоциация за подкрепа и контрол на общината“, която понякога разследваше дейността на общинските служби. В тази организация неизбежно щяха да научат за неговата злоупотреба и това можеше да доведе до обществено разследване. Доста хора вече знаеха за нея. Неговите кредитори например, които сега проверяваха книжата му.

И все пак беше важно да се срещне с Моленхауър или със Симпсън, или и с двамата. Но преди това реши да сподели всичко с Харпър Стеджър. Няколко дни след като закри кантората си, той го повика и му разказа цялата история със сертификатите, като скри само обстоятелството, че е възнамерявал да ги внесе в амортизационния фонд едва след като напълно оправи положението си.

Харпър Стеджър беше висок, слаб, строен и много изискан мъж с приятен глас и безупречно светско поведение, който винаги се движеше така, както се движи котка, усетила, че някъде наблизо я дебне куче. Имаше леко удължено слабо лице, което особено се харесваше на жените. Очите му бяха сини, а кестенявите му коси имаха лек песъчливочервен оттенък. Имаше навика, когато размишлява, да прикрива уста с тънката си деликатна ръка и тогава твърдият му непроницаем поглед правеше още по-силно впечатление. Беше жесток човек в пълния смисъл на думата, но жестокостта му не се изразяваше във враждебност, а в безразличие, защото не вярваше в нищо. Не беше беден, дори не беше роден в бедност. Притежаваше остър и комбинативен ум, който беше главната движеща сила на неговия стремеж към още по-голямо богатство и още по-високо обществено положение. Каупъруд му предоставяше прекрасни възможности да преуспее в адвокатската кариера, а освен това му беше интересен и като човек. От никой друг свой клиент Стеджър не се възхищаваше така както от него.

— Нека заведат дело срещу теб — каза той в отговор на разказа на Каупъруд, като преценяваше от всички страни положението, опирайки се на острия си ум и на юридическия си опит. — Според мен обвинението ще бъде формално. Ако изобщо се стигне до съд, което ми се струва малко вероятно, ще те обвинят в злоупотреба или в това, че като доверено лице незаконно си присвоил суми. Достатъчно е само да заявиш под клетва, че си получил този чек със знанието и съгласието на Стенър. Тогава, по мое мнение, ще бъдеш обвинен, пак формално, в превишаване на правата, но не вярвам, че който и да е съд ще те обяви за виновен въз основа на това, че между вас дамата не са съществували ясни и точно установени взаимоотношения. Все пак всичко се случва и никой не може да каже предварително какво ще решат съдебните заседатели. Това ще се разбере по време на делото. Важното според мен е на кого от двамата ви ще повярват — на теб или на Стенър, и дали градските управници не търсят изкупителна жертва вместо Стенър. Цялото затруднение идва от предстоящите избори. Ако тази паника се беше разразила в друго време…

Каупъруд му даде знак да замълчи. Тези неща му бяха известни.

— Всичко зависи от това, какво ще решат да направят политиците. Нямам доверие в тях. Положението прекалено се усложни. Вече нищо не може да бъде потулено. — Те седяха и разговаряха в кабинета му в собствения му дом. — Каквото има да става, ще стане — добави топ. — А сега ми кажи, Харпър, ако ме обвинят, както предположи ти, че като доверено лице незаконно съм присвоявал суми, и ме съдят, каква ще бъде присъдата? Колко години затвор ще ми наложат в най-лошия случай?

Стеджър се замисли за миг и потри с ръка брадичката си.

— Чакай да помисля — каза той, — това е сериозен въпрос. Законът предвижда от една до пет години, но обикновено присъждат от една до три години. В твоя случай, разбира се…

— Всичко ми е ясно — прекъсна го Каупъруд раздразнено. — Моят случай не е по-различен от всички останали и ти го знаеш. Злоупотребата си е злоупотреба, ако политиците пожелаят да я нарекат така.

Каупъруд се замисли, а Стеджър стана и закрачи из стаята. Той също размишляваше.

— Ще трябва ли да отида в затвора, преди делото да е минало през всички инстанции? — попита мрачно Каупъруд след малко.

— Възможно е, предвижда се и такова нещо при съдебни процедури от този вид — каза предпазливо Стеджър, като поглади този път ухото си, стараейки се да отговори колкото е възможно по-деликатно на въпроса. — При дела като твоето не се предвижда затвор, докато не се произнесе окончателната присъда. Осъдят ли те обаче веднъж, извънредно трудно е да се направи каквото и да било — тогава вече е неизбежно да влезеш в затвора поне за няколко дни, например пет, докато чакаш съдът да издаде решение за преразглеждане на делото и да потвърди основателността на касационното ти обжалване. Обикновено не трае повече.

Младият банкер седеше и гледаше през прозореца, а Стеджър добави:

— Изглежда малко сложно, нали?

— Да, наистина — отвърна Франк и каза сякаш на себе си: — Затвор! Пет дни в затвора!

Каква плесница след всичко, което му се беше случило! Да чака пет дни в затвора потвърждение на касационното му обжалване, ако изобщо го получи! Не бива да допуска това! Затвор! Затвор с изправителен труд! Нищо по-гибелно за неговата репутация на финансист!