Метаданни
Данни
- Серия
- Кръстникът (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Godfather, 1969 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Елена Юрукова, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,8 (× 148 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- Boman (2008)
- Корекция
- MikoBG (2008)
- Допълнителна корекция
- mitakka (2015 г.)
- Допълнителна корекция
- NomaD (2015 г.)
Издание:
Марио Пузо. Кръстникът
Роман
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1981
Американска, I издание
Литературна група IV
Превела от английски Елена Юрукова
Рецензент Венко Христов
Редактор Йордан Костурков
Художник Никола Марков
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Ирина Йовчева
Коректори Жанета Желязкова Таня Кръстева Донка Симеонова
Дадена за набор на 14. VIII. 1981 г. Излязла от печат на 20. XII. 1981 г. Изд. № 1808 Формат 60×90/16 Издателски коли 26 У. И. К. 28,62 Печатни коли 26 Цена 3,50 лева
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив
07 9536652511/5637—31-81
A Pan Book, 1970
История
- — Добавяне
- — Добавяне на заглавие „Книга пета“
- — Корекция
Шестнадесета глава
Карло Рици беше ужасно обиден на света. След като беше станал член на семейство Корлеоне, го бяха вкарали в „глуха линия“, предоставяйки му дребна работа в кантора за облози в покрайнините на Източен Манхатън. Беше разчитал на една от къщите на уличката в Лонг Бийч, знаеше, че дон Корлеоне може да извади семействата на подчинените си, когато пожелае, и беше сигурен, че това ще бъде направено, и че той ще стане вътрешен човек. Но дон Корлеоне не се отнасяше добре с него. „Великият дон“, мислеше си той с презрение. Дърт мустакат негодник, когото убийците бяха сгащили на улицата като някой глупав дребен злосторник. Беше се надявал, че са светили маслото на стария глупак. Сони му беше приятел преди и ако станеше глава на семейството, може би щеше да успее да пробие, да стане вътрешен човек.
Сега наблюдаваше как жена му сипва кафето. Господи, каква мърла се оказа тя. Пет месеца брачен животи беше вече започнала да дебелее, освен че беше бременна. Италиански кучки — това бяха всичките тия сицилианки.
Той се протегна и опипа мекия наедрял задник на Кони. Тя му се усмихна, а той с презрение каза:
— Имаш повече тлъстини от едно прасе. — Доставяше му удоволствие да вижда обидата, изписана на лицето й, и сълзите, изскочили в очите й. Какво като беше дъщеря на Великия дон, тя си беше негова жена, негова собственост и той можеше да се държи с нея както пожелае. Това, че член от семейство Корлеоне му служеше за изтривалка, го караше да се чувствува могъщ.
Беше я подбрал както трябва още от самото начало. Тя се беше опитала да задържи пълната с пари чанта от сватбата, но той добре й насини окото и взе парите. След което и не й каза какво е направил с тях. Това действително можеше да му създаде неприятности. Дори сега чувствуваше леко угризение на съвестта. Господи, беше прахосал почти петнайсет бона за залагания на конни надбягвания и по пачаврите от кабаретата.
Чувствуваше, че Кони го наблюдава откъм гърба му и затова раздвижи мускулите си, присягайки се към чинията със сладки кифлички на другия край на масата. Току-що беше омел една чиния с яйца и шунка, но беше голям мъж и се нуждаеше от голяма закуска. Доволен беше от гледката, която знаеше, че представлява за жена си. Той не беше типичният мазен и мургав италиански съпруг, а късо подстриган блондин с огромни, златисто окосмени ръце, широки рамена и тънка талия. Знаеше, че физически е по-силен от всички онези така наречени корави мъже, които работеха за семейството. Хора като Клеменза, Тесио, Роко Лампоне и онзи Поли, когото някой беше пречукал. Чудеше се какво точно е станало. После неизвестно защо се замисли за Сони. Ако застанеха един срещу друг, можеше да го надвие, въпреки че Сони беше малко по-едър и малко по-тежък от него. Но онова, което го плашеше, беше репутацията на Сони, макар самият той да го беше виждал само добродушен и весел. Сони му беше другар. Може би със смъртта на стария дон нещата щяха да потръгнат.
Той бавно-бавно пиеше кафето си. Мразеше този апартамент. Беше свикнал с по-големите жилища на Запад, а след малко трябваше да прекоси града, за да отиде до своята кантора и да почне ежедневната си работа. Беше неделя, най-натовареният му ден от седмицата — играеха се бейзболните мачове, баскетболните мачове свършваха, започваха нощните надбягвания.
Усети, че Кони се суети нещо зад него, и обърна главата си, за да я погледне.
Тя се обличаше по най-модния нюйоркски стил, който той мразеше. Копринена рокля на цветя с колан, ефектна гривна и обици, ръкавите на волани. Изглеждаше двайсет години по-възрастна.
— Къде, по дяволите, отиваш? — попита я той. Тя му отговори студено:
— Да видя баща си в Лонг Бийч. Още не може да става и се нуждае от компания.
Карло полюбопитствува:
— Сони ли ръководи още шоуто?
Кони го погледна иронично:
— Какво шоу?
Той се вбеси:
— Слушай, мръсна долна италианска кучко, я да не ми говориш така, че ще ти избия това дете от шкембето. — Тя се уплаши и това го разяри още повече. Скочи от стола и я удари по лицето, като й остави червен белег. Бързо и точно я удари още три пъти. Видя как горната й устна се разцепи, потече кръв и устата й се поду. Това го спря. Не искаше да оставя следи. Кони изтича в спалнята, блъсна вратата зад себе си и той чу как ключът се завъртя в ключалката. Засмя се и се върна да си допие кафето.
Пуши, докато стана време да се облича. Почука на вратата и каза:
— Отваряй вратата, преди да съм я строшил с шутове. — Не последва никакъв отговор. — Хайде, трябва да се обличам — каза той високо. Чу я, че става от леглото и идва към вратата, после чу обръщането на ключа в ключалката. Когато влезе, тя беше с гръб към него и се връщаше обратно в леглото, където легна и остана с лице, извърнато към стената.
Той се облече бързо и тогава видя, че тя е по комбинезон. Искаше му се тя да отиде да посети баща си, защото се надяваше, че ще донесе някаква информация.
— Какво става, ударих ти няколко шамара и всичките ти сили се изчерпаха. — Тя беше една мързелива повлекана.
— Не искам да отида. — Гласът й беше плачлив, а думите измънкани. Той се присегна нетърпеливо и я обърна към себе си. И тогава видя защо не иска да отиде и си помисли, че може би така е по-добре. Сигурно я беше ударил по-силно, отколкото искаше. Лявата й буза се беше надула, а разцепената й горна устна се бе издула комично под носа и като балон, беше отекла и побеляла.
— Добре — каза той. — Но знай, че няма да се прибера рано в къщи. Неделята ми е най-натовареният ден.
Той излезе от апартамента и намери сложена на колата си квитанция за паркиране — зелена, за петнайсет долара. Мушна я в жабката при купчината други квитанции. Беше в добро настроение. Винаги когато биеше тази разглезена малка уличница, се чувстваше добре. Това разсейваше малко чувството му на безсилие, което изпитваше затова, че Корлеонови се отнасят с него така.
Когато я беше набил за първи път, беше малко разтревожен. Тя веднага беше отишла в Лонг Бийч да се оплаче на майка си и баща си и да покаже насиненото си око. Доста се беше поизпотил. Но когато се върна, тя беше учудващо кротка, като истинска покорна и малка италианска съпруга. Беше сметнал, че е много важно през следващите няколко седмици да се държи с нея като идеален съпруг, отнасяше се с нея добре във всичко, беше очарователен и мил. Спеше с нея всеки ден, сутрин и вечер. Накрая тя му каза какво се беше случило, като си мислеше, че той никога вече няма да постъпва така.
Родителите й се бяха отнесли към нея с хладно безразличие и някак странно се бяха развеселили. Майка й я беше съжалила малко и дори беше помолила баща й да поговори с Карло Рици. Но той беше отказал. „Тя е моя дъщеря — беше казал той, — но сега принадлежи на съпруга си. Той си знае задълженията. Дори кралят на Италия не смееше да се меси в съпружеските отношения. Иди си в къщи и се научи да се държиш така, че той да не те бие.“
Кони беше отвърнала на баща си ядосано: „А ти удрял ли си някога жена си?“ Тя му беше любимката и можеше да си позволи да разговаря с него така дръзко. Той й беше отговорил: „Тя никога не ми е давала повод за това.“ А майка й беше кимнала с глава и се беше усмихнала.
Беше им разказала как мъжът й взел парите от сватбата и въобще не й казал какво е направил с тях. Баща й беше свил рамене и беше отвърнал: „Ако и моята жена беше така самонадеяна като теб, и аз щях да постъпя по същия начин.“
И така, тя се беше върнала в къщи, леко объркана и леко уплашена. Тя беше любимката на баща си и сега не можеше да си обясни неговото безразличие.
Но дон Корлеоне не беше останал толкова равнодушен, колкото се правеше. Той беше разпитал и беше открил какво е направил Карло Рици с парите от сватбата. Беше наредил да назначат хора в неговата кантора за облози, които да докладват на Хейгън всичко, което Карло Рици върши. Но дон Корлеоне не можеше да се намеси. Как можеше да се очаква от един мъж да изпълнява съпружеските си задължения към съпруга, от чието семейство се страхува? Това беше абсурдно положение и той не посмя да се намеси. После, когато Кони бе вече забременяла, той се убеди в мъдростта на своето решение и разбра, че никога няма да може да се намеси, въпреки че Кони се беше оплаквала на майка си за още няколко побоя, докато накрая майката толкова се беше загрижила, че беше споменала пред него за това. Кони дори беше намекнала, че може да поиска развод. За първи път в живота си тя беше ядосала баща си. „Той е бащата на детето ти. Докъде ще стигне едно дете на този свят, ако няма баща?“ — беше казал Корлеоне.
Научавайки за всичко това, Карло Рици стана по-уверен. Той беше в пълна безопасност. Дори се хвалеше на своите двама „писари“ — Сали Рагс и Коуч — как бие жена си, когато тя се държи нагло, и виждаше как те го гледат с уважение затова, че му стиска да малтретира дъщерята на Великия дон Корлеоне.
Но Рици нямаше да се чувствува в безопасност, ако знаеше, че когато Сони Корлеоне научи за побоите, така се беше разярил, че беше изпаднал в състояние, в което можеше да убие човек, и единствено най-строгата и изрична заповед на самия дон го беше възпряла, заповед, на която дори Сони не смееше да не се подчини. По тази причина Сони избягваше Рици, защото не беше сигурен дали ще успее да се въздържи.
И така, чувствувайки се в пълна безопасност в тази красива неделна утрин, Карло Рици караше бързо, пресичайки града по Деветдесет и шеста улица към Ист Сайд. Той не видя колата на Сони, която идваше от противоположната страна към неговия дом.
* * *
Сони Корлеоне беше напуснал тяхната укрепена уличка и беше прекарал нощта в града с Луси Мансини. Сега, на път за в къщи, той пътуваше с четирима телохранители — двама отпред и двама отзад. Не се нуждаеше от лична охрана до себе си, можеше и сам да се справи с едно пряко нападение. Другите мъже пътуваха в собствените си коли и имаха апартаменти от двете страни на апартамента на Луси. Беше безопасно да я посещава, при условие че не го правеше често. И тъй като и без това беше вече в града, реши да вземе сестра си Кони и да я закара в Лонг Бийч. Знаеше, че Карло ще е на работа в неговата кантора и че това стиснато копеле нямаше да й даде пари за такси. Тъй че щеше да закара сестра си до тях. Сони изчака двамата мъже пред него да влязат в сградата й след това ги последва. Видя, че двамата мъже отзад спират зад неговата кола и слизат, за да наблюдават улицата. Той също си отваряше очите. Шансът беше едно на милион противниците му да знаят, че изобщо е в града, но той винаги внимаваше. Беше научил това във войната през 1930 година.
Никога не използуваше асансьори. Те бяха смъртоносни капани. Изкачи осемте стълбища до апартамента на Кони, като вървеше бързо. Почука на вратата. Беше видял колата на Карло да заминава и знаеше, че е сама. Никой не отвори. Почука отново и тогава чу гласа на сестра си, стреснат и изплашен, да пита: „Кой е?“
Уплахата в гласа й го потресе. Малката му сестра беше винаги дръзка и нахакана, вироглава като всички останали в семейството. Какво, по дяволите, й се беше случило? Той отговори: „Аз съм — Сони.“ Резето отвътре се плъзна, вратата се отвори и Кони се озова в прегръдките му, ридаеща. Той беше, толкова изненадан, че просто не помръдна. Отблъсна я от себе си, видя подутото й лице и разбра какво се беше случило.
Опита се да се изскубне от нея, за да се спусне надолу по стълбите и да настигне съпруга й. Пламналата в него ярост изкриви лицето му. Кони видя яростта, притисна се към него, не го пускаше да тръгне, настояваше да влезе в апартамента. Сега плачеше от ужас. Тя познаваше характера на по-големия си брат и се страхуваше от него. Тъкмо затова никога не му се беше оплаквала от Карло. Сега го накара да влезе в апартамента с нея.
— Аз съм виновна — каза тя. — Аз започнах да се бия с него, опитах се да го ударя и затова и той ме удари. Той не искаше да ме удари толкова силно. Аз си го изпросих.
Едрото Купидоново лице на Сони беше спокойно.
— Ще дойдеш ли да видиш Стария днес? Тя не отговори, затова той добави:
— Мислех, че ще дойдеш, затова се отбих да те взема. И без това бях в града.
Тя поклати отрицателно глава:
— Не искам да ме видят така. Ще дойда другата седмица.
— Добре — каза Сони. Той вдигна телефона в кухнята и набра един номер. — Ще извикам лекар да дойде тук да те прегледа и да те оправи. В твоето състояние трябва да си внимателна. Колко месеца остават до раждането?
— Два — отговори Кони. — Сони, моля те не прави нищо. Моля те, недей.
Сони се засмя. Лицето му беше ожесточено и напрегнато, когато каза:
— Не се тревожи, няма да оставя детето ти сираче, преди да се е родило. — И той излезе от апартамента, след като я целуна леко по здравата буза.
На Сто и дванадесета източна улица имаше дълга колона от паркирани в две редици коли пред магазина за бонбони — щаб-кантората на Карло Рици. На тротоара пред магазина бащи играеха на топка с малките си деца, които бяха извели на утринна неделна разходка и да им правят компания, докато залагат. Когато видяха, че Карло Рици идва, те спряха да играят и купиха на децата си сладолед, за да мируват. След това започнаха да изучават вестниците, които даваха сведения кои играчи ще хвърлят първи, опитвайки се да предвидят залаганията в бейзбола, които щяха да им донесат печалба през този ден.
Карло отиде в голямата стая в дъното на магазина. Неговите двама „писари“ — един дребен жилав мъж на име Сали Рагс и един едър плещест човек на име Коуч, вече чакаха да започне залагането. Бяха сложили пред себе си своите огромни разчертани тефтери, готови да записват залаганията. На една дървена стойка имаше дъска с имената на шестнайсетте големи отбора от бейзболната лига, написани с тебешир по двойки, за да се вижда кой срещу кого играе. Срещу всяка двойка имаше празно квадратче за записване на курса за залагане.
Карло попита Коуч:
— Подслушва ли се днес телефонът на магазина?
Коуч поклати отрицателно глава:
— Още не са почнали.
Карло отиде до телефона и избра един номер. Сали Рагс и Коуч го наблюдаваха с безразличие, докато той записва „колонката“ — курсът на залагане на всички бейзболни мачове за деня. Наблюдаваха го, когато затвори телефона, отиде я черната дъска и записа курса на залагане срещу всеки мач. Макар че Карло не знаеше, те бяха получили вече колонката — проверяваха работата му. През първата седмица, когато беше започнал работа, Карло беше направил грешка при преписването на курса за залагане върху черната дъска и беше осъществил мечтата на комарджиите — „цедилката“. Това ще рече, че като залага по неговия курс и след това заложи на същия отбор при друг събирач на облози по верния курс, комарджията не може да загуби. Единственият, който загуби беше Карло. Тази грешка му беше донесла загуба от шест хиляди долара за седмицата и беше потвърдила мнението на дон Корлеоне за неговия зет. Той беше наредил цялата работа на Карло да се проверява.
Обикновено високопоставените членове от семейство Корлеоне никога не се занимаваха с такива практически подробности. До тяхното ниво имаше най-малко петпластова изолация. Но тъй като кантората се използуваше като база за изпитание на зетя, то тя беше поставена под прекия надзор на Том Хейгън, на когото всеки ден изпращаха доклад.
Сега, когато колонката беше обявена, комарджиите се трупаха в задната стая на магазина за бонбони, за да си запишат курса за залагане на своите вестници срещу отпечатаните там мачове с предвижданията. Някои от тях държаха малките са деца за ръка, докато гледаха черната дъска. Един човек, който залагаше големи суми, погледна надолу към малкото момиченце, което държеше за ръка, и закачливо го попита: „Кого си избираш днес, миличко, «Гигантите» или «Пиратите»? Малкото момиченце, очаровано от колоритните имена, му отговори също с въпрос: «Гигантите» по-силни ли са от «Пиратите»?“ Бащата се засмя.
Пред двамата писари започна да се образува колона. Когато писарят изпълваше някой от листовете си, той го откъсваше, увиваше събраните пари в него и го подаваше на Карло. Карло излизаше през задния изход на стаята и се качваше по стълбището до апартамента, в който живееше семейството на собственика на магазина. Съобщаваше залаганията в центъра и слагаше парите в малък стенен сейф, скрит зад издърпаната завеса на прозореца. После слизаше пак долу в магазина за бонбони, като преди това изгаряше листовете със залаганията, хвърляше ги в тоалетната чиния и пускаше водата.
Никой от мачовете не започваше преди два часа следобед заради закона за ограниченията в неделя и затова след първата тълпа от комарджии — семейни мъже, които трябваше да заложат и да се втурнат обратно към къщи, за да заведат семействата си на плаж, един по един идваха комарджиите ергени и твърдоглавците, които осъждаха семействата си да прекарат неделите в горещите градски апартаменти. Ергените бяха големите комарджии, те залагаха по повече и идваха отново към четири часа, за да заложат на вторите мачове на отборите. Те бяха онези, които правеха неделите на Карло пълен работен ден с извънреден труд, макар че и някои женени мъже се отбиваха от плажа, за да се опитат да компенсират загубите си.
Към един и половина залагането беше приключило, затова Карло и Сали Рагс можеха вече да излязат и да седнат на малката веранда до магазина за бонбони и да подишат малко чист въздух. Те наблюдаваха как децата играят хокей на трева. Мина полицейска кола. Те не й обърнаха внимание, тази кантора беше под много солидно покровителство в района, не можеше да им се бъркат на местна почва. За една акция трябваше да се получи заповед от най-висша инстанция, но дори и тогава щеше да се получи предупреждение доста преди това.
Коуч излезе и седна до тях. Поприказваха известно време за бейзбол и жени. Карло каза през смях:
— Пак се наложи да понатупам жена си, за да я науча кой командува.
Коуч попита предпазливо:
— Тя няма ли вече скоро да ражда?
— А, аз само я ударих няколко пъти по лицето — каза Карло. — Не я нараних. — Той помълча малко. — Мисли си, че може да ме командува както си иска, но на мен такива не ми минават.
Имаше още няколко комарджии, които се навъртаха наоколо безцелно, говореха за бейзбол, едни седяха на стъпалата по-високо от двамата писари и Карло. Изведнъж децата, които играеха със стикове на улицата, се разпръснаха. От улицата с рев се зададе кола и спря пред магазина за бонбони. Тя спря така рязко, че гумите изсвириха и преди да беше напълно спряла, от мястото на шофьора изскочи човек, който се движеше толкова бързо, че всички замръзнаха на местата си. Беше Сони Корлеоне.
Неговото едро Купидоново лице с дебели, извити устни представляваше ужасна маска на яростта. За по-малко от секунда той беше вече на верандата и беше сграбчил Карло Рици за гърлото. Издърпа Карло настрани, опитвайки се да го завлече на улицата, но Карло се улови с огромните си мускулести ръце за железния парапет на верандата и не се пускаше. Той се сви, опитвайки се да скрие главата и лицето си. Ризата му се раздра в ръцете на Сони.
Онова, което последва, беше отвратително. Сони започна да бие приклекналия Карло с юмруци, като го ругаеше с пресипнал, задавен от ярост глас. Карло, въпреки страшната си физика, не се съпротивляваше, не извика нито за милост, нито за да протестира. Сали Рагс и Коуч не посмяха да се намесят. Те помислиха, че Сони иска да убие зет си и нямаха никакво желание да споделят участта му. Децата, които играеха хокей се събраха, за да наругаят шофьора, който ги беше накарал да се разпръснат, но сега гледаха с благоговеен интерес. Те бяха нахакани момчурляци, но видът на разярения Сони ги застави да мълчат. Междувременно друга кола беше спряла зад тази на Сони и двама от телохранителите му изскочиха от нея. Когато видяха какво става, те също не посмяха да се намесят. Стояха нащрек, готови да защитят своя шеф, ако някой от зяпачите проявеше неблагоразумието да се опита да помогне на Карло.
Онова, което правеше гледката отвратителна, беше пълното подчинение на Карло, но може би това спаси живота му. Той се държеше за железния парапет с ръцете си така, че Сони не можа да го завлече на улицата и независимо от очевидното равенство в силите на двамата, не се опита да отвърне на ударите. Остави юмруците на Сони да се сипят по незащитените му глава и врат, докато гневът му се уталожи. Накрая, дишайки тежко, Сони погледна надолу към него и каза:
— Мръсно копеле, ако пак някога набиеш сестра ми, ще те убия.
Тези думи отслабиха напрежението. Защото ако Сони имаше намерение да го убие, той никога не би произнесъл тази заплаха. Каза го от безсилие, защото не можеше да изпълни заканата си. Карло не пожела да погледне Сони. Той продължаваше да държи главата си наведена, а ръцете му се бяха вплели в железния парапет. Остана така, докато колата не отмина с рев и не чу Коуч да казва със своя необичайно бащински глас:
— Хайде, Карло, ела да влезем в магазина. Да се махаме оттук.
Едва тогава Карло се реши да се изправи от позата, в която се бе свил до каменните стъпала на малката веранда, и да откопчи ръцете си от парапета. Ставайки, той видя децата, които го гледаха със странни, помръкнали лица на хора, които са били свидетели на унижението на техен събрат. Беше малко зашеметен, но това се дължеше повече на стреса, на животинския страх, който беше обхванал тялото му; не беше лошо наранен, независимо от градушката от тежки удари. Той се остави Коуч да го заведе за ръка в задната стая на магазина да сложи лед на лицето му, което, макар и да не беше разцепено или кървящо, беше станало на бучки от натъртените места, които се подуваха. Сега страхът му преминаваше и от унижението, което беше изживял, стомахът му се разбърка и трябваше да повърне. Коуч държеше главата му над мивката, подкрепяше го, сякаш беше пиян, а после му помогна да се качи горе в апартамента и го накара да легне в една от спалните. Карло въобще не забеляза, че Сали Рагс беше изчезнал.
Сали Рагс беше минал по Трето авеню и се беше обадил на Роко Лампоне, за да му докладва за случилото се. Роко прие новината спокойно и на свой ред се обади на своя шеф Пийт Клеменза. Клеменза изстена: „О, господи, този проклет Сони с неговия характер“, но благоразумно беше натиснал с пръст вилката, така че Роко въобще не чу неговата забележка.
Клеменза се обади на Том Хейгън в къщата в Лонг Бийч. Хейгън мълча известно време, после каза: „Колкото може по-скоро изпрати няколко от твоите хора и коли по пътя за Лонг Бийч, в случай че Сони бъде задържан от движението или от някаква друга случайност. Когато е така вбесен, той просто не знае какво прави. Възможно е някои от нашите «приятели» да разберат, че е бил в града. Човек никога не знае.“
Клеменза колебливо каза: „Докато успея да изпратя някой на шосето, Сони ще си е в къщи. И семейство Таталия не могат да го изпреварят.“
„Зная — каза Хейгън търпеливо. — Но ако се случи нещо непредвидено, Сони може да се забави. Направи всичко възможно, Пийт.“
Клеменза неохотно се обади на Роко Лампоне и му нареди да вземе няколко души и коли и да прикрива пътя към Лонг Бийч. Самият той отиде при своя любим кадилак и с трима души от взвода, който сега пазеше дома му, потегли по Атлантик Бийч Бридж към Ню Йорк.
Един от зяпачите край магазина за бонбони — дребен комарджия, на когото семейство Таталия плащаше като информатор, се обади на свръзката си. Но семейство Таталия не се беше организирало добре за войната, свръзката трябваше да премине по всички предпазни нива, докато накрая стигне до техния довереник, който се свърза с шефа на семейство Таталия. По това време Сони Корлеоне вече се беше прибрал жив и здрав на уличката, в къщата на баща си в Лонг Бийч, и му предстоеше да застане лице срещу лице с разгневения си баща.