Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сага за сянката (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Ender’s Shadow, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 29 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2008)
Разпознаване и корекция
NomaD (2008 г.)
Корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
NomaD (2013 г.)

Издание:

ИК ЕРА, София, 2004

История

  1. — Добавяне
  2. — Дребни езикови корекции. Малки промени във форматирането.

Втора част
Новобранец

5
Готов или не

— Защо ми поверявате петгодишен уличен хлапак?

— Нали сам видя резултатите.

— Трябва ли да ги вземам насериозно?

— Тъй като цялата програма на Военното училище се основава върху надеждността на нашия метод за тестване на деца — да, според мен трябва да вземеш резултатите му на сериозно. Направих малко проучване. Никое дете досега не се е справяло по-добре. Дори и твоят ученик-звезда.

— Не във валидността на тестовете се съмнявам, а в човека, който ги е провел.

— Сестра Карлота е монахиня. По-честен човек няма да намериш.

— Известно е, че честните хора мамят себе си. На нея отчаяно й се иска, след всички тези години на издирвания, да открие едно — поне едно — дете, чиято стойност да си струва целия този труд.

— И тя го откри.

— Виж по какъв начин го откри. Първият й доклад е пълен с похвали за онова момче Ахил, а за този… този Бийн, това Бобче, й хрумва по-късно. После Ахил изчезва и повече не се споменава — да не би да е умрял? Тя нали се опитваше да му уреди операция на крака? А сега нейният кандидат е Фасул Шушулков!

— „Бийн“ е името, с което се нарича самият той. Точно както твоят Андрю Уигин се нарича „Ендър“.

— Той не е „моят“ Андрю Уигин.

— А Бийн не е дете на сестра Карлота. Ако тя бе пожелала да надуе резултатите или да проведе нечестно тестовете, досега отдавна да е пробутала и други ученици в програмата — а и ние вече щяхме да сме разбрали, че на нея не може да се разчита. Но тя никога не го е правила. Сама измъква от калта най-надеждните си деца, а после им намира място на Земята или в някоя от програмите, които не подготвят командири. Мисля, че просто се дразниш, защото вече си решил да съсредоточиш цялото си внимание и енергия върху момчето Уигин, и не искаш никой да те разсейва.

— Кога ми стана психоаналитик?

— Ако анализът ми е погрешен, прости ми.

— Разбира се, ще дам шанс на този малкия. Макар изобщо да не вярвам на тези резултати.

— Не само шанс. Накарай го да напредва. Подлагай го на изпитания. Предизвиквай го. Не го оставяй да крета.

— Подценяваш нашата програма. Ние караме да напредват, подлагаме на изпитания и предизвикваме всички наши ученици.

— Но някои са по-равни от другите.

— Някои по-добре овладяват програмата от други.

— Нямам търпение да кажа на сестра Карлота колко си въодушевен.

 

Сестра Карлота се просълзи, когато съобщи на Бийн, че е време да тръгва. Бийн не проля нито сълза.

— Разбирам, че те е страх, Бийн, но не се бой — каза тя. — Така ще си на сигурно място, а и толкова неща имаш да научиш! Както попиваш знания като гъба, за нула време ще се почувстваш щастлив. Всъщност аз никак няма да ти липсвам.

Бийн примига. С какво ли я бе накарал да си мисли, че го е страх? Или че ще му липсва?

Не чувстваше нищо подобно. Когато я срещна за първи път, може би беше готов да почувства нещо съм нея. Сестра Карлота беше мила. Хранеше го. Пазеше го, давате му живот.

Но после той намери Пабло портиера, а тя му попречи да разговаря с него — с човека, който го беше спасил далеч преди нея. Нито пък му каза нещичко от онова, което беше разказал Пабло за Чистото място.

От този момент нататък доверието му се изпари. Бийн знаеше, че каквото и да правеше сестра Карлота, то не беше заради него. Тя го използваше. Той не знаеше за какво. Можеше дори и да е нещо, с което сам би избрал да се занимава. Но тя не му казваше истината. Криеше нещо. Също както Ахил пазеше своите тайни.

И затова по време на месеците, докато тя го обучаваше, той все повече и повече се отдалечаваше от нея. Научаваше всичко, на което го учеше тя — и много от онова, на което не го учеше. Справяше се с всеки тест, и то добре, но криеше онова, което не бе научил от нея.

Разбира се, животът със сестра Карлота беше по-добър от този на улицата — той нямаше намерение да се връща там. Но й нямаше доверие. През цялото време беше нащрек. Внимаваше толкова, колкото никога не бе внимавал в семейството на Ахил. Онези кратки дни в началото, когато той ридаеше пред нея, когато се отпускаше и говореше свободно — това бе грешка, която нямаше да повтори. Животът беше по-добър, но той не беше в безопасност и не си беше у дома.

Сълзите й си бяха искрени, това го знаеше. Тя наистина го обичаше и той наистина щеше да й липсва, след като замине. В края на краищата, беше идеално дете — отстъпчиво, схватливо, послушно. За нея това означаваше, че е „добър“. За него беше само начин да запази достъпа си до храната и знанията. Той не беше глупав.

Защо тя реши, че го е страх? Защото се страхуваше за него. Може би наистина го очакваше нещо страшно. Трябваше да внимава.

И защо пък реши, че ще му е мъчно за нея? Защото на нея щеше да й е мъчно за него ли? Тя не можеше да си представи, че той не споделя чувствата й. Беше си създала някакъв измислен образ за Бийн. Като играта на преструвки, която се опита да играе два-три пъти с него. Връщаше се към собственото си детство, без съмнение — беше израсла в къща, където винаги е имало достатъчно храна. На улицата Бийн нямаше защо да се преструва, за да упражнява въображението си. Налагаше му се да измисля планове как да намери храна, как да се присъедини към банда и как да оцелее, когато изглеждаше безполезен за всички. Трябваше да си представя как и кога Ахил ще реши да предприеме нещо срещу него, задето бе насърчавал Поук да го убие. Стараеше се да предвижда опасностите — побойници, готови да му ограбят и последната трошица храна, дебнеха зад всеки ъгъл. О, въображение имаше в изобилие. Но играта на преструвки никак не го интересуваше.

Това си беше нейната игра. Тя я играеше непрекъснато. Преструваше се, че Бийн е добро момченце — синът, който тази монахиня никога нямаше да има наистина. Очакваше, че когато Бийн тръгва, той ще плаче. Или няма, защото твърде много го е страх от това ново училище и от пътуването в космоса, че да се остави на емоциите си. Вярваше, че Бийн я обича.

И когато разбра това, той взе решение: „На мен няма да ми навреди, ако тя вярва във всичко това. А тя много иска да вярва в него. Затова, защо да не й го дам? В края на краищата, Поук ми позволи да остана в бандата й, макар и да нямаше нужда от мен, защото с нищо не можех да навредя. Поук би постъпила така.“

Затова Бийн се плъзна от стола си, заобиколи масата, отиде при сестра Карлота и я обгърна с ръце, доколкото можеше. Тя го вдигна в скута си и го притисна силно, а сълзите й се стичаха в косата му. Той се надяваше, че носът й не тече. Но се притискаше в нея, докато тя се притискаше в него — пусна я, чак когато и тя го пусна. Това бе едничкото й желание — единствената отплата, която някога бе искала от него. За всичката храна, уроци, книгите, езика, за неговото бъдеще, той й дължеше само една игра на преструвки.

После мигът отмина. Той се плъзна от скута й. Тя избърса очи. После стана, хвана го за ръка и го поведе навън към очакващите войници, към очакващата го кола.

Когато приближи колата, униформените мъже се извисиха застрашително над него. Не бяха със сивите униформи на полицаите от МТ, които ритаха деца и размахваха палки. Бяха облечени с небесносинята униформа на Международния флот и изглеждаха доста по-чистички, а насъбралите се наоколо хора не проявяваха страх — по-скоро възхищение. Това бе униформата на далечната власт — символ на човешкото спасение и надежда. Предстоеше му да постъпи в тяхната служба.

А беше толкова мъничък, че когато го погледнаха отвисоко, той все пак се уплаши и се вкопчи здраво в ръката на сестра Карлота. Дали щеше да стане един от тях? Щеше ли да стане мъж, облечен със същата униформа, към когото се отнасят със същото уважение? Защо се страхуваше?

Страх ме е, помисли си Бийн, понеже не виждам как някога ще порасна толкова висок.

Един от войниците се наведе над него, за да го вдигне и качи в колата. Бийн го изгледа сърдито — само да е посмял да направи подобно нещо!

— Мога и сам — заяви той.

Войникът кимна леко и отново се изправи. Бийн опря крака си на подвижния край на колата, надигна се и влезе вътре. Купето се намираше доста високо от земята, а тапицерията, в която се вкопчи, беше гладка и никак не го улесняваше. Все пак се справи и седна по средата на задната седалка — единственото място, от което можеше да вижда между двете предни седалки и да добие някаква представа накъде пътува колата.

Единият от войниците седна зад волана. Бийн очакваше другият да седне до него и се приготви за спор дали може да остане по средата, или не. Вместо това той също седна отпред. Бийн остана да се шири на цялата задна седалка.

Той погледна сестра Карлота през страничния прозорец. Монахинята продължаваше да бърше очи с кърпичка. Махна му леко. Той също й махна. Тя хлипаше. Колата се плъзна напред по магнитния път и излезе на шосето. Скоро вече се намираха извън града и се плъзгаха през полето със сто и петдесет километра в час. Очакваше ги летище Амстердам — едно от единствените три в Европа, от които изстрелваха совалки в орбита. Бийн бе приключил с Ротердам. И — поне засега — със Земята.

 

 

Тъй като никога не бе летял със самолет, не разбираше колко по-различна е совалката, макар че другите момчета в началото не можеха да говорят за друго. „Мислех си, че ще е по-голяма“, „Тя не излита ли право нагоре?“, „Това е старата совалка, тъпако“, „Няма подвижни масички!“, „Защото при нулева гравитация не можеш да оставиш нищо никъде, бе кретен“.

За Бийн небето си беше небе и единственото, за което някога го беше грижа, беше дали ще вали дъжд или сняг, ще духа вятър, или ще е жега. Излитането в космоса не му изглеждаше по-странно, отколкото издигането в облаците.

Онова, което го пленяваше, бяха другите деца. Повечето бяха момчета, до едно по-големи от него. Определено бяха по-едри. Някои от тях го гледаха странно и шушукаха зад гърба му: „Това дете ли е, или кукла?“ Но за него жлъчните забележки за ръста и възрастта му не бяха нищо ново. Всъщност най-много го изненада фактът, че забележката бе само една, и то изречена шепнешком.

Самите деца го очароваха. Всичките бяха толкова дебели и меки. Телата им бяха като възглавници, бузите им — пълни, косата им — гъста, дрехите — по мярка. Бийн, разбира се, знаеше, че сега е понатрупал повече тлъстинки от времето, когато бе напуснал Чистото място, но не виждаше себе си. Гледаше единствено тях и постоянно ги сравняваше с децата от улицата. Сержанта можеше да разпердушини всяко едно от тях. Ахил би могъл… е, нямаше смисъл да мисли за Ахил.

Бийн се опита да си ги представи как се нареждат на опашка пред благотворителна кухня. Или как тършуват за бонбонени обвивки, които да оближат. Ама че майтап. Те никога през живота си не бяха пропускали някое ядене. На Бийн му се искаше да фрасне всеки един от тях в стомаха толкова силно, че да избълва всичко, дето го е изял през деня. Да почувстват малко болка в корема, да изпитат онзи разяждащ глад, които да ги мъчи на следващия ден, час след час, денем и нощем, без значение дали са будни или спят. Чуждо им бе и усещането за слабост, която трепка в гърлото ти, прималяването зад очите ти, главоболието, виенето на свят, подуването на ставите и корема, измършавяването на мускулите, докато вече нямаш сили и да се изправиш. Тези деца никога не бяха поглеждали смъртта в очите и не бяха избирали все пак да живеят. Те бяха уверени. Бяха непредпазливи.

Тези деца не могат да се мерят с мен, помисли си той.

И, със същата увереност, допълни: аз никога няма да ги настигна. Те винаги ще са по-големи, по-силни, по-бързи, по-здрави. По-щастливи.

Хлапетата разговаряха помежду си, фукаха се, приказваха мечтателно за дома, подиграваха се на децата, които не бяха успели да заминат с тях и се преструваха, че знаят много добре как стоят нещата във Военното училище. Бийн не казваше нищо. Само слушаше и наблюдаваше поведението им — някои от тях бяха решени да установят мястото си в йерархията, други бяха по-тихи, защото знаеха, че тяхното място ще е по-надолу. Шепа от тях бяха спокойни и щастливи, защото никога не им се бе налагало да се тревожат за обществената йерархия — те открай време я оглавяваха. Част от Бийн желаеше да влезе в надпреварата и да победи, да издрапа до върха на хълма. Друга част от него презираше цялата група. Какво би означавало всъщност да си водач на тази глутница от помияри?

После погледна мъничките си ръчички и ръцете на седящото до него момче.

Наистина приличам на кукла в сравнение с другите.

Някои от децата се оплакваха, че били много гладни. Съществуваше строго правило, което забраняваше да се яде двайсет и четири часа преди полета на совалката, а повечето от тези деца никога не бяха издържали толкова време без храна. За Бийн двайсет и четири часа без храна бяха нещо почти незабележимо. В неговата банда не се тревожеха за глада чак до втората седмица.

Совалката излетя като обикновен самолет, макар че пистата, по която набираше скорост, беше твърде дълга (заради тежестта й). Бийн се изненада от движението на самолета. Учуди го начинът, по който летеше напред, а в същото време сякаш стоеше на едно място, и случайното поклащане — все едно се натъкваше на неравности по невидим път.

Когато се набраха височина, се засякоха с два самолета, които ги заредиха с останалото гориво, нужно за началната скорост. Самолет никога не би могъл да се откъсне от земята с толкова много гориво на борда.

По време на презареждането от командната кабина излезе един мъж и застана пред редиците от седалки. Небесносинята му униформа бе чиста и безупречна, а усмивката му изглеждаше колосана, изгладена и неопетнена като дрехите му.

— Мили и драги дечица — каза той. — Някои от вас очевидно още не могат да четат. Предпазните ви колани трябва да си останат на местата по време на целия полет. Защо толкова от тях са откопчани? Да не се каните да ходите някъде?

Отговориха му многобройни тихи щраквания, като пръснати аплодисменти.

— Нека също ви предупредя, че колкото и да ви дразни или блазни някое дете, не посягайте. Не бива да забравяте, че децата около вас са постигнали същите високи резултати като вас на тестовете, а някои — дори и по-високи.

Това е невъзможно, помисли си Бийн. Все някой тук трябва да е постигнал най-висок резултат.

На едно момче от другата страна на пътеката очевидно му беше хрумнала същата мисъл.

— Да, бе — рече то саркастично.

— Обяснявах нещо, но нямам нищо против да се отклоня от темата — отвърна мъжът. — Моля, споделете с нас мисълта, която толкова ви е завладяла, че не можехте да я опазите мълчаливо за себе си.

Момчето разбираше, че е допуснало грешка, но реши да не се предава.

— Все някой тук има най-висок резултат.

Мъжът продължаваше да гледа детето, сякаш го подканяше да продължи.

Кани го да си изкопае по-дълбок гроб, помисли си Бийн.

— Искам да кажа, вие казахте, че резултатите на всички са равни, а на някои — по-високи, а пък това съвсем очевидно не е истина.

Мъжът отново зачака.

— Само това имах да кажа.

— Сега по-добре ли ти е? — попита мъжът.

Момчето нацупено си замълча.

Без изобщо да сваля безупречната усмивка от лицето си, мъжа промени тона си и вместо остроумен сарказъм сега от него лъхна остра заплаха.

— Попитах те нещо, момче.

— Не, не съм по-добре.

— Как се казваш? — попита мъжът.

— Нерон.

Две деца, които поназнайваха нещичко от историята, се разсмяха, щом чуха името. Бийн знаеше за император Нерон. Но не се засмя. Знаеше, че едно дете, което наричат Бобено зърно, не би постъпило умно, ако тръгне да се присмива на имената на другите деца. Освен това, такова име си беше същинско бреме. То намекваше за силата на момчето или поне за неговата дързост, че никой не му е лепнал прякор.

Или пък може би Нерон беше прякорът му.

— Само… Нерон? — попита мъжът.

— Нерон Буланже.[1]

— Французин ли си, или просто си гладен?

Бийн не схвана шегата. Дали името Буланже нямаше нещо общо с храната?

— Алжирец съм.

— Нерон, ти си пример за всички деца на тази совалка. Тъй като повечето от тях са толкова глупави, те си мислят, че е по-добре да пазят своите най-глупави мисли за себе си. Ти обаче разбираш дълбоката истина, че трябва открито да разкриваш тъпотата си. Да задържаш невежеството в себе си, означава да го прегръщаш, да се вкопчиш в него, да го защитаваш. Но когато го изложиш на показ, даваш си шанс то да бъде заловено, поправено и заменено с мъдрост. Бъдете храбри като Нерон Буланже и когато ви хрумне такава мисъл — плод на ненадмината тъпота, която всъщност смятате за остроумие — погрижете се да издадете звуци. Нека ограничените ви умове изцвъркат навън някоя хленчеща пръдня-мисъл, че да имате шанс да се научите.

Нерон измърмори нещо.

— Чуйте сега още нещо високопарно, но този път дори по-нечленоразделно отпреди. Кажи ни, Нерон. Говори. Ти ни учиш с примера на своята смелост, макар и да я изказа с половин задник.

Двама ученици се разсмяха.

— Ето, чуй — твоята пръдня предизвика и други пръдни от хора, също толкова тъпи — те си мислят, че някак си те превъзхождат и че със същата лекота биха могли да бъдат избрани за примери на върховен интелект.

Повече смях нямаше.

Ужас обзе Бийн, защото разбра, че по някакъв начин този словесен сблъсък, или по-скоро тази едностранна словесна атака, това мъчение, това излагане на показ ще намери някакъв криволичещ път, който ще доведе до него. Не знаеше как го усети, защото униформеният го бе погледнал едва-едва, а и той не бе издал нито звук, не бе направил нищо, че да привлече вниманието му към себе си. И все пак Бийн знаеше, че той, а не Нерон най-накрая ще се окаже жертва на словесната атака на мъжа.

После Бийн осъзна защо е сигурен, че всичко ще се обърне срещу него. Това се бе превърнало в гадничък спор на тема дали някой няма по-високи резултати на теста от другите в совалката. И Бийн бе предположил, без никакви реални основания, че той е детето с най-високи резултати.

Сега — когато сам бе убеден в това — той реши, че е абсурдно. Тези деца до едно бяха по-големи и бяха израсли с далеч повече привилегии. Него го беше учила само сестра Карлота — тя и, разбира се, улицата, макар че малко от нещата, които бе научил там, си бяха проличали в тестовете. Нямаше начин най-високите резултати да са на Бийн.

И все пак той знаеше с абсолютна сигурност, че тази дискусия го заплашва.

— Казах ти да говориш, Нероне. Чакам.

— Все още не разбирам защо думите ми са глупави — обади се най-сетне Нерон.

— Първо, бяха глупави, защото тук аз разполагам с пълна власт, а ти — с никаква, затова имам пълното право да ти стъжня живота, а ти нямаш власт да се защитиш. Колко интелигентност е нужна, за да си затваряш устата и да не привличаш вниманието към себе си? Какво по-очевидно решение би могло да има при сблъсък с такова неравностойно разпределение на силите?

Нерон се оклюма на седалката.

— Второ, ти уж ме слушаш, но не за да получиш полезна информация, а за да се опиташ да ме изловиш в логична непоследователност. На всички нас това говори, че си свикнал да си по-умен от учителите си. Очевидно имаш навика да ги дебнеш за грешки, за да докажеш на останалите ученици колко си умен. Това е един толкова безсмислен и глупав начин да се слушат учителите, че отсега ми е ясно колко месеци от времето ни ще прахосаш, докато най-сетне проумееш, че единственият смислен обмен е предаването на полезна информация от възрастните, които я притежават, към децата, които не я притежават. Хващането в грешка е престъпна злоупотреба с времето.

Бийн мълчаливо не се съгласи. Престъпната злоупотреба с времето беше посочването на грешките. Хващането и забелязването им — това беше много важно. Ако наум не различаваш полезната от грешната информация, ти всъщност нищичко не научаваш — просто заменяш невежеството с фалшиво убеждение, което не е по-добро.

Разумното в твърденията на този човек беше, че е безсмислено да се обаждаш. Ако знам, че учителят не е прав и въпреки това си замълча, аз ще остана единственият, който знае истината, а това ще ми даде предимство пред онези, които му вярват.

— Трето — продължи мъжът, — моето твърдение привидно противоречи на себе си и изглежда невъзможно, защото ти не си проникнал под повърхността на ситуацията. Всъщност не е задължително един човек да има най-високи резултати от всички на тази совалка. Това е така, защото тестовете бяха много — физически, умствени, социални и психологически, а съществуват и различни способи да се определи „най-доброто дете“, защото има много начини да бъдеш физически, социално или психически годен за командир. Децата с най-високи резултати за издръжливост може да не са постигнали чак толкова високи резултати по предварителен анализ. Деца със забележителни умения в общуването може да са по-слаби в забавянето на благодарността. Започваш ли да схващаш плиткостта на мислите си, която те е довела до този тъп и безполезен извод?

Нерон кимна.

— Нека отново чуем как изпускаш газове, Нероне. Признай си грешките със същата готовност, с каквато ги правиш.

— Сгреших.

Всички момчета на совалката в този миг до едно биха предпочели смъртта пред това да бъдат на мястото на Нерон. Бийн усещаше и нещо като завист, макар да не разбираше защо ще завиждат на жертвата на подобно изтезание.

— И все пак — продължи мъжът, — съвсем случайно, точно на тази совалка с новобранци ти не грешиш чак толкова, колкото би сгрешил на всяка друга. И знаеш ли защо?

Момчето си замълча.

— Някой знае ли защо? Може ли някой да се досети? Приканвам към размисъл.

Никой не прие поканата.

— Тогава нека избера доброволец. Тук има едно дете на име — колкото и невероятно да ви звучи — Бобеното зърно. Бийн. Моля това момче да се обади!

Ето, започна се, помисли си Бийн. Бе изпълнен с ужас, но и с вълнение, защото точно това искаше, макар и да не знаеше защо. Виж ме. Говори ми, ти, който притежаваш власт, който притежаваш авторитет.

— Тук съм, сър — обади се Бийн.

Мъжът разигра цяло представление, докато го търсеше. Преструваше се, че не може да го види, въпреки че знаеше много добре къде седи Бийн, още преди да е заговорил.

— Не мога да видя откъде идва гласът ти. Може ли да вдигнеш ръка?

Бийн незабавно вдигна ръка. За свой срам разбра, че ръката му дори не достига върха на високата облегалка.

— Пак не те виждам — каза мъжът, макар, естествено, да го виждаше. — Давам ти позволение да разкопчаеш ремъците и да се изправиш на седалката.

Бийн се подчини на мига — махна ремъците и се изправи на крака. Едва се подаваше над облегалката.

— А, ето къде си бил — каза мъжът. — Бийн, ще бъдеш ли така любезен да предположиш защо точно на тази совалка Нерон е по-близо до истината?

— Може би някой тук е изкарал най-високи резултати на много тестове.

— Не само на много тестове, Бийн. На всички тестове за интелект. И на психологическите тестове също. На всички тестове, свързани с командване. На всички до един. По-високи от всички на тази совалка.

— Значи съм бил прав! — заяви Нерон, възвърнал дързостта си.

— Не, не си — рече мъжът. — Защото това забележително дете, изкарало най-високи резултати на всички тестове, свързани с командване, случайно има най-ниските резултати на физическите тестове. И знаете ли защо?

Никой не отговори.

— Бийн, тъй както си се изправил, можеш ли да предположиш защо точно това дете е изкарало най-ниски резултати на физическите тестове?

Бийн знаеше как е попаднал в капана. И отказа да се скрие от очевидния отговор. Щеше да го каже, макар и въпросът да целеше да накара другите да го презират, задето е отговорил. В края на краищата, те и без това щяха да го презират, без значение кой ще отговори.

— Може би е постигнал най-ниски резултати на физическите тестове, защото е много, много дребен.

Много момчета изразиха с пъшкане презрението си към отговора. Презрение към нахалството и суетността, предположи той. Но мъжът в униформа само кимна важно.

— Както би трябвало да се очаква от момче с такива забележителни способности, ти си съвсем прав. Единствено необикновено дребният ръст на това момче попречи на Нерон да е прав, че тук има едно дете с по-високи резултати от всички други. — Той се обърна към Нерон. — Съвсем мъничко те делеше от това да се проявиш като пълен глупак — рече той. — И все пак… дори и да беше прав, щеше да е само по случайност. Счупеният часовник е верен два пъти в денонощието. А сега седни, Бийн, и си сложи ремъците. Зареждането свърши, всеки момент ще полетим.

Бийн седна. Усещаше враждебността на другите деца. В момента не можеше да предприеме нищо, но пък и не беше убеден, че това е пречка. По-важен беше един много по-озадачаващ въпрос: защо мъжът го изложи така? Ако смисълът беше да накара момчетата да се съревновават, можеше да раздадат списък с резултатите на всички от всички тестове, за да може всеки да види къде се намира. Вместо това нарочиха Бийн. Той беше най-дребният и от опит знаеше, че затова ще бъде мишена за всеки злобен импулс в сърцето на кой да е побойник. Защо тогава очертаха около него този голям кръг и практически настояха той да се превърне в основен обект на страх и омраза за всички?

Рисувайте мишените си, прицелвайте се със стрели. В това училище аз ще се справя достатъчно добре, че някой ден да бъда сред надарените с власт и тогава няма да има значение кой харесва мен. Значение ще има само кого харесвам аз.

— Както може би си спомняте — рече мъжът, — преди първата пръдня да излезе от устата на Нерон Хлебарчето, бях започнал да изяснявам нещо. Обяснявах ви, че дори някое дете тук да изглежда като отлична мишена за жалката ви нужда да докажете превъзходството си в ситуация, когато не сте сигурни дали хората ви признават за героя, за когото искате да ви мислят, вие трябва да се контролирате. Приканвам ви да се въздържате от ръчкане и щипане, мушкане, удряне и жлъчни провокативни забележки. Както и от кискане като глигани само защото според вас някой се е оказал лесна мишена. А причината да се въздържате от всичко това, е, че човек не знае кой от тази група в бъдеще ще се окаже командир или адмирал и кой — прост капитан. И ако дори за миг помислите, че начинът, по който сте се държали днес, се забравя с времето, значи наистина сте глупаци. Кой знае кои ще са малцината, които ще станат началници на всички останали от вас. Ако са добри командири, те ще ви използват ефективно в битка, без значение колко ви презират. Но не са длъжни да ви помагат да напредвате в кариерата. Не са длъжни да ви къткат и избутват напред. Не са длъжни да бъдат благи и всеопрощаващи. Само си помислете. Хората, които виждате около себе си, някой ден ще ви дават заповеди, от които ще зависи дали ще живеете, или ще умрете. Бих ви предложил да се потрудите да завоювате уважението им, а не да се опитвате да ги унижавате, за да се перчите като някакви училищни хулигани.

Мъжът отново обърна ледената си усмивка към Бийн.

— Бас ловя, че Бийн вече планира да стане адмирал, който някой ден ще ви дава заповеди. Той дори планира как ще заповяда на мен да поема самотна вахта на някоя астероидна обсерватория, докато костите ми не се скапят от остеопороза и не почна да се влача из станцията като амеба.

На Бийн и през ум не му бе минало да се съревновава точно с този офицер. Нямаше желание да си отмъщава, защото не беше глупав като Ахил. Нито като Димак, който мислеше, че Бийн точно това ще поиска. Той очевидно си мислеше, че Бобеното зрънце ще му е благодарно, защото току-що бе предупредил останалите да не го закачат. Но с Бийн се бяха закачали къде-къде по-корави копелета от тези. „Закрилата“ на този офицер не му беше нужна и разшири още повече пропастта между Бийн и другите деца. Ако Бийн паднеше в едно-две сбивания, той щеше да е очовечен, може би приет. Но сега сбивания нямаше да има. Няма да има лесни начини да изградиш мост.

Това бе причината за раздразненото изражение на Бийн, което мъжът явно забеляза.

— Трябва да ти кажа нещо, Бийн. Не ме интересува какво ще ми направиш. Защото има един-единствен враг, който има значение. Бъгерите. И ако ти можеш да израснеш и да станеш адмирал, който ще ни донесе победата над бъгерите и ще запази Земята цяла за човечеството, тогава ако щеш ме накарай да си изям червата през задника — аз пак ще ти кажа: „Благодаря, сър“. Бъгерите са враговете. Не Нерон. Не и Бийн. Нито дори аз. Така че не се закачайте помежду си.

Той отново се ухили безмилостно.

— Освен това, последния път, когато някой се опита да се заяде с друго дете, изхвърча в совалката при нулева гравитация и си счупи ръката. Такъв е един от законите на стратегията. Докато не разбереш, че си по-силен от врага, се налага да маневрираш, а не да се хвърляш в битката. Смятайте това за първия си урок във Военното училище.

Първи урок? Нищо чудно, че бяха поверили на този тип грижата за децата по време на полети, вместо да го накарат да преподава. Ако следваш тази малка мъдрост, срещу силен враг ще бъдеш парализиран. Понякога се налага да започнеш битката дори когато си слаб. Не да изчакваш да станеш по-силен. В по-силен се превръщаш с всички възможни средства — нападаш изненадващо, промъкваш се, забиваш нож в гърба, атакуваш откъм сляпата страна, мамиш, лъжеш, правиш каквото можеш, за да се увериш, че победителят ще си ти.

Този тук можеше да е много силен като единствения възрастен на совалка, пълна с деца, но ако бе хлапе по улиците на Ротердам, за един месец с тия „маневри“ щеше да се докара до гладна смърт. Ако не го убиеха още преди това, задето говори така, все едно си мисли, че пикае парфюм.

Мъжът се обърна и се отправи обратно към командната кабина.

Бийн го повика.

— Как се казвате?

Мъжът се обърна и впери в него изпепеляващ поглед.

— Вече нахвърляш черновите на заповедите да ми смелят топките на прах ли, Бийн?

Бийн не отговори. Само го гледаше в очите.

— Аз съм капитан Димак. Още нещо искаш ли да знаеш?

По-добре още сега да го научи.

— Преподавате ли във Военното училище?

— Да — отвърна той. — Като слизаме и натоварваме на совалките момченца и момиченца, ни дават отпуска на Земята. Това, че съм на тази совалка, означава, че почивката ми е свършила.

Самолетите с гориво се отделиха и се издигнаха. Не, техният кораб потъваше надолу. И опашката потъваше по-ниско от носа на совалката.

Над прозорците се спуснаха метални капаци. Сякаш падаха все по-бързо и по-бързо… докато най-сетне, с рев, от който им се разтресоха костите, ракетните двигатели не се задействаха и совалката се заиздига отново, все по-високо, все по-бързо и по-бързо, докато Бийн не почувства, че сякаш ще го втикнат през облегалката на креслото му. Стори му се, че това продължи цяла вечност.

А после… тишина.

Тишина, а след това — вълна от паника. Пак падаха, но този път нямаше посока надолу, само гадене и страх.

Бийн затвори очи. Не помогна. Отвори ги пак и опита да се преориентира. Нито една посока не осигуряваше равновесие. Но улицата го бе научила да не се поддава на гаденето — голяма част от храната, която изяждаше, вече бе започнала да се разваля и не можеше да си позволи да я повърне. Затова приложи редовния си номер против гадене — дълбоко дишане и съсредоточаване върху мърдането на пръстите на краката. След изненадващо кратко време вече свикна с нулевата гравитация. Тъй като не очакваше никоя посока да сочи надолу, се чувстваше добре.

Останалите деца не знаеха неговото упражнение или може би бяха по-податливи на внезапната и безмилостна загуба на равновесие. Сега причината за забраната да се яде преди полета стана ясна. На всички им се повдигаше, но нямаше какво да повърнат, затова нямаше нито мръсотия, нито воня.

Димак отново се върна в пасажерския отсек — този път застана върху тавана. Много хитро, помисли си Бийн. Започна нова лекция — този път как да се отървем от планетарните схващания за посока и гравитация. Можеше ли тези деца да са толкова тъпи, че трябваше да им се обясняват подобни очевидни неща?

По време на лекцията Бийн си запълваше времето, като проверяваше колко налягане е нужно, за да мърда в хлабавите ремъци. Всички останали бяха достатъчно големи, че ремъците да им прилягат плътно и да им пречат да се движат. Само Бийн разполагаше с пространство за малко маневри. Възползва се максимално от това. Когато пристигнаха във Военното училище, той вече бе убеден, че поне мъничко е овладял движението при безтегловност. Разбираше, че в космоса оцеляването му някой ден можеше да зависи само от това дали знае колко сила е необходима, за да задвижи тялото си, и колко — да го спре. Ала да знае това с ума си не бе и наполовина толкова важно, колкото да го научи с тялото си. Да анализираш нещата си беше хубаво, но добрите рефлекси можеха да ти спасят живота.

Бележки

[1] Boulanger (фр.) — хлебар. — Б.пр.