Марио Пузо
Кръстникът (18)

Осемнадесета глава

Америго Бонасера, живееше само през няколко улици от своето погребално бюро на Малбъри Стрийт и затова винаги си ходеше за вечеря в къщи. Вечер той се връщаше в службата си и се присъединяваше покорно към опечалените, изразявайки своето уважение към покойника, изложен за поклонение в неговите мрачни салони.

Винаги се възмущаваше от шегите, които си правеха с неговата професия, с ужасните технически подробности, които бяха толкова маловажни. Разбира се, никой от неговите приятели, близки или съседи не биха си направили такива шеги. За хора, които с векове бяха изкарвали хляба си с пот на челото, всяка професия заслужаваше уважение.

Вечеряйки сега с жена си в техния богато обзаведен апартамент, с позлатени статуи на Богородица и червени стъклени свещи, горящи на бюфета, Бонасера запали цигара „Камъл“ и изпи ободрителна чаша американско уиски. Жена му донесе на масата чинии със супа, от които се вдигаше пара. Сега двамата бяха сами, той беше изпратил дъщеря си да живее в Бостън у сестрата на майка й, където да забрави своето ужасно преживяване и раните си, причинени от ръцете на двамата грубияни, които дон Корлеоне беше наказал.

Докато ядяха супата си, жена му го попита:

— Ще отиваш ли пак да работиш тази вечер?

Америго Бонасера кимна. Жена му уважаваше работата му, но не я разбираше. Не разбираше, че техническата страна на неговата професия беше най-маловажната. Тя мислеше, като много други хора, че му плащат за умението да направи покойниците съвсем като живи в техните ковчези. А, разбира се, това му умение беше легендарно. Но по-важно, много по-необходимо беше неговото присъствие на бдението. Когато опечаленото семейство идваше вечер, за да посрещне своите роднини и приятели край ковчега на своя любим покойник, те имаха, нужда от Америго Бонасера да бъде с тях.

Защото той беше истински придружител към смъртта, ръководеше траурния ритуал с винаги печално, но въпреки това уверено, пълно с утеха лице, с непоколебим, но въпреки това приглушен глас. Можеше да смири скръбта, когато се изливаше непристойно, или да смъмри непослушните деца, чиито родители нямаха сърце да ги набият. Без никога да прекалява с нежност в своите съболезнования, той все пак никога не се държеше непочтително. Когато някое семейство веднъж бе ползувало услугите на Америго Бонасера да изпрати техния любим покойник, то всеки път отново търсеше помощта му. И той никога, никога не изостави нито един от своите клиенти през тяхната ужасна последна нощ на земята.

Обикновено си позволяваше кратка дрямка след вечеря. После се измиваше и избръсваше, като използуваше обилно талк, за да скрие гъстата си черна брада. Винаги изплакваше устата си. Слагаше си чисто бельо, бяла като сняг риза, черна вратовръзка, изгладен тъмен костюм, матови черни обувки и черни чорапи. И въпреки това присъствието му внушаваше утеха, а не скръб. Освен това продължаваше да боядисва косата си черна — нечувано лекомислие за италианец от неговото поколение, но той не го правеше от суетност. Просто косата му беше се променила и станала прошарена — цвят, който му се струваше неприличен за неговата професия.

След като свърши със супата, жена му сложи пред него малка пържола с няколко лъжици зелен спанак, от който сълзеше жълт зехтин. Той ядеше малко. Като изяде и пържолата, изпи чаша кафе и изпуши още една цигара „Кемъл“. Докато пиеше кафето си, той мислеше за своята бедна дъщеря. Тя никога нямаше да бъде същата като преди. Външната й красота беше възстановена, но в очите й имаше израз на изплашено животно, което той не бе могъл да понесе. Затова я бяха изпратили да живее известно време в Бостън. Времето щеше да излекува раните й. Болката и ужасът не бяха така фатални, както смъртта, това той добре знаеше. Неговата работа го правеше оптимист.

Тъкмо беше изпил кафето си, когато телефонът в хола иззвъня. Жена му никога не се обаждаше, когато той си беше в къщи, затова стана, пресуши чашата си и загаси цигарата. Като отиваше към телефона, махна вратовръзката и започна да разкопчава ризата си, приготвяйки се за своя кратък сън. После вдигна телефона и каза учтиво и спокойно: „Ало.“

Гласът от другия край беше дрезгав и напрегнат: „Обажда се Том Хейгън — каза той. — Звъня ви от името на дон Корлеоне, по негова молба.“

Америго Бонасера усети как кафето се разбърка в стомаха му, а на него самия му се догади. Беше изминала повече от година, откакто беше станал длъжник на дон Корлеоне, който отмъсти за честта на дъщеря му, и през това време мисълта, че трябва да се отплаща за тази услуга, беше избледняла в неговата памет. Толкова беше благодарен, като видя кървавите лица на онези двамата грубияни, че беше готов да направи всичко за дон Корлеоне. Но времето заличава следите на благодарността по-бързо дори от следите на красотата. Сега Бонасера изпитваше гадене, като човек, изправен пред бедствие. Езикът му се преплете, когато отговори: „Да, разбирам. Слушам ви.“

Беше изненадан от студенината в гласа на Хейгън. Този consigliori винаги беше любезен, въпреки че не беше италианец, но сега беше оскърбително груб: „Дължите на дон Корлеоне услуга — каза Хейгън. — Той не се съмнява, че ще му се отблагодарите. Че ще бъдете щастлив, че имате тази възможност. След един час, не по-рано, а може би и по-късно, той ще бъде във вашето погребално бюро, за да поиска помощта ви. Бъдете там да го посрещнете. Не оставяйте в бюрото нито един от хората, който работят при вас. Изпратете ги по домовете им. Ако имате някакви възражения, кажете ги сега и аз ще съобщя на дон Корлеоне. Той има други приятели, които могат да му свършат тази услуга.“

Америго Бонасера почти извика от страх: „Как можете да си помислите, че ще откажа на Кръстника? Разбира се, че ще направя всичко, което той пожелае. Не съм забравил своя дълг. Ще отида в бюрото си веднага, незабавно.“ Сега гласът на Хейгън беше по-мил, но в него имаше нещо странно. „Благодаря ви — каза той. — Дон Корлеоне никога не се е съмнявал във вас. Аз имах съмнения. Направете му услуга тази вечер и винаги ще можете да идвате при мен, когато имате неприятности, ще си спечелите моето приятелство.“

Това уплаши Америго Бонасера още повече. Той заекна: „Самият дои ли ще дойде тази вечер при мен?“

„Да“ — каза Хейгън.

„Тогава той напълно се е възстановил от раните си, слава богу“ — каза Бонасера. Но го каза като въпрос.

От другата страна на телефона последва пауза, после гласът на Хейгън каза много тихо: „Да.“ Чу се тракване и телефонът онемя.

Бонасера се потеше. Той отиде в спалнята, смени ризата си и изплакна устата си. Но нито се обръсна, нито сложи нова вратовръзка. Сложи старата, която беше носил през деня. Обади се в погребалното бюро и нареди на помощника си да остане тази вечер с опечаленото семейство в предния салон. Самият той щеше да бъде зает в работните помещения на сградата. Когато помощникът му започна да задава въпроси, той го прекъсна много рязко и му каза да изпълнява стриктно нарежданията му.

Бонасера облече сакото си, а жена му, която още се хранеше, го погледна учудено. „Имам работа“ — каза той и тя не посмя да го разпитва поради странния израз на лицето му. Той излезе от къщи и извървя няколкото улички до своето погребално бюро.

Сградата беше единствена сред огромното пространство, цялото оградено с ограда от колове. Имаше тесен път, водещ, от улицата към задната част, точно толкова широк, колкото да могат да минават линейките и катафалките. Бонасера отключи вратата и я остави отворена. После отиде към задната част на сградата и влезе вътре през широката врата. Когато влизаше, видя, че през предната врата на погребалното бюро вече пристигат опечалените, за да засвидетелствуват своята почит към покойника, който лежеше сега там.

Преди много години, когато Бонасера купи това погребално бюро от собственика, който се канеше да се оттегли от работата, пред сградата имаше площадка с десетина стъпала, които опечалените трябваше да изкачват, преди да влязат в траурния салон. От това беше възникнал проблем за стари и сакати хора, които бяха решили на всяка цена да засвидетелствуват своята почит, — беше им почти невъзможно да се изкачат по стълбите, затова предишният собственик беше използувал за тях товарния асансьор — малка метална платформа, която се издигаше от земята край сградата. Този асансьор беше за ковчези и покойници. Той се спускаше в приземието, а после се изкачваше в самия траурен салон, така че каченият в него човек се издигаше и минаваше през един отвор в пода до ковчега, а другите опечалени преместваха своите черни столове настрана, за да дадат възможност на асансьора да мине през този отвор. След това, когато сакатият или възрастен човек изкажеше своите съболезнования, асансьорът отново се издигаше през излъскания под, за да го отведе долу и после навън.

Америго Бонасера беше решил, че това разрешение на проблема е неподходящо и скъпо. Затова нареди да преустроят предната част на сградата: площадката със стълбите беше премахната, а на нейно място беше направена леко наклонена пътека. Разбира се, асансьорът все още се използуваше за ковчези и трупове.

В задната част на сградата, отделени от траурния салон и приемните стаи с масивна, изолираща шума врата, бяха служебният офис, стаята за балсамиране, складът за ковчези и една грижливо заключена малка стаичка, в която се намираха химикалите и ужасните инструменти на неговия занаят. Бонасера отиде в офиса, седна на бюрото си и запали цигара „Камъл“ — един от малкото случаи, когато пушеше в тази сграда. После зачака дон Корлеоне.

Той чакаше, изпълнен с чувство на крайно отчаяние. Защото не се съмняваше в това каква услуга ще бъде помолен да извърши. През последната година семейство Корлеоне беше водило война срещу петте големи мафиотски фамилии в Ню Йорк й вестниците бяха пълни с новини за това клане. Много хора и от двете страни бяха убити. Сега семейство Корлеоне беше убило някой толкова важен, че искаха да скрият тялото му, да направят така, че то да изчезне, а имаше ли по-добър начин от този, да го погребат официално чрез един регистриран собственик на погребално бюро? Америго Бонасера не си правеше никакви илюзии относно деянието, което трябваше да извърши. Той щеше да бъде съучастник в убийство. Ако това се разкриеше, щеше да прекара години в затвора. Жена му и дъщеря му щяха да бъдат опозорени, а неговото добро име, уважаваното име на Америго Бонасера щеше да бъде омърсено в кървавата кал на мафиотската война.

Той си позволи да изпуши още една цигара. И тогава започна да си мисли за нещо още по-ужасяващо. Когато другите мафиотски фамилии откриеха, че е помогнал на Корлеонови, щяха да го третират като враг. Щяха да го убият. И сега той проклинаше деня, в който беше отишъл при Кръстника и го беше помолил да отмъсти. Проклинаше деня, в който неговата жена и жената на дон Корлеоне бяха станали приятелки. Проклинаше дъщеря си, Америка и собственото си преуспяване. И тогава неговият оптимизъм се възвърна. Всичко можеше да мине добре. Дон Корлеоне беше умен човек. Сигурно всичко беше направено, за да не се разкрие тайната. Трябваше само да запази самообладание. Защото, разбира се, много по-фатално беше да си спечелиш недоволството на дон Корлеоне.

Чу шума от гуми върху чакъла. Неговото обиграно ухо му подсказваше, че по тясната пътека идва кола и спира в задния двор. Той отвори задната врата, за да ги пусне вътре. Влезе огромният дебел мъж Клеменза, последван от двама млади мъже със сурови лица. Те претърсиха стаята, без да кажат нито дума на Бонасера, после Клеменза излезе. Двамата млади мъже останаха със собственика на погребалното бюро.

След няколко минути Бонасера позна шума от голяма линейка, която идваше по алеята. После на вратата се появи Клеменза, последван от двама души, които носеха носилка. Ето че най-ужасните страхове на Америго Бонасера ставаха реалност. На носилката имаше труп, увит в сиво одеяло, изпод което стърчаха пожълтели боси крака.

Клеменза посочи на носачите да оставят носилката в стаята за балсамиране. И тогава от мрака на двора в осветения офис влезе друг човек. Беше дон Корлеоне.

— Дон Корлеоне бе отслабнал по време на боледуването си и се движеше необикновено вдървено. Той държеше шапката в ръцете си, а косата му изглеждаше рядка по масивния му череп. Изглеждаше по-стар и по-съсухрен, откакто Бонасера го беше видял на сватбата, но излъчваше сила. Като държеше шапката пред гърдите си, той се обърна към Бонасера:

— Е, стари приятелю, готов ли си да ми направиш услуга?

Бонасера кимна. Дон Корлеоне последва носилката в стаята за балсамиране и Бонасера се повлече след него. Трупът бе поставен върху една от масите с улеи. Дон Корлеоне направи леко движение с шапката си и другите мъже напуснаха стаята.

Бонасера прошепна:

— Какво желаеш да направя?

Дон Корлеоне се беше втренчил в масата.

— Искам така да използуваш всичките си сили и всичките си способности, както ме обичаш — каза той. — Не искам майка му да го види такъв, какъвто е сега. — Той отиде до масата и дръпна сивото одеяло. Въпреки цялата си воля, въпреки всичките години на практика и опит, Америго Бонасера извика от ужас. На масата за балсамиране лежеше размазаното от куршуми лице на Сони Корлеоне. Лявото око, потънало в кръв, имаше звездообразно разкъсване около зеницата. Носът и лявата му буза бяха направени на пихтия.

За част от секундата дон Корлеоне протегна ръка, за да се подпре на тялото на Бонасера.

— Виж как са обезобразили сина ми — каза той.