Орсън Скот Кард
Сянката на Ендър (19)

18
Приятел

— Не беше нужно това момче да умира.

— Не бяхме предвидили, че момчето ще умре.

— Но беше възможно да се предвиди.

— Лесно е да предвидиш вече случили се неща. В края на краищата, имаме си работа с деца. Не очаквахме подобна ярост.

— Не ви вярвам. Убеден съм, че тъкмо подобна ярост сте очаквали. Вие сте нагласили всичко и според вас опитът е успешен.

— Не мога да контролирам мнението ти. Само мога да не се съглася с него. Докладвам: Ендър Уигин е готов за Командирското училище.

— Друг рапорт получих от Дап — учителят, на когото е възложено да го наблюдава отблизо. И според този рапорт — за който на капитан Дап няма да му бъдат наложени санкции — Андрю Уигин е психологически неспособен да поеме такъв дълг.

— Дори да е така, в което се съмнявам, това е временно явление.

— Според теб с колко време разполагаме? Не, полковник Граф, засега трябва да отчетем вашия курс на действие спрямо Уигин като провал. Момчето е съсипано и негодно не само за нашите цели, но най-вероятно и за всякакви други. Затова, ако можем да минем без повече убийства, искам друг да бъде изтласкан напред. И го искам тук, в Командирското училище, възможно най-бързо.

— Много добре, сър. Макар че трябва да ви кажа, че по мое мнение Бийн е ненадежден.

— Защо? Защото все още не сте го превърнали в убиец ли?

— Защото той не е човешко същество, сър.

— Генетичната разлика е в границите на обичайните вариации.

— Той е изкуствено създаден, и то — от един престъпник. Няма нужда да споменавам, че този престъпник е документирано умопобъркан.

— Бих могъл да съзра някаква опасност, ако баща му беше престъпник. Или пък майка му. Но… лекарят му? Тъкмо от това момче имаме нужда, възможно най-бързо.

— Той е непредсказуем.

— А Уигин не е, така ли?

— В далеч по-малка степен, сър.

— Много внимателен отговор, предвид убеждението ви, че днешното убийство „можело да се предвиди“.

— Не е предумишлено убийство, сър!

— Добре де, нещастен случай, довел до смърт.

— Характерът на Уигин се е доказал, сър, докато този на Бийн не е.

— Разполагам с рапорта на Димак, за който, повтарям, той няма да бъде…

— Наказан, сър. Знам.

— Поведението на Бийн по време на всички тези събития беше образцово.

— Значи, рапортът на капитан Димак е бил непълен. Той не ви ли информира, че вероятно Бийн е подтикнал Бонсо да прехвърли границата на насилието, като е нарушил секретността и го е осведомил, че цялата армия на Ендър е съставена от изключително способни ученици?

— Това действително е била постъпка с непредвидими последствия.

— Бийн го е направил, за да спаси собствения си живот и по този начин е стоварил опасността на главата на Ендър Уигин. Това, че по-късно се е опитал да я намали, не променя факта, че когато е под натиск, Бийн се превръща в предател.

— Сурови думи!

— И това го чувам от човека, който нарече очевиден акт на самозащита „убийство“?

— Стига вече! Излизате в отпуска, по времето на която ви освобождаваме от поста ви на командир във Военното училище, докато трае така наречената „почивка за възстановяване“ на Ендър Уигин. Ако Уигин се възстанови в достатъчна степен, че да постъпи в Командирското училище, вие можете да дойдете с него и да продължите да оказвате влияние върху образованието на децата, които водим тук. Ако не се възстанови, очаквайте да бъдете изправен пред военен съд на Земята.

— Значи в действителност съм уволнен?

— От момента, в който се качите на совалката заедно с Уигин. Майор Андерсън ще застъпи като действащ командир.

— Много добре, сър. Уигин ще се върне на обучение, сър.

— Ако все още го искаме.

— Когато преодолеете смущението, което обзе всички ни след злощастната смърт на Мадрид, ще разберете, че съм прав и Ендър е единственият подходящ кандидат. Сега даже още повече отпреди.

— Разрешавам ви този последен опит. А ако се окажете прав, нека Бог е с вас в работата ви с Уигин. Свободен сте.

 

Когато се прибра в стаята си, Ендър все още беше по кърпа. Бийн го гледаше как стои там с мъртвешка усмивка и си помисли: „Той знае, че Бонсо е мъртъв, и това го съсипва.“

— Здрасти, Ендър — поздрави Горещата супа, застанал до вратата с другите взводни командири.

— Тази вечер ще има ли тренировка? — попита един от по-младите войници.

Ендър подаде едно листче на Горещата супа.

— Това май означава, че няма да има — обади се тихо Николай.

Горещата супа прочете листчето.

— Ама че копелета! — възмути се той. — Този път две наведнъж?

Том Лудата глава погледна през рамото му.

— Две армии!

— Ами че те направо ще се препъват една в друга — рече Бийн. Онова, което най-много го отвращаваше в учителите, не беше глупостта, задето се опитват да съчетават армии — ход, чиято безплодност се бе доказала неведнъж в историята. Ядосваше го манталитета, тип „Мятай се отново коня!“, който ги караше точно в такъв момент още повече да увеличават натиска върху Ендър. Не разбираха ли колко му вредят? Каква беше целта им — да го обучат или да го прекършат? Защото той отдавна беше обучен. Трябваше да го повишат и да напусне Военното училище още преди седмица. Защо го заставят да води още едно сражение, напълно безсмислено, и то когато се намира на ръба на отчаянието?

— Ще трябва да се поизмия — рече Ендър. — Подгответе момчетата, съберете всички хора. Ще се срещнем на портала. — От тона на Ендър Бийн усети пълната му липса на интерес. Не, беше нещо по-дълбоко от това. Ендър не иска да спечели в тази битка.

Ендър се обърна. Всички видяха кръвта по главата, по раменете му, по гърба му. Той излезе.

Никой не обърна внимание на кръвта. Така трябваше.

— Две гаднярски армии! — провикна се Том Лудата глава. — Ще ги спукаме!

Май точно това бе общото настроение, докато си обличаха бойните костюми.

Бийн затъкна макарата с „линия на смъртта“ в колана на бойния си костюм. Ако Ендър има нужда от показни изпълнения, то ще е в тази битка, когато вече не се интересува дали ще победи.

Както беше обещал, Ендър ги чакаше на портала, само миг преди той да се отвори. Той тръгна по коридора с войниците си, които го гледаха с обич, с благоговение, с доверие. Всички освен Бийн, който го гледаше с болка. Дори и Уигин не бе по-голям от живота, и Бийн го знаеше. Той беше голям точно колкото живота и затова бремето, по-голямо от живота, му тежеше твърде много. И все пак успяваше да го носи. Засега.

Порталът стана прозрачен.

Четири звезди бяха разположени точно пред вратата и напълно закриваха изгледа към бойната зала. Ендър трябваше да разположи силите си на сляпо. Доколкото знаеше, бяха пуснали противника в залата още преди петнайсет минути. Доколкото изобщо имаше представа, войниците се бяха подредили точно както Бонсо беше подредил армията си. Само че този път обкръжаването на вратата от вражи войници щеше да е напълно ефективен ход.

Но Ендър не каза нищо — само стоеше и гледаше бариерата.

Бийн донякъде го очакваше. Беше готов. Не стана ясно какво точно прави — той само се приближи и застана точно до Ендър до портала. Но знаеше, че повече не беше нужно — само да му напомни.

— Бийн! — рече Ендър — Вземи момчетата си и виж какво има от другата страна на тази звезда.

— Тъй вярно! — отвърна Бийн, изхлузи намотаната около кръста му корда и заедно с петимата войници прескочиха от вратата до звездата. Незабавно порталът, през който току-що бе влязъл, се превърна в таван, а звездата — във временен под. Бийн завърза кордата около кръста си, а другите момчета я размотаха и я подредиха в свободни примки около звездата. Когато размотаха около една трета, Бийн обяви, че е достатъчно. Предполагаше, че четирите звезди всъщност са осем и образуват идеален куб. Ако грешеше, значи бе развил твърде много корда и щеше да се вреже в тавана, вместо да стигне зад звездата. И по-лоши неща се случваха.

Той се измъкна иззад ръба на звездата. Беше прав — оказа се куб. В залата беше твърде сумрачно и не се виждаше много добре какво правят другите армии, но като че се подреждаха. Този път очевидно нямаше да нахлуят с летящ старт. Той бързо го съобщи на Дюшевал, който щеше да го предаде на Ендър, докато Бийн си изпълняваше номера. Ендър без съмнение щеше веднага да вкара остатъка от армията вътре, преди броячът да отброи до нула.

Бийн се оттласна право надолу от тавана. Над него взводът му крепеше кордата и внимаваше да се развива гладко и да спира рязко.

На Бийн никак не му харесваше сецването в корема, когато кордата се обтегна, но имаше някаква тръпка в увеличаването на скоростта, когато се отклониш на юг. Виждаше далечните проблясъци на оръжията, докато противникът стреляше по него. Само войниците от половината противникова територия стреляха.

Когато кордата стигна следващия ръб на куба, скоростта му отново се увеличи и той си стрелна нагоре в дъга — за миг сякаш щеше да остърже тавана. После последният ъгъл натегна кордата и той се шмугна зад звездата, където взводът му сръчно го улови. Бийн размаха ръце и крака, за да покаже, че нищо му няма след цялото това пътешествие. Можеше само да гадае какво си мисли врагът за магическите му маневри във въздуха. Важното беше, че Ендър още не беше минал през вратата. Според брояча времето сигурно вече изтичаше.

Ендър влезе сам през вратата. Бийн му докладва възможно най-бързо.

— Доста е мрачно, но пък ако е достатъчно светло, няма да може да се проследяват лесно хората по светлините на костюмите им. По-лошо не може да бъде. Но от звездата до позицията на врага има абсолютно празно пространство. Те имат осем звезди, подредени в квадрат около вратата им. Не видях никой да наднича иззад звездите. Те просто си седят и ни очакват.

Чуха как в далечината противникът започна да подвиква:

— Хей, ние сме гладни, елате да ни нахраните! Какво се влачите! Що за дракони сте!

Бийн продължи рапорта си, но нямаше представа дали Ендър изобщо го слуша.

— Стреляха по мен само от едната половина на територията им. Което означава, че двамата командири не са се договорили и никой от тях не е поел върховното командване.

— В една истинска война при това положение всеки командир, който има поне мъничко мозък в главата, ще отстъпи, за да спаси армията си — рече Ендър.

— Какви ги говориш, по дяволите! — възмути се Бийн. — Това е само игра.

— Откакто премахнаха правилата, това престана да бъде игра.

Това не е на добро, помисли си Бийн. Колко време им оставаше, за да прекарат армията си през портала?

— Тогава забрави и ти за правилата. — Той погледна Ендър в очите. Настояваше той да се пробуди, да се съсредоточи, да действа.

Лицето на командира изгуби безучастното си изражение. Той се ухили. На Бийн му стана олекна, като видя усмивката на Ендър.

— Добре. Защо не? Я да видим как ще им се отрази един по-специален боен строй.

Ендър започна да вика и останалата част от армията. Върху тази звезда вече ставаше тясно, но нямаха избор.

Излезе, че планът на Ендър бе да използва друга от смахнатите идеи на Бийн, която го бе видял да упражнява с отряда си: щит от замразени войници, зад които се прикриваше отряда на Бийн. След като обясни на Бийн какво иска от него, Ендър се включи в бойния строй като обикновен войник и му остави цялата организация.

— Представлението си е твое — оправда са той.

Бийн не беше очаквал от Ендър подобно нещо, но в това имаше някакъв смисъл. Целта на Ендър не бе да победи в тази битка. Да стане част от щит замразени войници, тласкан в битката от някой друг — това бе най-близкото нещо до проспиване на битката, което можеше да си позволи.

Бийн веднага се залови за работа — изгради щита от четири части, всяка от които се състоеше от един взвод. Взводовете от „А“ до „Г“ се подредиха в редици от по трима и четирима души, преплели ръце със съседите си, а горния ред от трима души — със стъпала, проврени под мишниците на четиримата войници под тях. Всеки от войниците на Бийн пое по едно парче от щита, заходи с него около звездата и се насочи надолу, докато на се оказа точно под нея. После събраха частите в един голям щит, а отрядът на Бийн оформи вътрешните връзки. През цялото време се стараеха да маневрират много бавно, за да не може инерцията да повлече щита извън контрола им.

— Кога сте го упражнявали това? — попита Самосвала, командирът на взвод „Д“.

— Никога досега не сме го упражнявали — призна Бийн. — Атакували сме с щитове от по един човек и сме се свързвали, но всеки да разполага с щит от седем души? Това е нещо съвсем ново за нас.

Самосвала се засмя.

— А Ендър е част от щита, все едно е най-обикновен войник! На това му се казва доверие, Бийн, старче.

На това му се казва отчаяние, помисли си Бийн. Но не сметна за нужно да каже на глас тъкмо това.

Когато всичко беше готово, взвод „Д“ зае позиция зад щита и по команда на Бийн се втурна в атака.

Щитът напредваше с добра скорост към противниковата врата. Вражият обстрел, макар и интензивен, уцелваше само вече замразените войници отпред. Взвод „Д“ и отрядът на Бийн продължаваха да напредват — много бавно, но достатъчно, че да не може някой заблуден изстрел да ги улучи. Успяваха и да отвърнат на огъня — изведоха от строя неколцина вражи войници и принудиха останалите да не излизат извън прикритието си.

Когато Бийн прецени, че не могат да стигнат по-далеч, преди войниците от „Лешояд“ или „Тигър“ да нападнат, той даде заповед и отрядът му се разпръсна, като накара и четирите части на щита също да се разделят. Изменяха посоката си леко под ъгъл, така че да полетят към ръбовете на звездите, върху които се бяха събрали войниците от „Лешояд“ и „Тигър“. Взвод „Д“ последва щитовете — стреляха като луди и с това се опитваха да компенсират своята малобройност.

След като преброиха до три, четиримата от отряда на Бийн — всеки прикрепен към някой щит — отново се оттласнаха. Този път се насочиха към средата и надолу, за да се присъединят към Бийн и Дюшевал. Инерцията ги понесе право към противниковата врата.

Щом стигнаха вратата, Бийн бавно и без да казва нищо накара четиримата да докоснат с шлемове ъглите й. И те го направиха, също както в ритуала за завършване на играта, а Бийн отново се издигна нагоре.

Лампите в бойната зала светнаха. Всички оръжия престанаха да стрелят. Битката бе свършила.

Чак след няколко минути войниците от „Лешояд“ и „Тигър“ се усетиха какво е станало. От армия „Дракон“ имаше само неколцина войници, които не бяха замразени или извадени от строя, докато армиите „Лешояд“ и „Тигър“ — приложили консервативни стратегии — бяха почти невредими. Бийн знаеше, че ако някоя от тях бе проявила агресивност, стратегията на Ендър нямаше да е от никаква полза. Но след като видяха Бийн да лети около звездата и да извършва невъзможното, а после и бавния напредък на безумния му щит, те се уплашиха и не посмяха да действат. Легендата за Ендър притежаваше такава сила, че те не смееха да се хвърлят в битка от страх да не попаднат в капан. Само дето… тъкмо това беше капанът.

 

 

— Ендър — извика той.

Ендър беше замразен — можеше да отговори само със силно сумтене през стиснатите челюсти. Звук, който командирите-победители рядко се налагаше да издават.

Андерсън се приближи до Ендър с помощта на куката си и го размрази. Бийн се намираше през половин бойна зала от него, но чу думите на Ендър — толкова ясно говореше той в притихнала бе залата.

— Пак ви победих, сър.

Андерсън също разбираше какво има предвид Ендър.

— Глупости, Ендър. — Майорът не говореше високо, но в залата бе толкова тихо, че и неговите думи се чуваха. — Ти се сражаваше срещу „Лешояд“ и „Тигър“.

— За толкова глупав ли ме имате? — попита Ендър.

Прав е, дявол да го вземе, рече си наум Бийн.

Андерсън се обърна към цялата група:

— След тази симпатична маневра правилата се променят — сега вече е необходимо всички противникови войници да бъдат замразени или улучени, преди да се атакува вратата.

— Правилата ли? — измърмори Дюшевал. Току-що бе влязъл обратно през вратата. Бийн му се ухили.

— Значи номерът успя да мине само веднъж — отбеляза Ендър.

Андерсън му подаде куката. Вместо да размрази войниците си един по един и чак тогава да размрази и противника, Ендър въведе команда за размразяване на всички едновременно, а после върна куката на Андерсън. Той я пое и се отправи обратно към центъра, където обикновено се провеждаха ритуалите за завършване на играта.

— Хей! — провикна се Ендър. — Какво да очакваме за следващия път? Сигурно ще сложите войниците ми в клетка, ще им вземете оръжието, а за противници ще ни доведете всичките армии от Военното училище? Няма ли да има най-сетне някакво равновесие в силите?

Толкова много войници замърмориха одобрително, че се чу ясно — при това не всички бяха от армия „Дракон“. Но Андерсън като че ли не им обърна никакво внимание.

Уилям Бий, командирът на армия „Лешояд“, бе човекът, който произнесе на глас онова, което всички си мислеха:

— Ендър, докато ти си от едната страна на сражението, никога няма да има истинско равновесие на силите, каквито и да са условията.

Армиите гласно изразиха съгласието си — мнозина от войниците се разсмяха, а Талоу Мому, за да не остави Уилям Бий да го надмине, запляска ритмично с ръце и започна да вика: „Ендър Уигин!“.

Останалите подхванаха скандиранията.

Но Бийн знаеше истината — всъщност, знаеше онова, което знаеше и Ендър. Нямаше значение колко добър е един командир, нито дали е изобретателен, подготвена ли е армията му, какви отличници са лейтенантите му или колко храбър и въодушевен е боят. Победата почти неизменно се полагаше на страната, по-способна да нанася вреда. Понякога Давид убива Голиат и хората никога не го забравят. Но преди това Голиат бе размазал по земята много други дребосъци. Тези битки никой не ги възпяваше, защото всички знаеха, че това е най-вероятният изход. Не. Това бе неизбежният изход, освен когато не станеше чудо.

Бъгерите нямаше нито да знаят, нито да ги е грижа какъв легендарен командир е Ендър за собствените си войници. Човешките кораби нямаше да разполагат с вълшебни фокуси като кордата на Бийн, за да смайват бъгерите и да им объркват крачката. Ендър го знаеше. Бийн също го знаеше. Ами ако Давид си нямаше прашка, шепа камъни и време да стреля? Тогава с какво ли щеше да му помогне точният мерник?

Затова беше хубаво и правилно, че войниците от всичките три армии поздравяват Ендър и скандират името му, докато той се носеше към противниковата врата, където го чакаше Бийн с отряда си. Но в края на краищата това не значеше нищо, освен, че всички възлагат твърде много надежди на дарбите на Ендър. Това само правеше бремето му още по-тежко.

Аз бих поел част от това бреме, ако можех — рече си Бийн наум. Както стана днес — дай го на мен и аз ще се справя, ако е по силите ми. Не си длъжен да вършиш всичко това сам.

Но още щом си го помисли, Бийн разбра, че това не е вярно. Ако изобщо някой можеше да се справи, то това бе несъмнено Ендър. През всичките тези месеци Бийн отказваше да се срещне с Ендър и го избягваше. Причината бе фактът, че Ендър е този, който Бийн мечтае да бъде. Уигин е човекът, на когото можеш да възложиш всичките си надежди. Той е в състояние да понесе всичките ти страхове, без да те разочарова, без да те предаде.

Искам да съм като теб, помисли си Бийн. Точно такова момче. Но не искам да преживея онова, което си преживял ти, за да стигна дотам.

И тогава, когато Ендър премина през вратата, а Бийн го последва, Бийн си спомни как се нареждаше след Поук, Сержанта или Ахил по улиците на Ротердам и тази мисъл едва не го накара да се разсмее. Не искам да преживявам и онова, през което минах аз, за да стигна дотук.

Навън в коридора Ендър не изчака своите войници, а си тръгна. Но вървеше, без да бърза — затова скоро го настигнаха, заобиколиха го и го накараха да спре просто от въодушевление. Само мълчанието и безстрастността му им пречеше да излеят докрай възбудата си.

— Ще има ли тренировка довечера? — попита Том Лудата глава.

Ендър поклати глава.

— Значи утре сутринта?

— Не.

— Тогава кога?

— Никога, що се отнася до мен.

Не всички го чуха, но онези, които го чуха, започнаха да си шепнат.

— Ей, това не е честно — обади се едно момче от взвод „Б“. — Не е наша вината, че учителите фалшифицират играта. Ти не можеш да спреш да ни учиш на нови неща, само защото…

Ендър тресна с длан по стената и кресна на момчето:

— Вече не ми пука за играта!

Той огледа останалите войници, среща техните погледи и изрече ясно, за да чуят всички:

— Не разбирате ли? — Гласът ми се снижи — Играта свърши.

После си тръгна.

Някои от момчетата понечиха да го последват и направиха няколко крачки подире му. Но Горещата супа сграбчи двама от тях за яките на бойните костюми и заяви:

— Оставете го на мира. Не виждате ли, че иска да остане сам?

Разбира се, че иска да остане сам, помисли си Бийн. Днес той уби едно момче и макар да не му е известен изходът от боя, знае какъв е бил залогът. Тези учители бяха склонни да го изправят пред смъртта, без да си правят труда да му помагат. Защо да играе по свирката им? Браво, Ендър!

Това не е толкова добре за нас, останалите, но ти все пак не си ни баща! По-скоро си ни брат, а при братята всеки се редува да пази другия. Понякога се налага да седнеш и да бъдеш онзи брат, когото пазят.

Флай Моло ги поведе обратно към спалнята. Бийн го последва — искаше му се да може да тръгне с Ендър, да му поговори, да го увери, че е напълно съгласен с него и как всичко разбира. Но това бе жалко, осъзна той. Защо на Ендър да му пука дали аз го разбирам, или не? Аз съм само едно момче, просто войник от армията му. Той ме познава, знае как да ме използва, но какво му пука дали аз го познавам?

Бийн се покатери на леглото си и видя оставено върху него едно листче.

Преместване

Бийн

Армия „Заек“

Командир

Това беше армията на Карн Карби. Свалят Карн от командирския пост? Той е свястно момче — не е велик командир, но защо не го изчакат поне да се дипломира?

Защото вече приключват с това училище, затова. Изтласкват напред всеки, който според тях има нужда от малко командирски опит и дипломират останалите, за да се отворят места. Може да получа армия „Заек“, но бас ловя, че няма да е задълго.

Той извади чина си — имаше намерение да влезе като ^Граф и да провери списъците. Да разбере какво става с всеки един. Но името и паролата на тази самоличност се оказаха невалидни. Очевидно вече не смятаха за полезно да позволяват на Бийн достъп до вътрешната информация.

В дъното на стаята по-големите момчета вдигаха врява. Бийн чу как гласът на Лудата глава се откроява над останалите:

— Искате да кажете, че ще трябва да измисля как да победя армия „Дракон“?

Изведнъж всички се умълчаха. Флай Моло поведе останалите взводни командири покрай леглата към вратата. Разбира се — трябваше да кажат на Ендър какво са му сторили учителите.

Но за изненада на Бийн Флай спря до неговото легло, погледна го, а после се извърна към останалите взводни командири зад гърба му.

— Бийн, някой трябва да каже на Ендър.

Бийн кимна.

— Та си рекохме… Нали си му приятел…

Бийн успя да прикрие изненадата си — макар и трудно, лицето му едва не трепна — но бе направо поразен. Аз? Приятел на Ендър? Не повече, отколкото всички останали в тази стая.

И тогава го проумя. В тази армия Ендър се ползваше с обичта и възхищението на всички. Те до един знаеха, че разполагат с неговото доверие. Но само Бийн бе приел навътре доверието на Ендър, когато той му възложи да организира специалния отряд. И когато Ендър искаше да спре с играта, той предаваше армията си на него. Бийн бе най-близкото нещо до приятел, което бяха виждали да има Ендър, откакто пое командването на армия „Дракон“.

Бийн погледна Николай, който се бе ухилил до уши. Николай му отдаде чест и изговори беззвучно „командире“.

Бийн също козирува на Николай, но не можеше да се усмихне — знаеше какво би причинил с това на Ендър. Кимна на Флай Моло, слезе от леглото и се упъти към вратата.

Ала не отиде направо в стаята на Ендър. Вместо това се насочи към стаята на Карн Карби. Никой не отговори на почукването му. Затова отиде до спалното на армия „Заек“, почука и попита:

— Къде е Карн?

— Дипломираха го — отвърна Иту, командирът на взвод „А“ от армия „Заек“. — Той го разбра преди половин час.

— По това време водехме сражение — обясни невежеството си Бийн.

— Знам, с две армии наведнъж. Вие победихте, нали?

Бийн кимна.

— Бас ловя, че не само Карн са дипломирали преждевременно.

— Много командири дипломираха — потвърди Иту. — Повече от половината.

— А Бонсо Мадрид? Него дипломираха ли го?

— Така пишеше в официалното съобщение — сви рамене Иту. — Всеки знае, че и без това щяха да го простудят. Та те дори не са обявили какво направление му дават. В графата пише само „Картахена“. Това е родният му град. Но дали това означава, че е простуден, кой знае? Нека учителите го наричат както си искат.

— Обзалагам се, че са се дипломирали всичко на всичко девет души — рече Бийн. — Така ли е?

— Аха — потвърди Иту. — Девет са. Значи и ти знаеш нещо?

— Новината май е лоша — отвърна Бийн и показа на Иту своята заповед за прехвърляне.

— Леле-мале — възкликна Иту и отдаде чест. Не саркастично, но не и въодушевено.

— Имаш ли нещо против да го съобщиш на останалите? Да им дадеш възможност да свикнат с идеята, докато не им се покажа? Трябва да поговоря с Ендър. Може би той вече знае, че току-що са взели целия му команден състав и са раздали армии на всички. Но ако не знае, аз трябва да му го съобщя.

— Всички взводни командири от армия „Дракон“?

— И всички заместници. — Помисли си дали да не добави и „Извинявайте, но мен ме натресоха на армия Заек“. Ала Ендър никога не би казал нещо, с което сам да се омаловажи. И ако Бийн щеше да е командир, не биваше да започва с извинения. — Според мен Карн Карби е създал добра организация — продължи Бийн. — Затова не очаквам да ми се наложи да сменям взводните, поне през първата седмица, докато не видя как вървят нещата на практика. Ще преценя в каква форма сме за предстоящите битки — сега, когато повечето командири са момчета, обучени в армия „Дракон“.

Иту веднага го разбра.

— Човече, ама че ще е странно! Ендър ви е обучавал всичките, а сега ще трябва да се сражавате помежду си.

— Едно е сигурно — заяви Бийн. — Нямам намерение да превръщам армия „Заек“ в копие на Ендъровия „Дракон“. Ние не сме същите, нито ще се бием със същите противници. Армия „Заек“ е добра армия. Не сме длъжни да копираме никого.

Иту се ухили.

— Макар да са пълни дивотии, сър, това са си първокласни дивотии. Ще предам по веригата. — И козирува.

Бийн също козирува. После припна към стаята на Ендър.

Дюшекът, завивките и възглавницата на Ендър бяха изхвърлени в коридора. За миг Бийн се зачуди защо. После забеляза, че чаршафите и дюшекът все още са влажни и кървави. Водата от душа на Ендър. Кръвта от лицето на Бонсо. Очевидно Ендър не ги искаше в стаята си.

Бийн почука.

— Разкарай се — обади се тихичко Ендър.

Бийн пак почука. И пак.

— Влез — обади се Ендър.

Бийн постави длан на скенера и отвори вратата.

— Изчезвай, Бийн.

Бийн кимна. Разбираше чувствата на Ендър, но трябваше да предаде съобщението. Затова заби поглед в обувките си и зачака Ендър да го попита за какво е дошъл. Или да му се разкрещи. Да прави каквото си иска. Защото останалите взводни командири грешаха. Между Бийн и Ендър не съществуваха никакви по-близки отношения. Не и извън играта.

Ендър не каза нищо. Продължаваше да си мълчи.

Бийн вдигна поглед от пода и забеляза, че Ендър го гледа втренчено. Не сърдито. Просто… го гледаше. Какво ли вижда той в мен, зачуди се Бийн. Доколко добре ме познава? Какво ли мисли за мен? Каква стойност имам аз в очите му?

Това Бийн вероятно никога нямаше да разбере. А и бе дошъл тук с друга мисия. Време беше да я изпълни.

Той пристъпи към Ендър. Обърна ръката си така, че листчето да се вижда. Не му го подаде, но знаеше, че Ендър ще го види.

— Местят ли те? — попита Ендър. Гласът му прозвуча глухо. Сякаш го бе очаквал.

— В армия „Заек“ — отвърна Бийн.

Ендър кимна.

— Карн Карби е разбран човек. Надявам се, че е наясно колко струваш.

Думите стигнаха до Бийн като отдавна жадувана благословия. Той преглътна напиращите в него чувства. Не беше казал всичко, което имаше за казване.

— Карн Карби бе дипломиран днес — обясни Бийн. — Получи известие, докато ние се сражавахме.

— Тогава кой ще командва „Заек“? — попита Ендър. Сякаш изобщо не го интересуваше. От него се очакваше да зададе този въпрос и той го задаваше.

— Аз — отвърна Бийн. Беше му неловко. По устните му неволно се изписа усмивка.

Ендър се вторачи в тавана и кимна.

— Разбира се. Та ти си само с четири години по-малък от редовните командири.

— Не е смешно — заяви Бийн. — Изобщо не разбирам какво става тук. — Освен дето двигател на системата бе чистата паника. — Всичките тези промени в играта. А сега и това. Не съм и единственият, когото преместват. Дипломираха половината от командирите и преместиха мнозина от нашите момчета да командват армиите им.

— Кои момчета? — сега тонът на Ендър бе наистина заинтересован.

— Ами излиза, че местят всеки взводен и помощник-взводен.

— Разбира се. Щом са решили да унищожат армията ми, трябва да я сринат до основи. Каквото и да правят, правят го професионално.

— Въпреки всичко ти ще победиш, Ендър. Всички сме убедени в това. Ето какво рече Том Лудата глава: „Искате да кажете, че ще трябва да измисля как да победя армия «Дракон»? Правилно ли съм чул?“ Всички знаем, че ти си най-добрият. — Думите му прозвучаха кухо дори на самия него. Искаше да го насърчи, но знаеше, че не може да измами Ендър. Ала все пак продължи да дърдори: — Те не могат да те победят, каквото и да…

— Вече ме победиха.

Злоупотребиха с доверието ти, искаше да каже Бийн. Това не е същото. Ти не си победен. Те са победените. Но от устата му излизаха само кухи, немощни слова.

— Не, Ендър, не могат да…

— Тяхната игра вече не ме интересува, Бийн — прекъсна го Ендър. — Повече няма да играя. Никакви тренировки вече. Никакви сражения. Могат да ми оставят колкото си искат листчета на пода, но аз няма да се сражавам. Взех това решение, преди да мина през портала днес. Ето защо те накарах ти да превземеш вратата. Не вярвах, че ще успеем, но ми беше все едно. Просто исках да напусна играта достойно.

Знам го, помисли си Бийн. Мислиш, че не знаех ли? Но що се отнася до достойнството — точно това ти без съмнение притежаваш.

— Трябваше да видиш физиономията на Уилям Бий. Стоеше вцепенен и се опитваше да проумее как е загубил, след като ти си имал само седем момчета, които са можели да си движат пръстите на краката, а той е имал само трима, които не са можели да го правят.

— Защо ми е притрябвало да виждам физиономията на Уилям Бий? — попита Ендър. — Защо ми трябва да побеждавам някого?

Бийн усети как лицето му се изчервява от неудобство. Това не биваше да го казва. Само че… не знаеше какво трябваше да каже. Нещо, което би накарало Ендър да се почувства по-добре. Нещо, което ще го накара да разбере колко го обичат и почитат.

Само че тази обич и почит бе част от бремето, което той носеше. Бийн не искаше да прави това бреме още по-тежко. Затова си замълча.

Ендър притисна очите си с длани.

— Днес нараних Бонсо много зле, Бийн. Наистина го нараних зле.

Разбира се. Всичко останало е просто нищо. Онова, което тежи на Ендър, е ужасното сбиване в банята. Сбиването, което и приятелите, и армията ти не успяха да предотвратят. И те боли не защото си бил в опасност, а защото си навредил някому при самозащита.

— Той си го изпроси — рече Бийн и собствените му думи го накараха да се разтрепери. Нищо по-добро ли не можеше да му хрумне? Но какво ли друго можеше да каже? Няма проблеми, Ендър. Разбира се, на мен той ми се стори мъртъв, а и сигурно съм единственият в това училище, който наистина знае как изглежда смъртта, но… няма проблеми! Няма за какво да се притесняваш! Той си го изпроси!

— Не трябваше да го удрям повторно — рече Ендър. — Беше като мъртвец. Но и това не ме възпря.

Значи той знаеше. И все пак… всъщност не знаеше. И Бийн нямаше да му каже. Имаше моменти, в които абсолютната честност бе задължителна между приятели, но този не бе от тях.

— Исках да съм сигурен, че никога повече няма да ми стори зло.

— Вече няма да може — рече Бийн. — Изпратиха го вкъщи.

— Толкова рано?

Бийн му разказа какво му бе чул от Иту. През цялото време обаче му се струваше, че Ендър долавя истината. Несъмнено бе невъзможно да измамиш Ендър Уигин.

— Радвам се, че са го дипломирали — рече Ендър.

Дипломиране, няма що. Ще го погребат или ще го кремират, или както там постъпват с труповете тази година в Испания.

Испания. Пабло де Ночес, който бе спасил живота му, беше от Испания. А сега връщаха там един труп — труп на момче, което в душата си бе станало убиец и това го бе довело до края му.

Нещо съм се побъркал, помисли си Бийн. Какво значение има, че Бонсо е испанец като Пабло де Ночес? Какво значение има националността на когото и да било?

И докато тези мисли минаваха през ума му, Бийн дърдореше и се опитваше да говори, сякаш не знаеше нищо, мъчеше се да вдъхне увереност на Ендър. Ала знаеше, че ако Ендър му вярва, от думи няма смисъл. Ако пък Ендър проумееше, че Бийн само се прави на неосведомен, щеше да разбере, че слуша лъжи.

— Вярно ли е, че е довел със себе си цяла тайфа приятели, които да те нападнат? — на Бийн му се искаше да избяга от стаята. Звучеше неубедително и за самия себе си.

— Не, не е вярно — отвърна Ендър. — Бяхме само двамата — той и аз. Той се биеше честно.

Бийн си отдъхна. Ендър дотолкова се бе вглъбил в себе си, че не чуваше какво му говори Бийн, нито колко фалшиво звучи то.

— Аз не се бих заради честта си — рече Ендър. — Бих се, за да победя.

Да, така беше, помисли си Бийн. Бил си се по единствения начин, по който си струва, единствения, който дава някакви шансове.

— И наистина победи. С един шут го изкара от орбита. — Бийн не можеше да му каже нищо по-близо до истината.

На вратата се почука. Веднага след това някой нахълта вътре, без да чака отговор. Преди Бийн да успее да се обърне, за да види кой влиза, той бе разбрал, че е учител — Ендър вдигна поглед твърде високо, значи нямаше как да е момче.

Бяха майор Андерсън и полковник Граф.

— Ендър Уигин — рече Граф.

Ендър скочи на крака.

— На вашите заповеди, сър. — Гласът му отново бе станал равен и глух.

— Избухването ти в бойната зала днес е израз на непокорство и подобно нещо не бива да се повтаря.

Бийн не можеше да повярва — толкова глупаво беше! След всичко, което се събра на Ендър, след целия този товар, които стовариха върху му — учителите продължават да си играят с него тази тиранична игра? Караха го да се чувства съвсем сам дори сега?! Тези хора нямаха милост!

Единственият отговор на Ендър бе поредното вяло „Слушам, сър“. Но на Бийн му бе дошло до гуша.

— Беше крайно време някой да каже на преподавателите какво мислим за тях.

Андерсън и Граф с нищо не показаха, че са го чули. Вместо това Андерсън подаде на Ендър лист хартия. Не беше известие за прехвърляне, а пълен комплект заповеди. Изпращаха Ендър на друго място.

— Дипломират ли те? — попита Бийн.

Ендър кимна.

— Защо се бавиха досега? — попита Бийн. — Дипломират те само две-три години по-рано. Вече си се научил да вървиш, да говориш и да се храниш сам. Отдавна нямаше на какво повече да те научат! — Всичко това бе такава подигравка! Дали наистина смятаха, че ще излъжат някого? Смъмряш Ендър за непокорство, а после го дипломираш, защото предстои война и нямаш време да го подготвиш. Той е твоята надежда за победа, а се държиш с него като боклук, полепнал на подметката ти.

— Зная само, че играта свърши — рече Ендър и сгъна листа. — Тъкмо навреме. Ще мога ли да съобщя на армията си?

— Трябва да бързаш — отговори Граф. — Совалката ти тръгва след двайсет минути. Освен това по-добре ще е да не разговаряш с тях. Така раздялата ще е по-лека.

— За тях или за вас? — попита Ендър.

Той се обърна към Бийн и хвана ръката му. За Бийн това бе като докосване от пръст Божи. Сякаш цял го озари. Може би аз все пак съм негов приятел. Може би и той чувства към мен мъничко от онова, което… аз чувствам към него.

А после всичко свърши. Ендър пусна ръката му и тръгна към вратата.

— Почакай! — извика подире му Бийн. — Къде отиваш? В Тактическото? В Навигационното? В Артилерийското?

— В Командирското училище — отвърна Ендър.

— В подготвителното командирско ли?

— В Командирското — повтори Ендър и си излезе.

Направо в Командирското училище! В елитното училище, самото местонахождение на което беше тайна. В Командирското училище постъпваха възрастни. Сигурно битката предстоеше много скоро, за да прескочат всичко онова, което би трябвало да учи в Тактическото и Подготвителното командирско училище.

Той дръпна Граф за ръкава.

— Никой не постъпва в командирското училище, преди да е навършил шестнайсет години!

Граф се освободи от ръката на Бийн и излезе. И да бе доловил сарказма в тона на Бийн, с нищо не се издаде.

Вратата се затвори. Бийн бе сам в стаята на Ендър.

Той се огледа. Без Ендър стаята си беше най-обикновена стая. Това, че е в нея, не означаваше нищо. И все пак само преди няколко дни, даже нямаше и седмица, Бийн стоеше тук, а Ендър му съобщаваше, че в края на краищата ще получи взвод.

Кой знае защо, но Бийн се сети за момента, когато Поук му даде шестте фъстъка. Тогава тя му даде собствения му живот.

Дали Ендър бе дал на Бийн живот? Същото ли беше?

Не. Поук му даде живот. А Ендър придаде смисъл на този живот.

Когато Ендър беше тук, това бе най-важната стая във Военното училище. Сега беше просто шкаф за метли.

Бийн тръгна по коридора към стаята, която до днешния ден бе стаята на Карн Карби. Само допреди час. Постави длан на скенера и вратата се отвори. Вече я бяха програмирали.

Стаята беше празна. В нея нямаше нищо.

Тази стая е моя, помисли си Бийн.

Моя, ала все още е празна.

Усети как в него се надигна могъща вълна от чувства. Трябваше да се вълнува, да е горд, защото най-сетне е станал командир на армия. Но всъщност не му пукаше. Както бе казал Ендър, играта не струваше нищо. Бийн щеше да се справи както подобава, но причината неговите войници да го уважават беше, че носеше част от отразената слава на Ендър. Аз съм едно дребосъче — мъничък Наполеон, който тропа наляво-надясно, обут с обувки на голям мъж, и лае команди с тъничко, детско гласче. Малък сладък Калигула, „Ботушчето“, гордостта на армията на Германик. Но когато Калигула е носил ботушите на баща си, тези ботуши са били празни, а малкият го е знаел и никога с нищо не е могъл да го промени. Затова ли бе полудял?

Аз няма да полудея заради това, помисли си Бийн. Защото не копнея за онова, което има Ендър и което той е. Достатъчно ми е, че той е Ендър Уигин. Не съм длъжен и аз да бъда Ендър.

Разбираше какво е чувството, което се надигаше в него, напираше в гърлото, караше очите му да се насълзяват, лицето му — да гори, секваше дъха му, предизвикваше безмълвни ридания. Прехапа устната си — опитваше се с болката да го прогони. Не помогна. Ендър си беше отишъл.

Сега, когато бе разбрал какво е това чувство, вече можеше да го овладее. Той легна на леглото и започна да прави упражненията за успокояване, докато напиращият плач премина. Ендър бе стиснал ръката му за сбогом. Ендър му бе казал „Надявам се, че е наясно колко струваш“. На Бийн не му оставаше да доказва нищо. Щеше да се старае да бъде възможно най-добрият командир на армия „Заек“. Кой знае? Може би един ден — когато Ендър поемеше командването на човешката флотилия — и Бийн щеше да изиграе някаква роля, да му помогне с нещо. С някой ефектен номер, от който Ендър ще има нужда, за да смае бъгерите. Затова Бийн щеше да угажда на преподавателите и да ги впечатлява, за да продължават да отварят врати пред него. А когато отворят последната, отвъд нея ще го очаква приятелят му Ендър Уигин. И тогава отново ще стане войник от неговата армия.