Орсън Скот Кард
Сянката на Ендър (10)

9
Градината на София

— Значи е открил колко са палубите. Но за какво ли би могла да му послужи тази информация?

— Тъкмо тук е въпросът — какво е планирал. Очевидно според него е било важно да я научи. В цялата история на училището никой друг досега не се е интересувал от това.

— Смяташ, че замисля революция?

— За това дете знаем само, че е оцеляло на улиците на Ротердам. Доколкото чувам, това място е ад. Децата са зли. В сравнение с тях „Повелителят на мухите“ изглежда като „Полиана“^[1].

— Ти пък кога си чел „Полиана“?

— То книга ли било?

— Как би могъл да замисля революция? Той няма приятели.

— Нищо не съм казвал за революция, това си е ваша теория.

— Нямам теория. Не разбирам това дете. Никога не съм искал да идва тук. Според мен просто трябва да го изпратим у дома.

— Не.

— Убеден съм, че искаше да кажеш „не, сър“.

— След три месеца във Военното училище той се досети, че отбранителната война е безсмислена. Предполага, че сме изпратили флота срещу родните планети на бъгерите веднага след последната война.

— Той знае това? А ти идваш да ми обясниш, че знае колко са палубите?

— Не го знае. Предположи. Казах му, че греши.

— Убеден съм, че ти е повярвал.

— Убеден съм, че се съмнява.

— Още по-сериозна причина да го пратим обратно на Земята. Или на някоя отдалечена база. Разбираш ли какъв кошмар ще е, ако това се разсекрети?

— Всичко зависи от това, как той ще използва информацията.

— Само че ние не знаем нищичко за него и затова нямаме представа как ще я използва.

— Сестра Карлота…

— Моля те, не ми причинявай това! Тази жена е още по-неразгадаема и от твоето малко джудже.

— Ум като този на Бийн не бива да бъде отхвърлян само защото ни е страх от пробив в секретността.

— Нито секретността да бъде отхвърляна заради един хитър фъстък.

— Нима не сме достатъчно умни, че да създадем за него нови пластове заблуда? Нека го оставим да открие нещо, което ще помисли за истина. Трябва само да измислим лъжа, на която според нас ще повярва.

 

В градината на терасата Сестра Карлота седеше на малката масичка срещу съсухрения стар изгнаник.

— Аз съм само един стар руски учен, който доживява последните си години на брега на Черно море. — Антон дръпна продължително от цигарата си, издуха дима над парапета и замърси още повече мръсния въздух, лъхащ от София над водата.

— Не водя със себе си никакви представители на закона — посочи сестра Карлота.

— Но представлявате много по-голяма опасност за мен. Вие сте от флота.

— Не ви грози никаква опасност.

— Вярно е, но само защото аз няма да ви кажа нищо.

— Благодаря ви за прямотата.

— Вие цените прямотата, но надали бихте я оценили, ако ви кажа какви мисли буди тялото ви в ума на стария руснак.

— Опитите да шокираш монахини не са особено забавни. Не получаваш никаква награда.

— Значи се отнасяте сериозно към монашеството.

Сестра Карлота въздъхна.

— Мислите, че съм дошла тук, защото знам нещо за вас, и не искате да научавам още. Но аз дойдох тук точно заради онова, което не мога да открия за вас.

— И то е?

— Какво ли не. Тъй като проучвах един специфичен въпрос за МФ, те ми дадоха конспект на статии върху изследванията за промяна на човешкия геном.

— И там се появи моето име?

— Точно обратното, никъде не споменават името ви.

— Колко бързо забравят хората.

— Но когато прочетох малкото статии на споменати от тях хора — винаги ранни, преди машината за засекретяване на МФ да ги стегне в менгемето си, — забелязах една тенденция. В бележките под линия винаги цитираха вашето име. Непрекъснато ви цитираха. А никъде не можеше да се намери дори и дума от вас. Нямаше дори извлечения от вестници. Очевидно никога не сте публикували.

— И все пак ме цитират. Същинско чудо, нали? Вие, хората, колекционирате чудеса, нали? За да произвеждате светци?

— Не можете да бъдете обявен за светец преди смъртта си, съжалявам.

— И без това ми е останал само един бял дроб — рече Антон. — Ако продължа да пуша, няма да чакам много.

— Можете да спрете.

— Само с един бял дроб са ти необходими двойно повече цигари, за да получиш същия никотин. Ето защо трябваше да увелича цигарите, не да ги спра. Това е очевидно, но вие не мислите като учен, а като жена, отдадена на вярата. Мислите като покорен човек. Когато разберете, че нещо е лошо, вие не го правите.

— Вие сте изследвали генетичните ограничения на човешкия разум.

— Така ли?

— Винаги ви цитираха в тази връзка. Разбира се, тези произведения никога не бяха посветени на същата тема, защото иначе и те щяха да бъдат засекретени. Но заглавията на статиите, споменати в бележките под линия — които вие никога не сте написали, след като никога не сте публикували нищо — до едно бяха свързани с тази област.

— Толкова е лесно кариерата ти да влезе в коловоз.

— Затова искам да ви задам един хипотетичен въпрос.

— Любимите ми. След реторичните. И двата мога да ги проспя еднакво приятно.

— Да предположим, че някой е смятал да наруши закона и да промени човешкия геном, по-специално — да усили интелигентността.

— Този някой би го грозяла сериозна опасност да го хванат и накажат.

— Да предположим, че въз основата на най-добрите научни изследвания той е открил определени гени, които могат да се променят в ембриона така, че да усилят интелигентността на този човек след раждането му.

— Ембрион! Да не би да ме изпитвате? Тези промени са възможни само в яйцето. В една-единствена клетка.

— Да предположим, че се е родило дете, носител на съответните промени. Детето се е родило и е пораснало достатъчно, за да забележат изключителната му интелигентност.

— Предполагам, че не говорите за вашето собствено дете.

— Не говоря за никое конкретно дете, а за хипотетично. Как човек би разпознал, че това дете е генетично променено? Без да изследва самите гени.

Антон сви рамене.

— Можете да изследвате гените, колкото си щете. И какво от това? Те ще са нормални.

— Въпреки промяната в тях?

— Тя е съвсем малка. Хипотетично казано.

— В границите на нормата на разнообразието?

— Има два ключа — с единия включваш, с другия изключваш. Генът вече си го има, нали разбирате.

— Какъв ген?

— За мен „ненормалните гении“ бяха ключът. Обикновено са аутисти. Дисфункционални. Притежават необикновени умствени възможности. Смятат бързо като мълния. Имат феноменална памет. Но в други области са неспособни, дори бавноразвиващи се. За секунди вадят корен квадратен от дванайсетцифрени числа, но не могат да се справят с най-простата покупка в магазина. Как е възможно да притежават такива бляскави умове и същевременно да са толкова тъпи?

— Онзи ген ли?

— Не, друг беше, но той ми показа възможностите. Човешкият мозък е способен да развие много повече разум. Но с какво ли се заплаща това?

— Да, с какво?

— Цената е ужасна. За да имаш този невероятен интелект, трябва да се откажеш от всичко друго. Ето как мозъците на аутистите с необикновени способности са годни за такива подвизи. Те си знаят само едно, а останалото е разсейване, досада извън обхвата на всякакви мислими интереси. Тяхното внимание наистина не се разделя.

— Значи всички хиперинтелигентни хора ще са бавноразвиващи се в някакво друго отношение.

— Точно така предполагахме всички, защото това виждахме. Изключенията бяха хора с леки психически отклонения, които можеха да се съсредоточат донякъде върху всекидневието. После си помислих… не мога да ви кажа какво съм си помислил, защото съдът ми наложи забрана.

Той се усмихна безпомощно. Сърцето на сестра Карлота се сви. Когато някой е заплаха за секретността, имплантират в мозъка му приспособление — и тревогата го кара да предизвиква пристъпи на паника. Периодично изостряха чувствителността на тези хора, за да изпадат в силно тревожни състояния още при намерението да заговорят по забранената тема. Погледнато от една страна, това беше чудовищно вмешателство в живота на човека; но в сравнение с общоприетата практика на лишаването от свобода или убийството на хора, на които не биваше да се поверяват жизненоважни тайни, подобна интервенция си изглеждаше направо човешка.

Това, разбира се, обясняваше защо на Антон всичко му е толкова забавно — налагаше му се. Ако си позволеше да се изнерви или ядоса — всъщност всякакви строго негативни емоции — то тогава щеше да получи пристъп на паника и без да засяга забранените теми. Сестра Карлота навремето бе прочела статия, в която съпругата на един мъж с такова устройство твърдеше, че никога не са били по-щастливи заедно, защото той вече приемал всичко много спокойно и добронамерено: „Децата сега го обичат, а преди присъствието му в къщата ги ужасяваше.“ В статията обаче се споменаваше, че само след няколко часа той се хвърлил от една скала. Животът очевидно е бил по-хубав за всички освен за него.

И сега се бе срещнала с човек, на когото бе спрян достъпът до собствената му памет.

— Срамота — рече сестра Карлота.

— Останете малко. Аз живея самотно. А вие сте милосърдна сестра, нали? Проявете милост към един стар самотен мъж, разходете се с мен.

Искаше й се да откаже и да си тръгне веднага. Но в този миг той се облегна назад и започна да диша дълбоко и равномерно със затворени очи, сякаш си пееше песничка.

Ритуално успокояване. Значи… в мига, когато я бе поканил да се разходи с него, бе почувствал някаква тревога, която бе задействала устройството. Това означаваше, че поканата му по някакъв начин е важна.

— Разбира се, ще се разходя с вас — съгласи се тя. — Макар че, формално погледнато, моят орден не е много загрижен да проявява милосърдие към отделни хора. Далеч по-претенциозни сме. Работата ни е да се опитваме да спасим света.

Той се подсмихна.

— Ако спасявате хората един по един, ще стане твърде бавно, нали?

— Ние посвещаваме живота си в служба на великите каузи на човечеството. Спасителят вече е загинал заради греховете му. Ние се опитваме да изчистим последиците от греха за другите хора.

— Интересна религиозна мисия — отбеляза Антон. — Чудя се дали бившата ми научна област би могла да се смята за служба на човечеството или за поредната каша, която някой като вас трябва да разчисти.

— Самата аз също се чудя — рече тя.

— Никога няма да разберем. — Те излязоха от градината и поеха по алеята зад къщата, после по една улица. Прекосиха я и излязоха на пътека, която водеше към занемарен парк.

— Дърветата тук са много стари — отбеляза сестра Карлота.

— Вие на колко години сте, Карлота?

— Обективно или субективно?

— Придържайте се към григорианския календар, моля, като най-скоро въведен.

— Тази смяна на юлианския календар все още засяда в гърлото на руснаците, нали?

— Тя ни принуди повече от седем десетилетия да честваме Октомврийска революция, която всъщност е станала през ноември.

— Прекалено млад сте, за да помните кога в Русия са били на власт комунистите.

— Точно обратното, достатъчно стар съм, за да съхранявам в ума си цялата памет на моя народ. Помня неща, случили се далеч преди да съм се родил. Помня неща, които изобщо не са се случвали. Аз живея в паметта.

— Хубаво място ли е за живеене?

— Хубаво? — той сви рамене. — Смея се на всичко това, защото съм длъжен. Защото то е така трогателно тъжно… Всичките тези трагедии — и все пак никаква поука.

— Човешката природа е неспособна да се промени — рече тя.

— Представях си — каза той, — че Господ би могъл да се справи по-добре, когато е създал човека — по свой образ и подобие, вярвам.

— Сътворил ги мъж и жена. Човек би си помислил, че по този начин Господ е направил образа си анатомично неопределен.

Той се засмя и я тупна доста силно по гърба.

— Не знаех, че можете да се шегувате с подобни неща! Приятно съм изненадан!

— Радвам се, ако съм разведрила мрачното ви съществуване.

— Да, наред с болката от шипа, който забивате в плътта. — Стигнаха до една наблюдателна площадка, от която се откриваше доста по-невзрачна гледка към морето, отколкото от терасата на Антон. — Съществуването ми не е мрачно, Карлота. Защото мога да празнувам великия компромис на Господ, че е създал телата ни такива, каквито са.

— Компромис?

— Телата ни могат да живеят вечно — знаете го. Не сме длъжни да се изхабяваме. Всичките ни клетки са живи — те могат да се поддържат и поправят или да бъдат подменени от нови. Има дори механизъм за постоянно подновяване на костите ни. Не е задължително менопаузата да пречи на жената да ражда деца. Не е задължително мозъците ни да западат, да губят спомени или да не могат да попиват нови. Но Господ ни е създал така, че носим смъртта в себе си.

— Доста сериозно започнахте да говорите за Бог.

— Бог ни е създал така, че носим смъртта в себе си, но сме носители и на разум. Имаме само около седемдесет години — може би деветдесет, ако се грижим за себе си. В планините на Грузия се случва човек да доживее и до сто и трийсет, макар лично аз да съм убеден, че всички те са лъжци. Щяха да твърдят и че са безсмъртни, ако си мислеха, че ще им се хванат. Ние бихме могли да живеем вечно, ако приемехме да сме тъпи завинаги.

— Нали не искате да ми кажете, че Господ е трябвало да избира между дълголетието и разума за човешките същества!

— Пише го в собствената ви Библия, Карлота. Две дървета — на познанието и на живота. Хапнеш ли от плода на дървото на познанието — умираш. Хапнеш ли от плода на дървото на живота — оставаш завинаги дете в градината, безсмъртно.

— От думите ви личи, че познавате теологията, а аз си мислех, че не сте вярващ.

— Теологията за мен е шега. Забавна е! Аз й се смея. Мога да разказвам забавни истории за теологията, да се шегувам с вярващите. Разбирате ли? Забавна ми е и поддържа спокойствието ми.

Най-сетне тя разбра. Колко ясно трябваше да го каже той? Съобщаваше й информацията, която му искаше тя, но кодирано, по начин, който можеше да измами не само подслушвачите — може би всяка тяхна дума се подслушваше — но и собствения му ум. Всичко беше шега — ето защо той можеше да й каже истината, стига да е под тази форма.

— Тогава нямам нищо против да изслушам вашите бесни, хумористични теологични набези.

— В книга Битие се разказва за хора, живели повече от деветстотин години. Но не се съобщава колко ужасно тъпи са били те.

Сестра Карлота се засмя на глас.

— Ето защо на Господ му се наложило да унищожи човечеството с онова потопче — продължи Антон. — Да се отърве от онези тъпаци и да ги замени с малко по-схватливи. Тяхната мисъл и обмяна на веществата се движели бързо, бързо, бързо. Тичали към гроба.

— От Метусаил, живял почти хилядолетие, до Мойсей с неговите сто и двайсет години и после до нас. Но нашият живот става все по-дълъг.

— Приключвам с изложението си.

— Сега по-тъпи ли сме?

— Толкова тъпи, че предпочитаме децата ни да живеят дълго, вместо да ги видим как твърде много заприличват на Господ и познават… доброто и злото… знаят всичко. — Той се вкопчи в гърдите си и изохка. — О, Боже! — той коленичи. Дишаше плитко и учестено. Подбели очи и падна.

Очевидно не бе успял да удържи самозаблудата си. Най-сетне тялото му се бе досетило как е успял да довери тайната си на тази жена — бе говорил за нея на езика на религията.

Тя го обърна по гръб. Беше припаднал и пристъпът му на паника стихваше. Не че припадъкът бе нещо тривиално за мъж на възрастта на Антон. Но нямаше да има нужда да проявява героизъм, за да се свести — не и този път. Щеше да дойде в съзнание спокоен.

Къде бяха хората, които трябваше да го наблюдават? Къде бяха шпионите, подслушващи разговора им?

Тежки стъпки по тревата, по листата.

— Малко бавно реагирахте — каза тя, без да вдига очи.

— Съжаляваме, не очаквахме подобно нещо. — Мъжът беше доста млад, но не особено умен на вид. Имплантът трябваше да пречи на Антон да издаде тайната си, но не беше задължително пазачите му да са умни.

— Според мен той ще се оправи.

— За какво разговаряхте?

— За религия — отвърна тя. Знаеше, че сигурно ще сверят думите й със запис. — Той критикуваше Господ, че сътворил човеците неуспешно. Твърдеше, че се шегува, но мисля, че хората на неговата възраст никога не се шегуват, когато говорят за Господ, нали?

— Страхът от смъртта ги обзема — рече мъдро младежът. Или поне толкова мъдро, колкото успя да го докара.

— Мислите ли, че случайно е предизвикал този пристъп на паника със собствения си страх от смъртта? — щом го задаваше като въпрос, това всъщност не беше лъжа, нали?

— Не знам. Той започва да идва в съзнание.

— Е, аз без съмнение не искам повече да го тревожа с религиозни дискусии. Когато се свести, му кажете, че съм му много благодарна за този разговор. Уверете го, че ми е изяснил един от великите въпроси на Божията воля.

— Да, ще му предам — рече сериозно младежът.

Разбира се, щеше да изопачи безнадеждно посланието.

Сестра Карлота се наведе и целуна хладното, запотено чело на Антон. Стана и се отдалечи.

Значи в това беше тайната. Геном, който позволява на човешките същества да притежават необикновена интелигентност, но ускорява многократно телесните процеси. Мозъкът работи по-бързо. Детето се развива по-бързо. Бийн наистина бе продукт на експеримент по отключването на гена на необикновените способности. Бе му даден плод от дървото на познанието. Но той си имаше цена. Бийн нямаше да вкуси плода от дървото на живота. Каквото и да направеше приживе, трябваше да го направи млад, защото нямаше да доживее до старост.

Антон не бе осъществил експеримента. Не се бе направил на Господ и не бе създал човеци, които щяха да живеят във взрив от интелигентност — внезапни фойерверки вместо самотни, дълго горящи свещи. Но той бе намерил ключ, скрит от Господ в човешкия геном. А някой друг — може би негов последовател с неизтощимо любопитен дух, мечтател, копнеещ да изведе човечеството на следващия етап от еволюцията, или луд последовател на безумна кауза — този някой бе предприел дръзката стъпка да завърти ключа, да отвори вратата и да сложи смъртоносния бляскав плод в дланта на Ева. И заради това змийско, коварно престъпление Бийн бе изгонен от рая. Бийн, който несъмнено щеше да умре — но като бог, познал доброто и злото.