Орсън Скот Кард
Сянката на Ендър (11)

10
Потайности

— Не мога да ви помогна. Вие не ми дадохте исканата от мен информация.

— Дадохме ти проклетите конспекти!

— Не сте ми дали нищо и ти го знаеш. А сега искате да ви дам оценка на Бийн, но не ми казвате за какво, не ми задавате контекст. Очаквате отговор, но ме лишавате от средство да ви го осигуря.

— Потискащо, нали?

— Не и за мен. Аз просто няма да ви дам никакъв отговор.

— Тогава ще изключим Бийн от програмата.

— Щом вече сте взели решение, моят отговор, какъвто и да е той, няма да го промени, особено след като сте се погрижили да го смятат за ненадежден.

— Ти знаеш повече, отколкото ми казваш, и аз трябва да го науча.

— Великолепно! Постигна пълна емпатия с мен, защото нееднократно съм ти повтаряла същото.

— Око за око! Много християнски постъпваш.

— Невярващите вечно искат другите да постъпват християнски.

— Може би не си чула, но в момента се води война.

— И аз можех да ти кажа същото. Води се война, а вие ни поставяте глупави пречки с тази секретност. Тъй като няма доказателства нашите врагове, формиките, да ни шпионират, тази секретност не засяга войната, а Триумвирата, който иска да задържи властта си над човечеството. А мен това ни най-малко не ме интересува.

— Грешиш. Тази информация е секретна с цел да попречим някои ужасни експерименти да бъдат осъществени.

— Само глупакът затваря вратата, когато вълкът вече е влязъл в кошарата.

— Имаш ли доказателства, че Бийн е резултат на генетичен експеримент?

— Как да го докажа, когато не ми давате достъп до никакви доказателства? Освен това важно е не дали гените му са променени, а до какво биха довели тези генетични промени, ако ги има. Всички ваши тестове бяха разработени така, че да ви позволят да предугаждате поведението на нормални човешки същества. Те може би не са подходящи за Бийн.

— Щом е толкова непредсказуем, значи не можем да разчитаме на него. Ще го изключим.

— Ами ако той е единственият, който може да спечели войната? Тогава ще го изхвърлите ли от програмата?

 

Бийн не искаше да поема много храна, не и тази вечер — затова раздаде почти всичкото си ядене и върна празен поднос далеч преди другите. Нека диетолозите си подозират — налагаше се да остане сам в спалното помещение.

Инженерите винаги разполагаха вентилацията в горния край на стената, над вратата към коридора. Ето защо въздухът трябваше да влиза в стаята от другия край, където имаше незаети легла. Тъй като не успя да види отдушник, като се огледа в онзи край на стаята, той сигурно бе скрит под някое долно легло. Не можеше да го потърси пред другите, защото никой не биваше да разбере, че се интересува от отдушниците. Сега, когато беше сам, той скочи на пода и само след миг вече дърпаше капака на отдушника. Капакът се махна веднага. Бийн се опита да го сложи обратно, като внимателно се ослушваше колко силен шум предизвиква тази операция. Прекалено силен. Решетката трябваше да остане отворена. Той я постави на пода до отвора, но по-настрани, за да не се спъне случайно в нея в тъмното. А после за по-сигурно я извади изпод леглото и я пъхна под другото, точно срещу него.

Готово. После се върна към ежедневните си задължения.

До през нощта. Докато дишането на другите не му подсказа, че повечето — ако не и всички — са заспали.

Бийн спеше гол като много от момчетата — униформата нямаше да го издаде. Бяха им наредили да са с хавлиите, когато нощем отиват до тоалетната, и Бийн предположи, че ги следят и чрез тях. Така че когато се плъзна от леглото на пода, Бийн откачи хавлията си от закачалката, уви я около себе си и изтича до вратата на спалното.

Нищо необикновено не се случи. Ходенето до тоалетната след угасването на лампите — въпреки че не се насърчаваше — беше разрешено и откакто беше във Военното училище, Бийн се бе погрижил на няколко пъти да отиде. Нямаше никакво нарушение на обичайното поведение. А и идеята да осъществи първата си екскурзия с празен пикочен мехур беше добра.

Когато се върна, и да имаше будни, те видяха само момче по хавлия, запътило се към леглото си.

Но той подмина леглото, приклекна безшумно и се провря под последното легло, където го очакваше отвореният отдушник. Кърпата остана на пода под леглото. Така — дори някой да забележеше, че Бийн го няма по липсващата хавлия — щеше да предположи, че е отишъл до тоалетната.

Този път пъхането в отдушника не беше по-малко болезнено, но след като най-после влезе вътре, Бийн откри, че гимнастиката даваше резултат. Успя да се плъзне надолу под ъгъл, като се движеше достатъчно бавно, за да не вдига шум и да не се одраска на някое изпъкнало парче метал. Не искаше наранявания, за които да му се налага да дава обяснения.

В пълния мрак на въздушния канал той трябваше постоянно да си припомня картата на станцията, която бе съставил наум. Мъждивото нощно осветление на спалното хвърляше във въздушните канали толкова светлина, колкото да му позволи да различи местоположението на всеки отдушник. Но не разположението на другите спални помещения на това ниво беше важно. Бийн трябваше или да се изкачи, или да слезе на някоя палуба, където живееха и работеха учители. Ако се съдеше по времето, необходимо на Димак, за да стигне до тяхната спалня в редките случаи, когато някоя караница изискваше намесата му, Бийн предположи, че квартирата му е на друга палуба. И тъй като Димак винаги пристигаше леко задъхан, Бийн предположи също така, че тази палуба е под тяхното ниво, а не над него — за да стигне до тях, учителят очевидно изкачваше стълба, не се спускаше по прът.

Въпреки това Бийн нямаше намерение веднага да се спуска надолу. Първо искаше да провери дали може да се изкачи успешно до по-висока палуба, преди да попадне в потенциалния капан на по-ниската.

Така че когато — след като подмина три спални — най-сетне стигна до вертикална шахта, той не се спусна надолу, а заопипва стените, за да провери колко по-широка е шахтата от хоризонталните канали. Беше много по-широка — Бийн не можеше да достигне отсрещната стена. Това беше хубаво. Стига Бийн да не се напрягаше и да не се потеше много, триенето на кожата му в предната и задната стени на канала щеше да му позволи да пълзи бавно нагоре. А във вертикалния канал можеше да обърне лицето си напред и вратът му да получи тъй нужната му почивка от постоянното извъртане на една страна.

Слизането надолу беше почти толкова трудно, колкото и изкачването нагоре, защото след като започнеше да се плъзга, беше трудно да спре. Също така знаеше, че колкото по-надолу се спуска, толкова по-тежък ще става. И трябваше непрекъснато да проверява стената до себе си за друг страничен канал.

Но в края на краищата не му се наложи да го намира чрез опипване. Страничният канал се виждаше, защото и от двете посоки идваше светлина. Учителите не спазваха правилата за загасените светлини като учениците. Техните квартири бяха по-малки и затова отдушниците бяха разположени по-нагъсто и пропускаха повече светлина в канала.

В първата стая един учител бе буден и работеше на чина си. Проблемът беше, че — докато надничаше иззад една решетка на пода — Бийн не можеше да види нищичко от онова, което учителят пишеше.

Във всички стаи щеше да е така. Отдушниците на пода не му вършеха работа. Трябваше да се промъкне в системата за всмукване на въздуха.

Обратно към вертикалната шахта. Духаше отгоре — значи ако искаше да премине от една система в друга, трябваше да върви нататък. Единствената му надежда беше системата от канали да има входна врата, преди да стигне до вентилаторите, и да успее да я открие в тъмното.

Вървейки постоянно срещу вятъра, като се чувстваше забележително по-лек, след като изкачи седем палуби, той най-сетне стигна до разширение с малка светлинна ивица. Вентилаторите се чуваха много по-силно, но все още не ги беше приближил достатъчно, че да ги види. Нямаше значение. Щеше да се махне от този вятър.

Вратата бе ясно отбелязана. Може би бе свързана и с аларма, която се задейства при отваряне. Но се съмняваше. Така правеха в Ротердам — защита срещу крадци. На космическите станции кражбите с взлом не бяха сериозен проблем. Тази врата щеше да има аларма само ако всички врати на станцията бяха оборудвани с аларми. Съвсем скоро щеше да разбере.

Той отвори вратата, промъкна се в слабо осветено пространство и затвори вратата след себе си.

Тук структурата на станцията се виждаше — гредите, покритите с метална обшивка секции. Твърди повърхности нямаше. Стаята беше и забележително по-студена — не само защото вече не го лъхаше топлият вятър. От другата страна на тези извити пластини се простираше студеният, суров космос. Пещите може би бяха разположени тук, но изолацията бе много добра и те не изпомпваха много от топлия въздух в това пространство — разчитаха повече на просмукването на топлина. На Бийн не му беше ставало толкова студено, откакто напусна Ротердам… но в сравнение, с носенето на тънки дрехи по зимните улици и вятъра, духащ от Северно море, тук си беше почти топличко. Ядоса се — толкова се е изнежил, че обръща внимание на някакъв си хлад. Все пак не можа да се сдържи и на няколко пъти се разтрепери. В крайна сметка дори и в Ротердам не ходеше гол.

Като следваше мрежата от канали, той се изкачи по работните стълбища към пещите, намери каналите за всмукване на въздух и се спусна по тях надолу. Лесно намери врата и влезе в главната вертикална шахта.

Тъй като не се налагаше въздухът в системата за всмукване да е под положително налягане, каналите не трябваше да са толкова тесни. Освен това в тази част на системата улавяха и отстранявала мръсотията и затова беше по-важно да поддържат достъпа до нея. Когато въздухът стигаше до пещите, той вече бе по-чист от всякога. Затова вместо да се катери нагоре-надолу по тесните шахти, Бийн с лекота слезе по една стълба и дори на слабото осветление без проблеми разчиташе знаците, сочещи накъде води всеки страничен отвор.

Страничните коридори всъщност изобщо не бяха канали. Вместо това се състояха от цялото пространство между тавана на един коридор и пода на горния. Тук бяха цялата електрическа система и водопроводните тръби — студена вода, топла вода, канализация. Освен от редиците мижави работни лампи пространството често бе осветявано от отдушниците вляво и вдясно — същите тесни ивици от отвори, които Бийн бе видял от долния етаж по време на първата си екскурзия.

Сега лесно можеше да надзърта надолу в квартирите на учителите. Той пълзеше, като се опитваше да не вдига почти никакъв шум — умение, което бе усъвършенствал, бродейки из Ротердам. Бързо откри онова, което търсеше — буден учител, който обаче не работеше на чина си. Бийн не познаваше добре човека, защото той отговаряше за по-възрастна група новобранци и не преподаваше по нито един предмет, който изучаваше Бийн. Отиваше да вземе душ. Това означаваше, че ще се върне в стаята и вероятно ще трябва да активира отново чина си — това даваше на Бийн шанс да се сдобие с името и паролата му.

Без съмнение учителите сменяха често паролите, така че нямаше да може да използва придобивката си дълго. Нещо повече, винаги беше възможно опитът за използване на учителска парола от ученически чин да задейства някаква аларма. Но Бийн се съмняваше. Цялата охранителна система бе разработена така, че да ограничава учениците, да следи поведението им. Учителите вероятно не ги следяха толкова изкъсо. Те работеха на чиновете си по малките часове, а освен това през деня често използваха ученически чинове, за да се свържат със своите по-мощни съоръжения. Така по-лесно решаваха проблема на някой ученик, защото обемът информация бе по-голям. Бийн разсъди, че ползата от открадването на учителска самоличност надделява над риска да го открият.

Докато чакаше, чу гласове няколко стаи по-нататък. Не беше достатъчно близо, че да различи думите. Дали би дръзнал да пропусне завръщането на къпещия се?

Мигове по-късно той надничаше в квартирата на… самия Димак. Интересно. Димак разговаряше с един мъж, чието холографско изображение висеше във въздуха над чина му. Полковник Граф, досети се Бийн. Комендантът на Военното училище.

— Моята стратегия бе достатъчно проста — обясняваше Граф. — Предадох се и й осигурих достъп до исканата от нея информация. Тя беше права — не мога да получа от нея добри отговори, докато не й предоставя исканите от нея данни.

— И тя даде ли ти някакви отговори?

— Не, още е много рано. Но ми зададе много добър въпрос.

— И той е?

— Дали момчето всъщност е човек.

— О, хайде стига. Тя да не го мисли за ларва на бъгер в човешки костюм?

— Няма нищо общо с бъгерите. Способностите му са увеличени чрез генно инженерство. Това обяснява много неща.

— Но все пак е човек, значи.

— Това не е ли спорно? Разликата между човеците и шимпанзетата генетично е съвсем малка. Между човеците и неандерталците е била незначителна. Колко ли голяма трябва да е тя за него, за да го превърне в отделен вид?

— От философска гледна точка това е интересно, но от практическа…

— От практическа не знаем на какво е способно това дете. Няма никакви данни за вида му. Той е примат, което предполага някои редовни характеристики, но за мотивацията му не можем да предположим нищо…

— Сър, с цялото дължимо уважение, той е едно дете. Той е човешко същество. Не е някой пришълец…

— Тъкмо това трябва да установим, преди да решим доколко можем да разчитаме на него. И тъкмо затова ти трябва да го наблюдаваш още по-внимателно. Ако не можеш да го накараш да играе на мисловната игра, намери някакъв друг начин да разбереш вътрешния му свят. Защото ние не можем да го използваме, докато не разберем доколко можем да разчитаме на него.

Интересно, че помежду си те открито я наричат „мисловната игра“, помисли си Бийн.

А после разбра за какво говореха. „Не мога да го накарам да играе на мисловната игра“. Доколкото знаеше Бийн, той бе единственото дете, което не играеше на тази игра. Говореха за него. Нов вид. Генетично променен. Бийн почувства как сърцето му се разтуптя в гърдите. Какъв съм аз? Нима съм не само умен, а и… различен?

— Ами пробивът в секретността? — попита Димак.

— Това е другото. Трябва да разбереш какво знае той. Или поне доколко е вероятно да го издаде на другите деца. В момента това е най-голямата опасност. Дали възможността това дете да се окаже нужният ни командир е достатъчно голяма, че да уравновеси риска от пробив в секретността и провала на програмата? Мислех, че с Ендър сме заложили дългосрочно на „всичко или нищо“, но в сравнение с този Ендър ни е направо в кърпа вързан.

— Не ви смятах за хазартен тип, сър.

— Не съм. Но понякога си принуден да играеш играта.

— Аз съм насреща, сър.

— Зашифровай цялата информация, която ми изпращаш за него. Никакви разговори с учителите освен обичайните. Пази това в тайна.

— Разбира се.

— Ако единственият начин да победим бъгерите е да заменим себе си с нов вид, Димак, то дали наистина ще спасим човечеството?

— Едно дете не е замяна на цял биологичен вид.

— Кракът на прага. Пъхнатият в палатката нос на камилата. Дай им само един сантиметър.

— На тях ли, сър?

— Да — аз съм параноик и ксенофоб. Така стигнах до този пост. Култивирай у себе си тези добродетели и току-виж и ти си стигнал до високото ми положение.

Димак се разсмя. Граф — не. Главата му изчезна от дисплея.

Бийн бе достатъчно дисциплиниран да си спомни, че дебне за парола. Той се промъкна обратно до стаята на къпещия се.

Още не се беше върнал.

За какъв пробив в секретността говореха те? Сигурно бе неотдавнашен, щом го обсъждаха толкова настойчиво. Значи сигурно беше разговорът на Бийн с Димак за истинското положение във Военното училище. И все пак не можеше да бъде догадката му, че битката вече се е състояла, иначе Димак и Граф нямаше да обсъждат, че това бил единственият начин да се победят бъгерите. Ако бъгерите все още не бяха победени, значи пробивът в секретността беше нещо друго.

Все пак по-ранната му догадка можеше отчасти да е вярна и предназначението на Военното училище да беше както лишаването на Земята от добри командири, така и победата над бъгерите. Граф и Димак може би се страхуваха, че Бийн ще издаде тайната на другите деца. Поне у някои от тях това би събудило верността към нацията, етническата група или идеологията на родителите им.

И тъй като Бийн определено възнамеряваше през следващите месеци и години да изпитва верността на съучениците си, трябваше да бъде двойно по-предпазлив, за да не позволи начинът, по който водеше разговори, да привлече вниманието на учителите. Беше му нужно да разбере само кои от най-добрите и умни деца се чувстват силно свързани с дома. Разбира се, за това на Бийн му беше нужно да проумее какво точно е верността, за да има някаква представа как да я отслаби или засили, как да я експлоатира или насочва.

Първата догадка на Бийн можеше и да обяснява думите им, но не означаваше, че е задължително вярна. А ако пък последната битка с бъгерите още не се бе провела, това означаваше, че може би не греши напълно в първоначалната си догадка. Те например можеше да са изпратили флотилия към родната планета на бъгерите още преди години, но все още да подготвят командири, които да отблъснат нападателната флотилия, приближаваща Земята. В този случай пробивът в секретността, от който се страхуваха Граф и Димак, беше, че Бийн ще наплаши останалите, като им позволи да разберат колко отчаяно и спешно е положението на човечеството.

Иронията беше в това, че от всички деца, които Бийн бе познавал някога, никой друг не би опазил по-добре една тайна. Дори и Ахил — като отказваше да вземе хляба на Поук, той се издаваше.

Бийн можеше да пази тайни, но знаеше и че понякога се налага да намекнеш какво знаеш, за да получиш още информация. Тъкмо това бе подсказал разговорът му с Димак. Беше опасно, но в дългосрочен план, ако не го махнеха от училището, за да го накарат да си мълчи — да не споменаваме, че можеха и да го убият — трябваше да научава повече и по-важна информация, отколкото им даваше. В крайна сметка единственото, което можеха да научат от него, бяха данни за самия него. А той научаваше от тях данни за всичко останало — много по-голям басейн от знания.

Той самият. Това беше загадка за тях — кой всъщност е Бийн. Глупаво беше да се чудят дали изобщо е човек. Че какво друго да бъде? Никога не бе виждал някое дете да проявява желание или емоция, каквито самият той не бе чувствал. Единствената разлика беше, че Бийн беше по-силен и не позволяваше мимолетните думи и страсти да контролират действията му. Дали това го правеше пришълец? Той беше човек — но подобрен.

Учителят се върна в стаята. Той окачи влажната си хавлия и още преди да се облече, седна и въведе името и паролата си в чина. Бийн гледаше как пръстите му се движат по клавишите. Беше много бърз — порой от удари. Трябваше много пъти да превърти спомена наум, за да е сигурен. Но поне беше видял — нищо не пречеше на погледа му.

Бийн изпълзя обратно към вертикалната въздушна шахта. Вечерната експедиция вече бе към края си — той имаше нужда от сън, а и всяка минута навън увеличаваше шанса да го открият случайно.

Всъщност той бе голям късметлия при този свой първи набег из каналите. Случайно да подслуша как Димак и Граф си говорят за него, да попадне на учител, който удобно му осигуряваше ясен изглед към името и паролата си. Хрумна му за миг, че може и да са разбрали, че той е влязъл във въздушната система, може дори да са инсценирали всичко това за него, за да видят какво ще направи. Можеше да е просто поредният експеримент.

Не. Не можеше да е просто късмет това, че този учител му показа данните си. Бийн бе избрал да го наблюдава, защото отиваше да се къпе, а чинът му бе поставен на масата по такъв начин, че Бийн имаше значителен шанс да види името и паролата му. Изборът на Бийн беше интелигентен. Беше заложил на най-добрия шанс и си струваше.

Що се отнася до Димак и Граф, може би ги бе подслушал случайно, но се бе приближил достатъчно, че да може да чува, по свой собствен избор. И като се замислиш, той бе избрал да изследва каналите тъкмо заради същото, което бе предизвикало такава загриженост у Димак и Граф. Не беше изненада и че разговарят, след като на децата им загасят лампите — тогава вече беше спокойно, задълженията бяха изпълнени, щеше да има време за разговор. Не се налагаше Граф да вика Димак на специална среща, което би могло да накара другите учители да си задават въпроси. Всъщност не беше късмет — Бийн сам бе предизвикал късмета си. Беше видял името и паролата и бе подслушал разговора, защото бе взел бързото решение да проникне в системата за всмукване на въздух и го бе осъществил веднага.

Той винаги сам предизвикваше късмета си.

Може би имаше връзка с онези промени в гените, които бе споменал Граф.

Те говореха за нея. Тя бе повдигнала въпроса дали Бийн генетично е човек. Някаква жена, която издирва информация. Граф се бе предал и й даваше достъп до факти, който досега бяха скрити от нея. Това означаваше, че ще получи още отговори от тази жена, когато започне да използва новите данни. Повече отговори за произхода на Бийн.

Можеше ли сестра Карлота да се съмнява, че Бийн е човек?

Сестра Карлота, която ридаеше, когато той я напусна и полетя в космоса? Сестра Карлота, която го обичаше, както майка — детето си? Как можеше тя да се съмнява в него?

Ако искаха да намерят някой човек-нечовек, някой пришълец в човешки костюм, трябваше добре да огледат монахинята. Тя прегръща едно дете като свое, а после обикаля и разпространява съмнения относно човешката му същност. Тъкмо обратното на феята на Пинокио. Докосва едно истинско момче и го превръща в нещо ужасно и страшно.

Не можеше да говорят за сестра Карлота. Беше някаква друга жена. Догадката му, че може да е тя, просто беше погрешна, също като догадката му, че последната битка с бъгерите вече се е състояла. Тъкмо затова Бийн нямаше пълно доверие на догадките си. Действаше въз основа на тях, но винаги допускаше възможността тълкуванията му да са погрешни.

Освен това неговият проблем не беше да разбере дали наистина е човек, или не. Какъвто и да беше, той си беше той и трябваше да действа по такъв начин, че не само да остане жив, но и да се сдобие с възможно най-силния контрол върху собственото си бъдеще. Единствената опасност за него беше, че те са загрижени за тази вероятна генетична трансформация. Затова задачата на Бийн беше да се държи толкова нормално, че да разпръсне страховете им.

Но как да се преструва на нормален? Не го бяха довели тук, защото е нормален, а защото е необикновен. Както и другите деца впрочем. Училището ги поставяше под такова напрежение, че някои направо се побъркваха. Като Бонсо Мадрид и шумната му вендета срещу Ендър Уигин. Затова всъщност Бийн не трябваше да се прави на нормален, а на смахнат, както се очакваше.

Беше невъзможно това да се имитира. Той още не знаеше какви знаци търсят учителите в поведението на децата тук. Можеше да се сети за десет неща и да ги направи, без изобщо да се досети, че има още деветдесет, които не е забелязал.

Не, трябваше не да действа по предсказуем начин, а да стане тяхната надежда за съвършения командир.

Когато се върна в спалното, седна на леглото и провери на чина си колко е часът, той откри, че беше приключил за няма и час. Прибра чина си, легна и започна да повтаря в ума си образите от спомена му за учителските пръсти, докато въвеждаха името и паролата. Когато се почувства относително сигурен в тях, си позволи да се унесе в сън.

Едва тогава, тъкмо бе задрямал, осъзна какъв щеше да е неговият идеален камуфлаж, който щеше да отклони страховете им и да му осигури и безопасност, и напредък.

Той трябваше да стане Ендър Уигин.