Марио Пузо
Кръстникът (26)

Двадесет и шеста глава

Пищно обзаведеният апартамент гледаше към изкуствения вълшебен свят зад хотела — там имаше присадени палмови дървета, осветени от лампи с жълта светлина, два огромни плувни басейна, които проблясваха в тъмносиньо от светлината на пустинните звезди. На хоризонта се виждаха пясъци и каменисти планини, които ограждаха Лас Вегас, сгушил се в своята долина. Джони Фонтейн пусна тежката, богато бродирана сива завеса и отново се обърна към стаята.

Специална команда от четирима души — супервайзърът, крупието, помощникът му и една келнерка в своя оскъден кабаретен костюм — подготвяха всичко за играта. Нино Валенти лежеше на дивана в определената за хол част от апартамента и държеше в ръка водна чаша с уиски. Той наблюдаваше как хората от казиното нареждат игралната маса за „21“ с форма на бъбрек, съответно с шест тапицирани стола край нея.

— Чудесно, чудесно — изломоти той с глас, който не беше съвсем пиянски. — Джони, ела да залагаш с мен срещу тези копелета. Аз съм късметлия. Ще ги скъсаме от бой.

Джони седна на една табуретка срещу дивана.

— Знаеш, че не играя на комар — каза той. — Как се чувствуваш, Нино?

Нино Валенти му се ухили:

— Чудесно. Поръчал съм в полунощ да дойдат курви, после вечеря, а после сме отново на игралната маса. Знаеш ли, спечелих от казиното петдесет бона и оттогава вече цяла седмица ме тормозят да играя пак.

— Чух — каза Джони Фонтейн. — На кого искаш да ги оставиш, когато пукнеш?

Нино пресуши чашата си:

— Джони, как, по дяволите, си си спечелил име на плейбой? Та ти си жив заспал, Джони. За бога, дори туристите в този град се забавляват повече от теб.

Джони отвърна:

— Вярно е. Искаш ли да ти помогна да се примъкнеш до масата?

Нино с мъка седна на дивана и здраво стъпи с крака на килимчето.

— Ще се справя и сам — заяви той. Остави чашата си да падне на пода, стана и без да се олюлява, отиде до масата. Крупието беше готов, супервайзърът стоеше зад него и наблюдаваше. Помощникът на крупието седна на стол по-далеч от масата. Келнерката седна на друг стол така, че да може да гледа Нино Валенти.

Нино леко почука с пръсти по зеленото сукно.

— Чипове — нареди той.

Супервайзърът извади тефтерче от джоба си, попълни едно листче и го сложи пред Нино заедно с малка писалка.

— Заповядайте, господин Валенти — каза той. — Както обикновено, петте хиляди, с които започвате. — Нино драсна подписа си най-отдолу на листчето и супервайзърът го сложи в джоба си. Той кимна на крупието.

Крупието с невероятно ловки пръсти извади от вградените отделения пред себе си купчета от чипове за по сто долара в жълто и червено. За по-малко от пет секунди пред Нино бяха наредени равни купчинки от стодоларови чипове, във всяко купче по десет чипа.

На масата имаше шест квадрата, по форма малко по-големи от картите за игра, изписани с бяло върху зеленото сукно пред местата, където трябваше да седнат играчите. Сега Нино залагаше на три от тези квадрата, с единични чипове, така че играеше три ръце по сто долара всяка. Отказа се да рискува, като играе на трите квадрата, защото крупието беше изтеглил шестица, с която можеше да загуби, и наистина загуби. Нино прибра своите чипове и се обърна към Джони Фонтейн.

— Така трябва да се започва вечерта, нали, Джони? Джони се усмихна. Беше странно, че комарджия като Нино подписва разписка, когато играе. На големите играчи обикновено имаха доверие. Може би се страхуваха, че като пие, няма да си спомни колко чипове е купил. Те не знаеха, че Нино помни всичко.

Нино продължи да печели и след третия тур даде на келнерката знак с пръст. Тя отиде до барчето в дъното на стаята и му донесе неговото любимо ръжено уиски във водна чаша. Нино взе чашата и я премести в другата си ръка, за да може да прегърне келнерката.

— Седни при мен, сладурче, и изиграй няколко ръце. Донеси ми щастие.

Келнерката беше много красиво момиче, но Джони виждаше, че тя е само една професионалистка, без нищо човешко в нея, въпреки че се стараеше да не изглежда такава. Усмихваше се на Нино, но устата й в същност беше зейнала за един от онези жълти чипове. По дяволите, помисли си Джони, защо да не получи и тя нещичко? Само съжаляваше, че Нино не получава нещо по-добро за парите си.

Нино остави келнерката да играе следващите турове, после й даде един чип и я тупна по задника, за да я отпрати от масата. Джони й направи знак да му донесе чаша уиски. Тя го направи, но така, сякаш играеше най-драматичния момент в най-драматичния филм, правен някога. Сега тя съсредоточи всичките си усилия да очарова великия Джони Фонтейн. Насили очите си да заискрят от желание, походката й беше възможно най-сексапилната, устата й беше съвсем леко разтворена, сякаш готова да захапе най-близкостоящата част на очевидния обект на своята страст. Приличаше на разгонено женско животно, но в действията й имаше преднамереност. Джони Фонтейн си помисли: Боже господи, и тя е като всички. Така действуваха всички жени, които искаха да го заведат в леглото си. Този подход имаше успех само когато беше прекалено пиян, но сега той не беше пиян. Хвърли на момичето една от своите прочути усмивки и каза: „Благодаря, сладурче.“ Момичето го погледна и разтегна устните си в благодарствена усмивка, очите й съвсем се замъглиха, тялото й се напрегна, цялото й туловище се изви леко назад чак до дългите тънки крака, обути в мрежести чорапи. Сякаш тялото й се разтърсваше от огромно напрежение, гърдите се издигаха, напъваха нейната тънка и пестеливо скроена блузка до скъсване. После цялото и тяло леко потръпна и издаде едва ли не някакъв сексуален звук. Цялостното впечатление беше на жена, която получава оргазъм, само защото Джони Фонтейн й се е усмихнал и й е казал „Благодаря, сладурче.“ Беше изиграно много добре. Беше изиграно по-добре от всеки друг път. Но той вече знаеше, че всичко е изкуствено. И знаеше с абсолютна сигурност, че курвите, които правят това, не ги бива в леглото.

Той я наблюдаваше как се връща на мястото си, докато пиеше бавно уискито. Не му се гледаше този малък трик отново. Тази вечер не беше в настроение за такива неща.

Това се случи час преди Нино Валенти да припадне. Отначало той започна да се накланя, политна назад и щеше да се строполи от стола право на пода. Но супервайзърът и помощниникът на крупието бяха нащрек още след като политна и го уловиха, преди да бе паднал на пода. Те го вдигнаха и го занесоха през дръпнатите завеси в спалнята.

Джони наблюдаваше как келнерката помага на двамата мъже да съблекат Нино и да го мушнат под завивките на леглото. Супервайзърът броеше чиповете на Нино и си записваше нещо в тефтерчето, след което се погрижи за чиповете на крупието върху масата. Джони го попита:

— От колко време продължава това? Супервайзърът сви рамене:

— Тази вечер припадна рано. Първия път извикахме лекар, той оправи господин Валенти и го посмъмри. После Нино ни нареди да не викаме лекар, ако припадъкът се повтори, само да го сложим в леглото и щял да е добре на сутринта. Така и правехме. Той е голям късметлия, тази вечер пак спечели, почти три бона.

Джони Фонтейн каза:

— Сега ще извикаме вашия лекар, ясно ли ти е. Прати някой в казиното, ако трябва.

Изминаха повече от петнайсет минути, преди Джулс Сигал да дойде в апартамента. Джони с раздразнение забеляза, че този човек никога не изглеждаше като лекар. Тази вечер беше облечен с плетено синьо поло и носеше бели кожени обувки на бос крак. Изглеждаше ужасно смешен с традиционната черна лекарска чанта. Джони го запита:

— Що не си носиш багажа в сак за голф?

Джулс се засмя с разбиране:

— Да, тази чанта е истинско бреме. Изкарва акъла на хората. Във всеки случай трябва да й сменят цвета.

Той отиде до леглото на Нино. Отвори чантата си и се обърна към Джони:

— Благодаря за чека, който ми изпрати за консултацията. Беше прекалено щедър. Не съм направил чак толкова за теб.

— Наистина не си — каза Джони. — Както и да е, няма значение, стара работа. Какво му е на Нино?

Джулс пъргаво преслуша сърцето, премери пулса и кръвното налягане. Извади спринцовка от чантата си, боцна ловко иглата в ръката на Нино и натисна буталото. Спящото лице на Нино загуби восъчната си бледост и бузите му поруменяха, сякаш кръвта беше започнала да пулсира по-бързо.

— Много прост случай — каза Джулс оживено. — Имах възможност да го прегледам и да направя някои изследвания в началото, когато дойде тук и припадна. Наредих да го преместят в болница, преди да дойде в съзнание. Има диабет, в лека форма, получен късно и устойчив, който не представлява никаква опасност, ако човек се лекува, пази диета и всичко останало. Но той упорито не му обръща внимание. Освен това твърдо е решил да умре от пиене. Черният му дроб е разрушен, а и мозъкът му отива натам. В момента е в лека диабетична кома. Моят съвет е да го пратите на лечение.

Джони почувствува, че му олеква. Значи не беше много сериозно, Нино само трябваше да се погрижи за себе си.

— Имаш пред вид някое заведение за алкохолици ли? — попита Джони.

Джулс отиде до барчето в далечния ъгъл на стаята и си сипа едно уиски.

— Не — рече той. — Имам пред вид да го затворят в лудница.

— Не ставай смешен — каза Джони.

— Не се шегувам — заяви Джулс. — Не разбирам много от психиатрия, но имам известна представа, защото е част от занаята ми. Твоят приятел Нино може да се възстанови, стига черният му дроб да не е съсипан напълно, което в същност не можем да узнаем преди аутопсията. Но истинското му заболяване е в главата. В същност него не го интересува дали ще умре, възможно е дори да иска да се самоубие по този начин. Докато не се излекува това, за него няма никаква надежда. Затова те съветвам да го пратиш в психиатрията, където ще може да бъде подложен на необходимата психотерапия.

На вратата се почука и Джони отиде да види кой е. Беше Луси Мансини. Тя прегърна Джони и го целуна:

— Джони, толков е хубаво, че те виждам — каза тя.

— Отдавна не сме се виждали — каза Джони Фонтейн. Той забеляза, че Луси се е променила. Беше достатъчно поотслабнала, дрехите й бяха далеч по-хубави и й стояха по-добре. Прическата отиваше на лицето й — беше късо подстригана като момче. Изглеждаше по-млада и по-хубава от когато и да било и през главата му мина мисълта, че тя може да му прави компания тук, във Вегас. Щеше да му бъде много приятно да се движи с такава мадама. Но преди да пусне в ход чара си, той си спомни, че тя е гадже на доктора. Значи нямаше да стане. Усмихна й се само като приятел и попита:

— Какво търсиш в апартамента на Нино посред нощ? Тя го тупна по рамото:

— Чух, че Нино е болен и че Джулс е тук. Исках само да видя дали не мога да помогна с нещо. Нино е добре, нали?

— Разбира се — каза Джони. — Ще се оправи. Джулс Сигал се беше проснал на дивана.

— Хич го няма — обади се той. — Предлагам ви да останем тук, докато той дойде в съзнание. И после всички да го убедим да постъпи в психиатрия. Луси, ти си му симпатична, може би ще можеш да помогнеш. А ти, Джони, ако си му истински приятел, ще ни подкрепиш. В противен случай съвсем скоро черният дроб на Нино ще бъде експонат №1 в някоя университетска лаборатория.

Джони се засегна от пренебрежителното отношение на доктора. За какъв, по дяволите, се мислеше? Тъкмо понечи да му отговори и от леглото се чу гласът на Нино:

— Хей, стари приятелю, сипи ми една чашка.

Нино беше седнал в леглото. Той се ухили на Луси и й викна:

— Хей, сладурче, ела при стария Нино. — И разтвори широко ръцете си. Луси седна на края на леглото и го прегърна. Странно, но Нино не изглеждаше зле сега, държеше се почти нормално.

Нино щракна с пръсти:

— Хайде, Джони, дай ми една чашка. Нощта още не е почнала. Къде, по дяволите, ми е игралната маса?

Джулс отпи голяма глътка от своята чаша и каза на Нино:

— Не бива да пиеш. Твоят лекар ти забранява. Нино се намръщи:

— Майната му на моя лекар. — Но после на лицето му се изписа театрално разкаяние. — Хей, Джулс, ти ли си бе? Ти ли си моят доктор? Нямах пред вид теб, стари приятелю. Джони, дай ми една чашка или аз сам ще стана да си взема. — Джони сви рамене и тръгна към барчето. Джулс заяви с безучастен глас:

— Казах, че той не бива да пие.

Джони знаеше защо се дразни от Джулс. Гласът на лекаря беше винаги спокоен, никога не наблягаше на думите, независимо от това колко злокобни бяха, гласът му винаги оставаше тих и овладян. Ако отправяше някакво предупреждение, то се съдържаше само в думите, самият глас оставаше неутрален, сякаш не го беше грижа. Точно това вбеси Джони и го накара да занесе на Нино водната чаша с уиски. Преди да му я подаде, той се обърна към Джулс:

— Една чаша няма да го убие, нали?

— Не, няма да го убие — отговори Джулс спокойно. Луси му хвърли тревожен поглед, понечи да каже нещо, но после замълча. Междувременно Нино взе чашата и я изля в гърлото си.

Джони му се усмихваше: бяха му дали да разбере на този ужасен доктор. Изведнъж Нино се задъха, лицето му посиня той не можеше да си поеме дъх и се задушаваше. Тялото му се мяташе нагоре като риба на сухо, лицето му сега се наля с кръв, а очите му се опулиха. Джулс застана от другата страна на леглото срещу Джони и Луси. Той улови Нино за врата, за да не мърда, и мушна иглата в рамото, съвсем близо до врата. Нино се отпусна в ръцете му, тялото му престана да се мята и след малко легна тежко на възглавницата. Очите му се затвориха и той заспа.

Джони, Луси и Джулс се върнаха в онази част на апартамента, която изпълняваше ролята на хол, и седнаха около огромната тежка маса за кафе. Луси вдигна един от синьо-зелените телефони и поръча да донесат кафе и храна. Джони беше отишъл до барчето и си сипваше чаша алкохол.

— Знаеше ли, че реакцията от уискито ще бъде такава? — попита Джони.

Джулс сви рамене:

— Бях съвсем сигурен.

Джони сопнато попита:

— Тогава защо не ме предупреди?

— Предупредих те — рече Джулс.

— Не ме предупреди както трябва — каза Джони вбесен. — Ти наистина си ужасен лекар. От нищо не ти пука. Казваш ми да пратя Нино в лудницата и дори не си правиш труда да употребиш по-деликатна дума като санаториум. На теб ти харесва да работиш хората, нали?

Луси беше навела поглед към скута си. Джулс продължаваше да се усмихва на Фонтейн:

— Нищо нямаше да те спре да дадеш тази чаша на Нино. Ти искаше да покажеш, че не намираш за нужно да се вслушаш в моите предупреждения и нареждания. Спомняш ли си, когато ми предложи да стана твой личен лекар след онази история с гърлото? Отказах, защото знаех, че никога няма да можем да мелим заедно. Един лекар се мисли за господ-бог, той е най-висшият духовник в съвременното общество, това е една от наградите му. Но ти никога нямаше да се отнасяш с мен така. За теб щях да бъда господ-лакей. Като онези, които тип хората като теб имате в Холивуд. Впрочем, откъде ги намирате тези типове? За бога, наистина ли нищо не знаят или просто не им пука? Сигурно знаят какво става с Нино, но му дават всевъзможни лекарства само за да го поддържат. Носят лъскави костюми и те целуват по задника, защото си влиятелен човек в киното, а ти ги смяташ за велики лекари. „Това е шоубизнес, докторе, бъди по-мил.“ Нали така? Но на тях не им пука дали ще живееш, или ще пукнеш. Е, а моето малко хоби, колкото и непростимо да е то, е да правя всичко възможно хората да живеят. Позволих ти да дадеш на Нино да пие, за да ти покажа какво може да му се случи. — Джулс се наведе към Джони Фонтейн, а гласът му беше все така спокоен и безучастен. — Приятелят ти е почти свършил. Разбираш ли това? За него няма шанс без лечение и строг медицински надзор. Кръвното му налягане, диабетът и лошите му навици могат всеки момент да предизвикат кръвоизлив в главния мозък. Мозъкът му ще се скапе. Така достатъчно ясно ли ти е? Вярно е, казах лудница. Но искам да разбереш какво е необходимо. Защото иначе няма да се помръднеш. Ще ти го кажа направо. Можеш да спасиш живота на приятеля си, ако го накараш да постъпи в психиатрия. В противен случай можеш да се сбогуваш с него.

Луси прошепна:

— Джулс, скъпи, не бъди толкова груб. Просто му обясни.

Джулс стана. Джони Фонтейн забеляза със задоволство, че обичайното му спокойствие го е напуснало. Гласът му не беше вече така безпристрастен и сдържан.

— Мислиш ли, че за пръв път ми се налага да говоря с хора като теб в подобни ситуации? — попита Джулс. — Вършех го всеки ден. Луси ме моли да не бъда толкова груб, но тя не знае какво говори. Знаеш ли, все повтарях на хората: „Не яжте толкова много, защото ще умрете, не пушете толкова много, защото ще умрете, не работете толкова много, защото ще умрете, не пийте толкова много, защото ще умрете.“ Никой не иска да ме чуе. И знаеш ли защо? Защото не им казвам „Ще умрете утре.“ Е, добре, мога да ти кажа, че на Нино нищо не му пречи да умре и утре. — Той отиде до барчето и си сипа още уиски и се обърна пак. — Е, ще накараш ли Нино да постъпи в психиатрия?

Джони отговори:

— Не зная.

Джулс изпи бързо чашата си до барчето и отново я напълни, след което се обърна към Джони:

— Знаеш ли, странно нещо, човек може да умре от пушене, може да умре от преяждане. Но всичко това се смята за нормално. Единственото нещо, което човек според медицината не може да си причини, е да умре от секс, а тъкмо там се поставят всякакви прегради. — Той замълча, за да допие чашата си. — Но дори сексът създава неприятности, поне на жените. Имах пациентки, които не трябваше да имат повече деца. „Опасно е“, им казвах. „Можете да умрете“, им казвах. И само след месец ми цъфват с порозовели лица и ми заявяват: „Докторе, мисля, че съм бременна“, а аз съм абсолютно убеден, че това ще ги убие. „Нали ви казах, че е опасно?“ — викам им. В онези години не можех да владея гласа си. А те ми се усмихват и ми казват: „Но ние с моя мъж сме католици.“

На вратата се почука и двама келнери вкараха вътре количка, претрупана с храна и сребърен сервиз за кафе. Джони се облегна назад и запали цигара:

— Значи ти спасяваш живота на хората. Тогава как се случи така, че започна да правиш криминални аборти?

Луси се обади за пръв път:

— Искал да помага на момичетата, които имали неприятности и можели да се самоубият или да извършат нещо опасно, за да се отърват от бебето.

Джулс се усмихна и въздъхна:

— Не е чак толкова просто. Накрая станах хирург. Имам златни ръце, както се казва. Но бях толкова добър, че се изплаших. Отварям корема на някой нещастник и разбирам, че ще умре. Оперирам и знам, че ракът или туморът пак ще се появи, но ги изпращам в къщи с усмивка и куп лъжи. Идва някоя жена и аз й отрязвам едната гърда. След година тя идва отново и аз й отрязвам и другата. След още една година изстъргвам вътрешностите й, както човек изстъргва семената на пъпеш. И след всичко това тя умира. Междувременно съпрузите им звънят и питат: „Какви са резултатите от тестовете? Какви са резултатите от тестовете?“ Затова си взех още една секретарка, да отговаря на тези обаждания. Виждах пациентката едва когато беше напълно подготвена за преглед, изследвания или операция. Прекарвах възможно най-малко време с жертвата, защото в края на краищата бях зает човек. Позволявах на съпруга да поговори с мен само две минути. „Това е краят“, казвам аз. А те никога не чуваха тази последна дума. Разбираха какво значи, но не я чуваха. В началото си помислих, че несъзнателно казвам последната дума по-тихо, затова започнах съзнателно да я казвам по-силно. Но и тогава не я чуваха. Един човек дори ми рече: „Какво, по дяволите, искате да кажете с вашето «Това е раят»?“ — Джулс се разсмя — Краят, раят, по дяволите. Започнах да правя аборти. Приятно и лесно, всички са щастливи, все едно да измиеш чиниите и да оставиш мивката чиста. Това беше моята стихия. Харесваше ми, страшно ми харесваше да правя аборти. Не смятам, че двумесечният зародиш е човешко същество, така че нямах задръжки. Помагах на млади момичета и омъжени жени, които имаха неприятности, печелех добри пари. Не бях на предната линия. Когато ме хванаха, се почувствувах като дезертьор, когото са арестували. Но имах късмет, един мой приятел задвижи някакви връзки и ме измъкна, но големите болници не ме допускаха да оперирам. И затова съм тук. Отново давам съвети, които пренебрегват, също както преди.

— Аз не ги пренебрегвам — каза Джони Фонтейн. — Премислям нещата.

Най-после Луси смени темата на разговора:

— Какво правиш в Лас Вегас, Джони? Почиваш си от задълженията ти на голяма филмова клечка или работиш?

Джони поклати глава:

— Майк Корлеоне иска да се видим и да поговорим. Довечера пристига със самолет заедно с Том Хейгън. Том каза, че ще се срещнат и с теб, Луси. Знаеш ли за какво е всичко това?

Луси поклати глава:

— Ще вечеряме всички заедно утре вечер. И Фреди също. Мисля, че може да е във връзка с хотела. Напоследък казиното работи на загуба, което е нежелателно. Може би дон Корлеоне иска Майк да провери какво става.

— Чух, че Майк най-после си е оправил лицето — каза Джони.

Луси се засмя:

— Предполагам, че Кей го е убедила да го стори. Той не искаше да го направи, когато се ожениха. Чудя се защо. Изглеждаше толкова ужасно и носът му течеше непрекъснато. Отдавна трябваше да го направи. — Тя замълча за малко. — Джулс беше повикан от семейство Корлеоне да присъствува на операцията. Използуваха го като консултант и наблюдател.

Джони кимна и сухо каза:

— Аз го препоръчах.

— Така ли! — изненада се Луси. — Както и да е, Майк каза, че иска да направи нещо за Джулс. Затова ни събира на вечеря утре.

Джулс замислено каза:

— Той не се доверява на никого. Предупреди ме да следя какво прави всеки. Операцията беше съвсем елементарна, нищо особено. Всеки компетентен човек можеше да я извърши.

От спалнята се чу шум и те погледнаха към завесата. Нино отново беше дошъл в съзнание. Джони отиде и седна до него, а Джулс и Луси застанаха в долния край на леглото. Нино едва-едва им се усмихна:

— Добре, ще престана да се правя на много умен. Наистина се чувствувам ужасно. Джони, спомняш ли си, какво се случи почти преди година, когато бяхме с онези две мадами в Палм Спрингс? Кълна ти се, че не те ревнувах за онова, което се случи. Бях щастлив. Вярваш ли ми, Джони? Джони успокоително каза:

— Разбира се, Нино, вярвам ти.

Луси и Джулс се спогледаха. От всичко, което бяха чули и знаеха за Джони Фонтейн, изглеждаше невероятно той да отнеме момичето на близък приятел като Нино. И защо Нино казваше, че не го е ревнувал, чак година след това? Една и съща мисъл мина през ума и на двамата, че Нино романтично иска да умре от пиене, защото някое момиче го е изоставило заради Джони Фонтейн.

Джулс отново прегледа Нино.

— Ще извикам сестра да остане тази вечер при теб в стаята — каза той. — Наистина трябва да полежиш няколко дни. Не те будалкам.

Нино се усмихна:

— Добре, докторе, само гледай сестрата да не е много хубава.

Джулс се обади за сестра и после двамата с Луси си отидоха. Джони седна на един стол близо до леглото, за да дочака сестрата. Нино отново заспиваше с изтощен вид на лицето. Джони си мислеше за онова, което Нино беше казал — че не го е ревнувал за онова, което се беше случило преди година с онези две мадами в Палм Спрингс. И през ум не му беше минавало, че Нино го е ревнувал.

 

 

Преди година Джони седеше в разкошно обзаведения си кабинет, в кабинета на филмовата компания, която оглавяваше, и се чувствуваше така зле, както никога през живота си. И това беше учудващо, защото първият филм, който беше направил със себе си в главната роля и Нино в другата мъжка роля, печелеше тонове пари. Всичко беше станало както трябва. Всеки си беше свършил работата. Филмът не надхвърли определения финансов лимит. Всички щяха да направят цяло състояние от него, а Джак Уолц губеше десет години от живота си. Сега Джони правеше още два филма, в единия главната роля изпълняваше той, а в другия — Нино. Нино беше страшен на екрана, като едно от онези очарователни и романтични влюбени момчета, които жените умират да притиснат към гърдите си. Малкото загубено момче. Всичко, до което той се докосваше, носеше пари, те просто валяха. Кръстникът получаваше своя дял чрез банката и това караше Джони да се чувствува наистина добре. Но днес това не му помагаше много. Сега, когато беше независим филмов продуцент, той имаше толкова власт, а може би и повече, отколкото когато и да било като певец. Красиви мадами го налитаха отвсякъде точно както преди, макар сега да го правеха повече от търговски съображения. Имаше собствен самолет, живееше дори още по-разточително, облагодетелствуван от по-малкия данък, с който бизнесменът се облагаше, за разлика от актьора. Тогава какво, по дяволите, го тормозеше?

Той знаеше какво. Главата го болеше, имаше болки в назалните пътища, гърлото го сърбеше. Единственият начин да се почеше и да се освободи от този сърбеж беше да попее, а той се страхуваше дори да опита. Беше се обадил на Джулс и го беше попитал кога ще бъде безопасно да пее, а Джулс му беше казал да го направи, когато изпита желание. И той беше опитал, но гласът му беше толкова дрезгав и ужасен, че се беше отказал. А на следващия ден гърлото го болеше ужасно, но по различен начин от времето преди брадавиците да бъдат оперирани. Болката беше по-лоша, пареща. Страхуваше се да продължи да пее, страхуваше се, че или ще загуби гласа си, или ще го повреди.

А щом не можеше да пее, за какво, по дяволите, му беше всичко останало? Всичко останало бяха само гадости. Пеенето беше единственото нещо, от което разбираше. Може би той знаеше за пеенето и за своята музика много повече от който и да било друг в света. Едва сега разбираше, че е толкова добър. Всички тези години го бяха направили истински професионалист. Никой не можеше да му каже кое е вярно и кое грешно, нямаше нужда да пита когото и да било. Той знаеше. Каква загуба, каква проклета загуба.

Беше петък и той реши да прекара края на седмицата с Върджиния и децата. Обади й се по телефона, за да й каже, че ще отиде. Но в същност, за да й даде възможност да му откаже. Но тя никога не му отказваше. Нито веднъж през всичките тези години, откакто бяха разведени. Защото никога нямаше да откаже на дъщерите си да се срещнат с баща си. Каква жена, мислеше си Джони. Той имаше късмет с Върджиния. И макар да знаеше, че държи на Джини много повече, отколкото на всяка друга жена, той знаеше, че им е невъзможно да живеят заедно като мъж и жена. Може би когато станеха на шейсет и пет, както когато се пенсионираш, щяха да се оттеглят заедно, да се оттеглят от всичко.

Но действителността разби тези негови мисли, когато пристигна там и откри, че Върджиния също е в лошо настроение и че дъщерите му не държат чак толкова да се видят с него, защото за края на седмицата им беше обещано едно посещение, у приятелки в калифорнийско ранчо, където да пояздят.

Той каза на Върджиния да изпрати момичетата на ранчото и ги целуна за довиждане с разбираща усмивка. Той наистина ги разбираше много добре. Кое дете не би предпочело да отиде да язди в някое ранчо, вместо да остане с един начумерен баща, който само се опитваше да се държи като баща. Той каза на Върджиния:

— Ще изпия една-две чашки, а после и аз ще се чупя.

— Добре — каза тя. Този беше един от лошите й дни, случваше й се рядко, но й личеше. Не й беше много лесно да води такъв живот.

Върджиния го видя, че си пийва доста, затова го попита:

— Защо се опитваш да си оправиш настроението? Всичко ти върви чудесно. Не съм и сънувала, че си имал качества да бъдеш толкова добър бизнесмен.

Джони й се усмихна.

— Не е чак толкова трудно — каза той. А в същото време си мислеше: значи това била работата. Той разбираше жените и сега знаеше, че Върджиния се чувствува зле, защото си мисли, че всичко става, както той иска. Жените наистина мразеха да виждат, че на техните мъже им върви прекалено много. Това ги дразнеше. Караше ги да се чувствуват по-несигурни във влиянието, което упражняват върху тях чрез привързаността, навика или брачните връзки. Затова повече за да я развесели, отколкото да се оплаче, той каза: — По дяволите, какво значение има това, щом не мога да пея.

В гласа на Върджиния имаше досада:

— О, Джони, ти не си вече дете. Ти си на трийсет и пет. Защо продължаваш да се тревожиш за това глупаво пеене? И без това като продуцент печелиш повече.

Джони я погледна с любопитство и каза:

— Аз съм певец. Обичам да пея. Какво общо има тук възрастта?

Върджиния стана нетърпелива:

— Никога не съм обичала пеенето ти. И сега, когато показа, че можеш да правиш филми, аз съм доволна, че не можеш вече да пееш.

И двамата останаха изненадани, когато Джони викна с гняв:

— Това, което казваш, е мръсно и долно. — Той беше потресен. Как беше възможно. Върджиния да изпитва такова нещо, как можеше толкова много да не го харесва?

Върджиния се засмя, че го е засегнала и защото беше направо скандално да й се сърди, му каза:

— Как мислиш, че се чувствувах аз, когато всички тези момичета тичаха след теб заради пеенето ти? Как би се чувствувал ти, ако аз тръгнех с гол задник по улицата, за да хукнат мъжете подир мен? Това беше твоето пеене и аз исках да загубиш гласа си и никога вече да не можеш да пееш. Но това беше преди да се разведем.

Джони допи чашата си:

— Ти нищо не разбираш. Съвсем нищо. — Той отиде в кухнята и набра номера на Нино. Набързо уреди двамата да отидат в Палм Спрингс на уикенд и даде на Нино телефона на едно момиче, на което да се обади, на една съвсем нова секс бомба, която се канеше да свали. — Тя ще доведе и приятелката си за теб — каза Джони. — Ще дойда след час.

Когато той си тръгна, Върджиния се сбогува с него хладно. Не му пукаше, това беше един от малкото пъти, когато й се беше ядосал. По дяволите, щеше просто да се измъкне в края на седмицата и да се освободи от всичката отрова в себе си.

И действително, в Палм Спрингс всичко беше чудесно. Джони си имаше собствена къща там и по това време на годината тя винаги беше отворена и снабдена с всичко. Двете момичета бяха достатъчно млади, за да им доставят удоволствие, и не много алчни за облаги. Няколко души дойдоха да им правят компания край басейна до вечерта. Нино отиде в стаята си със своето момиче да се приготви за вечеря и за един сеанс набързо, докато е още топъл от слънцето. Джони не беше в настроение за такива неща, затова изпрати момичето си, елегантна блондинка на име Тайна, да вземе душа си горе сама. Никога не можеше да се люби с друга жена, след като се беше карал с Върджиния.

Той отиде на остъклената веранда, където имаше пиано. Когато пееше с оркестъра, беше свирил на пианото, така, на майтап, и можеше да изсвири някоя песен в псевдобаладичен, покъртителен стил. Сега седна и си затананика с пианото, много тихо, като произнасяше някои думи, но без в действителност да пее. Без да разбере, Тайна беше влязла в хола, беше му сипала чаша уиски и сега седеше с него до пианото. Той изсвири няколко мелодии, а тя тананикаше с него. Остави я до пианото и отиде горе да си вземе душ. Докато се къпеше, той си тананикаше откъси от песни, но това беше по-скоро речитатив, отколкото пеене. Облече се и слезе пак долу. Тайна все още беше сама; Нино или още беше със своето момиче, или се наливаше.

Джони отново седна на пианото, а Тайна излезе навън да погледа басейна. Той запя една от старите си песни. В гърлото си не усещаше никакво парене. Тоновете излизаха приглушени, но с нужната плътност. Той погледна към верандата. Тайна стоеше все още там, но стъклената врата бе затворена и тя нямаше да го чуе. Без да знае защо, не му се искаше никой да го чуе. Започна една стара балада, която му беше любимата песен. Пееше с пълен глас, сякаш беше пред публика, като отпускаше гласа си и чакаше познатото парещо стържене в гърлото, но то не идваше. Беше по-нисък, беше мъжки глас, а не момчешки, и мек, плътен и мек. Той свърши с песента с лекота и остана до пианото, мислейки за това.

Зад него Нино каза:

— Не е лошо, стари приятелю, никак не е лошо. Джони се завъртя. Нино стоеше на вратата сам. Момичето му не беше с него. Джони почувствува облекчение. Нямаше значение, че Нино го бе чул.

— Да — каза Джони. — Хайде да се отървем от тези двете. Изпрати ги в къщи.

Нино отвърна:

— Ти ги изпрати. Те са добри момичета, не мога да ги оскърбя. А освен това, моята току-що ми се отдаде два пъти. Много лошо ще се получи, ако я отпратя, без дори да я заведа на вечеря!

По дяволите, помисли си Джони. Нека слушат и момичетата, дори и да пее ужасно. Той се обади на един диригент на оркестър, когото познаваше в Палм Спрингс, и го помоли да им изпрати мандолина за Нино. Диригентът на оркестъра запротестира:

— По дяволите, в Калифорния никой не свири на мандолина.

Джони викна:

— Не ме интересува, намери една.

Къщата беше затрупана с техника за звукозапис и Джони накара момичетата да се заемат с копчетата и регулирането на силата на звука. След вечеря Джони се захвана за работа. Накара Нино да му акомпанира на мандолината, а той изпя всички свои стари песни. Изпя ги целите, без да жали гласа си. Гърлото му беше здраво и му се струваше, че може да пее така до забрава. През месеците, когато не можеше да пее, често си беше мислил за пеенето, обмисляше как би интерпретирал песните по различен начин, сега, когато не беше вече момче. Беше си пял на ум песните в по-изискани варианти, с подчертаване на фразата. А сега го правеше в действителност. Понякога, при самото изпълнение, нещо се объркваше й нещата, които бяха звучали добре, когато ги беше чул само във въображението си, не излизаха добре, когато се опитваше да ги изпее на глас. На глас, помисли си той. Сега не се слушаше, концентрираше се върху изпълнението. Синхронът му леко куцаше, но това нямаше значение, просто беше разстроен. Но в главата си той имаше метроном, който никога нямаше да му изневери. Онова, от което имаше нужда, беше само малко практика.

Накрая спря да пее. Тайна дойде при него с блеснали очи и го целуна продължително.

— Сега знам защо мама ходи на всичките ти филми — каза тя. Джони и Нино се засмяха.

Те прослушаха записите и сега Джони наистина можеше да се чуе. Гласът му се беше променил, беше се променил дяволски много, но въпреки всичко това беше несъмнено гласът на Джони Фонтейн. Беше станал много по-мек и по-плътен, както беше забелязал и преди, но се чувствуваше, че пее мъж, а не момче. В гласа имаше повече истинско чувство, повече характерност. А техниката му на пеене беше далеч по-добра от всичко, което беше правил досега. Тя просто беше съвършена. И ако сега след толкова дълго прекъсване беше толкова добър, то колко ли по-добър щеше да стане, когато бъде отново във форма? Джони се ухили на Нино:

— Наистина ли е толкова хубаво, колкото ми се струва, а? Нино погледна щастливото му лице замислено:

— Дяволски хубаво е — каза той. — Но нека да видим как ще пееш утре.

Джони се засегна, че Нино е толкова откровен:

— Ах ти, кучи сине, ти знаеш, че не можеш да пееш така. Не се тревожи за утре. Чувствувам се великолепно. — Но тази вечер повече не пя. Двамата с Нино заведоха момичетата на едно събиране, после Тайна прекара нощта в леглото му, но там не беше много добър. Момичето остана малко разочаровано. Майната й, човек не може в един ден да върши всичко добре, мислеше си Джони.

Сутринта се събуди с мрачно предчувствие, с неясния ужас, че връщането на гласа му е било само сън. После, когато се увери, че не е така, той се изплаши, че гласът му отново ще се изгуби. Отиде до прозореца и си потананика малко, а после, още по пижама, слезе долу в хола. Започна на пианото една мелодия, а след малко се опита да пее с пианото. Пееше приглушено, но не чувстваше никаква болка, никакво дразнене в гърлото, затова отпусна гласа си. Гласът му звучеше вярно и меко, и въобще не беше необходимо да го напряга. Излизаше леко, леко, просто се лееше. Джони разбра, че лошото беше свършило, сега напълно се беше възстановил. Пет пари не даваше дали ще се провали с филмите си, нямаше никакво значение, че предишната вечер се беше изложил пред Тайна, нямаше значение, че Върджиния ще го мрази заради това, че отново може да пее. За миг само съжали за едно нещо. Ех, ако гласът му се беше върнал в момента, когато се опитваше да изпее нещо на дъщерите си, колко прекрасно щеше да бъде. Щеше да бъде толкова прекрасно.

 

 

Сестрата от хотела беше влязла в стаята, като буташе пред себе си количка, натоварена с лекарства. Джони стана и се втренчи в Нино, който спеше или може би умираше. Знаеше, че Нино не е бил ядосан, че гласът му се е върнал. Беше разбрал, че Нино го е яд само заради това, че е толкова щастлив от връщането на гласа си. И че толкова много държи на пеенето. Защото сега беше съвсем очевидно, че Нино Валенти не държеше на нищо, което да го накара да живее.