Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за сянката (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ender’s Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2013 г.)

Издание:

ИК ЕРА, София, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Дребни езикови корекции. Малки промени във форматирането.

Шеста част
Победител

21
Догадки

— Повече няма да чакаме полковник Граф да поправя злото, което е сторил на Ендър Уигин. За да се справи със своята задача, Уигин няма нужда да посещава Тактическото училище. А ние се нуждаем от незабавно преместване на другите там. Те трябва да усетят какво могат старите кораби, преди да ги доведем тук и да ги напъхаме в симулаторите. А това изисква и време.

— Те са изиграли само няколко игри.

— Не биваше да им отпускам чак толкова много време. МЗС се намира само на два месеца път от вас, а когато те приключат с Тактическото, пътят оттам до ФлотКом ще отнеме четири месеца. Това им оставя само три месеца в Тактическото, преди да ги отведем в командирското училище. Три месеца, в които трябва някак да сбутаме тригодишна програма за обучение.

— Трябва да ви кажа, че Бийн май издържа последното изпитание на Граф.

— Изпитание ли? Когато освободих полковник Граф, си мислех, че това е краят и на гадничката му изпитателна програмка.

— Нямахме представа колко е опасен този Ахил. Предупредиха ни, че съществувала опасност, но… той изглеждаше такъв симпатяга… не обвинявам полковник Граф, разберете ме — той е нямало как да го знае.

— Какво да знае?

— Че Ахил е сериен убиец.

— Това би трябвало да накара Граф да се чувства щастлив. На сметката на Ендър са само двама.

— Не се шегувам, сър. Ахил носи отговорността за седем убийства.

— И е минал през ситото?

— Знаел е какви отговори да дава на психологическите тестове.

— Моля те, кажи ми, че никое от тези седем убийства не е станало във Военното училище

— Убийство номер осем щеше да се състои точно там. Но Бийн го накара да признае всичко.

— Да не би Бийн да е станал изповедник?

— Всъщност, стратегията му беше много хитра, сър. Той успя да надхитри Ахил — подмами го да влезе в засада, единственият изход от която бе да си признае.

— Значи Ендър, възпитаното американско момченце от средната класа, убива хлапето, което иска да го пребие в банята. А Бийн, уличното хулиганче, предава сериен убиец на властите.

— По-важно за нашите цели е, че Ендър беше добър в изграждането на екипи, но се би с Бонсо в двубой, един срещу един. А Бийн пък, самотникът, който след цяла година, прекарана в училище, нямаше почти никакви приятели, надви Ахил, като събра екип от свои защитници и свидетели. Нямам представа дали Граф е предвидил и двата изхода, но резултатът бе, че неговите изпитания накараха всяко от момчетата не само да опровергае очакванията ни, но и да надвие собствените си наклонности.

— Наклонности ли?! Майор Андерсън!

— Ще опиша всичко в рапорта си.

— Опитайте се да го напишете, без да споменавате думата „наклонности“.

— Слушам, сър.

— Наредих бойният кораб „Кондор“ да вземе групата.

— Колко искате да бъдат, сър?

— Имаме нужда максимално от единайсет по всяко едно време. Карби, Бий и Мому вече пътуват към Тактическото училище, но Граф разправя, че от тези тримата само Карби вероятно би се сработил добре с Уигин. Наистина трябва да пазим мястото на Ендър, но няма да ни навреди, ако разполагаме и с резерва. Затова изпратете десет души.

— Кои десет?

— Откъде да знам, по дяволите? Ами… Бийн със сигурност. И още девет, които според вас биха се сработили най-добре или с Бийн, или с Ендър като техен командир — както се получи.

— Един списък и за двамата възможни командири?

— Като поставиш Ендър на първо място. Искаме всички те да тренират заедно. Да станат екип.

 

Заповедта дойде в 17:00. Бийн трябваше да се качи на „Кондор“ в 18:00. Не че имаше багаж за стягане. Един час беше повече време, отколкото отпуснаха на Ендър. Затова Бийн отиде и съобщи на армията си какво е станало и къде заминава.

— Изиграли сме само пет игри — оплака се Иту.

— Когато автобусът пристигне на спирката, трябва да го хванеш, нали? — попита Бийн.

— Аха — съгласи се Иту.

— Кой друг заминава? — попита Амбул.

— Не ми казаха. Разбрах само, че ме изпращат в Тактическото училище.

— Дори не знаем къде се намира то.

— Някъде в космоса — обади се Иту.

— Вярно ли, бе? — нескопосна шегичка, но се разсмяха. Сбогуването не се оказа чак толкова мъчително. Беше прекарал в армия „Заек“ едва осем дни.

— Съжалявам, че не спечелихме нито една битка за теб — рече Иту.

— Щяхме да спечелим, ако исках — отвърна Бийн.

Изгледаха го така, сякаш се бе побъркал.

— Аз предложих да се отървем от класациите и да спрем да се косим кой побеждава. На какво щеше да прилича след това аз да побеждавам всеки път?

— На това, че наистина ти е пукало за класирането — отвърна Иту.

— Не това ме притеснява — обади се друг от взводните. — Да не би да ни казваш, че сме губели нарочно?

— Не, казвам ви, че приоритетът ми беше друг. Какво научаваме, когато се побеждаваме взаимно? Нищо. На нас никога няма да ни се наложи да се сражаваме с човешки деца. Ние ще се сражаваме с бъгерите. Затова, какво трябва да научим? Как да координираме атаките си. Как да откликваме един на друг. Как да почувстваме хода на битката и да поемаме отговорността за всичко, дори и да не командваме ние. Ето какво отработвах с вас, момчета. И ако спечелехме, ако влезехме и ги разпердушинехме, прилагайки моята стратегия, на какво щеше да научи това вас? Вие вече сте работили под командването на добър командир. Оставаше ви само да се сработите и помежду си. Затова ви поставях в мъчни ситуации и накрая вие намирахте начин да се измъкнете един друг. Да се сработите.

— Така и не се сработихме достатъчно добре, че да победим.

— Аз не го измервам по този начин. Вие успяхте да се сработите. Когато бъгерите се върнат, те ще объркат нещата. Освен нормалните военни сблъсъци те ще ни сервират неща, които и през ум не могат да ни минат, защото те не са човеци и не мислят като нас. За какво са ни офанзивните планове в такъв случай? Вие се стараете, давате всичко от себе си, но най-важното е да знаете какво да правите, когато командването рухне. Тогава ще останете сами единствено с ескадрилата, с кораба си или с оределия ударен отряд, на когото са му останали само пет оръжия на осем кораба. Ето върху какво работех аз. А после отивах в офицерската столова и обяснявах на другите командири какво съм научил. Какво сте ми показали вие. И от тях също се учех. А по-късно обяснявах всичко онова, което съм научил на вас, разбирате ли?

— Е, можеше поне да ни кажеш, че се учиш от нас — рече Иту. Всички все още му бяха малко сърдити.

— Не беше нужно да ви го казвам. Вие го разбрахте.

— Поне да ни бе казал, че няма лошо, дето не побеждаваме.

— Не ви го казах, защото се налагаше да се стремите към победата — това е най-важното. Особено когато дойдат бъгерите. Тъкмо тогава ще проявите ум — когато загубата ще означава, че и вие, и всички, които някога сте обичали, и цялото човечество, ще загинат. Вижте, и без това не мислех, че ще сме дълго заедно. Затова използвах времето по най-добрия начин и за вас, и за мен. Вие сте готови да поемете командването на армии.

— А ти, Бийн? — попита Амбул. Усмихваше се, но в тона му се долавяше остра нотка. — Ти готов ли си да командваш флота?

— Не знам. Зависи дали те искат да победя — ухили се Бийн.

— Виж какво, Бийн — рече Амбул. — Войниците не обичат да губят.

— И точно затова — натърти Бийн — загубата е много по-могъщ учител от победата.

Чуха го и се замислиха. Някои закимаха.

Ако оживеете — додаде Бийн и им се ухили.

Те също му се усмихнаха.

— През тази седмица ви дадох най-доброто, на което бях способен — рече Бийн. — И научих от вас толкова, колкото ми позволи умът. Благодаря ви. — Той се изправи и им козирува.

Те също му козируваха.

Той излезе.

И отиде в спалнята на армия „Плъх“.

— Николай току-що получи заповед за прехвърляне — осведоми го един взводен командир.

Бийн се зачуди дали няма да пратят и Николай заедно с него в Тактическото училище. Първата му мисъл беше „Ама той никак не е готов още!“, втората — „Как ми се иска да можеше да дойде!“, а третата — „Ама и аз съм един приятел, няма що! Първата ми мисъл да е, че той не заслужава да го повишат!“.

— Каква заповед? — попита Бийн.

— Назначен е за командир на армия. По дяволите, при нас той не е бил дори взводен командир! Прехвърлиха го тук едва миналата седмица!

— На коя армия?

— „Заек“ — взводният отново погледна униформата на Бийн. — О! Като гледам, той е твоят заместник.

Бийн се разсмя и тръгна към спалнята, която току-що беше напуснал.

Николай седеше вътре — вратата зееше, а той изглеждаше много объркан.

— Може ли да вляза?

Николай вдигна поглед и се усмихна.

— Кажи ми, че си дошъл да си вземеш армията.

— Ще ти дам един съвет. Опитай се да побеждаваш. Според тях е важно.

— Не мога да повярвам, че си загубил и петте игри.

— Явно в едно училище, където вече няма листа, учениците се следят помежду си.

— Аз следя теб.

— Николай, как ми се иска и ти да дойдеш с мен!

— Какво става, Бийн? Дали е, каквото си мисля? Бъгерите ли идват?

— Не знам.

— Хайде стига, ти бързо ги схващаш тези работи.

— Ако бъгерите наистина идват насам, нямаше да оставят всички вас тук, в станцията. По-скоро щяха да ви изпратят на Земята или да ви евакуират на някой забутан астероид. Всъщност не знам. Според някои признаци наистина му се вижда краят. Според други сякаш нищо важно не се готви в близкото бъдеще.

— Може би нашите се канят да изпратят огромна флотилия срещу планетата на бъгерите, а вие ще растете по време на пътешествието.

— Може би — съгласи се Бийн. — Но времето за изпращане на такава флотилия е било точно след Второто нашествие.

— Е, ами ако чак сега са разбрали къде е родната планета на бъгерите?

Бийн направо се втрещи.

— Това не ми беше хрумвало! — възкликна той. — Та те сигурно са изпращали сигнали до вкъщи! Оставало е само да проследим посоката. Нали се сещаш — да последваме светлината. Както пише в инструкциите.

— Ами ако те не комуникират чрез светлина?

— Светлината може и да се бави цяла година, докато измине една светлинна година разстояние, но засега няма по-бързо нещо от нея.

— По-бързо нещо от нея, което познаваме — уточни Николай.

Бийн го погледна.

— О, знам, че е глупаво, физичните закони и тъй нататък… Но просто… непрекъснато си мисля за това. Не обичам да изключвам нещата само защото били невъзможни.

Бийн се разсмя.

— Да му се не види, Николай! Трябваше да те оставям да говориш повече, вместо да дрънкам непрестанно, когато спяхме на две съседни легла!

— Бийн, ти знаеш, че не съм гениален.

— Николай, тук всички сме гениални.

— Минал съм и аз покрай гениите…

— Е, чак за Наполеон не ставаш. Но, виж, за един прост Айзенхауер си доста подходящ. Само не очаквай да се разрева от жал за тебе.

Беше ред на Николай да се засмее.

— Ще ми липсваш, Бийн.

— Николай, благодаря, че дойде с мен, когато се изправих срещу Ахил.

— Тоя ми докара кошмари!

— И на мен.

— Радвам се, че доведе и другите — Иту, Амбул, Том Лудата глава. По едно време — докато Ахил висеше на жицата — ми се струваше, че ще ни трябват поне още шестима! Като видиш някой като него, разбираш защо са изобретили бесилото.

— Някой ден — обеща Бийн — и ти ще имаш нужда от мен, така както аз имах нужда от теб. И аз ще се отзова.

— Съжалявам, че не влязох в отряда ти, Бийн.

— Недей, ти беше прав — усмихна се той. — Аз те поканих, защото си ми приятел. Мислех, че имам нужда от приятел, но трябваше да постъпя като приятел и да разбера от какво имаш нужда ти.

— Никога повече няма да те разочаровам.

Бийн прегърна силно Николай. И Николай го прегърна.

Бийн си спомни как напусна Земята. Прегръщаше сестра Карлота и анализираше — „Тя има нужда точно от това, на мен то не ми струва нищо, затова ще я прегърна“.

Но аз вече не съм същото момче.

Може би защото все пак успях да отмъстя за Поук. Беше твърде късно да й помогна, но поне накарах убиеца й да си признае. Все пак го накарах да си плати, макар че това никога няма да е достатъчно.

— Върви да се запознаеш с армията си, Николай — рече Бийн. — Аз трябва да хващам космически кораб.

Гледаше как Николай излиза през вратата, и го прониза остра болка, когато осъзна, че никога повече няма да види приятеля си.

 

 

Димак стоеше в стаята на майор Андерсън.

— Капитан Димак, аз наблюдавах как полковник Граф търпи постоянните ви оплаквания и вашата съпротива на заповедите му. Мислех си — Димак може и да е прав, но ако аз бях негов командир, никога не бих търпял подобна липса на уважение. Аз бих го изритал оттук и бих написал „неподчинение“ поне на четирийсет места в досието му. Смятам, че е редно да ви го кажа, преди да ми се оплачете.

Димак примигна.

— Хайде, чакам.

— Не е оплакване, по-скоро е въпрос.

— Тогава си задайте въпроса.

— Мислех, че вие трябва да подберете екип, който да е подходящ за Ендър, но също така и за Бийн.

— Доколкото си спомням, думата „също“ изобщо не е била споменавана. Но и така да е, случайно не ви ли е хрумвало, че това е невъзможно? Мога да подбера четирийсет изумителни деца, които биха служили с гордост и страст под командата на Андрю Уигин. Но колко от тях биха служили със същата гордост и страст под командата на Бийн?

Димак не можа да отговори.

— Според моя анализ, войниците, които избрах да изпратя с бойния кораб, са онези ученици, които са емоционално най-близки на Ендър Уигин. Те са най-отзивчиви към него, а едновременно с това са и сред дузината най-добри командири в училището. Освен другото, те хранят някаква особена враждебност към Бийн. Така че ако той стане техен командир, вероятно биха дали най-доброто от себе си.

— Те никога няма да му простят, че не е Ендър.

— Предполагам, че тъкмо това ще е предизвикателството за Бийн. Кого другиго да изпратя? Николай е приятел на Бийн, но никак няма да е на мястото си там. Някой ден той ще е готов да постъпи в Тактическото училище, а после и в Командирското, но този ден още не е дошъл. А кои са другите приятели на Бийн?

— Той спечели голямо уважение.

— И отново го загуби, когато загуби пет игри поред.

— Обясних ви защо той…

— На човечеството не са му нужни обяснения, капитан Димак! Нужни са му победители! Ендър Уигин притежаваше огъня на победител. Бийн е способен да изгуби пет битки поред, сякаш те нямат никакво значение!

— Те нямат никакво значение. От тях той научи, каквото му беше нужно.

— Капитан Димак, разбирам, че попадам в същия капан като полковник Граф. Вие прекосихте границата между учителството и застъпничеството. Бих ви освободил като учител на Бийн, ако не бе фактът, че въпросът и без това си е съмнителен. Ще изпратя войниците, които вече избрах. Ако Бийн наистина е такова съкровище, той ще намери начин да се сработи с тях.

— Слушам, сър — отвърна Димак.

— Ако това ще те утеши, спомни си, че Том Лудата глава е един от онези, които Бийн заведе да изслушат признанията на Ахил. И Том Лудата глава отиде с него. Което намеква, че колкото по-добре познават Бийн, толкова по-насериозно го приемат.

— Благодаря, сър.

— Ти вече не носиш отговорност за Бийн, капитан Димак. Добре се справи с него. Поздравявам те за това. А сега… отново на работа!

Димак козирува.

Андерсън също козирува.

Димак излезе.

 

 

На бойния кораб „Кондор“ екипажът нямаше представа какво да ги прави тези деца. Всички знаеха за Военното училище — и капитанът, и пилотът го бяха завършили. Но след повърхностния разговор — „В коя армия служихте? О, по мое време Плъх бяха най-добрите! Дракон бяха пълни мухльовци. Как се променят нещата, а?“ — нямаше какво повече да си кажат.

Когато вече не споделяха общите си грижи на армейски командири, децата се разделиха на естествени приятелски компании. Динк и Петра бяха приятели почти от първия си ден във Военното училище, а и бяха толкова по-големи от другите, че никой не се опита да проникне в затворения им кръг. Алей и Шен бяха в първата новобранска група на Ендър Уигин, а Влад и Самосвала, бившите командири на взводове „Г“ и „Д“ и вероятно най-големите обожатели на Ендър, също се навъртаха покрай тях. Том Лудата глава, Флай Моло и Горещата супа си бяха тройка още в армия „Дракон“. Лично, Бийн не очакваше да го включат в никоя от тези групи. Всъщност не страняха от него — поне Том Лудата глава му засвидетелстваше истинско уважение и често го включваше в разговорите. Ако Бийн се числеше към някоя от тези компании, то това беше групата на Том.

Единствената причина, поради която това разделяне на тесни кръгове го безпокоеше, беше, че цялата тази група определено бе нарочно подбирана, а не избрана наслуки. Те трябваше да развият доверие помежду си — силно, макар и не равностойно. Но тях ги бяха избрали за Ендър — за това можеше да се досети всеки идиот — и не беше работа на Бийн да предлага да играят заедно игри на борда, да учат заедно и всичко да правят заедно. Ако опиташе да им се наложи като водач, това само щеше да издигне още стени помежду им, освен вече съществуващите.

Имаше само една групичка, която според Бийн нямаше място тук. Но той не можеше да направи нищо. Очевидно възрастните изобщо не виняха Петра за това, че тя почти бе предала Ендър в коридора вечерта преди битката на живот и смърт между Ендър и Бонсо. Но Бийн не беше съвсем убеден. Петра беше сред най-добрите командири, умна, способна да види нещата в перспектива. Как бе възможно да се остави Бонсо да я подведе? Разбира се, тя надали се бе надявала да унищожат Ендър. Но бе проявила нехайство, меко казано, а в най-лошия случай вероятно играеше някаква игра, която Бийн все още не разбираше. Затова той продължаваше да я подозира. Никак не беше хубаво да проявява такова недоверие, но нямаше как.

Бийн прекара четирите месеца път предимно в библиотеката. Сега, когато вече не бяха във Военното училище, той имаше основания да вярва, че не ги следят толкова строго. На кораба просто липсваше нужното оборудване. Затова вече избираше четивата си, без да се притеснява какви изводи биха си направили учителите предвид книгите, който чете.

Изобщо не погледна нито военната история, нито теорията. Вече беше прочел всички основни автори — и доста други — знаеше на пръсти най-важните военни операции от гледна точка и на двете страни. Беше ги запаметил и можеше да ги възпроизведе при всяка възникнала нужда. Онова, което липсваше в паметта му, беше голямата картина. Кое движеше света. Политическа, социална, икономическа история. Какво се случваше с нациите, когато не бяха във война. Как влизаха и излизаха от война. Как им влияеха победите и пораженията. Как се сформираха и разпадаха съюзи.

И най-важното, но и най-трудно за установяване — какво става днес със света. Корабната библиотека разполагаше само с информацията, която е била актуална при последното му пребиваване на Междузвездната станция — МЗС — където предоставяха за теглене оторизирания списък с документи. Бийн можеше да подаде запитване за допълнителна информация, но това изискваше компютърът в библиотеката да подаде заявки и да използва честотен диапазон за комуникации, което ставаше само със специално разрешение. Щяха да го забележат, имаше да се чудят защо това дете си вре носа, където не му е работа.

Но от информацията, която намери на борда, все пак успя да си сглоби в общи линии представа за положението на Земята и да стигне до някои изводи. В годините преди Първото нашествие различни властови блокове се надпреварваха помежду си, като използваха съчетание от тероризъм, „прочистващи“ стачки, ограничени военни операции, а също и икономически санкции. Служеха си с бойкот и налагане на ембарго, за да се докопат до властта, да дадат сериозно предупреждение или просто да изразят някакъв национален или идеологически гняв. Когато бъгерите дошли, Китай току-що се утвърдил като водеща световна сила както в икономическо, така и във военно отношение, и най-сетне се обединил под демократична власт. Северноамериканците и европейците се правеха на „Големите братя“ на Китай, но икономическото равновесие се бе променило.

Ала онова, което според Бийн бе движещата сила на историята, бе възраждащата се Руска империя. Докато китайците просто приемаха за даденост, че са центърът на вселената и толкова, руснаците — водени от поредица амбициозни демагози и авторитарни генерали — усещаха, че историята ги е изтласквала чрез измама от полагащото им се място век подир век и е време на това да се тури край. Затова тъкмо Русия бе форсирала създаването на Новия Варшавски договор. Възвърнала бе границите му от времето на най-голямото надмощие на съветската власт — дори бе минала отвъд тях, защото този път и Гърция бе техен съюзник, а усмирената Турция бе неутрализирана. Европа също бе на ръба на неутрализацията — руската мечта за хегемония от Тихия океан до Атлантика най-после бе изпълнима.

Тъкмо тогава дошли формиките и нанесли опустошителен удар върху Китай, оставил подире си стотици милиони трупове. Изведнъж сухопътните армии изгубили значението си, а въпросите на международната конкуренция били временно замразени.

Но това беше само на повърхността. Всъщност руснаците бяха използвали господството си над кабинета на Полемарха, за да изградят мрежа от офицери, заемащи ключови постове в цялата флота. Всичко бе подготвено за мащабна игра на надмощие, която щеше да започне веднага след победата над бъгерите — даже и преди това, ако решаха, че ще им е от полза. Странно, но руснаците доста открито декларираха намеренията си — както винаги. Те не притежаваха дипломатически талант, но го компенсираха с невероятната си упоритост. Преговорите за каквото и да било можеха да се проточат с десетилетия. А междувременно те бяха проникнали тотално във флота. Пехотните войски, верни на Стратегоса, щяха да бъдат изолирани и неспособни да се доберат до местата, където ще са нужни, защото нямаше да има кораби, които да ги откарат.

След края на войната с бъгерите руснаците явно имаха намерение да превземат флота за броени часове, а оттам — и света. Така им бе отредено. Северноамериканците си бяха все така самодоволни и убедени, че съдбата ще разреши всичко, както на тях им е угодно. Само неколцина демагози бяха прозрели опасността. Китайците и мюсюлманския свят я осъзнаваха, но дори и те не бяха способни да заемат някаква позиция от страх да не разрушат съюза, който правеше възможна съпротивата срещу бъгерите.

Колкото повече научаваше Бийн, толкова по-малко му се искаше да постъпва в Тактическото училище. Тази война щеше да е на Ендър и приятелите му. И макар Бийн да обичаше Ендър, колкото го обичаха всички, и с радост би воювал с тях срещу бъгерите, всъщност те нямаха нужда от него. Него го влечеше следващата война, борбата за световно господство. Руснаците можеха да бъдат спрени, стига да се вземеха нужните мерки.

Но в такъв случай трябваше да се запита: а трябва ли да бъдат спрени? Бърз, кървав, но резултатен преврат, който щеше да постави света под единна власт — това би означавало край на войните, водени от самото човечество, нали? И дали един такъв мирен климат не би бил по-добър за всички нации?

Така че докато Бийн разработваше своя план за спиране на руснаците, той се опитваше да си изгради представа какво ли би представлявала една световна Руска империя.

Стигна до извода, че тя няма да просъществува дълго. Защото покрай жизнеността, присъща на народа им, руснаците бяха развили смайващ талант да управляват лошо и с едно особено чувство за лични правомощия, което превръщаше корупцията в начин на живот. Институционалната традиция на компетентност, най-важна за успешно управление на света, при тях не съществуваше. В Китай тези институции и ценности бяха най-жизнеспособни. Но дори и Китай би бил недостоен заместител на едно истинско световно правителство, стоящо над националните интереси. Негодното световно правителство щеше накрая да рухне под собствената си тежест.

Бийн копнееше да може да обсъди с някого тези неща — с Николай или дори с някой учител. Това, че собствените му мисли обикаляха в кръг, забавяше мисловния му процес. Без външни стимули бе трудно да се освободи от собствените си предположения. Един ум може да обмисля само въпросите, които сам си задава — рядко успява да се изненада сам. Но по време на пътуването, а след това и през месеците, прекарани в Тактическото училище, той бавно напредваше.

Пребиваването му в Тактическото беше мъгла от кратки пътувания и подробно разглеждане на разнообразни кораби. Бийн бе отвратен от това, че те сякаш се съсредоточаваха главно върху по-старите модели, което му се виждаше безсмислено — защо ще обучаваш командирите си на кораби, които те всъщност нямаше да използват в сражение? Но учителите се отнесоха презрително към възраженията му и заявиха, че корабите в края на краищата си били кораби, а най-новите модели били на въоръжение и патрулирали по периметъра на Слънчевата система. Нямало излишни, които да предоставят за обучение на деца.

Много малко ги учеха на изкуството на пилотирането, защото не ги обучаваха да летят с корабите, а само да ги ръководят в битка. Трябваше да придобият представа как работят оръжията, как се движат корабите, какво може да се очаква от тях, какви са ограниченията им. Голяма част от това си беше чисто зубрене… но тъкмо механичното запаметяване Бийн го владееше дори и насън. Можеше да си спомни всичко, което бе прочел, дочул или изучавал поне малко.

Така че по време на целия си престой в Тактическото училище, където се справяше толкова добре, колкото и всички останали, той в действителност се бе съсредоточил върху текущата политическа ситуация на Земята. Тактическото училище се намираше до МЗС и затова постоянно обновяваха библиотеката му, и то не само с материал, оторизиран за включване в ограничения обем на корабните библиотеки. За първи път Бийн се запозна с произведения на актуални политически мислители от Земята. Четеше материалите от Русия и отново бе смаян от това колко открито те преследваха амбициите си. Китайските автори осъзнаваха опасността, но, нали си бяха китайци, не полагаха никакви усилия да спечелят подкрепата и на други нации, за да организират каквато и да било съпротива. За китайците щом нещо беше известно на Китай, значи беше известно навсякъде, където имаше значение. А сред евроамериканските нации господстваше едно високоучено невежество, което за Бийн си беше чисто влечение към смъртта. Само тук-там се срещаха будни умове, които се бореха за създаване на коалиции.

Особено привлякоха вниманието на Бийн двама популярни коментатори. Демостен на пръв поглед изглеждаше скандалджия, който си играеше с предразсъдъците и ксенофобията. Но имаше значителен успех като водач на народно движение. Бийн не знаеше дали животът под властта на правителство начело с Демостен би бил по-добър от този под властта на руснаците, но поне щеше да въведе конкуренция. Другият коментатор, набелязан от Бийн, беше Лок — високомерен, горделив тип, който бърбореше за световния мир и изковаването на съюзи. Ала въпреки привидното му самодоволство, Лок като че работеше въз основа на същия набор от факти като Демостен. Приемаше за даденост, че руснаците изпитват буйно желание да „ръководят“ света, но не са подготвени да го ръководят по „благотворен“ начин. В известен смисъл Демостен и Лок сякаш провеждаха заедно проучванията си — четяха от едни и същи източници, научаваха фактите от едни и същи кореспонденти, но привличаха съвсем различна публика.

За известно време Бийн дори се забавляваше с предположението, че Лок и Демостен са едно и също лице. Но не, стилът на писане беше различен и, което беше по-важно, те мислеха и анализираха по различен начин. Бийн не вярваше някой да е толкова умен, че да фалшифицира това.

Които и да бяха те, тези двама коментатори бяха хората, които сякаш преценяваха най-точно ситуацията, затова Бийн започна да замисля есето си върху стратегията в света след победата срещу формиките като писмо едновременно до Лок и Демостен. Лично писмо. Анонимно писмо. Защото изводите му трябваше да станат известни, а тези двамата бяха в най-подходящо положение да осъществят идеите на Бийн.

Той се върна към старите си навици — в библиотеката наблюдаваше как различни офицери влизат в мрежата, и скоро на негово разположение бяха шест имена и пароли. Тогава той написа писмото си в шест части, като за всяка част използва различно име, а после ги изпрати на Лок и Демостен само с няколко минути разлика. Направи го точно в часа, когато в библиотеката се събираше навалица, и се погрижи точно по това време самият той да е влязъл в мрежата от чина си в спалнята, уж за да играе на някаква игра. Съмняваше се, че ще броят колко пъти удря клавишите — най-вероятно изобщо нямаше да се досетят, че всъщност по онова време той не е докосвал чина. А ако проследяха писмото обратно до него… щеше да стане лошо. По всяка вероятност нито Лок, нито Демостен щяха да се опитат да го проследят — в писмото си той ги молеше за това. Или щяха да му повярват, или не. Или щяха да се съгласят с него, или не. Не можеше да направи нищо повече. Беше им изяснил съвсем точно какви са заплахите, каква очевидно щеше да бъде стратегията на руснаците и какви мерки трябва да се предприемат, за да се попречи на руснаците да успеят, след като атакуват първи.

Особено наблягаше на това, че децата от Военното, Тактическото и Командирското училище трябва да бъдат върнати възможно най-бързо на Земята след победата над бъгерите. Ако останеха в космоса, или руснаците щяха да ги пленят, или щяха да бъдат държани в безплодна изолация от МФ. Но тези деца бяха най-бляскавите военни умове, които човечеството бе родило в това поколение. Ако трябваше да бъде съкрушена властта на една велика нация, за да й се противостои, бяха нужни великолепни командири.

На другия ден Демостен публикува в мрежите есе, в което призоваваше Военното училище незабавно да бъде разформировано, а децата — върнати по домовете им. „Те отвлякоха нашите най-обещаващи деца. Нашите Александър Велики и Наполеон, нашите Ромел и Патън, нашите Цезар и Фридрих Велики, Вашингтон и Саладин са държани в кула. Ние нямаме достъп до тях, а те не могат да помогнат на собствените си народи, които днес са заплашени от руско господство. А кой ли се съмнява, че руснаците имат намерение да пленят тези деца и да ги използват? О, и да не могат, те несъмнено ще опитат, само с една добре прицелена ракета, да ги пръснат на парчета и да ни лишат от нашите родени военни лидери“. Великолепна демагогия, предназначена да възбужда страх и гняв. Бийн си представяше объркването сред военните, когато тяхното безценно училище се превърне в политическа тема. Това бе емоционална тема, която Демостен нямаше да зареже току-така, а останалите националисти по света щяха пламенно да му откликнат. И тъй като ставаше дума за деца, нито един политик не би дръзнал да се противопостави на принципа, че всички деца от Военното училище трябва да се върнат у дома в мига, когато свърши войната. Но това не бе всичко — Лок също присъедини престижния си, умерен глас към каузата и открито подкрепи принципа за връщане на децата. „На всяка цена платете на свирача и ни отървете от плъховете-нашественици — а после доведете децата ни у дома“.

Прозрях го, написах го и светът мъничко се промени. Това чувство го опияняваше. В сравнение с него всички задания в Тактическото училище му изглеждаше безсмислени. Искаше да се втурне в класната стая и да разкаже на другите за своя триумф. Но те щяха да го изгледат като побъркан. Те нищо не знаеха за големия свят и не поемаха отговорност за него. Бяха затворени в света на военните.

Три дни след като Бийн изпрати писмата на Лок и Демостен, децата влязоха в час и разбраха, че незабавно трябва да заминат за командирското училище, този път — заедно с Карн Карби, който учеше в Тактическото училище един клас преди тях. Бяха прекарали едва три месеца в МЗС и Бийн не спираше да се чуди дали неговите писма не бяха оказали някакво влияние върху времето за заминаване. Може би заради опасността децата да бъдат изпратени преждевременно у дома, МФ искаше да бъде сигурен, че най-безценните му екземпляри са недостъпни.