Орсън Скот Кард
Сянката на Ендър (24)

23
Играта на Ендър

— Генерале, вие сте Стратегосът. Разполагате с властта да извършите това и сте длъжен да го извършите.

— Няма нужда разжалвани бивши коменданти от Военното училище да ми обясняват какво съм длъжен.

— Ако не арестувате Полемарха и неговите конспиратори…

— Полковник Граф, ако аз нанеса удар пръв, то аз ще понеса и вината за произтеклата от това война.

— Да, сър, точно така. А сега ми кажете кой изход би бил по-добър — всеки да ви обвинява, но вие да спечелите войната, или никой да не ви обвинява, защото са ви изправили до стената и са ви разстреляли, след като превратът, предвождан от Полемарха, доведе до световна руска хегемония?

— Аз няма да дам първия изстрел.

— Военен командир, който не желае да нанесе първия удар, въпреки че разполага с неоспорими данни, че…

— Политиката в случая е…

— Ако им позволите да победят, това е краят на политиката!

— Руснаците престанаха да бъдат лошите още през двайсети век!

— Който върши лошотиите, той е лошият. Вие сте шерифът, сър, независимо дали хората ви одобряват, или не. Свършете си работата.

 

Когато Ендър им стана командир, Бийн веднага отстъпи и зае мястото си сред взводните командири. Никой не му го спомена. Той бе главният командир, беше ги обучил добре, но Ендър винаги е бил естественият командир на тази група и сега, когато беше тук, Бийн отново беше малък.

И съвсем оправдано — Бийн го знаеше. Беше ги ръководил добре, но Ендър го караше да изглежда като новак. Не че стратегиите на Ендър бяха по-добри от тези на Бийн — всъщност не бяха. Понякога се различаваха, но най-често Бийн гледаше как Ендър прави същото, което би направил и той.

Важната разлика беше в начина, по който той ръководеше останалите. Те му служеха с пламенна преданост, а не с вечното леко сърдитото подчинение, което Бийн получаваше от тях. Отначало това помагаше. Но той бе спечелил тази преданост чрез наблюдателност — забелязваше не само какво става в битката, но и какво става в главите на подчинените му командири. Беше строг и понякога дори сприхав — даваше им да разберат, че очаква от тях да надминат себе си. И все пак умееше да придава интонация на съвсем невинни думи, да им засвидетелства признание, възхищение, близост. Те се чувстваха признати от онзи, от чието признание се нуждаеха. Бийн просто не знаеше как се прави това. Той винаги ги насърчаваше по-явно, малко нескопосно. За тях неговото признание имаше по-малка стойност, защото изглеждаше някак изчислено. Така си и беше. А Ендър… просто си беше Ендър. Той излъчваше авторитет така, както дишаше.

Значи на мен са ми врътнали някакъв генетичен ключ и са ме превърнали в интелектуален атлет. Мога да вкарам гол с топката от всяко едно място на терена. Но да знаеш кога да ритнеш… Да знаеш как да съставиш отбор от групичката играчи. Какъв ли ключ бе врътнат в гените на Ендър Уигин? Или бе нещо по-дълбоко от механичния гений на тялото? Дали съществуваше дух и дали това бе Божията дарба на Ендър? Ние го следваме като послушници. Искаме от него да извади вода от скалата.

Мога ли и аз да се науча на това? Или ще стана като толкова много автори, пишещи за войната, които изучих, обречени да бъдат втора ръка войници на бойното поле — запомнени само заради хрониките си и обясненията за гения на друг командир? Ще напиша ли после книга за това, как се е справил Ендър?

Нека Ендър си я напише тази книга. Или Граф. Тук аз си имам задължения и когато приключа с тях, сам ще си избера работа и ще вложа в нея всички сили. Ако ме запомнят само като един от спътниците на Ендър — тъй да бъде. Да служиш при Ендър само по себе си е награда.

Но, ах, как го болеше, докато гледаше колко щастливи са останалите и как не му обръщат никакво внимание, освен за да се закачат с него като с малко братче, като с талисман. Колко ли гадно им е било, когато ги командвах аз…

А най-лошото беше, че и Ендър се държеше така с него. Не че позволяваха на някого от тях да види командира си. Но по време на дългата раздяла Ендър очевидно бе забравил как някога бе разчитал на Бийн. Сега разчиташе най-вече на Петра и на Алей, на Динк, на Шен.

На онези, които никога не са били в една армия с него. Бийн и останалите взводни командири от армия „Дракон“ все още бяха полезни и заслужаваха доверие, но когато предстоеше мъчна задача, която изискваше творчески подход, Ендър никога не се сещаше за Бийн.

Нямаше значение. Не можеше да мисли за това. Бийн знаеше, че — редом с първото му назначение като един от командирите на ескадрили — има да върши и друга, по-важна работа. Трябваше да наблюдава как протича всяка битка от началото до края, готов във всеки миг да се намеси, ако Ендър се разколебае. Ендър като че не се досещаше за доверието, с което Бийн се ползваше сред учителите, но Бийн си го знаеше и понякога това го разсейваше. Особено когато изпълняваше официално възложените му задачи — тогава Ендър му се ядосваше, че е малко по-бавен, не внимава достатъчно или не се справя според очакванията. Ендър обаче не знаеше, че всеки миг — ако получеше сигнал от началника — Бийн можеше да поеме и да продължи да осъществява плана на Ендър, да ръководи останалите командири на ескадрили, да спаси играта.

Отначало това поръчение му изглеждаше безсмислено — Ендър бе здрав и в чудесна форма. Но после дойде промяната.

Стана в деня, когато Ендър небрежно, им спомена, че неговият учител е по-различен от техните. Наричаше го „Мейзър“ и говореше за него прекалено често.

— Сигурно е минал през ада, докато е растял — с това име… — отбеляза Том Лудата глава.

— Когато той е растял, това име не е било прочуто — отвърна Ендър.

— Всички толкова възрастни хора вече са мъртви — забеляза Шен.

— Не и ако са пътували дълги години с кораб, движещ се със скоростта на светлината, и после са ги върнали обратно.

Чак тогава им стана ясно.

— Твоят учител е онзи същият Мейзър Ракъм?!

— Нали знаете — разправят, че бил възхитителен герой? — попита Ендър.

Знаеха и още как.

— Онова, което не споменават, е, че е страшен тиранин.

После започна новата симулация и те отново се заловиха за работа.

На другия ден Ендър им съобщи, че положението се променя.

— Досега играхме срещу компютъра или едни срещу други. Но отсега нататък през няколко дни самият Мейзър, заедно с екип от опитни пилоти, ще контролира противниковата флота. Какво ли не може да се случи.

Серия от изпити, в които техен противник ще бъде самият Мейзър Ракъм? Бийн усещаше нещо нередно.

Това няма да са изпити, а нагласени сражения, подготовка за условията, в които можеше да попаднат, когато се изправят срещу истинската флота на бъгерите близо до родната им планета. МФ получава предварителна информация от експедиционната флотилия и ни подготвя за онова, с което ще ни засипят бъгерите, когато влезем в бой с тях.

Проблемът беше там, че независимо колко бяха умни Мейзър Ракъм и останалите офицери, те си бяха човеци. При истинската битка бъгерите със сигурност щяха да им покажат неща, които просто не биха хрумнали на един човек.

После дойде и първият „изпит“ — беше направо срамно каква наивна стратегия прилагаха. Голям кълбовиден боен строй, а в центъра му — един-единствен кораб.

В тази битка стана ясно, че Ендър знае някои неща, които не им казва. Например, той им нареди да не обръщат внимание на кораба в центъра на кълбото. Бил примамка. Но откъде Ендър знаеше това? Той предполагаше, че бъгерите щяха да им покажат такъв единичен кораб и това щеше да бъде лъжа. Което означава, че бъгерите очакват от нас да се нахвърлим точно върху този кораб.

Само дето, разбира се, това не бяха бъгерите, а Мейзър Ракъм. Тогава защо Ракъм смяташе, че бъгерите ще очакват от човеците да нападнат един конкретен кораб?

Бийн се замисли за видеофилмите, които Ендър гледаше отново и отново във Военното училище — всички пропагандни филми за Второто нашествие.

В тях никога не показваха битката, защото е нямало битка. Нито пък Мейзър Ракъм е командвал ударен отряд и е приложил брилянтна стратегия. Мейзър Ракъм бе улучил един-единствен кораб и войната беше свършила. Ето защо нямаше заснети ръкопашни битки. Мейзър Ракъм бе убил царицата. И сега очакваше бъгерите да поставят кораб в центъра за примамка, защото последния път бе победил така.

Убиеш ли царицата, всички бъгери са безпомощни. Безмозъчни. За това намекваха всички онези филми. Ендър го знае, но знае и че бъгерите знаят, че сме го разбрали, затова и не се хваща на смотаната им примамка.

Второто, което Ендър знаеше, а те — не, беше как се употребява едно оръжие, което до този първи изпит не беше включено в техните симулации. Ендър го нарече „Г-н Докторът“ и не каза нищо повече за него — докато не нареди на Алей да го използва там, където вражеската флота бе най-концентрирана. За тяхна изненада оръжието отключи верижна реакция, която се прехвърляше от кораб на кораб, докато всички кораби на формиките освен най-отдалечените не бяха унищожени. Лесна работа беше да попилеят и тези, изостаналите. Когато приключиха, игралното поле бе чисто.

— Защо стратегията им беше толкова тъпа? — попита Бийн.

— И аз това се чудех — призна Ендър. — Но ние не изгубихме нито един кораб, значи всичко е наред.

По-нататък Ендър им каза какво беше научил от Мейзър — те симулирали цял епизод от нашествие, затова той прекарал симулирания враг по учебна крива.

— Следващия път вече ще са се научили. Няма да е толкова лесно.

Бийн чу тези думи и те го изпълниха с тревога. Епизод от нашествие? Защо беше този сценарий? Защо не направят направо генерална репетиция на решителната битка?

Защото бъгерите населяват повече от една планета, помисли си Бийн. Разбира се! Те са открили Земята и са очаквали да я превърнат в поредната колония, също като предишните пъти.

Ние имаме повече от една флотилия. По една за всеки свят на формиките.

А причината да се учат от битка на битка е, че формиките също разполагат със свръхсветлинна комуникация в междузвездното пространство.

Всички догадки на Бийн се потвърдиха. Той бе разгадал и тайната, скрита зад тези изпити. Мейзър Ракъм не предвождаше симулирана бъгерска флотилия. Битката си беше истинска, а единствената функция на Ракъм беше да наблюдава развоя й, а после да разяснява на Ендър какво означава стратегията на врага и как да водим битка с тях за в бъдеще.

Ето защо даваха повечето си команди устно. Те бяха предавани на истински екипажи, на реални кораби, които изпълняваха заповедите им и водеха действителни битки. Всеки изгубен от нас кораб означава, че са умрели възрастни мъже и жени — мислеше си Бийн. Всяко нехайство от наша страна струва човешки живот. Ала не ни го казват точно защото не бихме понесли бремето на това знание. По време на война командирите винаги е трябвало да овладяват схващането за „допустими загуби“. Но онези, които запазваха човешкото в себе си, така и не приемаха, че загубите могат да са „допустими“ — Бийн го разбираше. Това ги мъчи. Затова те защитават нас, децата-войници, като поддържат убеждението ни, че това са само игри и изпити.

Затова не мога да го издам на никого, когото познавам. Затова трябва да приемам загубите безмълвно, без никакви видими опасения. Трябва да се опитам да изхвърля от ума си хората, умиращи от храброст, които жертват не просто някакви точки в играта, а живота си.

„Изпитите“ се провеждаха през два-три дни, всяка следваща битка беше все по-продължителна. Алей се пошегува, че трябва да им сложат памперси, за да не се разсейват, когато по време на битка мехурът им се препълни. На другия ден им сложиха катетри. Том Лудата глава обаче се възпротиви.

— Дайте ни по един буркан да пикаем в него и толкова. Не можем да играем тази игра с разни неща, висящи от пишките ни!

В крайна сметка им дадоха буркани. Бийн обаче никога не чу някой да ги е използвал. И макар всички да са чудеха какво са дали на Петра, никой не посмя да я попита.

Бийн започна да забелязва някои от грешките на Ендър още в самото начало. Например, той разчиташе твърде много на Петра. Тя винаги командваше централния отряд и наглеждаше сто неща едновременно, за да може Ендър да се съсредоточи върху финтовете, подвеждащите маневри, номерата. Не разбираше ли Ендър, че перфекционистката Петра направо жива я изяждаха вината и срамът за всяка грешка, която допускаше? Въпреки умението му да вниква в хората, той изглежда я мислеше за много печена, вместо да осъзнае, че печената й фасада е параван, зад който крие страшната си нервност. Всяка грешка й тежеше. Тя не спеше добре и си личеше, че все повече се уморява по време на сраженията.

Но пък може би причината, поради която Ендър не разбираше как постъпва с нея, беше, че и той бе уморен. Както и всички останали. Скапваха се под натиска, понякога — ужасно. Все повече се изморяваха, все повече бяха склонни да допускат грешки, а изпитите ставаха все по-трудни, сраженията — все по-дълги.

И тъй като битките с всеки нов „изпит“ ставаха все по-трудни, Ендър бе принуден да оставя все повече и повече на другите да вземат решения. Вместо да изпълняват гладко подробните команди на Ендър, на командирите на ескадрили им се налагаше да изнасят на гърба си повече от половината сражение. Често Ендър за дълго време бе твърде ангажиран в една част от битката, за да дава нови заповеди в друга. Засегнатите командири на ескадрили започваха да обсъждат тактиката си на жаргон, докато Ендър отново ги забележи. И Бийн с благодарност установи, че макар Ендър никога да не му възлагаше интересни задачи, някои от командващите се обръщаха не към друг, а към него, когато вниманието на Ендър бе насочено другаде. Том Лудата глава и Горещата супа предлагаха собствени планове, но обикновено ги реализираха чрез Бийн. И тъй като във всяка битка той отделяше половината си време за внимателно наблюдение и анализ на плана на Ендър, успяваше доста точно да им обясни какво трябва да направят, за да подпомогнат успеха на цялостния план. От време на време Ендър хвалеше Том или Супата за решения, произтекли от съветите на Бийн. Това бе най-близкото нещо до похвала, което Бийн бе чувал някога.

Другите взводни командири и останалите деца изобщо не се обръщаха към Бийн. Той разбираше защо — сигурно им е било много неприятно, докато учителите поставяха Бийн над тях, преди да доведат Ендър. Сега, когато си имаха истински командир, никога повече нямаше да се стремят да му се харесат — както, Бийн подозираше, бяха правили при него — защото обичаха Ендър. Бийн го разбираше — но това не пречеше да го боли.

Независимо дали те искаха той да наблюдава работата им, независимо дали чувствата му бяха наранени, това си беше неговата задача и той бе решен да не го сварят неподготвен. Докато натискът все повече нарастваше, а те все повече се изтощаваха, все повече се дразнеха един от друг и проявяваха все по-малка щедрост в преценката на чуждата работа, Бийн все повече се държеше нащрек, защото шансовете им да сгрешат ставаха все по-големи.

Един ден Петра заспа по време на сражение. Бе оставила отряда си да се отклони твърде много и той се оказа в уязвима позиция. Врагът се възползва от това и разкъса ескадрилата й на парчета. Защо тя не даде заповед за отстъпление? Още по-зле, и Ендър не го забеляза достатъчно рано. Бийн беше този, който му съобщи, че нещо става с Петра.

Ендър я повика. Тя не отговори. Ендър прехвърли контрола на двата останали й кораба на Том Лудата глава и се опита да спаси цялата битка. Петра, както винаги, заемаше централната позиция и загубата на почти цялата й голяма ескадрила бе опустошителен удар. Само защото противникът бе добил твърде голяма увереност след нанесеното й тежко поражение, Ендър успя да постави няколко капана и си възвърна инициативата. Победи, но с тежки загуби.

Петра очевидно се събуди към края на битката и откри, че командното й табло е изключено и няма звук, докато всичко не свърши. После отново включиха микрофона й и я чуха, че плаче.

— Съжалявам! Съжалявам! Кажете на Ендър, че съжалявам, той не може да ме чуе, съжалявам…

Бийн успя да я засече, преди да се е прибрала в стаята й. Тя вървеше със залитане по тунела, подпираше се на стената и плачеше — напипваше пътя си с ръце, защото сълзите замъгляваха очите й. Бийн се приближи и я докосна. Тя се отърси от ръката му.

— Петра — рече Бийн. — Умората си е умора. Не можеш да останеш будна, когато мозъкът ти изключва.

— Моят мозък изключи! Не знаеш какво е — ти винаги си бил такъв умник, че можеш да вършиш работата на всички ни, като едновременно с това си играеш шах!

— Петра, той разчиташе на тебе твърде много, не ти даваше никаква почивка…

— Той също не си дава почивка, а аз не виждам да…

— Виждаш. Очевидно с твоята ескадрила ставаше нещо нередно цели няколко секунди, преди някой да му обърне внимание. Дори и тогава той първо се опита да те събуди, преди да прехвърли управлението на друг. Ако бе реагирал по-бързо, щяха да ти останат шест кораба, а не два.

— Ти си му обърнал внимание. Ти ме наблюдаваше. Следеше ме.

— Петра, аз наблюдавам всички.

— Каза, че вече ми имаш доверие, но не е така! И не бива — никой не бива да ми се доверява!

Тя избухна в неудържими ридания и се облегна на каменната стена.

Тогава се появиха двама офицери и я отведоха. Но не в стаята й.

 

 

Полковник Граф му се обади скоро след това.

— Реагира точно както трябва — похвали го той. — Тъкмо това ти е работата.

— И доста бързо реагирах — изтъкна Бийн.

— Ти наблюдаваше. Забеляза къде се проваля планът и обърна внимание на Ендър за това. Свърши си работата. Другите деца не го разбират и аз знам, че това сигурно те огорчава…

— Не ми пука какво забелязват те…

— Но си свърши работата. В тази битка сейвът беше твой.

— Каквото и да означава това, по дяволите.

— Бейзболен термин. О, да. По улиците на Ротердам бейзболът не е бил много на почит.

— Моля ви, може ли да си легна да спя вече?

— След минутка. Бийн, Ендър започва да се уморява. Допуска грешки. Затова е още по-важно да наблюдаваш всичко. Пази го. Видя какво стана с Петра.

— Всички се преуморяваме.

— Да — Ендър също. По-зле е от всички. Плаче насън. Сънува странни сънища. Разправя, че Мейзър явно знаел какви са плановете му — шпионирал сънищата му.

— Да не ми обяснявате, че той полудява?

— Казвам ти, че единственият човек, с когото се е отнасял още по-сурово, отколкото с Петра, е самият той. Прикривай го, Бийн. Подкрепяй го.

— Аз вече го подкрепям.

— През цялото време се сърдиш, Бийн.

Думите на Граф го стреснаха. Отначало си помисли „Не е вярно!“. А после — „Дали?“.

— Ендър не ти възлага никакви важни задачи, а след като ти си командвал парада, Бийн, това сигурно те вбесява. Но Ендър не е виновен. Мейзър разправя на Ендър, че се съмнявал в способността ти да ръководиш големи флотилии от кораби. Затова и не ти се възлагат сложни и интересни поръчения. Не че Ендър вярва сляпо на Мейзър за това. Но вижда всичките ти действия през призмата на недоверие към теб у Мейзър.

— Мейзър Ракъм мисли, че аз…

— Мейзър Ракъм знае съвсем точно какво представляваш и на какво си способен. Но трябваше да се погрижим Ендър да не ти възлага нищо толкова сложно, че да не можеш да следиш цялостното протичане на играта. И се налагаше да го постигнем, без да съобщаваме на Ендър, че ти си заместникът му.

— За какво тогава ми разправяте всичко това?

— Когато тези изпити приключат и вие станете истински командири, ще кажем на Ендър истината за теб и ще му обясним защо Мейзър е говорил така за теб. Знам, че за теб доверието на Ендър означава много и ти се струва, че си го загубил. Исках да ти обясня защо. Заради нас е.

— На какво се дължи този внезапен пристъп на откровеност?

— На това, че според мен е по-добре да знаеш.

— По-добре ще е да ви повярвам, независимо дали е вярно, или не. Може да ме лъжете. Така че, дали изобщо съм научил нещо от този разговор?

— Вярвай в каквото си искаш, Бийн.

 

 

Петра не дойде на занятия два дни. Когато се върна, Ендър, разбира се, престана да й възлага тежки задачи. Тя се справяше добре с възложените й поръчения, но ентусиазмът й бе изчезнал. Сърцето й бе сломено.

Но, по дяволите, за тези два дни тя се беше наспала. Всички съвсем мъничко й завиждаха за това, макар никога да не биха се сменили доброволно с нея. Независимо дали отправяха молитвите си към някой конкретен бог, те всички се молеха: „Дано това не ми се случи на мен!“ Но в същото време отправяха и обратната молитва: „О, оставете ме да спя, дайте ми един ден, в който да не ми се налага да мисля за тази игра!“

Изпитите продължаваха. Колко планети бяха колонизирали тези гадове, преди да стигнат до Земята? — чудеше се Бийн. И сигурни ли сме, че знаем за всички? Какъв е смисълът да унищожаваме флотата им, когато не разполагаме с войски, които да окупират победените колонии? Или просто ще оставим там корабите си и ще стреляме по всичко, което опита да се надигне от повърхността на планетата?

Петра не бе единствената, която се провали. Влад изпадна в кататония и не можаха да го вдигнат от леглото. На докторите им трябваха три дни, за да го събудят, и за разлика от Петра го освободиха изцяло от служба. Той просто не можеше да се съсредоточи.

Бийн непрекъснато очакваше Том Лудата глава да ги последва, но въпреки името му, той като че с натрупването на умората трупаше и разум. Вместо него Флай Моло започна да се смее, когато загуби контрол над ескадрилата си. Ендър веднага го изключи и този път прехвърли корабите му на Бийн. Флай се върна на другия ден. Не даде никакви обяснения, но всички разбираха, че вече не могат да му се възлагат отговорни задачи.

А Бийн все повече и повече забелязваше как намалява бдителността на Ендър. Заповедите му идваха след все по-дълги и по-дълги паузи, а един-два пъти не бяха и ясно формулирани. Бийн веднага ги приведе в по-разбираема форма, а Ендър така и не разбра, че е имало объркване. Но другите най-сетне започнаха да осъзнават, че Бийн следи хода на цялата битка, не само на отделни нейни части. Може би дори забелязваха как задаваше въпроси по време на сражение, правеше забележки, които предупреждаваха Ендър, че трябва да е нащрек за нещо, но никога не звучаха като критика към някого. След битките едно-две от по-големите деца отиваха да поговорят с Бийн. Не казваха нищо важно. Само полагаха длан на рамото му, тупаха го по гърба и изричаха по някоя дума — „Добра игра“, „Браво“, „Давай все така“, „Благодаря ти, Бийн“.

Не бе осъзнал колко му е нужна почитта на другите, докато най-сетне не я получи.

 

 

— Бийн, мисля, че трябва да знаеш нещо за следващата игра.

— Какво?

Полковник Граф се поколеба.

— Тази сутрин не можахме да събудим Ендър. Сънува кошмари. Не искаше да яде, докато не го накарахме. Хапе ръката си насън, и то до кръв. А днес не можахме да го накараме да се събуди. Успяхме да отложим… изпита… така че той ще командва, но… не както обикновено.

— Готов съм. Винаги съм готов.

— Да, но… виж, за този изпит предварително се чува, че… че няма…

— Че е безнадежден?

— Помогни ни с каквото можеш. Дай някакво предложение.

— Онова нещо, „Г-н Докторът“… Ендър отдавна не ни е възлагал да го използваме.

— Врагът научи принципа на действието му и затова не позволява на корабите си да се събират толкова наблизо, че да може да започне верижната реакция. За поддържане на полето е нужно определено количество маса. В момента това оръжие е баласт. Безполезно е.

— Щеше да е хубаво, ако ми бяхте обяснили как действа то по-рано.

— Бийн, има хора, които не искат ние да ти казваме нищо. Ти използваш и най-малката трошица информация така, че се досещаш за десет пъти повече неща, отколкото ние искаме да знаеш. И това на първо място ги прави малко подозрителни дали изобщо трябва да ти се дават трошици.

— Полковник Граф, вие сте наясно, че аз знам истината — ние водим реални битки. Не ги разиграва Мейзър Ракъм. Когато губим кораби, умират истински хора.

Граф извърна очи.

— И това са хора, които Мейзър Ракъм познава, нали?

Граф кимна едва забележимо.

— Да не мислите, че Ендър не усеща какво чувства Мейзър? Не познавам този мъж, той може да е твърд като кремък, но според мен, когато критикува Ендър, издава своите… своите терзания, може би… и Ендър го усеща. Защото Ендър се чувства много по-уморен след критиката му, отколкото преди нея. Той може и да не е наясно какво става в действителност, но знае, че залогът е ужасен. Знае, че Мейзър Ракъм наистина скърби за всяка грешка, допусната от него.

— Да не си намерил някакъв начин да се промъкнеш в стаята на Ендър?

— Знам как да слушам Ендър. Не греша за Мейзър, нали?

Граф поклати глава.

— Полковник Граф, онова, което вие не разбирате и което май никой не си спомня… Онази последна игра във Военното училище, когато Ендър предаде армията си на мен. Това не беше стратегически ход. Той се отказа. Беше приключил с това. Бе обявил стачка. Вие не го разбрахте, защото го дипломирахте. Случката с Бонсо го съсипа. Според мен сега терзанията на Мейзър Ракъм му въздействат по същия начин. Мисля, че Ендър дори не съзнава, че е убил някого, но подсъзнателно го усеща и това разкъсва сърцето му.

Граф го изгледа проницателно.

— Знаех, че Бонсо е мъртъв. Видях го. И преди съм виждал смъртта, спомняте ли си? Когато ти набутат носа в мозъка и изгубиш осем литра кръв, после не ставаш да си ходиш. Вие така и не казахте на Ендър, че Бонсо е мъртъв, но сте глупак, ако си мислите, че той не знае. А сега благодарение на Мейзър той усеща как всеки изгубен кораб означава, че умират доблестни мъже. И не може да понесе това, полковник Граф.

— Ти си по-проницателен, отколкото ти признават, Бийн — рече Граф.

— Знам. Аз съм студеният нечовешки разум, нали така? — тъжно се засмя Бийн. — Гените ми са променени, затова и аз съм пришълец, също като бъгерите, нали?

Граф се изчерви.

— Никога никой не е казвал подобно нещо.

— Искате да кажете, че никога не сте го казвали пред мен. Умишлено. Но май не разбирате, че понякога трябва просто да кажеш на хората истината и да ги помолиш да направят онова, което искаш, вместо да се мъчиш да ги подмамиш да го свършат.

— Да не намекваш, че трябва да кажем на Ендър истината?

— Не! Да не сте луд? Ако той е толкова разстроен, защото го знае подсъзнателно, как според вас ще реагира, ако разбере? Направо ще се вцепени.

— Но ти не се вцепеняваш. Това ли е? Искаш ти да поемеш командването в следващата битка?

— Все още не сте ме разбрали, полковник Граф. Аз не се вцепенявам, защото тази битка не е моя битка. Аз само помагам. Наблюдавам. Но съм свободен. Защото тази игра е играта на Ендър.

Симулаторът на Бийн се включи.

— Време е — рече Граф. — Успех!

— Полковник Граф, Ендър може отново да обяви стачка. Възможно е да зареже всичко. Просто да се откаже. Може да си каже „Това е само игра и тя ми писна, не ми пука какво ще направят с мен, аз бях дотук“. Това си му е вътрешно присъщо — да постъпва така, когато всичко му изглежда абсолютно нечестно и напълно безсмислено.

— Ами ако му обещая, че това е последната игра?

Бийн сложи слушалките си и попита:

— А вярно ли ще бъде?

Граф кимна.

— Ами, според мен няма да има особено значение. Освен това сега той е ученик на Мейзър, нали?

— Предполагам. Мейзър се кани да му каже, че това е зрелостният изпит.

— Сега Мейзър е учителят на Ендър — заяви Бийн. — А за вас оставам аз. Онова момченце, дето не го искахте.

Граф отново се изчерви.

— Прав си — рече той. — Не те исках, защото беше един такъв всезнайко!

Бийн знаеше, че е така, но все пак го заболя.

— Виж, Бийн… — продължи Граф. — Работата е там, че не бях прав.

Той положи длан на рамото на Бийн и излезе от стаята.

Бийн влезе в мрежата — последен от командирите на ескадрили.

— Всички ли са по местата си? — попита Ендър в слушалките.

— До един — отвърна Бийн. — Тази сутрин май нещо позакъсня за тренировката, а?

— Извинете — рече Ендър. — Успах се.

Всички се засмяха. Освен Бийн.

Ендър проведе с тях няколко маневри за разгрявка преди битката. А после дойде часът. Екранът се изчисти.

Бийн чакаше и тревогата го гризеше отвътре.

Врагът се появи.

Флотата им бе разположена около планета, заемаща центъра на екрана. И преди бяха водили сражения близо до планети, но всеки път те бяха разположени в края на екрана — противникът винаги се стремеше да ги подмами по-далеч от планетата.

Този път обаче подмамване нямаше. Пред тях беше най-невероятният рояк. На известно разстояние един от друг — както винаги — хиляди и хиляди кораби следваха случайни, непредсказуеми, преплитащи се пътища и оформяха смъртоносен облак около планетата.

Това е родната им планета, помисли си Бийн. Едва не го произнесе на глас, но се усети навреме. Това е симулация на битката срещу бъгерите при родната им планета.

Поколения наред те са се подготвяли за нашето идване. Всички предишни сражения не означаваха нищо. Тези формики могат да загубят колкото си щат отделни бъгери — тях изобщо не ги е грижа. Важна е само царицата. Като онази, която Мейзър Ракъм уби по време на Второто нашествие. Те изобщо не бяха подлагали царица на риск в сраженията. Досега.

Тъкмо затова са се скупчили. Тук има царица.

Къде е?

На повърхността на планетата, реши Бийн. Идеята им е да ни попречат да се доберем до повърхността на планетата.

Значи, точно това трябва да направим. На „Г-н Доктора“ му трябва маса. Планетите притежават маса. Много е просто.

Само дето нямаше начин малката флотилия от човешки кораби да се промъкне през този рояк достатъчно близо до планетата, че да задейства „Г-н Доктора“. Защото ако историята изобщо ги бе научила на нещо, то това бе следното: понякога противниковата страна е неимоверно силна и тогава единственият разумен курс на действие е да се оттеглиш, за да можеш да запазиш войската си и да се биеш друг път.

В тази война обаче друг път нямаше. Нямаше надежда за отстъпление. Решенията, заради които щяха да загубят тази битка, а с нея и войната, бяха взети още преди две поколения, когато бяха изпратили корабите — средство, неподходящо още от самото начало. Командирите, подкарали флотилията, вероятно дори не са и подозирали, че летят към родната планета на бъгерите. Никой не беше виновен. Те просто не разполагаха с достатъчно сили дори да одраскат защитата на противника. Нямаше значение какъв великолепен командир е Ендър. Когато имаш на разположение само един мъж с лопата, не можеш да построиш дига, която да удържи морето.

Път за отстъпление нямаше, възможност за победа — също. Никакво място за бавене или за маневриране, нито причина врагът да направи нещо друго, вместо да продължи вече започнатото.

Човешкият флот се състоеше само от двайсет космически кораба, всеки — с по четири изтребителя. Бяха от най-старите модели, истински охлюви в сравнение с бойните кораби, които бяха използвали в предишни битки. Връзваше се — родната планета на бъгерите вероятно бе ужасно далеч и затова флотилията, стигнала дотам, бе потеглила преди всички останали флотилии. Преди на линия да застанат по-добри кораби.

Осемдесет изтребителя. Срещу пет хиляди, може би десет хиляди вражески кораба. Невъзможно беше да се определи броят им. Бийн забеляза как екранът непрекъснато изпускаше от полезрение отделни вражески кораби, а цялостният им брой непрекъснато се изменяше. Бяха толкова много, че се получаваше претоварване в системата. Непрекъснато мигаха на екрана като светулки.

Мина много време — много секунди, минута може би. Обикновено Ендър вече би ги разпределил и приготвил за действие. Но сега от него не идваше нищо, освен мълчание.

На конзолата на Бийн примигна лампа. Знаеше какво означава това. Достатъчно бе да натисне едно копче — и той щеше да поведе битката. Предлагаха му го, защото мислеха, че Ендър се е вцепенил.

Той не се е вцепенил, помисли си Бийн. Не е в паника. Просто е проумял ситуацията точно както я разбирам и аз. Стратегия няма. Ала той не разбира, че това са просто неволите на войната — гибел, която няма как да се избегне. Той вижда пред себе си задача, зададена от учителите, от Мейзър Ракъм, задача, толкова абсурдно нечестна, че единствения разумен курс на действие е да откаже да я изпълни.

За миг Бийн се изкуши да изкрещи истината. Това не е игра, всичко е наистина, това е последната битка, ние все пак загубихме тази война! Но какво ли щяха да спечелят от това? Най-много всички да изпаднат в паника.

И все пак, самата мисъл да натисне това копче и да поеме командването, бе абсурдна. Ендър не беше рухнал и не беше се провалил. Беше невъзможно да се победи в тази битка — тя дори не биваше да се води. Животът на хората в тези кораби не биваше да се пропилява за такава безнадеждна Атака на леката кавалерия^[1]. Аз не съм генерал Бърнсайд при Фредериксбърг. Аз не изпращам войниците си на такава неразумна, безнадеждна, безсмислена смърт.

Ако имах план, щях да поема командването. Но нямам план. Така че, за добро или за зло, това е играта на Ендър, а не моята.

Но имаше и друга причина да не поеме командването.

Бийн си спомни как стоеше над проснатото тяло на побойника, твърде опасен, за да го покорят, и повтаряше на Поук: Убий го! Убий го!

Бях прав. Сега побойникът отново трябва да бъде убит. И макар да не знам как да го постигнем, ние не можем да изгубим тази война. Не зная как да я спечелим, но аз не съм Господ и не виждам всичко. Вероятно Ендър също не вижда решение, но ако някой изобщо може да намери решение — което да реализира — то това е Ендър.

Може би не е чак толкова безнадеждно. Сигурно има някакъв начин да стигнем до повърхността на планетата и да изтрием бъгерите от лицето на вселената. Сега е време за чудеса. За Ендър другите ще се раздадат докрай. Ако аз поема командването, те ще са толкова разстроени и толкова разсеяни, че дори и да им предложа план, който има някакъв шанс за победа, той така и няма да успее, защото те няма да вложат душата си в него.

Ендър трябва да опита. Ако не опита, всички ще умрем. Защото дори и да не са имали намерение да изпращат нова флотилия срещу нас, след тази битка със сигурност ще го сторят. Ние победихме техните флотилии във всички досегашни битки. Но ако не спечелим тази, окончателната, и не унищожим способността им да водят война срещу нас, те ще се завърнат. И този път сами ще са разбрали как да си направят „Г-н Доктор“.

Ние имаме само един свят. И само една надежда.

Направи го, Ендър.

В ума на Бийн проблеснаха думите, които Ендър бе казал в първия тренировъчен ден на армия „Дракон“: „Запомнете, вратата на противника е надолу.“ В последната битка на армия „Дракон“, когато вече нямаше надежда, Ендър бе приложил тъкмо тази стратегия и бе изпратил отряда на Бийн да притисне шлемовете си в ъглите на портала. Така победи. Жалко, че сега нямаше как да приложи същата измама.

Ако прицелим „Г-н Доктора“ в повърхността на планетата, за да я взриви… така номерът може и да стане. Оттук просто не можеш да стигнеш там.

Време беше да се предаде. Да излезе от играта, да им каже да не изпращат деца да вършат работата на възрастните. Безнадеждно е. Свършено е с нас.

— И помнете — изрече той иронично, — вратата на противника е надолу.

Флай Моло, Горещата супа, Влад, Самосвала и Том Лудата глава — всички се изсмяха. Те бяха от армия „Дракон“ и помнеха какво означават тези думи.

Но Ендър като че не схвана шегата.

Ендър сякаш не разбираше, че няма начин да свалят „Г-н Доктора“ на повърхността на планетата.

Вместо това гласът му прозвуча в ушите им — даваше заповеди. Подреди корабите в стегнат боен строй — цилиндри в цилиндри.

На Бийн му се искаше да изкрещи „Не го прави! На тези кораби има истински хора и ако ги изпратиш в бой, те ще умрат! Жертва без надежда за победа!“

Но прехапа езика си, защото подсъзнателно — в най-затънтеното кътче на сърцето си — той все пак таеше надежда, че Ендър може да постигне невъзможното. И докато още я имаше, животът на тези хора — по техен собствен избор — подлежеше на жертва от самото начало.

Ендър им нареди да потеглят, като тук-там ги караше да се отклоняват през непрекъснато престрояващите се пълчища на вражия рояк.

Несъмнено врагът вижда какво прави той, помисли си Бийн.

Нямаше как да не виждат, че всеки трети-четвърти ход ни приближава все повече до планетата.

Всеки миг противникът можеше да съсредоточи войските си и да ги унищожи светкавично. Защо тогава не предприемаше нищо?

На Бийн му хрумна, че бъгерите не смеят да съсредоточат силите си близо до стегнатата формация на Ендър, защото в мига, когато корабите им се приближат толкова един до друг, Ендър ще използва срещу тях „Г-н Доктора“.

А после се сети и за друго обяснение. Може би тук просто има прекалено много бъгерски кораби? И царицата — или цариците — се съсредоточават изцяло върху овладяването на десетте хиляди кораба, реещи се из космоса, за да не се приближат опасно един до друг?

За разлика от Ендър царицата на бъгерите не можеше да прехвърли командването на корабите върху подчинените си. Тя нямаше подчинени. Отделните бъгери бяха като нейни ръце и крака. Сега тя имаше стотици ръце и крака, а може би хиляди, и всичките мърдаха едновременно.

Ето защо не реагираше интелигентно. Нейните войски бяха прекалено многобройни. Тъкмо затова не предприемаше очевидните ходове, не залагаше капани, не пречеше на Ендър да приближава с всеки завой, отклонение и смяна на курса своя цилиндър към повърхността на планетата.

Всъщност маневрите, които бъгерите предприемаха, бяха просто нелепи. Защото, докато Ендър проникваше все по-дълбоко и по-дълбоко в кладенеца на гравитацията на планетата, бъгерите изграждаха плътна стена зад формацията му.

Те блокират пътя ни за отстъпление!

Бийн веднага проумя още една — най-важната — причина за случващото се. Бъгерите бяха направили грешни изводи от предишните ни битки. Досега стратегията на Ендър винаги беше да осигури оцеляването на възможно най-голям брой човешки кораби. Той винаги си бе оставял изход за отстъпление. Бъгерите с тяхното огромно числено превъзходство най-сетне имаха възможност да гарантират, че човешката войска няма да им се измъкне.

В началото на тази битка нямаше как да се предвиди, че бъгерите ще допуснат подобна грешка. И все пак, откакто свят светува, великите победи се дължаха колкото на бойните умения на победителите, толкова и на грешките на губещата армия. Бъгерите най-сетне — най-сетне! — бяха проумели, че за човеците всеки един човешки живот е ценност. Ние не пилеем армиите си, защото за нас всеки войник е царица в кошер с един обитател. Но бяха научили този урок тъкмо когато той щеше да ги подведе безнадеждно — защото човеците, когато каузата си заслужава, са способни на саможертва. Ние се хвърляме върху гранатата, за да спасим другарите си в землянката. Ние изскачаме от окопите, връхлитаме върху окопания противник и мрем като личинки под пламъка на горелка. Ние прикрепяме бомби към тялото си и се взривяваме сред вражите тълпи. Когато каузата си заслужава, ние сме луди.

Те не вярват, че ще използваме „Г-н Доктора“, защото можем да го използваме единствено ако при това унищожим и собствените си кораби. От мига, в който Ендър започна да дава заповеди, за всички стана ясно, че това е самоубийствена атака. Тези кораби не бяха създадени за влизане в атмосфера. И все пак, за да се приближат достатъчно до планетата, че да задействат „г-н Доктора“, те трябваше да направят точно това.

Да се спуснат надолу, в кладенеца на гравитацията, и да стрелят с оръжието точно преди корабът да изгори. И ако се получи, ако планетата бъде взривена от мощта на това ужасно оръжие, верижната реакция ще се разпространи и в космоса — ще обхване всички случайно оцелели кораби.

Независимо дали ще спечелим, или ще загубим, в тази битка хора нямаше да оцелеят.

Те никога не са ни виждали да предприемаме подобен ход. Те не разбират, че хората наистина винаги се стремят да запазят живота си — освен тогава, когато… не се стремят. Според опита на бъгерите автономните същества не бяха способни на саможертва. Откритието им, че сме автономни същества, е ключът към тяхното поражение.

Дали Ендър — изучавайки така старателно бъгерите, обсебен от тях през всичките свои години на подготовка — някак не бе предвидил, че те могат да допускат подобни смъртоносни грешки?

Аз не го знаех. Аз нямаше да приложа подобна стратегия. Аз нямах стратегия. Ендър бе единственият командир, който би могъл да го знае — да се досети или несъзнателно да се надява, че когато се хвърлим в атака, врагът ще залитне, ще се препъне, ще падне и ще се провали.

Но знаеше ли го той изобщо? Възможно ли е и той да е стигнал до същия извод като мен — че тази битка не може да бъде спечелена? И е решил да не играе, да обяви стачка, да се откаже? А моите заядливи думи „вратата на противника е надолу“ да са предизвикали този напразен и безплоден жест на отчаяние — да изпрати корабите си на сигурна смърт, защото не знае, че тези кораби са истински и екипажите им са от истински хора, които той изпраща на смърт? Възможно ли е и той като мен да е изненадан от грешките на врага? Нима нашата победа ще е случайна?

Не. Дори и моите думи да са провокирали Ендър да пристъпи към действие, все пак той избра този боен строй, тези финтове и извъртания, този лъкатушещ маршрут. Тъкмо предишните победи на Ендър бяха заблуди врага, че сме вид, неспособен на саможертва. През цялото това време Ендър се преструваше, че човеците са разумни същества, докато ние всъщност сме най-ужасните изчадия, които някога са се появявали в кошмарите на горките извънземни. Нямаше как те да знаят историята за слепия Самсон, разрушил храма със собствената си глава, за да убие враговете си.

На тези кораби има мъже — мислеше си Бийн. — Хора, изоставили дом, семейство и рождената си планета, за да прекосят огромните пространства на галактиката и да влязат в бой с ужасен враг. По пътя сигурно са разбрали, че стратегията на някой като Ендър ще ги прати на смърт, всички до един. Може би в момента съзнават, че са обречени. И въпреки това се подчиняват и ще продължат да се подчиняват на дадените им заповеди. Също като в прочутата Атака на леката кавалерия, тези войници отдават живота си и вярват, че техните командири знаят какво правят с тях. Докато ние си седим тук, без нищо да ни заплашва в тези зали със симулатори, и играем на някаква много завързана компютърна игра, те се подчиняват и умират, за да може човечеството да живее.

И все пак ние, които ги командваме, ние, децата вътре в тези сложни игрални автомати, нямаме представа от тяхната храброст и саможертва. Не можем да им отдадем почестите, които заслужават, защото дори не подозираме за съществуването им.

С изключение на мен.

В ума на Бийн изникна един любим на сестра Карлота библейски сюжет. Може би този разказ означаваше толкова много за нея, защото тя нямаше деца. Беше му разказвала историята за въстанието на Авесалом срещу собствения му баща, цар Давид. Авесалом бил убит по време на битка. За Давид тази вест означавала победа, означавала, че неговите войници няма да гинат повече. Тронът му бил в безопасност. Животът му бил в безопасност. Но той на спирал да мисли единствено за сина си, за любимия си син, за мъртвото си момче.

Бийн наведе глава, така че гласа му да чуват само войниците под негова команда. И тогава натисна бутона, чрез който гласът му стигаше до ушите на всички онези мъже на борда на далечната флотилия — само колкото да каже няколко думи. Нямаше представа как ще им прозвучи неговият глас — дали щяха да чуят детски гласец или звуците се изкривяваха и до тях щеше да стигне глас на възрастен, а може би някакъв метален, машиноподобен глас? Нямаше значение. Мъжете на борда на далечната флотилия щяха да чуят гласа му под някаква форма и той щеше да стигне до тях по-бързо от скоростта на светлината, Господ знае как.

— Сине мой Авесаломе — изрече той тихо, за първи път познал болката, която откъсваше такива думи от устата на човек. — Сине мой, сине мой, Авесаломе! Да бях умрял аз вместо тебе, Авесаломе, сине мой. Синове мои!

Беше го поизменил малко, но Господ щеше да го разбере. Или ако не го разбереше, сестра Карлота би го разбрала.

Сега, помисли си Бийн. Давай, Ендър. Повече не можеш да се приближиш, без да издадеш играта. Те започват да разбират каква опасност ги грози. Съсредоточават силите си. Ще ни гръмнат в небето, преди да сме прицелили оръжията си…

— Добре, до всички освен ескадрилата на Петра — каза Ендър. — Спускайте се право надолу, възможно най-бързо. Насочете „Г-н Доктора“ към планетата. Изчакайте до последната възможна секунда. Петра, прикривай, както можеш.

Командирите на ескадрили — сред тях и Бийн — предадоха командите на Ендър към собствените си флотилии. След това не им остана нищо друго, освен да наблюдават. Всеки кораб беше сам за себе си.

Врагът усети какво предстои и се втурна да унищожава пикиращите човеци. Прииждащите кораби от флотата на формиките прихващаха изтребител след изтребител. Само няколко бойни кораби оцеляха достатъчно дълго, че да навлязат в атмосферата.

Дръжте се, помисли си Бийн. Дръжте се докрай!

Корабите, прицелили се твърде рано, гледаха как техните „Докторчета“ изгарят в атмосферата, преди да успеят да стрелят. Още няколко кораба изгоряха, без изобщо да се прицелят.

Оставаха два кораба. Единият беше от ескадрилата на Бийн.

— Не го насочвайте — каза Бийн в микрофона си, навел глава. — Задействайте го вътре в кораба. И нека Господ е с вас.

Нямаше как да разбере дали неговия кораб изпълни нареждането му, или другият. Знаеше само, че и двата кораба изчезнаха от екрана, без да насочат оръдието. А после повърхността на планетата започна да набъбва. Изведнъж мощна експлозия изригна към последните човешки изтребители. Това бяха корабите на Петра, в тях може би имаше, а може би — не, все още живи хора, които да видят как към тях приижда гибелта им. Как към тях се приближава победата им.

Симулаторът предложи грандиозно зрелище — взривената планета погълна всички вражи кораби и верижната реакция се задейства. Но далеч преди да бъде взривен и последният кораб, маневрите бяха спрели. Те се рееха неуправляеми — като мъртвите бъгерски кораби от видеофилмите за Второто нашествие. Царицата на кошера бе загинала на повърхността на планетата. Унищожението на останалите кораби беше чиста формалност. Бъгерите бяха вече мъртви.

 

 

Бийн излезе в тунела и откри, че другите деца вече са там — поздравяваха се, обсъждаха колко страхотен бил ефектът от експлозията и се питаха дали нещо подобно можеше наистина да се случи.

— Да — отговори им Бийн. — Възможно е.

— Ти пък все едно знаеш — засмя се Флай Моло.

— Разбира се, че знам — рече Бийн. — Защото се случи.

Погледнаха го с недоумение. Кога се беше случило? Аз никога не съм чул за такова нещо! Къде са изпитвали оръжието срещу планета? Сетих се, бе, нали гръмнаха Нептун!

— Случи се току-що — обясни Бийн. — Случи се на родната планета на бъгерите. Ние току-що я взривихме. Всичките са мъртви.

Те най-после започнаха да осъзнават, че той говори сериозно. Засипаха го с възражения. Той обясни за свръхсветлинното средство за комуникация. Не му повярваха.

После в разговора се намеси и друг глас:

— Нарича се ансибъл, Бийн.

Вдигнаха очи и видяха застаналия малко по-нататък в тунела полковник Граф.

Истината ли казваше Бийн? Това истинска битка ли беше?

— Всички бяха истински — каза Бийн. — Всички така наречени изпити. Истински битки. И истински победи. Нали така, полковник Граф? През цялото време сме водили истинска война.

— Но тя вече свърши — рече Граф. — Човечеството ще пребъде. Бъгерите — не.

Най-сетне те повярваха и прозрението ги зашемети. Всичко свърши. Ние победихме. Не сме се упражнявали, били сме командири в действителност.

А после се възцари мълчание.

— Всички ли са мъртви? — попита Петра.

Бийн кимна.

Те отново обърнаха очи към Граф.

— Вече получихме рапорт. На всички други планети жизнената им активност е прекратена. Сигурно са събрали цариците си на планетата-майка. Умрат ли цариците, и бъгерите умират. Вече нямаме врагове.

Петра се облегна на стената и се разплака. Бийн искаше да я докосне, но Динк го изпревари. Динк бе приятелят, който я прегърна и утеши.

Едни — трезви, други — екзалтирани, те се върнаха в спалните си. Не само Петра плака. Но дали пролетите сълзи бяха сълзи на мъка или на облекчение, никой не можеше да каже със сигурност.

Само Бийн не се върна в стаята си, може би защото единствено той не бе изненадан. Той остана в тунела с Граф.

— Как го понася Ендър?

— Много зле — отвърна Граф. — Трябваше да му съобщим новината по-внимателно, но нямаше за кога да чакаме. Казахме му го в мига на победата.

— Значи всичките ви рисковани залози се оправдаха? — попита Бийн.

— Знам какво се случи, Бийн — рече Граф. — Но защо го остави да командва? Как се сети, че ще измисли план?

— Не съм се сетил — отвърна Бийн. — Знаех само, че аз не разполагам с никакъв план.

— Но онова, което каза — „Вратата на противника е надолу“… Точно този план използва Ендър.

— Това не беше план — отвърна Бийн. — Може донякъде да съм го подсетил, но той беше човекът. Ендър. Заложили сте точно на когото трябва.

Граф гледаше мълчаливо Бийн. После се пресегна, положи длан на главата му и го разроши.

— Според мен вие май взаимно се издърпахте на финала.

— Но всъщност това няма значение, нали? — рече Бийн. — Така или иначе, всичко свърши. С временното единство на човечеството също е свършено.

— Да — потвърди Граф. Отдръпна дланта си и я прокара през собствената си коса. — Повярвах на твоя анализ и се опитах да ги предупредя. Ако Стратегосът е послушал съвета ми, в момента арестуват хората на Полемарха на Ерос и из целия флот.

— Ще се предадат ли мирно? — попита Бийн.

— Ще видим — отвърна Граф.

В далечен тунел отекна стрелба.

— Май не — заключи Бийн.

Чуха стъпките на тичащи в крак мъже. Скоро ги и видяха — контингент от дванайсет въоръжени морски пехотинци.

Бийн и Граф ги наблюдаваха как се приближават.

— Приятел или враг?

— Всичките носят еднакви униформи — рече Граф. — Ти предизвика това, Бийн. Децата зад ето тези врати — той посочи детските спални — са галениците на войната. Като командири на армии на Земята те са надеждата за победа. Ти си надеждата.

Войниците спряха пред Граф.

— Тук сме, за да пазим децата, сър — рече командирът им.

— От какво?

— Хората на Полемарха изглежда се съпротивляват на арестите, сър — рече войникът. — Стратегосът нареди тези деца да бъдат опазени невредими на всяка цена.

Граф очевидно си отдъхна, като разбра на чия страна са войниците.

— Момичето е в онази стая там. Предлагам ви засега да ги съберете всички в онези две спални помещения.

— Това ли е детето, което го извърши? — попита войникът и посочи Бийн.

— Той е един от тях.

— Ендър Уигин го извърши — каза Бийн. — Ендър беше нашият командир.

— Той в някоя от тези стаи ли е? — попита войникът.

— Той е с Мейзър Ракъм — обясни Граф. — А този остава с мен.

Войникът козирува, а после започна да подрежда подчинените си на по-предни позиции в тунела. Остави само по един пред вратите, да пази децата да не излизат и да не се загубят някъде в боя.

Бийн подтичваше до Граф, докато полковникът вървеше целеустремено по тунела. Подмина и последния страж.

— Ако Стратегосът се е справил както трябва, ансибълите вече са под охрана. Не зная за теб, но аз искам да съм там, когато идват новините. И когато тръгват оттук.

— Руският труден ли е за учене? — попита Бийн.

— На тебе това ли ти е хуморът?

— Зададох най-прост въпрос.

— Бийн, ти си страхотно момче, но засега млъкни, става ли?

Бийн се засмя.

— Става.

— Имаш ли нещо против да продължа да те наричам Бийн?

— Това е името ми.

— Би трябвало да е Юлиан Делфики. Ако имаше акт за раждане, на него щеше да е изписано това име.

— Искате да кажете, че онова е вярно?

— Бих ли те излъгал за подобно нещо?

Двамата осъзнаха колко е абсурдно току-що казаното и се разсмяха. Смяха се толкова дълго, че все още се усмихваха, когато отминаха отряда пехотинци, охраняващ входа към ансибълкомплекса.

— Смятате ли, че някой ще иска от мен военни съвети? — попита Бийн. — Защото смятам да участвам в тази война, дори ако се наложи да излъжа за възрастта си, и да се запиша морски пехотинец.