Марио Пузо
Кръстникът (29)

Двадесет и девета глава

Майкъл Корлеоне беше взел предпазни мерки срещу всякакви възможни случайности. Планът му беше безпогрешен, сигурността — безукорна. Беше търпелив, като се надяваше да използува цялата година, за да се подготви. Но той нямаше да има тази така необходима цяла година, защото самата съдба му се противопостави, и то по най-неочакван начин. Защото Кръстникът беше този, самият Велик дон, който му изневери.

 

 

Една слънчева неделна утрин, докато жените бяха на църква, дон Вито Корлеоне облече дрехите си за работа в градината: широки сиви панталони, избеляла синя риза и стара мръснокафява мека шапка, украсена с лекясана копринена панделка. Дон Корлеоне беше доста напълнял през тези няколко години и се занимаваше със своите домати, както казваше той, заради здравето си. Но той не можеше да измами никого.

Истината беше, че страшно обичаше да се грижи за градината си, обичаше да я гледа рано сутрин. Тя го връщаше в детството му в Сицилия отпреди шейсет години, връщаше го без ужаса и мъката след Смъртта на баща му. Сега по върховете на фасула цъфтяха малки бели цветчета; здравите зелени стебла на лука ограждаха всичко. В дъното на градината като страж стоеше варел с чучур. Той беше напълнен с течен кравешки тор, най-добрия градински тор. Също в тази отдалечена част на градината имаше квадратни дървени рамки, направени със собствените му ръце, чиито пръчки бяха привързани с дебела бяла връв. По тези рамки пълзяха доматените корени.

Дон Корлеоне бързаше да напои градината си. Трябваше да свърши това, преди слънцето да стане прекалено силно и да превърне водните капки в призми на огъня, който можеше да изгори листата на неговите марули като хартия. Слънцето беше по-важно от водата, водата също беше важна, но двете, примесени необмислено, можеха да причинят голяма беда.

Дон Корлеоне мина през градината си, като търсеше дали има мравки. Ако имаше мравки — значи по зеленчуците му имаше въшки; мравките преследваха въшките и трябваше да пръска.

Беше напоил градината точно навреме. Слънцето ставаше по-силно и дон Корлеоне си мислеше: „По-внимателно. По-внимателно.“ Но оставаха още само няколко растения да бъдат подпрени с колчета и той отново се наведе. Когато свършеше този ред, щеше да отиде обратно в къщи.

Изведнъж почувствува, сякаш слънцето беше слязло много близко до главата му. Въздухът беше изпълнен с танцуващи златни точици. Най-голямото момче на Майкъл тичаше през градината и идваше към мястото, където дон Корлеоне беше коленичил; то беше сякаш обвито с жълт плащ от ослепителна светлина. Но дон Корлеоне не можеше, да бъде измамен, той не беше вчерашен. Зад този пламтящ жълт плащ се криеше смъртта, готова да скочи върху него, и той, махайки с ръка, предупреди момчето да стои настрана от него. И точно навреме. Съкрушителният удар в гърдите му го задуши. Дон Корлеоне тупна върху земята.

Момчето побягна назад да повика баща си. Майкъл Корлеоне и неколцина мъже, които бяха до пътната врата, хукнаха към градината и намериха дон Корлеоне да лежи по очи, стискайки пръст в юмруците си. Те го вдигнаха и го занесоха под сянката на застлания с плочи вътрешен двор. Майкъл коленичи до баща си, като държеше ръката му, докато другите мъже отидоха да извикат линейка и лекар.

С големи усилия дон Корлеоне отвори очи, за да види още веднъж сина си. От силния сърдечен удар руменото му лице беше почти посиняло. Положението му беше критично. Той усети мириса на градината, жълтата слънчева светлина, поразила очите му, и прошепна: „Животът е толкова хубав.“

Беше му спестена гледката на сълзите на жените, защото умря, преди те да се върнат от църква, преди да пристигне линейката или лекарят. Умря, заобиколен от мъже, като държеше ръката на сина си, когото беше обичал най-много.

Погребението беше царско. Петте фамилии, както и семействата на Тесио и Клеменза, изпратиха своите глави на семейства и довереници. Името на Джони Фонтейн се появи в заглавията на сензационните вестници, защото присъствува на погребението, въпреки съвета на Майкъл да не идва. Фонтейн направи изявление за вестниците, че Вито Корлеоне е негов кръстник и е най-добрият човек, когото някога е познавал; това, че му е било позволено да отдаде последните си почести на такъв човек, е било чест за него и пет пари не давал кой какво ще каже.

По стар обичай нощното бдение над мъртвеца стана в къщата на уличката. Америго Бонасера никога не си беше вършил работата по-добре от сега, той анулира всичките си други ангажименти и приготви своя стар приятел и Кръстник с такава любов, с каквато майката приготвя булката за сватбеното й тържество. Всички коментираха как дори самата смърт не е могла да изтрие от лицето на дон Корлеоне благородството и достойнството, а това изпълваше Америго Бонасера с гордост и със странно чувство за власт. Само той знаеше каква ужасна смъртна маска беше застинала на лицето на дон Корлеоне.

Всички стари приятели и служители дойдоха. Назорине, жена му, дъщеря му с мъжа си и техните деца; Луси Мансини дойде с Фреди от Лас Вегас. Тук бяха Том Хейгън, жена му и децата му, главите на семействата от Сан Франциско и Лос Анжелос, от Бостън и Кливланд. Роко Лампоне и Албърт Нери държаха покрова заедно с Клеменза и Тесио и, разбира се, присъствуваха синовете на дон Корлеоне. Уличката и всичките къщи бяха пълни с венци.

Зад стените на уличката бяха репортерите и фотографите и една камионетка, за която се знаеше, че е пълна с хора от ФБР с техните кинокамери, които заснимаха тази епопея. Някои репортери, които се опитваха да се намъкнат непоканени на погребението, откриха, че порталът и оградата се пазят от хора от охраната, които искаха легитимации и покани. И въпреки че се отнасяха към тях с най-голямо внимание — изпращаха им закуски и пиене навън, не им беше позволено да влязат вътре. Те се опитаха да заговорят някои от хората, които излизаха, но ги посрещаха с каменни лица, без да кажат нито дума.

— Майкъл Корлеоне прекара по-голямата част от деня в ъгловия кабинет с Кей, Том Хейгън и Фреди. Там въвеждаха хората да го видят и да изкажат съболезнованията си. Майкъл ги посрещаше много любезно, дори когато някои от тях го наричаха „Кръстник“ или „дон Майкъл“, и само Кей забелязваше как устните му се изпъват от неудоволствие.

Клеменза и Тесио дойдоха и се присъединиха към този вътрешен кръг и сам Майкъл им поднесе пиене. Поговориха малко по служба. Майкъл им съобщи, че уличката и всичките къщи ще бъдат продадени на една строителна компания. При това много изгодно — още едно доказателство за гения на дон Корлеоне.

Сега те всички разбраха, че цялата империя ще бъде преместена на Запад. Че семейство Корлеоне ще ликвидира владенията си в Ню Йорк.

Бяха изминали почти десет години, откакто в тази къща се бяха събирали толкова много хора, бяха изминали почти десет години от сватбата на Констанция Корлеоне и Карло Рици, така каза някой. Майкъл отиде до прозореца, който гледаше към градината. Толкова време беше минало, откакто бе седял с Кей в градината, без дори да подозира, че съдбата му ще бъде толкова необикновена. А умирайки, баща му беше казал: „Животът е толкова хубав.“ Майкъл въобще не си спомняше баща му да е говорил някога за смъртта, сякаш дон Корлеоне я беше уважавал прекалено много, за да философствува за нея.

Време беше за гробищата. Време беше да погребат Великия дон. Майкъл улови Кей за ръка и излезе в градината, за да се присъедини към множеството опечалени. След него дойдоха двамата довереници, следвани от своите хора, а след тях всички скромни хора, които Кръстникът беше ощастливил през живота си. Пекарят Назорине, вдовицата Коломбо и нейните синове и безброй други от неговия свят, който той беше управлявал така строго и така справедливо. Имаше дори някои, които бяха негови врагове, но бяха дошли да му окажат своята почит.

Майкъл наблюдаваше всичко това със сдържана, учтива усмивка. То не му правеше впечатление. Все пак, мислеше си той, ако мога, умирайки, да кажа: „Животът е толкова хубав“, тогава нищо друго няма да има значение. Ако мога да повярвам в себе си толкова, тогава нищо друго няма значение. Той щеше да следва баща си. Той щеше да се грижи за децата си, за семейството си, за своя свят. Но неговите деца щяха да пораснат в друг, различен свят. Те щяха да бъдат лекари, художници, учени. Губернатори. Президенти. Всичко. Щеше да се погрижи те да се присъединят към голямото семейство на човечеството, но той, като могъщ и благоразумен родител, щеше зорко, да следи това голямо семейство.

 

 

Сутринта след погребението всички най-важни служители на семейство Корлеоне се събраха на уличката. Малко преди обяд те бяха приети в празната къща на дон Корлеоне. Прие ги Майкъл Корлеоне.

Те почти изпълниха ъгловия кабинет. Там бяха двамата довереници, Клеменза и Тесио, Роко Лампоне със своя благоразумен и авторитетен вид; Карло Рици — много тих и много добре знаещ мястото си; Том Хейгън — изоставил своята юридическа роля да се опитва да обединява всички в това критично положение; Албърт Нери, опитващ се да е физически близо до Майкъл, като палеше цигарата на новия си дон и пълнеше чашата му, за да покаже с всичко това непоколебима преданост, независимо от нещастието, сполетяло семейство Корлеоне.

Смъртта на дон Корлеоне беше голямо нещастие за семейството. Без него сякаш половината им сила се бе свършила, а също и всичките им възможности за споразумение със съюза Барзини-Таталия. Всички в стаята знаеха това и чакаха да чуят какво ще каже Майкъл. В техните очи той още не беше новият дон; той не беше заслужил нито поста, нито титлата. Ако Кръстникът беше останал жив, той би могъл да осигури поемането на поста от сина си, но сега това въобще не беше сигурно.

Майкъл изчака, докато Нери раздаде чашите. После тихо започна:

— Искам само да кажа на всички присъствуващи тук, че разбирам какво чувствуват. Зная, че всички вие уважавате баща ми, но сега трябва да се тревожите вече за себе си и за своите семейства. Някои от вас се чудят как ще се отрази случилото се върху плановете и обещанията, които аз дадох. Е, добре, отговорът на това е: по никакъв начин. Всичко продължава както преди.

Клеменза поклати своята огромна, космата като на бизон глава. Косата му беше стоманеносива, а чертите на лицето му, дълбоко врязани в пластове тлъстина — неприятни:

— Барзини и Таталия ще ни притиснат наистина сериозно, Майк. Ти или трябва да се биеш с тях, или да преговаряш. — Всички в стаята забелязаха, че Клеменза не беше използувал официалната форма на обръщение към Майкъл, а още по-малко титлата дон.

— Ще почакаме и ще видим какво ще стане — отговори Майк. — Нека те първи нарушат мира.

Тесио се обади със своя тих глас:

— Те вече го нарушиха, Майк. Тази сутрин откриха в Бруклин две нови кантори за залагания. Съобщи ми го полицейският капитан, който се занимава със списъка за покровителствуване в участъка. След месец в целия Бруклин няма да има къде да си закача шапката.

Майкъл се втренчи в него замислено:

— Предприе ли нещо?

Тесио поклати своята подобна на пор глава.

— Не, не съм — каза той. — Не исках да ти създавам неприятности.

— Добре — каза Майкъл. — Само стойте мирно. И мисля, че това е, което искам да кажа на всички ви. Само стойте мирни. Не се поддавайте на никакви провокации. Дайте ми няколко седмици да оправя нещата, да видя откъде ще задуха вятърът. Тогава ще направя възможно най-добрата сделка за всички присъствуващи тук. Тогава ще имаме последна среща и ще вземем някои последни решения.

Той не обърна внимание на тяхното изумление, а Албърт Нери един по един ги изведе навън. Майкъл внезапно се обади:

— Том, остани за няколко минути.

Хейгън отиде до прозореца, който гледаше към уличката. Той изчака, докато видя, че Нери извежда от охранявания портал двамата довереника, Карло Рици и Роко Лампоне. После се обърна към Майкъл и попита:

— Успя ли да поемеш всички политически връзки на Стария?

Майкъл със съжаление поклати глава:

— Не всички. Трябваха ми още четири месеца. Двамата с дон Корлеоне работехме по този въпрос. Но имам всички съдии, това свършихме най-напред и някои от по-важните хора в Конгреса. И разбира се, големите клечки от партиите тук, в Ню Йорк, не бяха никакъв проблем. Семейство Корлеоне е много по-силно, отколкото всички си мислят, но се надявах да се осигуря отвсякъде. — Той се усмихна на Хейгън: — Предполагам, че досега си разбрал вече всичко.

Хейгън кимна:

— Не беше трудно. Освен това — защо искаше да ме изключиш от играта. Но си сложих Сицилианската шапка и накрая разбрах и него.

Майкъл се засмя:

— Старият каза, че ще се сетиш. Но това е разкош, който не мога вече да си позволя. Поне през следващите няколко седмици. По-добре се обади във Вегас и говори с жена си. Кажи й, че е само за няколко седмици.

Хейгън замислено попита:

— Как смяташ, че ще те атакуват?

Майкъл въздъхна:

— Дон Корлеоне ме инструктира. Чрез някой близък. Барзини ще нанесе удара чрез някой близък, когото, по общо мнение, аз няма да подозирам.

Хейгън му се усмихна:

— Някой като мен. Майкъл също му се усмихна:

— Ти си ирландец, на теб няма да се доверят.

— Аз съм от немско-американски произход — заяви Хейгън.

— За тях това е все същото — каза Майкъл. — Няма да се обърнат към теб, няма да се обърнат и към Нери, защото е бил полицай. Освен това, и двамата сте прекалено близо до мен. Не могат да рискуват толкова. Роко Лампоне пък не е достатъчно близо. Затова ще бъде или Клеменза, или Тесио, или Карло Рици.

Хейгън тихо каза:

— Обзалагам се, че ще е Карло Рици.

— Ще видим — каза Майкъл. — Няма дълго да чакаме.

 

 

Започна се на следващата сутрин, когато Хейгън и Майкъл закусваха заедно. Майкъл отиде в кабинета да види кой звъни по телефона и когато се върна в кухнята, каза на Хейгън:

— Всичко е уредено. Ще се срещна с Барзини след седмица. За да сключим нов мирен договор, след като дон Корлеоне е мъртъв. — Майкъл се засмя.

Хейгън попита:

— Кой ти се обади, кой е установил връзката? — И двамата знаеха, че човекът от семейство Корлеоне, който беше установил връзката, беше станал предател.

Майкъл се усмихна на Хейгън тъжно и със съжаление.

— Тесио — отговори той.

Довършиха закуската си в мълчание. Когато пиеха кафето, Хейгън поклати глава:

— Бях готов да се закълна, че ще бъде Карло или може би Клеменза. Не допусках, че ще е Тесио. Той е най-добрият от тримата.

— Той е най-интелигентният — каза Майкъл. — Ще ме предаде на Барзини, за да наследи семейство Корлеоне. Той смята, че ако остане при мен, ще бъде очистен; смята, че аз не мога да спечеля.

Хейгън помълча, преди да попита неохотно:

— Доколко вярно е преценил той нещата? Майкъл сви рамене:

— Изглежда, лошо. Но баща ми беше единственият, който разбираше, че политическите връзки и власт струват колкото десет бойни отряда. Мисля, че сега държа в ръцете си по-голямата част от политическата власт на баща си, но съм в същност единственият, който знае това. — Той хвърли на Хейгън една окуражаваща усмивка. — Ще ги накарам да ме наричат дон. Но се чувствувам ужасно заради Тесио.

Хейгън попита:

— Съгласи ли се да се срещнеш с Барзини?

— Да — каза Майкъл. — След седмица. В Бруклин, на територията на Тесио, където ще бъда в безопасност. — Той се засмя отново.

Хейгън го предупреди:

— Бъди внимателен дотогава.

За първи път Майкъл се обърна студено към Хейгън:

— Нямам нужда от consigliori, за да ми се дават такива съвети.

 

 

През седмицата, предхождаща мирната среща между семейства Корлеоне и Барзини, Майкъл показа на Хейгън колко внимателен може да бъде. Той изобщо не си подаде главата навън от уличката и не прие никого, без Нери да бъде при него. Яви се само едно досадно усложнение. Най-големият син на Карло щеше да получи първо причастие в католическата църква и Кей помоли Майкъл да му бъде кръстник. Майкъл отказа.

— Не те моля често — заяви Кей. — Моля те да направиш това само заради мен. Кони толкова силно го желае. И Карло, също. За тях това е много важно. Моля те, Майкъл.

Тя видя, че той се ядоса на настойчивостта й и очакваше, че ще откаже. Затова остана изненадана, когато кимна:

— Добре. Но аз не мога да напусна уличката. Кажи им да уредят свещеникът да дойде да кръсти детето тук. Ще платя, колкото и да струва. Ако имат неприятности с хората от църквата, Хейгън ще уреди всичко.

И така, в деня преди срещата със семейство Барзини, Майкъл Корлеоне стана кръстник на сина на Карло и Кони Рици. Той подари на момчето изключително скъп ръчен часовник със златна верижка. В дома на Карло имаше малко тържество, на което бяха поканени двамата довереника, Хейгън, Лампоне и всички, които живееха на уличката, включително, разбира се, и вдовицата на дон Корлеоне. Кони беше така разчувствувана, че цялата вечер прегръщаше и целуваше брат си и Кей. Дори Карло Рици се разчувствува и стискаше ръката на Майкъл и го наричаше „Кръстник“ по всякакъв повод — по стар селски обичай. Сам Майкъл никога не се беше държал така любезно, така непринудено. Кони пошепна на Кей:

— Мисля, че Карло и Майк ще бъдат вече истински приятели. Подобни неща винаги сближават хората.

Кей стисна ръката на своята зълва.

— Толкова се радвам — каза тя.