Марио Пузо
Кръстникът (6)

Шеста глава

Питър Клеменза спа лошо тази нощ. Сутринта стана рано и сам си приготви закуска от чаша грапа, дебел резен италиански салам и голямо парче италиански хляб, който все още му доставяха всяка сутрин до вратата, както в добрите стари времена. После изпи голяма порцеланова чаша горещо кафе, примесено с няколко капки мастика. А докато се разхождаше из къщата в своята хавлия и червени меки чехли, размишляваше върху работата, която му предстоеше през този ден. Предишната вечер Сони Корлеоне бе дал ясно да се разбере, че той трябва веднага да се занимае с Гато. И това трябваше да стане днес. Клеменза бе разтревожен. Не защото Гато беше негово протеже и се бе оказал предател. Това не се отразяваше върху преценката на дебелия довереник. В края на краищата произходът на Поли беше идеален. Беше от сицилианско семейство, израснал в един и същ квартал с децата на Корлеоне и дори беше ходил на училище с един от синовете. На всички етапи от своето обучение беше получил необходимото възпитание. Бяха го проверили и не бяха открили недостатъци. А после, след като бе приел „бойното си кръщение“, семейство Корлеоне му бе осигурило добра издръжка — процент от конните надбягвания в Ист Сайд и заплата от един профсъюз. Клеменза знаеше, че Поли Гато допълва доходите си със самостоятелни обири, което беше изрично забранено от семейните закони, но дори това бе израз на неговите достойнства. Пренебрегването на такива разпоредби се считаше за израз на смелост, като тази на добър състезателен кон, който се бори с юздата.

Освен това Поли никога не бе им създавал неприятности със своите обири. Те бяха винаги най-щателно обмислени и се провеждаха с минимум шум и неприятности, без никой да пострада, получаваше три хиляди долара от един голям магазин за конфекция в Манхатън и малка сума от една фабрика за порцелан в покрайнините на Бруклин. В края на краищата един млад мъж винаги можеше да намери място на една допълнителна сума за харчене. Всичко това бе в рамките на допустимото.

Онова, което тревожеше Питър Клеменза тази сутрин, бе един чисто кадрови въпрос. Самото ликвидиране на Гато бе съвсем банално. Въпросът бе кого от редовите членове дебелият довереник трябваше да издигне, за да замести Гато в семейството. Това беше важно повишение, което не биваше да се дава с лека ръка. Кандидатът трябваше да бъде твърд и умен. Трябваше да е сигурен човек, който няма да се разприказва в полицията, ако го пипнат, а сицилианският закон омерта — законът на мълчанието, да е всмукан в него до мозъка на костите му. И после, каква издръжка да получава за новите си задължения? Клеменза бе говорил неколкократно с дон Корлеоне за по-добро възнаграждение на всички по-главни „изпълнители“, които бяха на най-предната линия при възникването на неприятности, но дон Корлеоне бе отлагал отговора. Ако Поли Гато беше получавал повече пари, можеше и да устои на ласкателствата на хитрия Турчин — Солоцо.

Най-после Клеменза сведе броя на кандидатите до трима. Първият беше човек, който работеше с цветнокожите застрахователни банкери в Харлем. Той беше едър и як грубиян, надарен с огромна физическа сила, човек с голяма доза личен чар, който се разбираше с хората, но можеше да ги накара и да се страхуват от него, когато беше необходимо. Ала след като обмисля кандидатурата му в продължение на половин час, Клеменза го задраска от списъка. Този човек се разбираше прекалено добре с негрите, което подсказваше за съществуването на някакъв недостатък в характера му. Освен това щеше да бъде много трудно да бъде намерен заместник за мястото, на което беше сега.

Второто име, което Клеменза обмисли и на което почти се бе спрял, беше едно трудолюбиво момче, което служеше честно и добре в организацията. Този човек бе събирач на неплатени сметки от лихвари в Манхатън, получил разрешително за работа от семейството. Бе започнал на дребна служба в бизнеса с конните състезания. Но все още не беше достатъчно подготвен за толкова важно повишение.

Най-накрая той се спря на Роко Лампоне. Лампоне бе изкарал кратко, но забележително чиракуване в семейството. По време на войната беше ранен в Африка и бе демобилизиран през 1943 г. Поради липса на млади хора Клеменза го бе взел, въпреки че Лампоне бе малко осакатен от раняванията си и ходеше с подчертано накуцване. Клеменза го бе използувал като свръзка с черноборсаджиите в центъра за конфекция и с държавните служители, които контролираха купоните за хранителни продукти. Оттам Лампоне се бе издигнал до посредник при усложненията в цялата тази операция. Онова, което Клеменза харесваше у него, бе способността му да преценява добре. Роко знаеше, че не е изгодно да упорствува за неща, които щяха да му костват голяма глоба или шест месеца затвор, въпреки че и това беше малка цена за големите суми, които печелеха. Имаше усет и знаеше, че това е сфера, където са необходими не големи, а само малки заплахи. Провеждаше цялата си дейност в умерен тон, което беше и най-целесъобразно.

Клеменза изпита облекчението на съвестен администратор, разрешил един заплетен кадрови въпрос. Да, Роко Лампоне беше този, който щеше да му помогне. Защото Клеменза предвиждаше да свърши тази работа с Поли сам не само за да помогне на нов, неопитен човек да приеме „бойното си кръщение“, но и за да уреди личните си сметки с Поли Гато. Поли беше негово протеже и той му бе давал предимство пред други, по-заслужили и по-предани от него хора, помогнал му беше да получи „бойното си кръщение“ и го придвижваше в кариерата му напред по всякакъв начин. Поли беше предал не само семейството, но и своя падроне Питър Клеменза. Това неуважение трябваше да бъде отмъстено.

Всичко останало бе уредено. Поли Гато бе инструктиран да мине да го вземе в три следобед, но със собствената си кола, не с крадена. Клеменза взе телефона и набра номера на Роко Лампоне. Не се представи, а само каза:

— Ела в дома ми, имам задача за теб. — Със задоволство забеляза, че въпреки ранния час, гласът на Лампоне не беше нито учуден, нито замаян от сън и отговори само с едно „Добре“. Биваше си го. После Клеменза добави: — Не бързай, закуси и обядвай, преди да дойдеш. Но не по-късно от два следобед.

От другата страна последва още едно лаконично „Добре“ и Клеменза затвори телефона. Вече беше наредил на своите хора да заместят хората на довереника Тесио на улицата на Корлеонови. Имаше способни подчинени и никога не се месеше в подобни операции от техническо естество.

Реши да измие кадилака си. Обичаше тази кола. Тя така спокойно и безшумно го возеше, а и тапицировката й беше толкова луксозна, че понякога, когато времето беше хубаво, той седеше в нея по цял час, защото там му беше по-приятно, отколкото в къщата. А когато я чистеше, това винаги му помагаше да мисли. Спомняше си, че баща му в Италия правеше същото с магаретата.

Клеменза работеше в затопления гараж — той мразеше студа. Премисляше плановете си. Трябваше да се внимава с Поли. Този човек беше като плъх — веднага усещаше опасността. И сега, разбира се, независимо че беше толкова твърд, сигурно имаше жълто на гащите от страх, защото Стария бе още жив. Вероятно беше станал плашлив като заек. Клеменза обаче беше свикнал да се справя с подобни ситуации, които бяха нещо обикновено в работата му. Преди всичко трябваше да има солидно извинение за присъствието на Роко. Освен това трябваше да има и правдоподобна задача, в която да се включат и тримата.

Разбира се, ако се говореше по същество, това не беше необходимо. Поли Гато можеше да бъде убит и без тези „превземки“. Той беше в ръцете им и не можеше да избяга. Но Клеменза беше убеден, че е много важно да се спазват правилата на играта и никога да не се допуска дори един процент риск. Никога не можеше да се предвиди какво ще се случи, а тези неща в края на краищата бяха въпрос на живот и смърт.

Докато миеше своя светлосин кадилак, Питър Клеменза обмисляше и репетираше репликите и изразите на лицето си. Щеше да бъде рязък с Поли, сякаш недоволен от нещо. Един толкова чувствителен и подозрителен човек като Гато щеше да се заблуди или най-много щеше да се чувствува несигурен. Безпричинното приятелско отношение щеше да го направи бдителен. Но, разбира се, не биваше и да се прекалява с тази рязкост. Това трябваше да изглежда по-скоро като раздразнение, дължащо се на разсеяност. А защо Лампоне? Това щеше да бъде много обезпокоително за Поли, още повече че Лампоне трябваше да бъде на задната седалка. На Поли нямаше да му хареса да седи безпомощен зад волана и Лампоне да е зад гърба му. Клеменза яростно търкаше и лъскаше кадилака си. Щеше да бъде сложно. Много сложно. За миг си помисли дали да не вземе още един човек, но реши, че не бива. По този въпрос той остана верен на основните правила. Възможно бе в бъдеще да възникне такава ситуация, при която за един от партньорите му да бъде изгодно да свидетелствува срещу него. Ако съучастникът му беше само един, тогава щяха да се противопоставят показанията само на двама. Но показанията на втори съучастник можеха да нарушат равновесието. Не, щеше да се придържа към процедурата.

Онова, което безпокоеше Клеменза, бе, че екзекуцията трябваше да бъде „публична“. С други думи тялото трябваше да бъде намерено. Много повече за предпочитане беше то да изчезне. (Обикновено за гробища използуваха океана, който беше наблизо, или онези места от мочурищата на Ню Джърси, които бяха собственост на приятели на семейството, или пък други по-сложни методи.) Тази екзекуция обаче трябваше да бъде публична, за да бъдат сплашени предателите още в зародиш, а враговете — предупредени, че семейство Корлеоне не се е побъркало, нито оглупяло. Те щяха да накарат Солоцо да бъде предпазлив, след като толкова бързо бяха открили шпионина му. Семейство Корлеоне щеше да си възвърне част от своя престиж, защото го бяха направили смешно след този опит за убийство на Стария.

Клеменза въздъхна. Кадилакът блестеше като огромно метално синьо яйце, а той не беше по-близо до разрешаването на въпроса от преди. И тогава отговорът изведнъж дойде — логичен и на място. Това разрешение обясняваше защо Роко Лампоне, той и Поли са заедно и им предлагаше достатъчно тайна и важна мисия.

Щеше да каже на Поли, че работата им през този ден се състои в това да намерят апартамент в случай, че семейството реши да „премине на дюшеци“.

Когато войната между две семейства ставаше прекалено разгорещена, тогава противниците си организираха щабове в тайни апартаменти, където „войниците“ спяха на дюшеци, разхвърляни из стаите. Това не се предприемаше, за да се предпазят техните семейства — жените и малките деца, тъй като всякакви посегателства върху цивилни бяха немислими. Винаги обаче беше по-разумно да живеят на някое тайно място, където не можеха да ги следят нито противниците им, нито полицаите, които можеха да решат на своя глава да се намесят.

И така, обикновено някое доверено лице се изпращаше да наеме таен апартамент и да го снабди с дюшеци. Този апартамент щеше да се използува за вилазка в града, когато се подготвяше офанзива. Естествено бе Клеменза да бъде натоварен с такава задача. Естествено бе той да вземе със себе си Гато и Лампоне, които да уреждат всички подробности, включително и обзавеждането на апартамента. Освен това, мислеше си Клеменза, Поли Гато бе доказал, че е алчен, и първата мисъл в главата му щеше да бъде колко би могъл да измъкне от Солоцо за такава ценна информация.

Роко Лампоне пристигна рано и Клеменза му обясни какво трябва да се прави и какви щяха да бъдат ролите им. Лицето на Лампоне светна от изненада и признателност и той почтително благодари на Клеменза за повишението, което му позволяваше да служи на семейството. Клеменза беше сигурен, че е постъпил правилно. Той потупа Лампоне по рамото и каза:

— От днес нататък ще получаваш повече. Ще поговорим за това по-късно. Сега разбираш, че семейството е заето с по-неотложен въпрос и има да върши по-важни неща.

Лампоне направи знак, който казваше, че ще бъде търпелив, знаейки, че възнаграждението му е сигурно.

Клеменза отиде до сейфа в кабинета си и го отвори. Извади револвер и го подаде на Лампоне.

— Използувай този — каза той. — Никога няма да открият чий е. Остави го в колата при Поли. Когато свършим тази работа, искам да заведеш жена си и децата си на почивка във Флорида. Харчи свои пари сега, а аз ще ти ги върна по-късно. Почини си, поизпечи се. Отседни в хотела на семейството в Маями Бийч, така че да зная къде бих могъл да те намеря, когато ми потрябваш.

Жената на Клеменза почука на вратата на кабинета, за да им каже, че Поли Гато е дошъл. Беше паркирал колата си на алеята. Клеменза тръгна напред през гаража, а Лампоне го последва. Когато седна отпред при Гато, Клеменза изръмжа нещо като поздрав с разгневена физиономия. Погледна часовника си, сякаш очакваше да установи, че Гато е закъснял.

Гато със своето лице като на пор го наблюдаваше напрегнато, търсейки да се хване за някаква нишка. Той леко трепна, когато Лампоне седна зад него и каза:

— Роко, седни от другата страна. Много си едър и ми пречиш да гледам назад в огледалото.

Лампоне се премести покорно зад Клеменза, сякаш подобна молба беше нещо съвсем естествено. Клеменза кисело каза на Гато:

— По дяволите този Сони, уплашил се е. Вече мисли да минаваме на дюшеци. Трябва да намерим някакво място в Уест Сайд. Поли, ти и Роко ще трябва да подготвите хора и да обзаведете къщата, докато излезе заповедта да бъде използувана и от останалите. Знаеш ли някое добро място?

Както бе очаквал, очите на Гато светнаха от любопитство и алчност. Поли се бе хванал на въдицата и понеже преценяваше колко важна ще бъде тази информация за Солоцо, забрави да помисли дали е в опасност, или не. Лампоне също играеше ролята си чудесно, като се взираше навън през прозореца със съвсем безразличен и спокоен вид. Клеменза се поздрави с избора си.

Гато сви рамене.

— Трябва да помисля — каза той. Клеменза изсумтя:

— Докато мислиш, карай, защото искам да отида в Ню Йорк днес. — Поли беше опитен шофьор, а и автомобилният поток към града беше малък в тези следобедни часове, така че ранният зимен здрач едва бе започнал да пада, когато пристигнаха. В колата не разговаряха. Клеменза заповяда на Поли да кара нагоре към квартала „Уошингтън Хайтс“. Той провери няколко жилищни блока и накара Поли да паркира колата близо до Артър авеню и да чака. Остави в колата и Роко Лампоне. Отиде в ресторанта „Вера Марио“ и си поръча малка вечеря от телешко и салата, кимайки за поздрав на няколко свои познати. След като беше изминал един час, той извървя разстоянието от няколко улици до мястото, където беше спряла колата, и влезе в нея. Гато и Лампоне чакаха.

— По дяволите — каза Клеменза, — наредиха да се върнем в Лонг Бийч. Сега пък имали друга работа за нас. Сони каза, че можем да свършим тази по-късно. Роко, ти живееш в града, да те закараме ли до вас?

Роко спокойно каза:

— Колата ми е у вас, а рано сутринта ще трябва на майка ми.

— Добре — отвърна Клеменза. — Тогава не ти остава друго, освен да се върнеш с нас.

И по време на пътуването към Лонг Бийч не си казаха нищо. На участъка от пътя, който водеше към града, Клеменза изведнъж каза:

— Поли, спри, трябва да пусна една вода. — След като бяха работили толкова дълго заедно, Гато знаеше, че дебелият довереник не може да се стиска. Той често бе молил да спират. Гато спря колата извън магистралата на мекия път, който водеше към блатото. Клеменза слезе и се мушна няколко крачки навътре в храстите. Той наистина се облекчи. После, като отвори вратата и се качи обратно в колата, той хвърли бърз поглед и в двете посоки на магистралата. Нямаше никакви светлини и шосето беше съвсем тъмно.

— Давай — каза Клеменза. Секунда по-късно във вътрешността на колата проехтя изстрел от револвер. Поли Гато сякаш подскочи напред, тялото му се хвърли върху кормилото, а после се отпусна тежко върху седалката. Клеменза бе отстъпил бързо назад, за да се предпази от парченцата черепни кости и кръвта.

Роко Лампоне изпълзя навън от задната седалка. Все още държеше револвера и сега го хвърли в блатото. Той и Клеменза отидоха бързо до една спряна наблизо кола и се качиха. Лампоне бръкна под седалката и извади ключа, който беше оставен за тях. Запали колата и закара Клеменза в дома му. После, вместо да се върне по същия път, тръгна по шосето Джоунс Бийч направо, минавайки по-нататък през град Мерик, качи се на Медоубрук Паркуей, докато, стигна пътя Нордън Стейт Паркуей. Кара по него, докато стигна Лонг Айлънд Експресуей и тогава продължи по Уайтстоун Бридж и през Бронкс стигна до дома си в Манхатън.