Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за сянката (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ender’s Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2013 г.)

Издание:

ИК ЕРА, София, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Дребни езикови корекции. Малки промени във форматирането.

7
Изследване

— Значи тази група новобранци се е забавила много при завръщането си в спалното помещение.

— Има несъответствие от 21 минути.

— Това много ли е? Нямах представа, че следите и тези неща.

— Стараем се да сме прецизни, за да имаме представа при спешен случай кой къде се намира. Като проследихме униформите, излизащи от столовата, и влизащите в спалното, получихме общо двайсет и една минути. Това може да са двайсет и едно деца, мотали се точно по една минута, или едно дете, мотало се двайсет и една минути.

— Много ми помогна. Сега какво? Да ги питам ли?

— Не! Те не бива да знаят, че ги следим чрез униформите. Не е хубаво да разбират колко много знаем за тях.

— И колко малко.

— Малко?

— Ако е един ученик, не би било добре да знае, че методите ни за проследяване са безпомощни да го идентифицират.

— Аха. Добре казано. И… всъщност дойдох при вас, защото според мен е бил един ученик.

— Макар и данните ти да не са ясни?

— Заради разпределението на пристигащите. Повечето са били разделени на двойки и тройки, имало е и неколцина сами. Напуснали са столовата в тази подредба. Има малко пренареждане: самотниците са се събрали в тройка, а две двойки — в четворка. Но ако в коридора нещо беше привлякло вниманието на всички, те щяха да се съберат накуп и след края на безредието вече щяха да са много по-голяма група.

— Значи така. Един ученик, на когото му се губят двайсет и една минути.

— Мислех, че е редно поне да знаете.

— Че какво ще прави двайсет и една минути?

— Имате ли представа кой е бил?

— Много скоро ще разбера. Следят ли се тоалетните? Сигурни ли сме, че не е бил някой, толкова нервен, че е влязъл там да повърне обяда си?

— И влизанията, и излизанията от тоалетните са били нормални.

— Добре, ще разбера кой е бил. И ще продължа да следя данните на тази новобранска група.

— Значи съм бил прав да те осведомя за това?

— Съмняваше ли се?

 

Бийн спеше леко и се ослушваше, както винаги. Събуди се два пъти — тях поне беше запомнил. Не ставаше, продължаваше да лежи и да се вслушва в дишането на другите. И двата пъти някъде в стаята си шепнеха. Винаги — детски гласове. Не бяха напрегнати, но звукът бе достатъчен да събуди Бийн и да изостри вниманието му, докато не се убеди, че няма опасност.

Третият път се събуди, когато Димак влезе в стаята. Още преди да се надигне, Бийн знаеше кой е. Разпозна го по тежката стъпка и увереността на движенията — все белези на властта. Отвори очи, преди Димак да заговори и застана на четири крака, готов да тръгне във всякаква посока, още преди възрастният да довърши изречението си.

— Стига вече сън, момчета и момичета — време е за работа.

Не беше дошъл заради него. Дори да знаеше какво бе правил Бийн след обяда и преди следобедния сън, Димак не го показа. Нямаше непосредствена опасност.

Бийн седеше на леглото си, докато Димак им обясняваше как се ползват шкафчетата и чиновете.

— Поставете длан върху стената до шкафчето и то ще се отвори. После включете чина и въведете името си и парола.

Бийн моментално отвори шкафчето си с дясната си ръка, но не активира чина. Вместо това хвърли бърз поглед на Димак, който бе зает да помага на някакъв ученик до вратата, изкатери се до незаетото трето легло над неговото и отключи шкафчето му с лявата си длан. В него също имаше чин. Той бързо включи собствения си чин и въведе име и парола — Бийн, Ахил. После извади другия чин и също го включи. Име? Поук. Парола? Карлота.

Прибра втория чин обратно в шкафчето и затвори вратата, подхвърли първия на леглото си и се шмугна след него. Не се огледа дали са го забелязали — ако беше така, скоро щяха да се издадат. Тръгнеше ли да се озърта наоколо, веднага щеше да привлече внимание към себе си — така щяха да го заподозрат хора, които инак нищо не биха забелязали.

Разбира се, възрастните щяха да разберат какво е направил. Всъщност, Димак със сигурност вече се досещаше — едното от децата се оплака, че шкафчето му не се отваряло. Това означаваше, че компютърът в станцията е знаел колко ученици има там и е спрял да отваря шкафчетата, щом свободните са се запълнили. Но Димак не се обърна и не настоя да му кажат кой е отворил две шкафчета. Вместо това постави собствената си длан върху шкафчето на последния ученик. То се отвори. Той пак го затвори и този път то реагира на дланта на ученика.

Значи щяха да му позволят да запази второто шкафче, втория чин и втората си самоличност. Без съмнение щяха да го наблюдават с особен интерес, за да видят какво прави с него. За да им поддържа заблудата от време на време щеше непохватно да си поиграва с него. Нека си мислят, че знаят за какво му е тази втора самоличност. Можеше да е за някакви лудории. Или пък за да си записва тайни мисли. Това би било забавно — сестра Карлота вечно се мъчеше да разбере тайните му мисли. Без съмнение така щеше да е и с тукашните учители. Каквото и да напишеше, щяха да го лапнат.

Ето защо те нямаше да бърникат в истинската му лична работа, която той щеше да изпълнява на собствения си чин. Или, ако беше рисковано, на чина на някое от момчетата, настанени точно срещу него — беше видял и запомнил внимателно паролите и на двамата. Димак им набиваше в главите постоянно да си пазят чина, но децата неизбежно щяха да проявят нехайство и да оставят чинове неприбрани.

Засега обаче Бийн нямаше да предприеме нищо по-рисковано от досегашните си действия. Учителите си имаха собствени причини да му го позволят. Нямаше никакво значение, че не знаеха неговите.

В края на краищата, той не познаваше себе си. Беше като с отдушника — ако се сетеше за нещо, което би могло да му е от полза по-късно, той го правеше.

Димак продължаваше да говори за начина, по който се изпращат домашните, за указателя с имена на учители и за мисловната игра, която била инсталирана на всеки чин.

— Не бива да играете играта в учебно време — обясни той. — Но след като приключите с уроците, ви се позволяват по няколко минути да я изследвате.

Бийн веднага разбра. Учителите искаха учениците да играят на тази игра и знаеха, че най-добрият начин да ги насърчат е да я ограничат строго… а после да не ги принуждават. Игра — сестра Карлота бе използвала игри, за да се опитва от време на време да анализира Бийн. Затова той ги превръщаше всичките в една игра: Опитай се да схванеш какво се опитва да научи сестра Карлота от това как аз играя на тази игра.

В този случай обаче Бийн разбираше, че всичко, което той прави с тази игра, ще им разкрие неща, които той не искаше да знаят за него. Затова изобщо нямаше да играе, освен ако не го принудят. А може би дори и тогава. Едно беше да се бори със сестра Карлота, но тук без съмнение разполагаха с истински експерти и Бийн нямаше да им даде възможност да научат повече неща за него, отколкото сам знаеше.

Димак ги поведе на обиколка и им показа повечето от онова, което Бийн бе вече видял. Останалите деца направо пощуряха в залата за игри. Бийн едва удостои с поглед отдушника и продължи да следи играта, която по-големите момчета играеха. Изучаваше командното табло и проверяваше дали всъщност би могла да се приложи неговата тактика.

Последва гимнастика в салона и Бийн моментално се зае с упражненията, които смяташе, че ще са му нужни — лицевите опори и набирания с една ръка бяха най-важни, макар че се наложи да му донесат табуретка, на която да стъпи, за да стигне по-ниския лост на успоредката. Нямаше проблеми. Съвсем скоро щеше да я достига със скок. С всичката храна, която му даваха, бързо щеше да заякне.

А те като че бяха обзети от мрачна решителност да го тъпчат с храна, при това — смайващо често. След гимнастиката се изкъпаха и стана време за вечеря. Бийн все още не беше гладен, а подносът му бе отрупан с толкова храна, че можеше цяла седмица да храни бандата си в Ротердам с нея. Бийн веднага се запъти към две деца, които се оплакваха от малките си порции, и без дори да попита за разрешение, изсипа излишъка в чиниите им. Когато едно от тях се опита да го заговори за това, Бийн допря пръст до устните си. В отговор момчето се ухили. На Бийн пак му остана повече храна, отколкото искаше, но върна чинията си празна. Диетологът щеше да се зарадва. Оставаше да се провери дали чистачите щяха да докладват за храната, която Бийн бе оставил на пода.

Свободно време. Бийн се запъти към залата за игри с надеждата днес най-после да види прочутия Ендър Уигин. Ако той беше там, без съмнение щеше да е в центъра на група обожатели. Но в центъра на групите той видя само обикновените жадни за престиж тартори, които се мислеха за водачи и следваха навсякъде групата си, за да поддържат тази заблуда. Нямаше как някой от тях да е Ендър Уигин. Бийн нямаше и да пита.

Вместо това се пробва на няколко игри. Всеки път обаче, когато загубеше за първи път, другите деца го избутваха на мига. Обществените правила тук бяха интересни. Учениците знаеха, че дори и най-дребният и най-зеленият новобранец има право на опит — но в мига, когато загубеше първата си игра, правилото преставаше да действа. Освен това го блъскаха по-грубо, отколкото беше нужно, въпреки че посланието и така си бе ясно: не искам да играеш на тази игра, защото ме караш да чакам. Беше също като на опашките пред благотворителните кухни в Ротердам — само дето не се залагаше нищо важно.

Интересно беше и откритието, че не гладът караше децата да стават улични побойници. Грубиянството си беше присъщо на детето. Каквито и да бяха залозите, то щеше да намери начин да реагира на вътрешната си нужда. Ако ставаше въпрос за храна, децата, които губеха, щяха да умрат. При игрите побойниците също не се колебаеха да постъпват нагло — прави, каквото аз искам, иначе ще си платиш.

Интелектът и образованието, които притежаваха всички тези деца, очевидно не допринасяха за някаква важна разлика в човешката природа. Не че Бийн беше изненадан.

Ниските залози не промениха по никакъв начин реакциите на Бийн спрямо побойниците. Той просто се подчиняваше, без да се оплаква, и запомняше кои са побойниците. Не че имаше намерение да ги накаже или да ги избягва. Щеше просто да запомни кой се е държал грубиянски, за да го има предвид, щом попадне в ситуация, когато тази информация можеше да е важна.

Нямаше смисъл да се вживява в каквото и да било. Вживяването не помагаше за оцеляването. Важното беше да научи всичко, да анализира ситуацията, да избере курс на действие и тогава да предприеме дързък ход. Знай, мисли, избери, действай. В този списък нямаше място за „почувствай“. Не че Бийн нямаше чувства. Той просто отказваше да се замисля над тях или да им позволява да влияят върху решенията, когато бе заложено нещо важно.

— Този е по-дребен и от Ендър.

Пак и пак. На Бийн му беше втръснало да го слуша.

— Не ми говори за този hijo de puta, bicho.

Бийн наостри уши. Ендър имаше враг. Бийн се чудеше дали ще открие такъв, защото първият в листата нямаше начин да не предизвика и нещо друго освен възхищение. Кой го беше казал? Бийн се приближи до групата, от която се чуха думите. Същият глас се обади отново. И отново. И Бийн разбра: това беше момчето, нарекло Ендър hijo de puta.[1]

Емблемата на униформата му бе силует на нещо като гущер, а на ръкава си носеше триъгълник. Никой от момчетата около него нямаше триъгълник. Всички бяха вперили очи в него. Капитан на отбора?

Бийн имаше нужда от повече информация. Той дръпна за ръкава застаналото до него момче.

— Какво? — тросна му се момчето.

— Кое е това момче там? — попита Бийн. — Капитанът на отбора с гущера.

— Това е саламандър, смотльо. А той е командирът.

Отборите се наричат армии. Отличителният знак на командира е триъгълник.

— Как се казва?

— Бонсо Мадрид. И е по-голям тъпанар и от тебе. — Момчето се дръпна от Бийн.

Значи, Бонсо Мадрид беше достатъчно дързък, че открито да заявява омразата си към Ендър Уигин, но момчето, което не беше от армията на този Бонсо, на свой ред го презираше и не се боеше да го заяви пред непознат. Това беше добре да се знае. Единственият досега враг на Ендър бе обект на омраза.

Но… макар и достоен за презрение, Бонсо беше командир. Което означаваше, че е възможно да станеш командир и без да си от онези момчета, които всички уважават. В такъв случай какъв беше критерият на военните за преценка в играта, оформяща живота в училището?

Как аз бих станал командир на военна част?

Тогава Бийн осъзна за пръв път, че си е поставил такава цел. Тук във Военното училище той бе постъпил с най-високи резултати от своя набор — но беше най-дребният и най-малкият, а умишлените действия на учителя му го бяха изолирали още повече и го бяха превърнали в мишена за яда на останалите. Някак, сред всичко това Бийн бе взел решението, че тук няма да е както в Ротердам. Той нямаше да се стаява и да се намесва, само когато беше абсолютно нужно за собственото му оцеляване. Възможно най-бързо той щеше да поеме командването на армия.

Ахил управляваше, защото беше грубиян и искаше да убива. Това винаги би потъпквало интелекта, когато интелигентният е физически по-слаб и няма силни съюзници. Но тук побойниците само се блъскаха и говореха грубо. Възрастните контролираха положението изкъсо и затова грубияните не можеха да надделеят — не и когато има строг ред. Значи, интелектът имаше шанс да спечели. И един ден Бийн нямаше да живее под властта на тъпаци.

Нали тъкмо това искаше? Защо тогава да не опита, стига да не възникнеше някоя още по-важна цел? Значи трябваше да научи как учителите правят своя избор на командири. Дали се основаваше само на постиженията в клас? Бийн се съмняваше. Международният флот сигурно бе назначил в това училище по-умни хора. Фактът, че бяха инсталирали мисловната игра на всички чинове предполагаше, че търсят и личностни качества. Характер. В крайна сметка, подозираше Бийн, характерът може би беше по-важен от интелекта. В собствената молитва за оцеляване на Бийн — знай, мисли, избери, действай — интелектът имаше значение само за първите три и беше решителният фактор само за второто. Учителите го знаеха.

Може би трябва да играя на играта, помисли си Бийн.

А после: не още. Да видим какво ще стане, когато не играя.

В същото време, изненадващо и за самия него, стигна и до друг извод. Щеше да заговори Бонсо Мадрид.

Бонсо беше в разгара на една компютърна игра и очевидно беше от хората, които приемаха всяко неочаквано нещо като обида за достойнството си. Което означаваше, че за да изпълни замисленото, Бийн не биваше да му се подмазва като подлизурковците, скупчили се около него, докато играеше — те го хвалеха дори за допуснатите тъпи грешки.

Вместо това Бийн се приближи достатъчно, че да види как умира — за пореден път — екранният герой на Бонсо.

Senor Madrid, puedo hablar convozco?

Доста лесно си припомни испанския — беше слушал как Пабло де Ночес говори в Ротердам със съотечествениците си, които идваха у тях, или по телефона с роднините си във Валенсия. Това, че владееше родния език на Бонсо, оказа желания ефект. Бонсо не пренебрегна Бийн, а се обърна и го изгледа сърдито.

— Какво искаш, bichinho? — всички във Военното училище използваха бразилски жаргон и Бонсо очевидно не усещаше нужда да пази чистотата на своя испански.

Бийн го погледна в очите, макар Бонсо да беше висок почти два пъти колкото него, и каза:

— Хората постоянно разправят, че им напомням за Ендър Уигин, а вие сте единственият наоколо, който явно не го обожава. Искам да знам истината.

Всички останали деца изведнъж млъкнаха, което потвърди, че Бийн беше преценил правилно — опасно е да питаш Бонсо за Ендър Уигин. Тъкмо затова Бийн бе формулирал толкова внимателно молбата си.

— Много си прав — хич не го обожавам тоя пръдлив непокорен предател, но защо да си говоря с тебе за него?

— Защото вие няма да ме излъжете — отвърна Бийн, макар да бе убеден, че Бонсо ще наговори куп нагли лъжи, за да се изкара герой в история за собственото му унижение пред Ендър. — Ако хората все ще ме сравняват с този човек, искам поне да знам какво представлява той всъщност. Не искам да ме „простудят“, защото всичко бъркам. Вие не ми дължите нищо, но когато човек е малък, като мен, трябва да намери кой да му обясни едно-друго за оцеляването тук. — Бийн още не беше сигурен в тукашния жаргон, но използва каквото се сещаше.

Едно от другите деца се обади, сякаш Бийн беше написал сценария и му беше подал нужната реплика:

— Разкарай се, заек — Бонсо Мадрид няма време да сменя пелени.

Бийн му се сопна:

— Не мога да питам учителите — те не казват истината. Ако Бонсо не говори с мен, кого тогава да попитам? Тебе? Ти не можеш да различиш дупка от нула!

Той чисто и просто се бе направил на Сержанта и това свърши работа. Всички се изсмяха на хлапето, което се бе опитало да го прогони. Бонсо също се засмя, а после положи ръка на рамото на Бийн.

— Ще ти кажа, каквото знам, хлапе. Време е вече някой да потърси истината за онзи ходещ ректум.

Той се обърна към момчето, с което Бийн току-що се бе скарал и му каза:

— Ти най-добре доиграй играта ми, така и така няма как да стигнеш до това ниво.

Бийн не можеше да повярва, че един командир би отправил такава безсмислена обида към собствения си подчинен. Но момчето преглътна яда си, ухили се, каза „Добре, Бонсо!“ и се залови с играта, както му бяха наредили. Това се казва подлизурко.

Случайно Бонсо го заведе точно до онзи отдушник в стената, в който Бийн бе заседнал само преди няколко часа. Бийн едва го погледна.

— Нека ти разкажа за Ендър. Той обича да смазва противника си. Не му стига просто да победи — кефи се само когато забие другия в земята, иначе не е щастлив. За него правила не съществуват. Ти му даваш най-проста заповед, а той демонстративно не я изпълнява и винаги измисля как да се изкара герой от това. Всичко, което мога да ти кажа, е, че ми е жал за всеки, в чиято армия е той.

— Бил е Саламандър?

Лицето на Бонсо почервеня.

— Той носеше униформа с нашата емблема, името му фигурираше в списъка на подчинените ми, но никога не е бил Саламандър! Още щом го видях, аз разбрах, че ще ме вкара в беля. Изражението му е толкова самонадеяно, сякаш цялото Военно училище е построено само за да има къде да се перчи той. Ама на мен тия не ми минаваха. Поставих си за цел да го разменя още на секундата, когато той се появи. Не му позволих да тренира с нас — знаех, че ще назубри цялата ни система и ще използва наученото от мен, за да се лепне максимално бързо за армията ми. Не съм глупак!

Според опита на Бийн всеки, който произнасяше това изречение, доказваше точно обратното.

— Значи не се е подчинявал на заповеди.

— Не само това. Реве като бебе пред учителите, задето не съм му давал да се упражнява, макар да знаеха, че съм го предложил за размяна. Ама нали хленчи — взеха да го пускат в залата за сражения през свободното време, за да се упражнява сам. Само че той почна да води хлапетата от набора си, а после и деца от други армии, които се правят, че им е командир и послушно изпълняват каквото им каже. Много от нас се вбесиха заради това. А учителите винаги дават на тоя малък подлизурко каквото им поиска, затова — когато командирите настояха да забранят на войниците да се упражняват с него — те казаха само „Свободното време си е свободно“. Всичко обаче е част от играта, sabe? Всичко — затова го оставят да мами, а всяко въшливо войниче и подло копеленце ходи при Ендър да се упражнява през свободното си време. Ето защо всяка армейска система е компрометирана, sabe? Планираш си стратегия за игра и никога не знаеш дали твоите планове няма да ги издадат на някой войник от вражеската армия на секундата, щом излязат от устата ти, sabe?

Sabe, sabe, sabe. Бийн искаше да му кресне в отговор „Si, yo se“, но пред Бонсо не биваше да проявяваш нетърпение. А и всичко това го омагьосваше. Бийн доста добре започваше да схваща как тази военна игра оформя живота тук в училището. Тя даваше на учителите възможност да виждат не само как децата се справят с командването, но и как реагират на некомпетентни командири като Бонсо. Очевидно той бе решил да превърне Ендър в черната овца на своята армия, само че Ендър бе отказал да приеме. Този Ендър Уигин разбираше, че учителите управляват всичко, и ги използваше — така си бе извоювал позволението да ползва залата за упражнения. Вместо да им се оплаква от Бонсо, ги бе помолил за алтернативен начин да се обучава. Умно. Учителите сигурно бяха останали много доволни, а Бонсо не е могъл да направи нищо.

Или пък е могъл?

— И какво предприехте вие?

— Ето какво ще направим. На мен вече ми писна. Ако учителите не спрат това, някой друг трябва да го спре, нали? — Бонсо се ухили злобно. — Затова на твое място не бих се включвал в упражненията на Ендър през свободното време.

— Той наистина ли е номер едно в листата?

— Номер едно, пълно лайно — отвърна Бонсо. — По вярност е най-последен. Нито един командир не го иска в армията си.

— Благодаря — рече Бийн. — Сега обаче почвам да се ядосвам, че хората ме оприличават на него.

— Само защото още си малък. И него го взеха войник прекалено малък. Не ги оставяй да те сравняват с него и ще си добре, sabe?

Ahora se — отвърна Бийн и пусна на Бонсо най-голямата си усмивка.

Бонсо му се усмихна в отговор и го потупа по рамото.

— Ще се справиш. Когато пораснеш, ако още не съм се дипломирал, може и да попаднеш в „Саламандър“.

Ако те оставят да командваш армия още един ден дори, то ще е само за да научат останалите деца как не бива да се да се ядосват, когато получават заповеди от идиот с висок чин.

— Аз още дълго време няма да съм войник — рече Бийн.

— Работи здраво — рече Бонсо. — Това се отплаща. — Той пак го потупа по рамото и се отдалечи, ухилен до уши. Горд, защото е помогнал на малко дете. Радостен, че е убедил някого в собствената си изопачена версия на отношенията си с Ендър Уигин, който очевидно беше далеч по-умен, отколкото го изкарваше Бонсо.

Съществуваше и заплахата от насилие спрямо децата, които се упражняваха заедно с Ендър Уигин в свободното си време. Това беше добре да се знае. Бийн трябваше да реши как да постъпи с тази информация. Да предаде предупреждение до Ендър? Да предупреди учителите? Да не каже нищо? Да отиде там, за да наблюдава?

Свободното време свърши. Залата за игри се изпразни — всички се запътиха към спалните си помещения за официалните самостоятелни учебни занимания. С други думи, време за спокойствие. Повечето деца от набора на Бийн обаче нямаше какво да учат — още не бяха ходили на занятия. Затова тази вечер ученето означаваше да играят на мисловната игра на чиновете си и да се закачат едно с друго, за да утвърдят позициите си. На чина на всеки се изписа предложението да напише писмо до семейството си. Някои от хлапетата избраха това. И без съмнение всички предполагаха, че и Бийн прави точно това.

Само че не беше така. Той активира първия си чин като Поук и откри, че, както и подозираше, нямаше значение кой чин използва — името и паролата определяха всичко. Никога нямаше да му се наложи да вади от шкафа втория чин. Като използваше самоличността на Поук, той започна да пише дневник. Това не беше неочаквано — „дневник“ беше една от опциите, предоставяни от чина.

На какъв да се престори? На хленчо? „Всички ме блъскаха в игралната зала, само защото съм дребен! Не е честно!“ На бебе? „Толкова ми е мъчнооо за сестра Карлота, искам пак в Ротердааам. В стаята сииии!“ На амбициозен? „Ще постигна най-добри оценки във всичко, ще видят те!“

Най-накрая реши да е нещо малко по-ловко.

Какво би направил Ахил на мое място? Разбира се, той не е дребен, но е сакат, което е почти същото. Ахил винаги знаеше как да изчаква и да не показва нищо на никого. И аз трябва да правя така. Само да чакам какво ще изскочи. Отначало никой няма да иска да се сприятели с мен. Но след време ще свикнат с мен и ще започнем да се ориентираме в клас. Първите, които ще ме допуснат до себе си, ще са най-слабите, но това не е проблем. Човек отначало гради бандата си въз основа на верността — така направи Ахил, внушаваше им да са верни и ги обучаваше да му се подчиняват. Работиш с онова, което имаш, и продължаваш оттам нататък.

Нека умуват над това. Нека си мислят, че се опитва да превърне Военното училище в познатата му улица. Щяха да се хванат. А междувременно той щеше да проучи възможно най-добре как всъщност е устроено Военното училище, и да измисли стратегия, адекватна на ситуацията.

Преди да угасят лампите, Димак влезе още веднъж.

— Чиновете ви продължават да работят и след като светлините угаснат — обясни той. — Но ако ги използвате, когато се очаква да спите, ние ще разберем, а ще знаем и какво сте правили. Така че по-добре да е нещо важно, иначе влизате в позорния списък.

Повечето деца веднага оставиха чиновете си. Едно-две дръзко продължиха да се занимават с тях. Бийн това не го вълнуваше — имаше си други грижи. Щеше да има много време за чина утре, или вдругиден.

Той лежеше в полумрака — очевидно на мъниците тук им трябваше малко светлина, за да стигнат до тоалетната, без да се спънат — вслушваше се в звуците наоколо и се чудеше какво ли означаваха. Шепот, шушнене. Дишането на момчетата и момичетата, докато заспиваха едно по едно. Неколцина дори хъркаха по детски. Но под всички тези човешки шумове се долавяше свистенето на въздушната система, а понякога — щракане и далечни гласове, звуците от движението на въртящата се станция, ту влизаща, ту излизаща от слънчевата светлина, шумовете на работещите през нощта възрастни.

Тази станция беше толкова скъпа. Огромна — побираше хиляди деца, учители, обслужващ и поддържащ персонал. Без съмнение струваше колкото кораб от флота. И всичко това — само за да се обучават малки деца. Възрастните могат и да убеждават децата, че всичко е игра, но за тях това си беше сериозна работа. Тази програма за военно обучение на деца не беше просто плод на някоя смахната, налудничава образователна теория, макар че сестра Карлота вероятно беше права, когато казваше, че много хора мислят точно така. МФ не би я поддържал на това равнище, ако не очакваха сериозни резултати. Затова тези деца, които хъркаха, шептяха и шушнеха в мрака, наистина бяха важни.

Те очакват резултати от мен. Това тук не е само веселба — идваш заради храната и после правиш, каквото си искаш. Те наистина искат да направят от нас командири. И тъй като Военното училище съществува от доста време, те сигурно имат доказателства, че изпълнява предназначението си — вече дипломирали се деца, направили прилична военна кариера. Ето какво не бива да забравям. Каквато и да е системата тук, тя сработва.

Нов звук. Не обикновено дишане. Накъсано, плитко поемане на дъх. Хълцане. А после… ридание.

Плач. Някое момче плачеше, за да успее да заспи.

В гнездото Бийн беше чувал някои от децата да плачат насън, или в полусън. Плачеха, защото бяха гладни, или ранени, или болни, или им беше студено. Но защо ли плачеха тези деца тук?

Ново тихо хлипане се присъедини към първото.

Мъчно им беше за дома, досети се Бийн. Никога досега не са били далече от мама и татко и започват да го осъзнават.

Бийн просто не го разбираше. Нямаше подобни чувства към никого. Просто живееш там, където се намираш, не се тревожиш за това къде си бил преди или къде ти се иска да бъдеш — сега си тук и тук трябва да намериш начин да оцелееш. А за това реването не помага особено.

Но така е по-добре. Тяхната слабост просто ме изтиква още по-напред — един съперник по-малко по пътя ми към командирския пост.

Така ли възприемаше нещата и Ендър Уигин? Бийн си спомни всичко, което беше научил досега за Ендър. Това хлапе беше изобретателно. Не бе обявило открита война на Бонсо, но и не се примиряваше с глупавите му решения. За Бийн това бе пленително, защото на улицата единственото правило, което знаеше със сигурност, е, че не си изваждаш главата от черупката, освен когато и без това ще ти прережат гърлото. Ако главатарят на бандата ти е тъп, не му показваш, че е тъп, просто си траеш и не си вириш носа. Така оцеляваха децата.

Когато се налагаше, Бийн бе поемал рискове. Така се бе озовал в бандата на Поук. Но тогава ставаше въпрос за храна. За да не умреш. Защо Ендър бе поел такъв риск, когато залогът бе единствено класирането му в играта на война?

Може би Ендър знаеше нещо, което Бийн не знаеше. Може би имаше някаква причина играта да е по-важна, отколкото изглеждаше.

Или може би Ендър бе едно от онези деца, които просто не можеха да понасят загубите — никога. Онзи тип момче, което е с отбора, само докато отборът върви в неговата посока. Така мислеше Бонсо. Но той беше тъп.

Бийн отново си припомни, че има неща, които още не разбира. Ендър не оставяше всеки да се оправя сам, както може. Той не се упражняваше сам. Приемаше и други да се упражняват с него в свободното му време. При това и новобранци, не само деца, които биха могли да са му полезни. Беше ли възможно да го прави, просто защото така е редно?

Така, както Поук бе предложила себе си на Ахил, за да спаси живота на Бийн?

Не, Бийн не знаеше със сигурност, че е постъпила точно така, не знаеше със сигурност, че е умряла заради това.

Но възможността съществуваше. И в сърцето си той го вярваше. Тъкмо това той винаги бе презирал в нея. Тя се правеше на печена, но бе мекосърдечна. И все пак… тази мекота бе спасила живота му. Колкото и да се мъчеше, той не успя си да каже „Язък за нея“, както се правеше на улицата. Тя ме слушаше, когато й говорех, предприе нещо трудно, в което рискуваше собствения си живот заради възможността това да подобри живота на всички в бандата й. После ми предложи място на масата си и накрая ме заслони от опасността. Защо?

Каква беше тази велика тайна? Дали Ендър я знаеше? Как я беше научил? Защо Бийн не можеше да я проумее сам? Колкото и да се мъчеше, той не можеше да разбере Поук. Не можеше да разбере и сестра Карлота. Не можеше да разбере защо го обгръща с ръце, защо лее сълзи за него. Не разбираха ли, че колкото и да го обичаха, той си беше отделен човек, и че като му правят добро, това по никакъв начин не подобряваше собствения им живот?

Ако и Ендър Уигин притежава тази слабост, аз изобщо няма да съм като него. Няма да се жертвам за никого. Като за начало отказвам да лежа в леглото си и да плача за Поук, люшкаща се във водата с прерязано гърло. Няма да рева, само защото сестра Карлота не спи в съседната стая.

Той избърса очи, обърна се настрани и заповяда на тялото си да се отпусне и да заспи. Мигове по-късно спеше с лек сън, от който лесно можеше да се събуди. Далеч преди да дойде утрото, възглавницата му щеше да изсъхне.

 

 

Той се унесе в характерното за всички хора встъпление преди съня — онези случайни проблясъци на паметта и въображението, които подсъзнанието се опитва да съедини в свързани истории. Бийн почти не обръщаше внимание на сънищата си — рядко помнеше, че изобщо е сънувал. Но тази сутрин се събуди с ясен образ в съзнанието си.

Мравки, които се изсипваха на рояци от една пукнатина в страничната пътека. Малки черни мравки. И по-големи, червени, което се биеха с тях и ги унищожаваха. Всичките тичаха. Никоя не се огледа, за да види човешката обувка, която се спускаше отгоре, за да ги прегази.

Когато обувката отново се вдигна, смачканите тела под нея изобщо не бяха на мравки. Бяха тела на деца — безпризорните от улиците на Ротердам. Цялото семейство на Ахил. И самият Бийн — той разпозна собственото си лице, надигащо се над сплесканото тяло, което се взираше за последен път в света, преди да умре.

Над него бе надвиснала обувката, която го бе убила. Но сега я бе обул бъгер, който се смееше ли смееше.

Когато се събуди, Бийн си спомни смеещия се бъгер, спомни си и гледката на всички онези премазани деца, собственото си тяло, смачкано като дъвка под обувката. Смисълът бе очевиден: докато децата си играят на война, бъгерите идват да ни смачкат. Трябва да се издигнем над нивото на личните си дрязги и да не забравяме големия враг.

Само дето Бийн отхвърли тази интерпретация на съня си още в мига, когато го помисли. Сънищата нямат никакъв смисъл, напомни си той. И дори когато означават нещо, това е смисъл, който разкрива какво чувствам аз, от какво се страхувам, а не някаква дълбока и трайна истина. Значи, бъгерите идват. Значи, те могат да смачкат всички нас като мравки под нозете си. Какво ме бърка мен това? Моята задача в момента е да опазя жив Бийн, да се издигна до позиция, където мога да бъда полезен във войната срещу бъгерите. Но в момента не мога да направя нищо, за да ги спра.

Ето каква поука си взе Бийн от собствения си сън: не бъди една от търчащите, борещи се мравки.

Бъди обувката.

 

 

Сестра Карлота бе стигнала до задънена улица в претърсването на мрежите. Информацията за изследванията на човешките гени беше в изобилие, но не намери нищо подобно на това, което търсеше.

Тя седеше там и си губеше времето с някаква досадна игра на чина си, докато се опитваше да измисли какво да прави по-нататък. Чудеше се защо изобщо си прави труда да търси произхода на Бийн, след като бе дошло секретното съобщение от МФ. Тъй като съобщението щеше да се самоизтрие една минута след пристигането си и да пристига наново всяка минута, докато получателят не го прочете, тя веднага го отвори и въведе двете си пароли.

От: полк.Граф@ВоенноУчилище.МФ

До: С.Карлота@СпецМисия.РемКон.МФ

Отн.: Ахил

 

Моля, докладвайте цялата известна информация, която субектът има за лицето, отговарящо на кодовото име „Ахил“.

Както обикновено — въпреки че нямаше нужда — съобщението беше излишно загадъчно. Нали уж беше кодирано? По-добре да бяха изписали направо истинското име на детето — Моля, докладвайте цялата информация, която Бийн знае за Ахил.

Бийн някак си им бе известил името Ахил, и то при такива обстоятелства, че не искаха да го помолят директно за обяснение. Сигурно го бе написал някъде. В писмо до нея? Усети лека тръпка на надежда, но се упрекна за тези чувства. Знаеше чудесно, че писмата на децата от Военното училище почти никога не стигат до получателя, а освен това шансът Бийн да й пише беше почти никакъв. Но те се бяха сдобили с името по някакъв начин и искаха да разберат от нея какво означава.

Работата беше там, че тя не искаше да им дава тази информация, без да знае какво би донесло това на Бийн.

И затова им отговори също толкова загадъчно:

Ще отговоря само в засекретен разговор.

Разбира се, Граф щеше да побеснее, но от това тя печелеше допълнително. Граф беше свикнал да упражнява повече власт, отколкото позволяваше ранга му. Не беше лошо да му напомни, че подчинението поначало е нещо доброволно и зависи от свободния избор на получаващия заповедите. А тя щеше да се подчини, в края на краищата. Просто искаше да е сигурна, че Бийн няма да пострада заради тази информация. Ако знаеха, че той бе толкова тясно свързан и с извършителя, и с жертвата на убийство, можеше да го изключат от програмата. И макар да бе сигурна, че разговорите за това няма да доведат до нищо лошо, можеше и да изкара малко пари от това.

Измина още един час, докато уредят секретния разговор. Когато лицето на Граф се появи на екрана над компютъра й, не изглеждаше никак щастливо.

— На каква игра си играете днес, сестра Карлота?

— Напълнял сте, полковник Граф. Това не е здравословно.

— Ахил — каза той.

— Човек с болна пета — отвърна тя. — Убил Хектор и влачил трупа му около портата на Троя. Падал си по едно пленително момиче на име Бризеида.

— Знаеш, че не този контекст ни е нужен.

— Знам и още нещо. Знам, че сте взели името от нещо, което Бийн е написал, защото името не се произнася с ударение на първата сричка, а на втората. Като на френски.

— Значи сигурно е местен.

— Местният език е холандски, макар че Общият език на флота почти го е изличил и го е превърнал в атракция.

— Сестра Карлота, не съм доволен, че пилеете време в този разговор.

— Няма да кажа нищо, докато не разбера защо искате да знаете.

Граф вдиша дълбоко няколко пъти. Тя се зачуди дали майка му го е учила да брои до десет, или общуването с монахините в католическото училище го бе научило да прехапва езика си.

— Опитваме се да разберем нещо, написано от Бийн.

— Нека го видя и ще ви помогна, доколкото мога.

— Вие вече не носите отговорност за него, сестра Карлота — напомни й Граф.

— Тогава защо ме питате за него? Вие носите отговорност за него, нали? Значи, мога да продължа да си гледам работата?

Граф въздъхна и направи нещо с ръцете си, което не се видя на екрана. Мигове по-късно записаното в дневника от Бийн се появи на нейния долен екран, пред лицето на Граф. Тя го прочете и се поусмихна.

— Е? — попита Граф.

— Прави ви номер, полковник.

— Как така?

— Той знае, че ще го прочетете и ви подвежда.

— Вие го знаете?

— Ахил наистина може да е пример за него, но не добър. Ахил някога предаде човек, когото Бийн много ценеше.

— Не толкова мъгляво, сестра Карлота.

— Не говорех мъгляво. Казах ви точно онова, което исках да знаете. Точно както Бийн ви е казал онова, което е искал да чуете. Мога да ви обещая, че онова, което записва в дневника, ще има смисъл за вас само ако разберете, че той го пише заради вас, с намерението да ви измами.

— Защо — защото там долу не е водил дневник ли?

— Защото има съвършена памет — отвърна сестра Карлота. — Той никога, никога не би изложил истинските си мисли в четивна форма. Той не издава мислите си. Никога. Никога няма да намерите написан от него документ, който не е предназначен да бъде прочетен.

— Има ли някакво значение, че го е написал под друга самоличност? За която мисли, че ние не знаем?

— Но вие знаете за нея, значи той знае, че ще узнаете за нея. Затова тази самоличност съществува — за да ви обърква. Очевидно успява.

— Забравих, че според вас това дете е по-умно и от Господ.

— Не ме тревожи това, че не приемате оценката ми. Колкото по-добре го опознавате, толкова повече ще се убеждавате, че съм права. Накрая дори ще повярвате и в резултатите от тестовете.

— Какво би струвало да ви убедя да ми помогнете в това? — попита Граф.

— Опитайте да ми кажете истината за това, какво би означавала тази информация за Бийн.

— Разтревожил е първия си учител. На връщане от обяд е изчезнал за двайсет и една минути. Разполагаме със свидетел, който е разговарял с него на палуба, където Бийн си няма работа, но това все още не разкрива нищо за последните седемнайсет минути от отсъствието му. Не играе с чина си…

— Според вас създаването на фалшиви самоличности и писането на измислени дневници не е игра, така ли?

— Има една диагностично-терапевтична игра, на която играят всички деца — а той дори не я е отварял.

— Той знае, че играта е психологическа, и няма да играе на нея, докато не разбере какво ще му струва това.

— Вие ли го научихте на тази изначална враждебност?

— Не — аз се научих на нея от него.

— Значи — ако съм разбрал правилно и имайки предвид записаното в дневника — излиза, че той смята да създаде тук своя собствена банда, все едно това е улицата. В такъв случай трябва да знаем какъв е този Ахил — така ще разберем какво всъщност е намислил Бийн.

— Той не смята да прави нищо подобно — опроверга твърдението му сестра Карлота.

— Казахте го толкова настоятелно, но не ми изтъкнахте нито една причина да повярвам на извода ви.

— Вие ми се обадихте на мен, помните ли?

— Това не е достатъчно, сестра Карлота. Вашето мнение за момчето е съмнително.

— Той в никакъв случай не би подражавал на Ахил. Никога не би изложил в писмена форма истинските си планове на място, където можете да ги намерите. Той не сформира банди, а се присъединява към тях. Използва ги и продължава нататък, без да се оглежда назад.

— Значи ако разследваме този Ахил, това с нищо няма да ни подскаже какво ще е поведението на Бийн за в бъдеще?

— Бийн се гордее с това, че не е злопаметен. Той смята, че това пречи да се постигнат добри резултати. Всъщност, от една страна съм убедена, че е писал за Ахил специално защото вие ще прочетете написаното от него и ще искате да научите повече неща за Ахил. И когато започнете да проучвате този Ахил, ще разберете, че той е сторил нещо много лошо.

— На Бийн ли?

— На негов приятел.

— Значи той все пак може да поддържа приятелства?

— Момичето, което спаси живота му тук, на улицата.

— И как се казва тя?

— Поук. Но не си правете труда да я издирвате. Тя е мъртва.

Граф се позамисли над това.

— Това ли е лошото нещо, което е сторил Ахил?

— Бийн си има причина да го вярва, макар че според мен за пред съда няма достатъчно доказателства. И, както казах, всичко това може да е подсъзнателно. Според мен Бийн не би се опитал умишлено да си го върне на Ахил — нито пък на когото и да било другиго всъщност — но той би могъл да се надява, че вие ще го свършите вместо него.

— Продължавате да премълчавате, но нямам друг избор, освен да се доверя на преценката ви, нали?

— Ахил няма да ви доведе доникъде, обещавам.

— А ако се досетите за причина, че все пак би могъл да ни изведе някъде?

— Полковник Граф, аз искам вашата програма да успее дори повече, отколкото искам Бийн да успее. Приоритетите ми не са изкривени от факта, че много обичам това дете. Наистина ви казах всичко. Но се надявам, че и вие ще ми помогнете.

— МФ не търгува с информацията, сестра Карлота. Тя тече от тези, които я имат, към тези, които я нямат.

— Нека ви кажа какво искам, а после вие решете дали ми е нужно.

— Е?

— Искам да знам за всички незаконни или строго секретни проекти, свързани с промяната на човешкия геном, през последните десет години.

Граф впери поглед в далечината.

— Задавате този въпрос твърде скоро. Значи не е свързан с нещо ново, а със същия стар проект. Става дума за Бийн, нали?

— Той все е дошъл отнякъде.

— Искате да кажете, умът му е дошъл отнякъде.

— Говоря за целия комплект. Мисля, че накрая ще започнете да разчитате на това момче и ще му поверите живота на всички ни. Затова — поне според мен — е необходимо първо да разберете какво става в неговите гени. Няма да е като да знаете какво става в ума му, но пък до там вие така или иначе никога няма да се домогнете.

— Вие го изпратихте тук, а сега какво ми говорите?! Не разбирате ли, че току-що гарантирахте никога да не му позволя да стигне до върха на нашата селекция?

— Казвате го сега. Но той е бил във Военното училище едва ден — рече сестра Карлота. — При вас той ще израсне.

— По-добре да се смалява, защото вентилационната система ще го всмуче.

— Тц-тц-тц, полковник Граф.

— Извинете, сестро.

— Дайте ми разрешение на достатъчно високо ниво и сама ще извърша проучването.

— Не — отказа той. — Но ще ви изпратим общите отчети.

Тя знаеше, че те ще й предоставят само толкова информация, колкото сами преценят. Но ако той опиташе да я изиграе с безполезни глупости, тя знаеше как да се справи и с този проблем. Спешно се налагаше да стигне до Ахил преди МФ да го открие. Да го прибере от улицата и да го настани в училище. Под друго име. Защото ако МФ го откриеше, по всяка вероятност щеше да го тестува — или да намери резултатите му при нея. Ако го подложеха на тестове, щяха да излекуват крака му и да го вземат във Военното училище. А тя бе обещала на Бийн, че никога повече няма да се изправя срещу Ахил.

Бележки

[1] Кучи син (исп.) — Б.пр.